Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (1)

Първа глава

Септември 1719, Таматав, Мадагаскар

— П-п-пет хилядарки… пр-р-риятелю — каза англичанинът и развалените му зъби блеснаха.

С голямо усилие той повдигна дебелия, обшит със злато червен килим и продължи:

— … и е т-т-твой.

— Дяволски скъпо е.

Дантон Кристобал присви критично очи. Ръката му се плъзна по инкрустираната с рубини дръжка на късата сабя, която висеше ниско под кръста му.

Дрипавият продавач на килими внезапно изпусна стоката си на земята. Вдигна се облак прах. Той отстъпи назад и се блъсна в струпаните зад него предмети.

— Това е кралски килим, Дантон. Може да не си кралят на Испания… но си Кралят на пиратите.

— Доста страховит прякор, измислен от кралските служители от флотата, която снове из океана ми. Приличам ли ти на главорез, Хенри?

Дантон прибра дълъг кичур коса на раменете си. Веждите му се извиха мрачно.

Нарочно направи крачка назад и се скри на сянка. Слънце печеше безмилостно и той чувстваше лъчите му по цялото си тяло. Светлината се отразяваше в пистолетите, дръжката на ножа и токата на колана му.

— Н-н-не, Дантон — заекна Хенри.

Тънките му мустаци потрепериха.

— Приличаш на благородник, какъвто всъщност си — добави той. — Изтънчен, възпитан и грациозен. Толкова щедър и…

— Престани да мучиш, Хенри.

Лицето на Хенри побеля, докато преглъщаше останалите си хвалби.

Дантон коленичи и прокара ръка по разкошния килим. Пръстите му потънаха в меките пухени влакна. Вълна от омраза пробягна по цялото му тяло и разтърси всеки мускул. Вените на ръцете му изпъкнаха.

Той се взря в изящните мотиви. Погледът му се спря в средата на килима и емблемата на краля на Испания — Филип. Синьо, бежово, зелено се преплитаха, за да покажат богатото въоръжение на краля. Сребърни и златни нишки обграждаха рисунката. Всичко това изпълваше стоте квадратни фута площ на килима.

Прекалено разточителство!

Вулгарно скъпо!

Злобата почти го задушаваше. Представи си човека, който щеше да притежава килима, ако го бяха задигнали по време на морска схватка. Обхвана го неутолима жажда за отмъщение. Можеше да го направи по един-единствен начин — ще отнеме от испанския владетел това, което той му бе взел. Крал Филип никога нямаше да стъпи на този килим, никога килимът нямаше да украси хола му, спалните му, нито пък да лежи под трона му. Наградата ще принадлежи на Дантон Луиз Кристобал, бившия маркиз Дьо Севил, а сега Кралят на пиратите.

Треперещ от страх, Хенри остави стоката си на една висока маса наблизо.

— Ч-четири хилядарки, Дантон? Можеш да ми платиш, в каквото ти е най-изгодно… — припряно каза той и непохватно изпусна шепа тютюн, който се опитваше да извади от табакерата си. — … Дукати, франкове, дублони^[1] или гвинеи^[2]. Можеш да ми платиш, с каквото разполагаш. За мен няма значение.

Дантон от време на време хвърляше поглед към приятелите си — Антонио и Едуардо. Бяха въоръжени до зъби, здрави и избухливи. Антонио носеше ковчеже на рамо. Яките кафеникави ръце на Едуардо бяха кръстосани на огряната му от слънцето гръд. Той беше мълчаливият телохранител на Дантон. Вълчият поглед на Едуардо внимателно огледа тълпата на пазара.

Дантон все още стоеше на мястото си.

— Сто и двадесет франка — стойността на живота на моряка, когото сигурно си убил, за да вземеш това — каза той.

— Н-н-не бях аз, Дантон, не го убих аз. Тревор Тейт му видя сметката, преди да потопи испанския галеон. Теглихме чоп на кого ще се падне килимът. Така че съвсем законно и честно ми принадлежи.

