Р. А. Салваторе
Саблено море (20)

Деветнадесета глава
Изборът на Уолфгар

Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.

— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.

Донбаго не можа да сдържи сълзите си:

— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!

— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.

— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.

— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.

Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.

— Колко далеч е Окни? — попита той.

Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.

— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.

— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.

— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.

— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?

— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.

Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.

— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.

— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!

— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.

Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.

Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.

* * *

Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.

— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…

— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.

— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?

Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.

— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.

Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.

— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.

Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.

— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.

— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.

След миг мълчание, Робилард продължи:

— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!

С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.

Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.

Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.

Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.

Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

* * *

Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.

Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.

След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.

— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?

— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.

— Дали бихме могли да се срещнем с господаря и господарката на замъка? — намеси се Кати-Бри, при което Бруенор и Риджис я изгледаха учудено, ала Дризт, който също бе любопитен да види майката на детето, което Уолфгар отглеждаше като свое, се усмихна.

— Лиам ще ви покаже къде да се измиете и преоблечете — обясни Темигаст. — Когато сте готови, лорд и лейди Окни ще ви приемат.

Докато Бруенор само се понаплиска с вода, без да престава да мърмори, че изглеждал достатъчно добре, за да се срещне с когото и да било, Дризт и Риджис се изкъпаха с удоволствие. В отделна стая Кати-Бри не само се наслади на продължителна, топла вана, но и прекара дълго време, изпробвайки прекрасните рокли, които лейди Мералда бе изпратила за нея.

Малко по-късно четиримата приятели слязоха във внушителната приемна на замъка Окни, където бяха приветствани с добре дошли от лорд Ферингал, трийсетинагодишен мъж с къдрава черна коса и козя брадичка, и лейди Мералда, по-млада от него и забележително красива, с гарвановочерна коса, млечна кожа и усмивка, която сякаш огряваше цялата стая.

И макар лорд Ферингал да се мръщеше, младата му жена не спираше да се усмихва нито за миг.

— Предполагам, че сте дошли да искате възнаграждение — заядливо се обади възпълната жена, която седеше вляво и малко по-назад от лорд Ферингал, което по тези земи означаваше, че му е сестра.

Застаналият зад четиримата приятели Темигаст си прочисти гърлото.

— Да не си мислиш, че имате достатъчно злато да ни платите? — изръмжа Бруенор в отговор.

— Нямаме нужда от пари — побърза да се намеси Дризт, опитвайки се да успокои духовете — все пак, на Бруенор току-що му се бе наложило да се изкъпе, а това винаги хвърляше бездруго сприхавото джудже в особено лошо настроение. — Дойдохме само за да помогнем на Донбаго и на двамата ранени да се приберат у дома, както и за да ви доведем пленника. Единственото, за което искаме да ви помолим, е да ни съобщите, ако научите, че затворникът има нещо общо с жена пират на име Шийла Крий. Именно нея се опитваме да открием.

— Но разбира се! — обади се лейди Мералда, прекъсвайки съпруга си, преди той да успее да каже каквото и да било. — Ще ви кажем всичко, което научим. Нещо повече — ще ви дадем всичко, дето ви трябва. Дължим ви го.

По-възрастната жена се свъси и Дризт, комуто нищо не убягваше, се досети, че недоволството й се дължи както на неприятния й нрав, така и на следите от простовата реч, които все още се долавяха в думите на лейди Окни.

— Останете тук през цялата зима, ако искате — предложи Мералда.

Ферингал я погледна, първо учудено, а миг по-късно — одобрително.

— Сигурно ще можем да намерим къща в селото за не повече от… — започна сестра му, но Мералда я прекъсна.

— Ще ги настаним в замъка, Присила!

— Не смятам, че…

— И то в твоята стая, ако чуя още една дума! — отсече Мералда и тайничко намигна на четиримата приятели.

— Фери! — възмути се Присила.

— О, млъквай вече! — подразнено рече Ферингал и приятелите се досетиха, че сигурно често му се налага да укротява опърничавата си сестра по този начин. — Не ни излагай пред видните ни гости… гости, на които дължим живота на трима от верните ми войници и които са отмъстили на гнусните чудовища вместо нас.

— Гости, които несъмнено могат да ни разкажат истории за далечни земи и драконови съкровища! — допълни Мералда с блеснали очи.

— Боя се, че можем да останем само тази нощ — отвърна Дризт. — Чака ни дълъг и труден път. Зарекли сме се да открием и накажем тази Крий преди настъпването на пролетта, когато отново ще излезе в открито море и ще продължи да сее злини.

