Р. А. Салваторе
Саблено море (26)

Двадесет и пета глава
Наближавайки срока

— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.

Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.

Дризт бе много по-спокоен и на Риджис му се стори, че елфът следи всяко движение на варварина, опитвайки се да прозре кой всъщност стои пред него — онзи Уолфгар, с когото бяха преживели толкова приключения, или мъжът, ударил Кати-Бри.

Що се отнася до Бруенор, Риджис не бе сигурен дали джуджето иска да изтича при своя изгубен син и да го прегърне или се бори с желанието да се нахвърли отгоре му и да го удуши с голи ръце. Цял трепереше, но дали от изумление, или от гняв, полуръстът не знаеше.

От своя страна Уолфгар също бе приковал поглед в джуджето, мъчейки се да разгадае изражението му. Без да сваля очи от лицето на Бруенор, той кимна на Риджис.

— Търсихме те — най-сетне наруши мълчанието Дризт. — До Града на бездънните води и обратно.

Варваринът кимна, полагайки усилие да запази изражението си непроменено.

— Струва ми се, че и Уолфгар търсеше Уолфгар — обади се Робилард и многозначително повдигна едната си вежда, когато Дризт го погледна.

— Е, най-после те намерихме… или ти ни откри — рече Риджис.

— Но дали си открил себе си? — скептично попита Бруенор.

Уолфгар неволно стисна зъби, устните му се присвиха. Искаше му се да изкрещи, че е открил себе си… молеше се да е така. Погледът му се спря върху всеки от тях поотделно, цялото му същество копнееше да се хвърли към тях и да ги притисне до гърдите си.

Ала пред него се издигаше стена — променлива и безплътна като пушеците, тегнещи в Бездната на Ерту, ала в същото време непристъпна, тя стоеше на пътя му и чувствата му напразно търсеха път към повърхността.

— Изглежда, че съм ви задължен — рече той вместо това, сменяйки темата по възможно най-глупавия според него начин. — За кой ли път.

— Дели ни разказа всичко — добави Робилард. — Излишно е да казвам, че всички сме ви искрено благодарни. Никога досега враговете ни не се бяха осмелявали да предприемат толкова дръзко нападение. Уверявам ви, че управниците на Града на бездънните води строго осъждат както извършителите, така и онези, от чието име са действали.

Тези думи не прозвучаха толкова тържествено, колкото се очакваше, тъй като всички присъстващи отлично знаеха, че управниците на Града на бездънните води надали щяха да дойдат на север в търсене на онези, които стояха зад нападението. Също както управниците на почти всички големи градове, те бяха повече по такива високопарни изявления, отколкото по решителните действия.

— Може би ние ще успеем да отмъстим вместо тях и вместо капитан Дюдермонт — усмихна се Дризт многозначително. — Тръгнали сме по следите на Шийла Крий, а именно тя е отговорна за покушението над дома на капитана.

— Затова ви доведох Уолфгар — да ви помогне в търсенето.

Всички отново погледнаха към варварина и той отново присви устни от напрежение. Дризт го видя съвсем ясно и разбра, че не е дошъл моментът да сринат стената, която засега удържаше чувствата на Уолфгар, а по този начин — и техните собствени. Той се обърна към Кати-Бри и в широко отворените й очи прочете как се чувстваше тя.

— А Робилард? — неочаквано попита той, в опит да спре или поне да забави неизбежния изблик на чувства. — Робилард няма ли да използва уменията си, за да ни помогне?

Думите му искрено изненадаха магьосника:

— Вече го сторих! — възрази той, макар и сам да усещаше колко неубедително звучи.

Дризт кимна:

— Но можеш да сториш още много.

— Мястото ми е на борда на „Морски дух“, който вече е в открито море, на лов за пирати. Всъщност, преди да тръгна насам, тъкмо бяхме по следите на един пиратски кораб — обясни Робилард.

В отговор елфът се усмихна още по-широко.

— Благодарение на магическите си умения можеш да претърсиш надлъж и нашир много по-бързо от нас — каза той. — Ние знаем къде приблизително се намират враговете ни, но в местност като тази е напълно възможно да са зад следващото било на планината, а ние така и да не разберем.

— Уменията ми са основно в областта на морските битки, уважаеми До’Урден — отвърна Робилард.