— Грешиш, Хенри. Той принадлежи на мен — твърдо отговори Кралят на пиратите.

Дантон кимна на Антонио, който повдигна капака на ковчежето и изброи точната сума. Тъжните очи на Хенри блеснаха при вида на няколкото сребърни монети. Без да промълви и дума, той протегна шепата си и прие крайно ниската цена, която му определиха.

Дантон даде на хората си заповеди на испански да навият килима и да го последват.

Притиснат от ниските навеси на Зома, Дантон се затрудняваше да върви сред откритите сергии. Гласове изпълваха знойния следобеден въздух. Разговорите се водеха на някаква смесица от мадагаскарски и френски. Тази глъч бе като мехлем за ушите на Дантон.

И африканците, и индонезийците, които съставляваха населението на Мадагаскар, имаха странни обичаи, които Дантон смяташе за отвратителни. Други техни привички обаче му се струваха много разумни. Бяха нарекли пазара си Зома, което на мадагаскарски означаваше „петък“. Причината бе, че най-напрегнатият пазарен ден при тях беше петъкът.

Докато Дантон вървеше сред сергиите и внимателно оглеждаше стоката, слънчевите лъчи се промъкваха през цепнатините на платнището, което служеше за навес. Силната слънчева светлина караше плодовете да зреят и презряват на самите сергии. Това изпълваше въздуха със сладка миризма на загниващи ягоди, манго и други екзотични плодове.

Дантон спря и си избра зелена ябълка от една местна жена, облечена в дрехи с цветовете на дъгата и наметната отгоре с бяла „ламба“. Тъмното й кафяво лице беше осеяно от хиляди дълбоки бръчки. Тя му се усмихна любезно. В устата си имаше само няколко зъба. Дантон направи знак на Антонио да й плати — щедро…

Той захапа ябълката и продължи надолу, като се наслаждаваше на сочния плод. Черната му копринена риза привличаше слънчевите лъчи и го караше да се чувства, сякаш гърбът му гори. Вратът му беше оголен и на него висяха множество верижки и синджири.

Дантон искрено се възхищаваше на изобилието от стоки. Повечето маси бяха заети от мадагаскарските племена, но понякога сред местните хора се срещаха неколцина пирати — търговци. Морски разбойници пъплеха по бреговете на Мадагаскар и бяха превърнали острова в пазар на крадени стоки. Най-лошото идваше от кръвожадните корсари, които бяха направили Таматав свой дом и бяха вдигнали свои собствени магазинчета, където продаваха отмъкнатите вещи.

Дантон внимателно огледа стоките. Пчелният восък и капещите медени пити привличаха насекомите. Лъжици от кости и магически талисмани привлякоха вниманието му, но той не бе впечатлен от обещанията им за късмет. Нямаше нужда от грънци с боя или стафиди, корени или кръв от дракон. Пазарът беше пълен и с различни подправки — джинджифил, пипер… Въобще имаше от пиле мляко.

Като не видя нищо друго, което да привлече вниманието му, Дантон се отдели от тълпата и се запъти към кея, където го чакаше неговият тримачтов кораб „Фурия“^[3]. Дояде ябълката си и хвърли огризката над една порутена къщурка. После спря, за да разгледа шестте военни кораба, едномачтовите платноходки и фрегатите, които се поклащаха в океана.

Холандски кораб навлезе в пристанището. Дантон го бе видял рано тази сутрин на около час от носа на остров Света Дева. Корабът „Де Гидс“ навлизаше в пристанището със слабо лъкатушене, сякаш се пълнеше бавно с вода.

„Де Гидс“ беше шумно приветстван от група пирати, които стояха на пристана. Те ловко хванаха въжетата и ги затеглиха към себе си. Дантон познаваше тези коравосърдечни мъже и помощта, която те оказваха на пристигащия кораб, му се стори доста странна. Главите им, покрити с червени кърпи, бяха наведени в очакване. Широките им саби блестяха под знойното слънце. След като нагласиха мостика, те се втурнаха на борда и щурмуваха като армия от кръвожадни червени мравки.

