Р. А. Салваторе
Саблено море (9)

Осма глава
Душевните терзания на воина

Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.

— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.

Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.

— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.

Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.

— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.

При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.

— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.

— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.

Преследването започваше.

* * *

Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.

Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.

Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.

Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.

Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.

Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.

Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.

Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.

* * *

Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.

— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.

— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.

„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.

— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.

Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.

— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.

Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.

— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.

— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и се оставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.

Дюдермонт слушаше внимателно, макар да бе заел отбранителна позиция. Но колкото и да не му се искаше, принуден бе да признае, че Робилард е прав. Освен това не можеше току-така да пренебрегне последиците за останалите моряци, които можеха да последват всяко безразсъдство от страна на Уолфгар. Все пак, Бадийн разполагаше с двама магьосници и голям брой опасни стрелци.

— Можем да победим, ако обикаляме в кръг около врага — той е много по-бавен от нас — обясни плана си Робилард. — Затова ние трябва да бъдем двойно по-бързи и подвижни, особено на завоите.

Дюдермонт кимна. „Морски дух“ бе използвал това свое преимущество и с други по-трудно маневрени кораби — заставаше напряко на противника и го засипваше с порой от стрели. Ето защо предложението на Робилард беше съвсем логично.

— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.

— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.

— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.

Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.

Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?

Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.

* * *

Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.

Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.

— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.

Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.

— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.

Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.

Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.

Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.

Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.

— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.

Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.

— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.

Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.

Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.

Войн?

Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!

Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.

Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.

— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!

Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.

Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.

— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!

В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.

Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.

Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.

Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.

— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?

Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.

Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.

— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.

— Какво съм ти причинил?

— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.

— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.

Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.

— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?

Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.

— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.

Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.

— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.

Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:

— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.

С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.

Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.