— Единственото, за което те молим, е да ни помогнеш да открием скривалището им, в случай че предположенията ни са правилни и то е нейде из югозападното подножие на планината. Ако обикновено зимуват на сушата, скривалището им несъмнено е близо до морето. Само помисли колко по-голяма площ можеш да покриеш с помощта на магиите си, особено пък ако направиш заклинание за летене и го сториш от въздуха!

Робилард помисли миг-два, после вдигна ръка и се почеса по тила.

— Планината е огромна — изтъкна той.

— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.

Робилард помълча малко и накрая кимна:

— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.

— Чудесно — кимна Дризт.

— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.

Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.

— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.

Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.

Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.

— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.

Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.

— Четвъртръст? — изкиска се Бруенор.

— На мен повече ми приличаше на осморъст — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в смях.

Дризт и Уолфгар не се присъединиха към веселието им. Сега, когато Робилард го нямаше, беше настъпил моментът да си изяснят нещо много по-важно, което повече не можеха да пренебрегват, не и когато ги очакваха опасности, с които трябваше да се преборят заедно.

* * *

Светът се простираше като на длан под него, докато двамата с Робилард се изкачваха все по-нависоко, носени от въздушните течения все на юг.

В началото Риджис мислеше единствено за това колко са уязвими тук горе, черни петънца на фона на синьото небе, ала докато се издигаха, постепенно забрави страховете си и напълно се потопи в невероятното изживяване. Гледаше как земята се разстила под тях, все по-далеч и по-далеч, с бързина, която му отнемаше дъха. Забеляза стадо елени, шепа точици, които едва се различаваха от подобно разстояние, и се успокои — ако едрите животни едва се виждаха, какво оставаше за тях с Робилард, толкова високо в небето! Колко лесно би било за всекиго да ги вземе за самотна птица, особено с развяния зад тях плащ на Робилард.

За съжаление, веднъж осъзнал колко високо всъщност се намират, Риджис веднага бе обзет от нови страхове, които го накараха още по-здраво да се вкопчи в раменете на магьосника.

— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.

Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.

Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.

— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.

С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.

Риджис изписка стреснато.

— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.

Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.

— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.

Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.

Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.

— Пленниците, които заловихме, споменаха някаква клисура — рече Риджис, достатъчно високо, за да може Робилард да го чуе.

В отговор магьосникът се понесе на север, чак до края на планинския хребет, след което се спусна в криволичещата клисура. Реката, текла тук преди хилядолетия, беше издълбала тесен пролом между високите, скални стени, които на места достигаха стотина метра. Дъното никъде не бе по-широко от шейсетина метра, ала щом започнеха да се издигат, стените бързо се раздалечаваха, така че на много места разстоянието от връх до връх бе повече от сто метра.

Докато прелитаха над двамата стражи, Робилард и Риджис забелязаха още двамина на отсрещното било, ала магьосникът се движеше прекалено бързо, за; да може Риджис да ги разгледа по-добре.

После Робилард и полуръстът се спуснаха надолу, а стените на клисурата прелитаха покрай тях с такава шеметна бързина, че горкият Риджис не можеше нито да си поеме дъх, нито да си събере мислите. Магьосникът забеляза още един страж, най-вероятно людоед, ала Риджис, прекалено замаян от главоломния полет, дори не можа да вдигне поглед натам.

Клисурата лъкатуши повече от триста метра, докато накрая, след поредния завой, двамата видяха развълнуваното море. Вдясно от тях земята беше покрита с купища остри камъни и назъбени скали. Вляво, на дъното на клисурата, се издигаше огромна, близо сто и петдесетметрова могила, по чиито склонове зееха многобройни отвори, включително и една доста просторна пещера в основата й.

Робилард я заобиколи и полетя към морето, след което рязко свърна наляво, за да мине откъм южната страна на могилата. Морското дъно беше осеяно с остри подводни скали, същински лабиринт, препречващ пътя на всеки кораб, дръзнал да навлезе в тези води. По самия бряг пък имаше още доста възвишения, които допълнително скриваха първата могила от погледа на всеки заблудил се моряк.

А там, върху южния й склон, зееше огромна пещера, достатъчно голяма, за да побере цял кораб.

Робилард мина покрай нея и продължи да обикаля могилата, издигайки се все повече и повече. Сега и двамата с Риджис забелязаха пътеката, която започваше близо до просторната пещера на южния склон и поемаше на изток. Последваха я и не след дълго се натъкнаха на врата, която надали беше единствената по протежение на пътеката, където на доста места имаше разположени стражи.