Палубите бяха бързо опустошени, а екипажът — изненадващо обкръжен. Изплашени до смърт, холандците безпомощно наблюдаваха как пиратите насочиха към тях собствените им саби и пищови. Напразно се помъчиха да се отбраняват. Не бяха привикнали на толкова безмилостна битка. Кръвта им скоро покри дървената палуба.

Бандитите се вмъкнаха във вътрешността на кораба и излязоха с варели, пълни със стоки. Захвърлиха ги през борда. Някои паднаха във водата и избълбукаха, преди да потънат. Други се сплескаха в дъските на кея. Капаците им се разбиха и облаци брашно и сол се понесоха във въздуха. Касите с надписи „Бира“, „Вино“ и „Ром“ бяха пренесени с повече внимание.

Дантон не изпита съчувствие към „Де Гидс“. Животът по моретата бе жесток. Онези, които не можеха да се справят с бурята, не оцеляваха. Тези, които бяха правили кораба, очевидно не бяха майстори. Катранът не запълваше плътно дупките. Капитанът сигурно и пет пари не даваше за екипажа си. Защо трябваше Дантон да се грижи за тях?

Той се обърна и тръгна към мястото, където беше неговата „Фурия“. Замисли се за завръщането си вкъщи — островите Коморос, които се намираха отвъд остров Йоана и Мехила. Може би по пътя щеше да срещне врага си Сади и щеше най-накрая да убие турчина.

Дълбока бръчка разсече челото на Дантон и той скръцна със зъби.

— Madre de Dios!^[4]

Дантон никога не можа да свикне със смъртните заклинания.

Смразяващ вик разцепи небето. Звучеше отчаяно и сякаш разкъсваше меките пухени облаци над Дантон. Той не успя да остане безучастен. Извъртя се и погледна нападнатия кораб. На задната платформа точно в този момент падна и последният холандец — капитанът.

— Jesu!^[5] — каза той меко.

Почувства гласа си толкова несигурен, че ядосано се провикна:

— Проклети да са мъжете, които умират като жени.

Чу се нов жален вик. Този път Дантон знаеше, че не идва от умиращия капитан.

Една млада жена се появи на палубата. Буйната й златисторуса коса се спускаше до кръста. Не беше сама. В ръцете си прикриваше малко момиченце. Какво търсеше в кораб, който съвсем не беше предназначен за пътници? Първо реши, че е любовницата на капитана, въпреки че детето го обърка съвсем.

Бягството й беше препречено от пирата на мостика. Похотливата му физиономия не я накара да отстъпи и да се върне назад.

Не изглеждаше изплашена. Побягна надолу по стълбите, полуплъзгайки се, полутичайки с присвити колене. Тъкмо стигнала до основите на мостика, разбойникът скочи срещу нея. Протегна ръце и я хвана здраво за рамото. После извади желязна тояга и удари дървения сандък, обкован с желязо, който беше наблизо. Сандъкът се разби и от него потекоха сребърни и златни монети.

— Господи! — изръмжа пиратът и очите му засвяткаха алчно.

Той рязко я пусна да си върви и се завтече да събира златото.

Жената се стрелна към кея. После се огледа, за да избере, според него, най-безопасната посока.

Дантон се закле да не се намесва. Беше загубил жена си и детето си, които много обичаше. Всеки ден го мъчеше чувството за вина.

Наложи си да се обърне. Направи се, че не е видял кафявата й ленена рокля, която изглеждаше разядена от дълъг престой в джунглата. Платът беше преправян няколко пъти и тук-там се виждаха нескопосани кръпки.

Той не беше спасител.

