Р. А. Салваторе
Саблено море (8)

Седма глава
Неподходяща компания

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.

— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.

— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.

Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.

— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?

— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!

— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.

Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.

— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.

— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!

— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!

Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.

— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…

Той замълча, очевидно крайно засрамен.

— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.

— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.

— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!

При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.

— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.

— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.

— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.

— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.

По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.

— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?

Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.

— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.

— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.

— В беда ли е? — попита елфът.

— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.

— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.

Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.

Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.

— Влез! — се разнесе глас отвътре.

В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.

— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.

— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.

— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.

— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.

Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.

Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.

— Войникът спомена, че бихте могли да ни помогнете да открием приятеля, когото търсим — рече Дризт. — Името му е Уолфгар. Едър северняк, със светла кожа и руса коса. Имаме причини да вярваме, че…

Елфът спря по средата на изречението, видял сянката, която пробяга по лицето на Бардун, както и навъсеното изражение на Каланан.

— Ако сте негови приятели, по-добре изобщо да не се вясвате насам — презрително изпръхтя Каланан.

Бардун се съвзе от моментната си изненада и седна зад писалището.

— Наистина го познаваме — потвърди той. — Даже прекалено добре.

И като даде знак на Дризт и Кати-Бри да се разположат удобно, той им разказа всичко за неприятностите на Уолфгар с лусканските власти, за това как е бил обвинен и осъден за опит за убийство на капитан Дюдермонт (Кати-Бри не можа да сдържи възмутеното си „Глупости!“) и как бил на косъм от позорната смърт върху Карнавала на затворниците, когато бил помилван лично от Дюдермонт.

— Крайно неразумно от страна на добрия капитан — обади се Каланан. — Именно това му докара неприятности в Лускан. Ние не обичаме, когато някой престъпник си тръгне безнаказано от Карнавала.

— Отлично знам какво обичате — рече Дризт по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Той таеше силна неприязън към жестокия Карнавал на затворниците, а и трудно можеше да каже нещо добро за лусканските магистрати. Докато бяха на „Морски дух“, двамата с Кати-Бри винаги молеха капитана да отведат заловените пирати в Града на бездънните води вместо в Лускан и Дюдермонт, който също хранеше лоши чувства към кръвожадния карнавал, обикновено се съгласяваше, дори Лускан да им беше по-близо.

Усетил суровия си тон, Дризт се обърна към очевидно по-човечния Бардун и добави:

— Поне някои от вас.

— Говориш открито — рече Бардун — и това е достойно за уважение, дори и да не съм напълно съгласен. Капитан Дюдермонт спаси приятеля ви от смърт, но не и от изгнание. Уолфгар и дребният му приятел бяха прокудени от Лускан, макар мълвата да твърди, че Морик Разбойника се бил завърнал.

— И, както личи, разполага с достатъчно влияние, за да получим заповед да не го закачаме! — допълни Каланан, без да прикрива негодуванието си.

— Морик Разбойника? — повтори Кати-Бри.

— Дребен уличен престъпник — обясни Бардун и махна пренебрежително с ръка.

— И е пътувал заедно с Уолфгар?

— Бяха приятели, да. Осъдиха ги заради покушението срещу Дюдермонт заедно с двамина пирати, които обаче не бяха помилвани.

Жестоката усмивка, разкривила устните на Каланан при тези думи, не убягна от вниманието на елфа — поредното потвърждение за свирепата бруталност на карнавала.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха.

— Къде можем да открием този Морик? — решително попита младата жена.

— В някоя канавка — отвърна Каланан. — Или в градската клоака.

— Опитайте на Улицата на полумесеца — предложи Бардун. — Говори се, че често се навъртал там, особено в една кръчма, наречена „Кривата сабя“.

Дризт, който и преди беше чувал това име, кимна. Беше ходил в пивницата — не докато плаваше с „Морски дух“, а много преди това, когато двамата с Уолфгар минаха през Лускан, на път към Митрал Хол. Двамата се бяха отбили в заведението, където заради Уолфгар се развихри страхотен побой.

— Точно там вашият приятел се сдоби с немалка слава — подигравателно подметна Каланан.

Дризт и Кати-Бри кимнаха.

— Благодарим ви за информацията — рече елфът. — Сигурен съм, че ще успеем да открием приятеля си.

И като се поклони, той тръгна към вратата, но беше спрян на прага от гласа на Бардун:

— Ако наистина намерите Уолфгар в Лускан, сторете му добрината да го отведете далеч оттук. Далеч от града ни и далеч от онзи плъх, Морик.

Дризт кимна и излезе от стаята. Двамата с Кати-Бри си наеха стаи в прилична странноприемница, разположена в един от хубавите квартали на Лускан, и излязоха да се разходят, припомняйки си предишното си идване насам. Времето беше хубаво, слънцето огряваше листата на дърветата, които вече бяха започнали да надяват есенните си премени, и градът изглеждаше наистина красив. Докато крачеха един до друг, наслаждавайки се на заобикалящите ги гледки и приятното време, двамата приятели дори не забелязваха, че мнозина ги зяпат с отворени уста, ахкат учудено, а няколко деца дори се разбягаха при вида на мрачния елф.

Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.

Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.

„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.

Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.

— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.

— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.

При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:

— Арумн Гардпек, на твоите услуги.

— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.

Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.

— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.

— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.

— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.

— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.

— Дели?

— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.

— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.

— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.

— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.

Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.

— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.

Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.

— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.

Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.

— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.

Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.

Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.

* * *

— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.

Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.

Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.

Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.

— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.

— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.

— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.

Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.

— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!

— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.

Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.

Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.

Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.

Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.

Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.

— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.

— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?

— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.

Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.

— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…

Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.

След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.

* * *

Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.

Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.

Почти съвършено.

Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.

Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.

Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.

Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.

— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!

Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.

— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!

— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?

— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.

— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…

Той млъкна изведнъж и широко се ухили:

— Вие сте приятелите на Уолфгар!

Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:

— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!

— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.

Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.

— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!

— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?

— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.

— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.

— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.

Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.

— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.

— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.

Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.

— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.

— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.

— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.

— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.

Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.

— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.

Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.

През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.

Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.

— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.

— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.

Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.

— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.

Лусканецът го изгледа продължително.

— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.

— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.

— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.

— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.

Морик взе кесията, кимна и излезе.

— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.

— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.

— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.

— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.