Робилард се издигна над източния склон и се спусна обратно в клисурата, където, за изненада и ужас на полуръста, се приземи в основата на могилата, близо до вдълбаната там пещера — достатъчно голяма, за да могат две каруци да минат едновременно през входа й.

Без да изпуска невидимия полуръст, Робилард се вмъкна в пещерата. Едва-що бяха влезли, когато до ушите им достигна гърленият брътвеж на трима людоеди.

— Трябва да има по-добър начин да проникнете вътре, когато дойдете с елфа и останалите — прошепна Робилард в ухото на Риджис, който едва не подскочи, но за щастие успя да се овладее, преди да изпищи и да привлече вниманието на пазачите. — Стой тук — добави магьосникът и изчезна нанякъде.

Риджис остана съвсем сам и макар да беше невидим, изведнъж се почувства съвсем малък и ужасно уязвим.

* * *

— Едва не ме уби с онова първо хвърляне! — рече Дризт и двамата с Кати-Бри се усмихнаха доволно, когато Уолфгар се засмя.

Бяха се отдали на спомени за отминалите времена, приятен разговор, подхванат от елфа в опит да разчупи ледовете и да накара варварина да излезе о черупката, в която се бе затворил. С появата на Уолфгар, в пещерата се беше възцарила неловкост, очевидна както от смръщеното лице на Бруенор, така и от явно напрегнатото изражение на варварина.

Разказваха историята за първата битка на Дризт и Уолфгар в бърлогата на великан на име Едноустия. Двамата приятели дълго бяха тренирали заедно и добре познаваха бойните си стилове, дотам, че те често се допълваха до съвършенство и все пак, както Дризт току-що бе признал, понякога успехът бе идвал не заради техните усилия, а просто защото късметът им проработваше.

Въпреки че Бруенор все така мълчеше и се мръщеше, елфът продължи със спомени за дните, прекарани в Долината на мразовития вятър, за приключенията, преживени заедно, за изковаването на Щитозъб (тук и Уолфгар, и Бруенор видимо потрепнаха), за пътешествието им до Калимпорт, за да спасят Риджис, за връщането им обратно на североизток в търсене на изгубените Сребърни зали. Дори Дризт остана изненадан от това колко много бяха преживели заедно и от силата на приятелството, свързвало ги някога. Понечи да заговори за идването на Мрачните в Митрал Хол и за трагичния сблъсък, който им бе отнел Уолфгар, ала после размисли и се отказа.

— Как може толкова силна връзка да се окаже така преходна? — попита той вместо това. — Как може намесата на един демон да погуби нещо, което сме градили с години?

— Вината не е на демона Ерту — заяви Уолфгар, изпреварвайки Кати-Бри, която също се канеше да каже нещо.

Тримата приятели го изгледаха изненадано — това бяха първите му думи, откакто Дризт бе започнал разказа си.

— Вината е на демона, който Ерту всели в гърдите ми — продължи варваринът и като се обърна към Кати-Бри, взе ръцете й в своите. — А може би и на демоните, които си бяха там отпреди…

Гласът му се прекърши и той вдигна поглед. Кристалносините му очи се напълниха със сълзи, ала той стисна зъби и се опита да ги преглътне, без да сваля поглед от лицето на младата жена.

— Единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам — с мъка прошепна той.

Още преди Уолфгар да успее да довърши, Кати-Бри разпери ръце и го прегърна, заравяйки лице в силното му рамо. Той с все сила я притисна до гърдите си и скри лице в гъстата й, червеникавокафява коса.

Кати-Бри погледна към Дризт и го видя да се усмихва, искрено щастлив, че са преодолели това първо от многобройните препятствия, които стояха на пътя към някогашната им дружба.

Миг по-късно Кати-Бри отстъпи назад, избърса очите си и топло се усмихна:

— Намерил си си чудесна жена. И прекрасно дете, макар във вените му да не тече твоята кръв.

Уолфгар кимна на Дризт и Кати-Бри, изпълнен с тихо задоволство, задето най-сетне бе направил огромна крачка в правилната посока.

Звукът, откъснал се от устните му миг по-късно беше колкото от болка, толкова и от изненада, когато нещо с все сила се блъсна в него и го накара да политне назад. Той се обърна и видя, че Бруенор се бе изтъпанчил пред него с ръце на хълбоците и свирепо изражение.