Прокълна и се запъти към кораба. Токчетата на високите му до бедрата ботуши се забиваха в пясъка. По дяволите, той живееше според мадагаскарската поговорка: „Бъди като хамелеон. С едно око гледай в миналото, а с другото в бъдещето.“

Жената щеше да му донесе само неприятности. Дори да ги проследеше, нямаше да успее да ги изведе от Таматав, без да го забележат мъжете, обсадили кораба „Де Гидс“.

Освен това не беше в настроение да се замесва в кървава схватка за жена само защото косите й отразяваха слънчевите лъчи като златен дублон.

Тогава чу плача на детето:

— Maman, искам при теб!

Дантон се обърна.

Мънички ръчички се бяха провесили на врата на майката. В дясната си ръка жената стискаше една кукла. Тя бързо целуна детето по бузата, преди да тръгне към пазара.

Писъкът на момиченцето проникна дълбоко в сърцето му. Причу му се глас от миналото: „Papa, искам при теб!“

Дантон присви очи и видя в спомените си едно тригодишно момченце. Посещаваше го в килията на затвора, където той беше хвърлен. Жена му Елена насила издърпа детето, когато пазачите им заповядаха да излязат.

— Papa, искам при теб! — беше проплакал синът му Естебан.

Дантон прогони спомените си. Наложи си да не чува писъка на сина си. Не искаше да се връща отново в ада на миналото.

Когато отвори очи, жената и детето си бяха отишли. Белите навеси на пазара ги бяха приели в прегръдката си.

 

 

Няма къде да се скрие човек, помисли си Катрин. Смазана, тя се спря, за да отдъхне. Още малко и щеше да припадне. Шарената сянка на брезентовите навеси не можеше да спре безмилостните слънчеви лъчи.

Мнозина любопитни се загледаха в разчорлената й коса и раздърпаните й дрехи. Смяташе да се скрие сред тълпата от търговци и купувачи. Сега осъзна, че е направила ужасна грешка.

Всички обръщаха глави, когато минаваше. Местните жители я гледаха с жадни очи. Разгулни бели мъже с лъщящи саби на кръста я зяпаха с нескрито желание и арогантност.

Дробовете я боляха от изтощение. Кръвта бясно препускаше във вените й, сърцето бумтеше в ушите й. Мускулите на ръцете й пареха от напрежението да притиска детето към гърдите си. То вече се превръщаше в тежест, с която тя трудно можеше да се справи. Мадлен пищеше и се съпротивляваше срещу здравата прегръдка на майка си. Катрин притисна още по-силно дъщеря си към гърди и се опита да я укроти с мек глас:

— Стой мирно, скъпа!

Миризмите от пазара задушаваха Катрин. Зловонието от развалена риба, банани, домати, портокали и други плодове, които тя не можеше да назове, затрудняваше още повече дишането й.

Катрин сляпо отстъпи назад. Подметката й се закачи на нещо като пръчка.

Внезапното блеене на коза я накара да подскочи от уплаха. Животното стоеше непосредствено до глезена й. Дяволските й жълти очи я гледаха втренчено. Изненадата да види козата толкова близо до себе си я накара да подскочи. Със свободната си ръка тя се захвана за един стълб, който подпираше навеса, за да не падне заедно с Мадлен на земята.

Пръстите й се докоснаха до метални жици. Когато погледна дланта си, Катрин я видя покрита с кичур човешка коса.

— Oh, mon Dieu!^[6] — прошепна тя и дръпна ръката си назад, сякаш се беше опарила.

— Не харесваш ли бижуто ми? — попита пиратът на английски зад масата и се засмя.

Беше дебел и мръсен. Имаше дълга къдрава черна брада, а на главата си носеше триъгълна шапка. Грубото лилаво палто висеше на раменете му на гънки, а реверите му бяха покрити с петна от вино.

Тя беше загубила ума й дума от ужас, примесен с удивление.

— Един добър талисман, момиче! — попита той Катрин иронично.

