Р. А. Салваторе
Саблено море (6)

Пета глава
Откровеността на любовта

Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.

— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.

Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.

— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.

Робилард сви рамене.

— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.

— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното. — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…

— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.

— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.

Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.

— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.

— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.

— Не го искаш на борда повече, нали?

Робилард отново сви рамене.

— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.

— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.

Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.

— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.

Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.

Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.

А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.

Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че тук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.

Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.

— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.

— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.

Дюдермонт го погледна и сви рамене:

— Значи пак ще го сторя.

Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:

— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.

— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.

— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.

Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.

— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.

Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

* * *

Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.

Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.

Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.

Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.

Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.

Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.

— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.

— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!

И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.

Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.

Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.

— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.

— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.

— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?

Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.

— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.

— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.

Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.

— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.

— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.

Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.

— Какви глупости дрънкаш!

— Нима предпочиташ да ме няма? — учуди се варваринът и по лицето му се изписа подозрение.

В продължение на години това лице притежаваше момчешко обаяние, невинност, която струеше от ясносините му очи. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Уолфгар се беше избръснал съвсем гладко, преди да се оттегли с Дели в стаята си, ала лицето му изглеждаше някак странно без русата брада, която доскоро го обрамчваше. Свидетелство за жестоки душевни борби, бръчките, врязани дълбоко по иначе младото лице, сякаш принадлежаха на много по-възрастен човек, а не на някой, който още не беше навършил трийсет години.

— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!

Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:

— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?

Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.

— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!

— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?

— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.

— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…

— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.

Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.

— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.

— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.

Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.

— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.

Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.

— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.

— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.

— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.

Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.