— Ако още веднъж посегнеш на момичето ми, си направя гердан от зъбите ти, тъй да знаеш, момче! Искаш да се наричаш мой син, а удряш сестра си!

Думите му, разбира се, бяха повече от нелепи, ала докато Бруенор профучаваше покрай тях, за да излезе навън, тримата го чуха да подсмърча сподавено и разбраха, че джуджето е реагирало по единствения начин, по който гордостта му позволяваше и че в действителност се радва не по-малко от тях на срещата им.

Кати-Бри отиде при Дризт и небрежно, но многозначително го прегърна през кръста. В началото Уолфгар изглеждаше не по-малко учуден, отколкото когато Бруенор го удари, но постепенно изненадата му отстъпи място на искрено одобрение, а по устните му плъзна леко натъжена усмивка.

— Очаква ни нелек път — рече Дризт. — Има ли смисъл да тръгваме по дирите на Щитозъб, знаейки какви трудности ни очакват, след като вече се събрахме?

Уолфгар го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, но това трая само миг, после изражението му се смени с нещо, което много приличаше на съгласие.

— Ти си откачил! — отсече Кати-Бри най-безцеремонно и Дризт я зяпна слисано, учуден от разпаления й тон. — И съвсем не съм единствената, която мисли така — увери го младата жена. — Питай него, щом искаш.

При тези думи тя посочи към входа на пещерата, където току-що се беше появил Бруенор.

— Какво? — попита джуджето.

— Дризт смята, че засега е по-добре да се откажем от чука — обясни Кати-Бри.

Очите на Бруенор се разшириха и за момент той изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху елфа.

— Как смееш… ама че глупак… з-з-защо… к-к-как… — запелтечи той.

Дризт вдигна ръка и се подсмихна, като в същото време му даде едва забележим знак да се обърне към Уолфгар. Бруенор продължи да беснее още няколко секунди, преди най-сетне да проумее какво става, но накрая се овладя и като сложи ръце на хълбоците си, погледна право към варварина.

— Е? — ревна той. — Какво ще речеш, момче?

Уолфгар си пое дълбоко дъх, когато погледите на тримата му приятели се спряха върху него, сякаш той трябваше да отговаря за всичко. Така си и беше — беше изгубил чука по своя вина и тъй като оръжието беше негово, негова трябваше да бъде и последната дума.

Но как да вземе подобно решение!

В главата му запрепускаха противоречиви мисли, различни възможности започнаха да се разиграват пред очите му, коя от коя по-мрачни. Ами ако тръгнеха срещу Шийла Крий и нейните пирати ги избиеха до един? Още по-ужасяващо — ами ако един или повече от приятелите му загинеха, а той успееше да се спаси? Как би могъл да живее в мир със себе след нещо такова…

Уолфгар се разсмя с глас и тръсна глава, отказвайки да падне в този капан.

— Изгубих Щитозъб по своя вина — заяви той, нещо, което останалите вече знаеха. — Сега разбирам грешката… своята грешка. Затова ще опитам да си го върна, колкото се може по-скоро, напук на снега и лошото време, независимо дали трябва да се боря с пирати и дори с дракони. Но не мога да искам от вас, от никого от вас, да дойде с мен. Няма да ви се разсърдя, ако решите да се приберете в Десетте града или в някое от поселищата, разположени по-наблизо. Аз обаче продължавам напред. Това е мое задължение и моя отговорност.

— Да не мислиш, че ще те пуснем да идеш сам? — възкликна Кати-Бри, ала той я прекъсна.

— На драго сърце ще приема всяка помощ, която решите да ми окажете, макар да знам, че не я заслужавам.

— Пълни глупости! — изсумтя Бруенор. — Разбира се, че идваме, теле такова. Ти се забърка в тая каша и сега трябва да ти помогнем да се измъкнеш от нея!

— Опасностите… — започна варваринът, ала Бруенор не го остави да се доизкаже.

— Людоеди и някакви си пирати! Нищо работа. Ще избием част от тях, останалите ще прогоним, ще си върнем чука и ще сме си у дома, преди да се е запролетило. А ако се окаже, че имат и дракон… — джуджето замълча и се ухили заканително. — Е, тогаз ще го отстъпим на теб.