После отвори дървена кутия, пълна с многоцветни морски мидички. На парче овехтяло кадифе лежаха около двайсетина малки и остри бели парченца, които приличаха на маймунски зъби. Той раздруса кутийката срещу нея и се усмихна накриво.

Тя потрепери. Трябваше да се махне оттук.

— Какво е това, maman? — попита Мадлен, заровила лице в яката на майка си.

— Нищо, от което да се боиш, mon chou!^[7] — отвърна жената.

Нежно покри с ръка очите на Мадлен, за да й попречи да гледа:

— Просто някакви глупави зъби — добави, за да я успокои. Като се стараеше да запази самообладание, Катрин се отдалечи. Остави ужасния мъж зад себе си и се потопи в шума на тълпата. Писукаха пилета, гъски съскаха, крави мучаха. Смешни малки черни маймунки с подвити опашки й се пулеха от клетките си.

Тя беше свела очи към земята и се промъкваше по тесните редове между сергиите. Очите й се насълзиха от парите и мириса на чесън и кромид.

Плетените рогозки, нахвърляни по земята, затрудняваха движението й. Налагаше се да повдига роклята си, за да премине над тях. С периферното си зрение долови блясъка на скъпоценни камъни и накити по щандовете: изумруди, пръстени, перли, нанизани на огърлици, сапфири, копчета за палта и ръкавели, рубинени брошки, тюркоазни обеци и златни кръстове. Цели богатства стояха някак естествено сред другите стоки, сякаш не бяха нещо повече от сладките, които се предлагаха в съседство.

Вероятно всичко беше крадено. Отнето от същите хора, които плячкосаха „Де Гидс“. Те бяха жестоки и безсърдечни. Молбите й за милост увиснаха във въздуха. Никой не се трогна. Мъжете, които излагаха богатствата си на показ, вероятно също щяха да останат глухи при нейната молба за помощ. Мадлен и тя не бяха в безопасност, както и на кораба.

Къде да се скрие?

Една жена с пълна кошница козунаци й препречи пътя. Катрин изправи рамене и мълчаливо застана пред мадагаскарката, която се отдръпна, без да продума.

Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите й, когато напусна пазара. Веднъж стигнала до откритото пространство, огряно от ярките слънчеви лъчи, Катрин забърза на изток. Запъти се към редицата от правоъгълни къщи, долепени една до друга. Те бяха боядисани в розово, светлокафяво и бледосиньо.

Потънала в прегръдката на майка си, Мадлен започна да се усмихва. Катрин счете като знак на благословия това, че дъщеря й беше престанала да плаче.

Младата жена спря, за да си поеме дълбоко въздух, и използва възможността да погледне назад, за да види дали някой не ги следи. Заслепяващите слънчеви лъчи почти я зашеметяваха. Светлината се отразяваше в рогозките, плодовете, бижутата… Не беше сигурна дали наистина вижда силуета на мъж. Стори й се много висок и забързан. Нещо блестеше на хълбока му. Дали не беше сабя? А може би пистолет?

Стремително се спусна напред. Не желаеше да губи и секунда.

Пулсът й се ускори. Стигна до няколко червени тухлени стълби между пастелните постройки. Втурна се нагоре. Стремеше се да върви по средата, където от хилядите стъпки те се бяха протъркали. Състоянието на жилищата говореше за беднотията, в която живееха обитателите й. Избелели пердета висяха по прозорците, на които липсваха стъкла.

Сграда с остър покрив се появи от лявата страна на Катрин. Тя заобиколи покрай стените и прилепи гръб към олющена гипсова мазилка.

— Какво правиш, maman? — попита Мадлен доста високо.

— Шшшт! — прошепна Катрин, но недостигът на въздух я накара да млъкне за момент. Сложи пръст на устните си, после бързо продължи: — Участваме в една игра. Трябва да бъдем много внимателни, много тихи. Нищо не ти е позволено да казваш. Tais toi!^[8]

Мадлен кимна. Сините й очи бяха неузнаваемо сериозни.