Мералда не можа да скрие разочарованието си, ала Ферингал само кимна — очевидно бе, че му е все едно дали гостите ще останат, или ще си тръгнат.

По-късно същата вечер господарят и господарката на замъка Окни дадоха истинско пиршество в чест на героите. Донбаго също бе тук, носейки отлични новини — и брат му, и другият войник бяха много по-добре и по всичко личеше, че напълно ще се възстановят.

Ядоха (Бруенор и Риджис повече от всички останали, взети заедно) и се смяха. Четиримата приятели, чиито износени ботуши бяха изминали стотици мили по пътищата на Фаерун, разказваха истории за далечни земи, за истинска радост на лейди Мералда.

Много по-късно Кати-Бри намигна на Дризт и кимна към съседната стаичка. Когато останаха насаме, двамата се разположиха върху меко канапе, над което беше опънат пищен гоблен, не кой знае колко изкусно изработен, но затова пък пъстроцветен и весел.

— Мислиш ли, че трябва да й кажем за малката? — попита Кати-Бри и положи ръка върху рамото на елфа.

— Боя се, че това би й донесло само болка след първоначалните мигове на облекчение — отвърна Дризт. — Някой ден, може би, но не сега.

— О, на всяка цена трябва да се върнете при нас! — появи се Мералда на вратата. — Крал Бруенор разказва една невероятна история за дракона, откраднал кралството му!

— История, която знаем почти наизуст — засмя се Кати-Бри.

— И която би било неучтиво да не изслушаме отново — надигна се Дризт и като хвана Кати-Бри за ръката, й помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вратата.

— Мислите ли, че ще го откриете? — неочаквано попита Мералда и те я погледнаха сепнато.

— Вашият приятел — поясни Мералда. — Онзи, който е бил с вас, когато сте се били за Митрал Хол. Джуджето ни каза.

Тя замълча и ги изгледа изпитателно, после заяви направо:

— Онзи, когото наричат Уолфгар.

За миг Дризт и Кати-Бри не знаеха какво да отговорят. Мералда стоеше пред тях, без да може да скрие вълнението си, хапеше устни и се опитваше да прочете отговора по лицето на елфа.

— Надяваме се да го намерим жив и здрав — тихо рече Дризт, така че другите да не го чуят.

— Интересувам се, защото…

— Знаем защо — прекъсна я Кати-Бри и Мералда се олюля.

— Момиченцето расте силно и здраво — увери я Дризт.

— Какво име са й дали?

— Колсон.

Мералда въздъхна и постепенно се овладя. Зелените й очи се навлажниха, ала тя се насили да се усмихне:

— Елате. Да идем да чуем разказа на джуджето.

* * *

— Пленникът ще бъде обесен веднага, щом намерим достатъчно здраво въже — увери ги лорд Ферингал, когато рано на другата сутрин приятелите се събраха в преддверието на замъка, готвейки се отново да поемат на път. — Има се за много силен — подигравателно добави Ферингал. — Но да бяхте го чули как скимтя цяла нощ!

Дризт неволно потрепери, Кати-Бри и Риджис също потръпнаха, но Бруенор само кимна.

— Наистина е част от по-голям отряд — съобщи Ферингал. — Най-вероятно пирати, но глупавото същество не знаеше какво означава това.

— Нищо чудно да е Крий — рече Дризт. — Успяхте ли да научите откъде са дошли?

— Южното крайбрежие, някъде в подножието на планината. Не можахме да го накараме да си признае, но смятаме, че знае нещо за една клисура в онези земи. Пътят дотам няма да е никак лесен, особено сега, през зимата, когато проходите са затрупани със сняг.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Дризт.

В този миг лейди Мералда влезе в стаята, също толкова красива сега, в ранното утро, колкото и предишната вечер. Погледът й се спря първо върху елфа, а след това и върху Кати-Бри, а по устните й заигра благодарна усмивка.

Двамата приятели не пропуснаха да забележат, че Ферингал леко се смръщи — очевидно раните му бяха твърде пресни. Старата болка се бе пробудила наново, когато Бруенор бе споменал Уолфгар в разказа си предишната вечер и младият мъж несъмнено бе изкарал гнева и огорчението върху пленника си.

Четиримата приятели си тръгнаха от Окни още същата утрин, макар че на изток се сбираха гъсти облаци. Нямаше възторжени викове и светнали лица, които да изпратят героите по опасния им път.

Единствено лейди Мералда, увита в дебели кожи, стоеше на мостчето между две кули и гледаше как се изгубват в далечината.

Дори оттам, Дризт и Кати-Бри виждаха болката, примесена с надежда, в красивите й зелени очи.