Шеговитите му думи дойдоха точно навреме и те изведнъж се почувстваха както преди — четирима приятели, поели заедно на приключение.

— Пък ако някога отново си изгубиш чука — изрева Бруенор и размаха пръст в лицето на варварина, — лично ще те погреба, преди да ида да си го взема обратно!

Бруенор сякаш се канеше да продължи още дълго, ала в този миг откъм входа се разнесе глас и всички се обърнаха натам.

Робилард и Риджис влязоха в пещерата.

— Открихме ги — съобщи полуръстът, преди Робилард да успее да каже каквото и да било, и като втъкна палци в реверите на дебелата си, вълнена жилетка, гордо изпъчи гърди. — Влязохме чак вътре, покрай стражите людоеди…

— Не сме сигурни, че наистина става въпрос за Шийла Крий — прекъсна го Робилард, — но по всичко личи, че намерихме откъде е дошла онази група човекоядци — подземен комплекс от тунели и пещери близо до морето.

— С излаз на вода, достатъчно голям, за да побере цял кораб — побърза да добави Риджис.

— Мислиш ли, че е Крий? — обърна се Дризт към магьосника.

— Така изглежда — отвърна Робилард, почти без колебание. — На няколко пъти сме преследвали кораб, за който вярвахме, че е „Кървавия кил“, но винаги то изпускахме от поглед нейде из онези води. Отдавна подозираме, че си има тайно пристанище, може би дори цяла пещера. Онова, което видяхме днес, със сигурност потвърждава предположенията ни.

— Значи там трябва да отидем — рече елфът.

— Не мога да ви пренеса всичките — поклати глава Робилард — Този там определено е прекалено голям, за да го взема на гръб — при тези думи той посочи Уолфгар.

— Знаеш ли пътя? — обърна се Дризт към Риджис и той се изпъна, сякаш се канеше да му изкозирува.

— Мога да го намеря — увери ги той.

Робилард кимна:

— Няма да ви отнеме повече от един ден. Е, вече знаете накъде да поемете. Ако — погледът му ги обходи един по един и се спря върху Уолфгар, — ако решите да не тръгнете след Шийла Крий сега, на драго сърце ще приемем всички ви на борда на „Морски дух“ през пролетта, когато заедно ще се опитаме да си върнем изгубеното.

— Тръгваме сега — рече варваринът.

— През пролетта Крий вече няма да я има, та да я преследваме заедно — засмя се Бруенор и стовари тъпата страна на секирата върху отворената си длан, за да подсили думите си.

Робилард се разсмя и кимна.

— Добри ми Робилард — обади се и Дризт, — ако след време зърнете „Кървавия кил“ на хоризонта, приближете се и го поздравете, преди да го потопите. Нищо чудно да се окаже, че на борда сме ние и го караме към най-близкото пристанище.

Робилард отново се засмя, още по-силно:

— Не се и съмнявам — рече той и потупа елфа по рамото. — И ви моля, ако наистина се срещнем в открито море, гледайте вие да не ни потопите!

Всички се засмяха, ала веселието им не трая дълго. Робилард мина покрай Дризт и застана пред Уолфгар.

— Никога не съм те харесвал особено — заяви той направо.

Варваринът понечи да изсумти презрително, но се овладя навреме и го остави да продължи. Всъщност, Уолфгар смяташе, че напълно си заслужава хокането, което според него щеше да последва. Той се изпъна и вдигна глава, но не каза нищо.

— Ала може би никога не съм те познавал — продължи Робилард. — Може би все още ти предстои да откриеш истинския Уолфгар, син на Беорнегар, и ако някога го сториш, заповядай обратно на борда на „Морски дух“. Дори един свадлив, стар магьосник, видял прекалено много слънце и прекалено много солена вода, може да си промени мнението.

С тези думи Робилард се обърна и махна на останалите, след което хвърли последен лукав поглед на варварина.

— Ако това изобщо има някакво значение за теб; естествено — подхвърли той, уж на шега.

— Има — сериозно заяви Уолфгар, толкова сериозно, че всички го изгледаха учудено, а по лицето на Робилард се разля приятна изненада.

— На добър час, тогава — пожела им той и се поклони ниско, след което подхвана магията за телепортация, от която въздухът около него се изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета.

Миг по-късно вълшебникът вече го нямаше и петимата приятели останаха сами.

Точно както някога.