Катрин притисна детето към себе си. Пулсът й отмерваше секундите. Заслуша се за стъпки, докато главата не я заболя от напрежение.

В далечината отекна тътен от барабан. Винена мушичка досадно се въртеше около главата й. Горещият въздух сякаш полепваше по лицето й. По долните й мигли се образуваха малки капчици. Роклята й залепна плътно към тялото. Горната й устна се покри със ситни капчици. Притвори очи и облиза устни. Усещаше солта по кожата си.

Точно когато изпита за миг облекчение, здрави пръсти я сграбчиха за устата. Очите й се отвориха панически бързо. Не можеше да крещи. Силен крак я притисна. Прикована към стената, Катрин се опита поне да види нападателя си. Всичко, което успя да долови, бе намачкан черен ръкав. Потръпна при мисълта на отвратителното му лице. Представи си гнусната уста и въшлясалата коса на някой луд, готов да я убие, да я разкъса зверски… да я изнасили.

Мадлен пищеше.

Моля ви, не пред детето, мислеше си тя.

Катрин опитваше да се освободи, като същевременно притискаше здраво дъщеря си. Опита се злобно да ритне нападателя си в краката или слабините. Замахна във въздуха, но не улучи.

Мъжът изръмжа нещо на език, който Катрин не разбираше. Тя удряше и продължаваше да се дърпа. Накрая, съвсем отчаяна, захапа нападателя си.

— Mierda!^[9] — изруга той, когато тя заби зъби в ръката му.

Катрин видя сребристите му очи. Абаносовите пръстени около ирисите му подсилваха сребърния цвят. Това ги правеше едновременно ужасяващи и красиви.

Мъжът съвсем не беше такъв, какъвто си го бе представяла. Челюстта му беше издадена напред. Брадата му бе едва набола. Кожата му беше гладка и потъмняла от вятъра и слънцето. Орловият му нос бе леко изкривен, което създаваше впечатлението, че някога е бил чупен.

Мъжът не изглеждаше мръсен. Тъмни като катран свободно падащи кичури ограждаха лицето му и се спускаха малко под раменете му.

— Mierda!

Чистите бели зъби блеснаха, когато той прокълна отново. Мъжът говореше дълбоко, почти гръмогласно. Дърдореше на този странен език, чийто произход тя не можеше да установи.

Той може би не беше толкова лош, колкото си мислеше тя. Това обаче не променяше факта, че я държеше притисната към стената.

Непримирима, Катрин помоли на френски:

— Пуснете ни! Пуснете ни! Не разбирам какво казвате.

— А това разбираш ли го, mon maki sauvage^[10]? — отвърна той на собствения й език. — Merde! — повтори той. — И накарай това дете да млъкне, ако искаш да напуснете Мадагаскар живи.

Катрин зяпна от удивление. Той говореше френски! И то гладко!

— Успокой детето — повтори той и приближи застрашително главата си до нейната.

Усещаше мириса на океан. Дъхът му ухаеше на… ябълки. Сигурно и вкусът му бе сладък, предположи тя.

— Вече губя търпение. Maudit!^[11]

— Престани да проклинаш! — отвърна тя, надвиквайки плача на Мадлен.

— Тогава направи каквото ти казвам! — помоли я той.

Нежна нотка омекотяваше заповедта му.

Катрин успокои дъщеря си:

— Мадлен, тихо… всичко е наред.

Долната устна на момиченцето потрепна, когато престана да крещи. Опита се да прикрие сълзите си и мигна. Няколко капки се стекоха по бузите й.

Защо се бе подчинила на молбата му Катрин не можеше да осъзнае. Може би защото не изглеждаше толкова жесток, колкото бе очаквала. Имаше нещо благородно в него.

Въпреки златния кръст, който висеше на ухото му, и буйната коса, той би могъл да украси с присъствието си най-изисканите аристократични салони.

Красивите му очи я изгледаха изпитателно.

— Престани да ме удряш, няма да ти сторя нищо лошо — каза той.

Тя кимна, защото бе неспособна да направи друго. Беше загубила способността си да говори. Той бавно отпусна коляното си. Това я накара да потрепери. Той спусна крака си надолу по нейния по изключително чувствен начин. Катрин усети как бузите й започнаха да горят, а лицето и се изчерви.

Вече не беше способна да удържа тежестта на дъщеря си. Ръцете й отмаляха и тя пусна Мадлен на земята. Въпреки че бе обещал да не я наранява, тя здраво хвана дъщеря си за ръка, в случай че той променеше решението си. После попита с неочаквано спокойствие:

— Кой сте вие?

Той се отдръпна назад. Това й даде възможност да го огледа. Мъжествената му фигура изглеждаше доста мрачна. Беше висок и горд. Тялото му бе силно и мускулесто. Беше пълна противоположност на мъжа й — Жорж Клод.

Сиво-бежовите му бричове неприлично подчертаваха тесния му ханш и слабите крака. Тропическият бриз отвя ризата му и погали гърдите и раменете му. Стоеше леко разкрачен, с ръце на хълбоците.

— Казвам се Дантон Луиз Кристобал! — отвърна спокойно той.

Катрин зададе въпроса почти подсъзнателно:

— Защо ни проследихте?

Усмивката му не беше весела.

— Не ме предизвиквай да преосмислям действието си, като ме караш да ти отговарям.

— Как ни намерихте?

— Забелязах ви на пазара. Останалото беше лесно, защото познавам улиците на Таматав.

Самоувереността му й се стори смущаваща. Когато се опита да проговори, гласът й трепереше:

— Какво ще направите сега?

— Прекалено много въпроси задаваш — намръщено каза Дантон. После повдигна едната си вежда нагоре, сякаш отговорът не му харесваше. — Ще ви изведа от Мадагаскар — добави.

— Ще ни изведете от Мадагаскар? — повтори едва доловимо тя.

Лицето на Дантон помрачня.

— Да не би да искаш да останеш при зверовете, които нападнаха кораба ви?

— Не!

— Тогава идвате с мен — на моя кораб!

— И къде ще ни отведете? — попита и страшни мисли започнаха да се въртят в съзнанието й.

— Там, където е единственият избор за теб, mon maki sauvage.

Катрин се смути от повторното му обръщение, което я оприличаваше с дива маймуна. Каквото и да значеше това, тя не желаеше да бъде маймуна за него или за когото и да било другиго.

В този момент Мадлен се присегна и докосна дръжката на ножа му.

— Да не би да убивате големи момичета, господин пират, и да ги ядете след това?

Дантон изглеждаше по-скоро смутен от въпроса й, отколкото изненадан. Привидно спокоен, той отстъпи назад. Не искаше да го докосват.

— Не, не го правя — отвърна, после се обърна към Катрин и сопнато попита: — Откъде й идва наум да пита такива неща?

— Хората на „Де Гидс“ й казаха.

— Капитан Декер… — поясни Мадлен, като изтри носа в ръкава на роклята си — … каза, че всички пирати били кан’бали.

— Какво? — попита изненадано Дантон.

— Канибали — поясни Катрин, като се надяваше да омекоти обидата на дъщеря си.

— Боже! Никога не съм твърдял, че съм пират — каза той.

— Но сте такъв, нали?

Дантон не отговори. Направи се на възмутен и нервно ритна стената на къщата, до която бяха застанали.

— Едуардо! Антонио! Елате тук! — извика той. Появиха се двама мъже. Катрин започваше все повече да се страхува. Телата им бяха мазни и кафеникави. Бяха най-страховитите варвари, които някога бе виждала. На раменете си носеха голям, навит на руло килим, но лицата им не издаваха никакви физически усилия.

Дантон им каза нещо и те сложиха килима на земята и го развиха на половина. После се извърна към Катрин и каза:

— Ти и детето легнете вътре.

Опасенията й се усилиха, когато разбра как смятат да ги изведат от града.

— Не! Няма да легнем. Ще се задушим!

Една крачка и той застана лице в лице с нея. Очите му показваха, че трябва да бързат. Стомахът й се сви от напрежение.

— Не можеш да останеш тук. Ако те намерят, ще те изнасилят — каза той. — И после ще те отведат в лагуната Тананарив и ще те продадат като робиня. Ще мечтаеш да си мъртва.

Тя наведе глава. Не желаеше да слуша повече.

Той прихвана брадичката й със силните си пръсти и повдигна главата й. Катрин не очакваше докосването му и потрепери. Той искаше да привлече вниманието й, но се поколеба за миг, после каза тихо:

— И какво ще стане тогава с дъщеря ти? Тя е красива. Малка е, но…

— Спри!

Почувства, че й прималява.

— Дори не смей да си помислиш подобно нещо — добави тя.

— Тогава не им позволявайте да ви хванат — просъска той през зъби.

Катрин изпита отчаяние.

— Как да разбера, че няма да… няма да ми причините същото?

— Не можеш — отсече той хладно. — А сега лягайте! Няма да се задушите. Стойте близо до края на килима. Притисни детето плътно до себе си. Нека нейното лице бъде близо до твоето. Няма да навиваме плътно килима.

— Мамо, не искам.

Очите на Мадлен си напълниха отново със сълзи.

Катрин се колебаеше. Никога в живота си не бе се чувствала толкова безпомощна. Дантон Кристобал беше решил да я изплаши и го стори с лекота. Тя не мислеше… не искаше да повярва… че той ще ги нарани. Но дали наистина можеше да му се довери? Съмняваше се, че е най-примерният и разумен мъж, но отчаяно се нуждаеше от сигурността, която той й предлагаше!

Решението трябваше да вземе самата тя. Нали толкова й се искаше да е така, особено след смъртта на Жорж Клод? Преди винаги той решаваше и това не й даваше възможност да го предизвиква. Сега вече сама можеше да управлява живота си. Можеше да прави с него каквото си пожелае.

Засега това изобщо не й беше помогнало. Трябваше да изчака английски търговски кораб, както индийският й водач я беше посъветвал, преди да напуснат Индия. Нейното нетърпение я беше въвлякло в поредица от неприятности.

Мадлен! Всичко, което имаше някакво значение за нея, беше Мадлен.

Катрин знаеше, че няма друг избор, освен да приеме помощта на Дантон.

— Ела, скъпо дете.

Тя добре прикри следващата стъпка, която смяташе да предприеме:

— Сега ще поиграем на друга игра.

Опита се да се усмихне и тръгна с детето към килима.

— Помниш ли, когато с баща ти те носехме в едно чердже за пикник? Ти лежеше по средата, ние държахме двата края и те люлеехме.

— Да, мамо. Помня.

— Спомняш ли си, че много се радваше?

Мадлен кимна, а Катрин легна и протегна ръце:

— Ела сега. Донеси и Нанет.

Мадлен огледа куклата си и разрошените й коси.

— Ще си представяме, че ни люлеят два големи… — Катрин погледна към Едуардо и Антонио — … слона. Ще ни хванат с хоботите си и много ще е весело. Ела при мама, Мадлен. Ела!

Детето пропълзя и се гушна в майка си. Притисна бузата си до тази на Катрин и затвори очи.

Дантон приближи и приклекна на едно коляно. Попита спокойно на френски:

— Как се казваш?

— Катрин Льоклерк — отвърна Катрин резервирано. — А това е Мадлен.

— Ако мируваш, Катрин Льоклерк, нищо лошо няма да ти се случи.

После светът сякаш се завъртя около тях и двете с Мадлен потънаха в мрачен тунел.