Р. А. Салваторе
Саблено море (18)

Седемнадесета глава
Гледната точка на Морик

— Доста е словоохотлив за пленник, мен ако питаш — каза Шийла Крий на Белани след изтощителния тричасов разпит на Морик Разбойника, в който лусканецът на драго сърце им бе разказал всичко, което знаеше за Уолфгар, Дризт и Кати-Бри.

Шийла бе слушала с огромен интерес, попивайки всяка негова дума, особено когато ставаше въпрос за мрачния елф.

— Най-важното за Морик е собственото му оцеляване — обясни Белани. — Нищо друго. Ако животът му зависеше от това, той би забил камата си в гърдите на Уолфгар. Морик никак няма да е щастлив, ако Дризт До’Урден и Уолфгар ни нападнат и сигурно ще се опита да остане настрани от битката, вместо да ни помогне, но няма да рискува нито живота си, нито възможностите, които му предлагаме, като се обърне срещу нас. Той просто не постъпва така.

За Шийла изобщо не беше трудно да повярва, че някой е готов да постави личния си интерес над загрижеността за общото благо — в крайна сметка, на същия принцип се дължеше и верността, която собствените й подчинени изпитваха към нея. Единствено заплахи и обещания ги задържаха край нея — те добре знаеха колко много могат да спечелят под нейно предводителство; знаеха също така, че опитат ли да си тръгнат, ще си навлекат гнева на страховитата Шийла и на също толкова опасните й съюзнички.

Джул Пепър, която седеше в другия край на стаята, бе дори още по-сигурна, че Морик не ги е излъгал, най-вече заради държанието му откакто бе пристигнал в Златния залив. Всичко, което им бе казал, напълно съвпадаше с онова, което тя самата бе научила за Дризт по време на краткия си престой в Десетте града.

— Ако елфът и Кати-Бри наистина възнамеряват да си върнат чука, значи можем да очакваме джуджето и полуръста да са с тях — рече тя. — А не забравяйте и пантерата, която Дризт води навсякъде.

— Няма опасност да забравя каквото и да било — увери я Шийла. — Това ме кара още повече да се радвам, че Ле’лоринел ни намери.

— Нищо чудно появата на елфа да се окаже решаващият фактор в наша полза — съгласи се Белани.

— Ле’лоринел сигурно ще настоява да се изправи срещу Морик, нали? — попита Шийла.

Напълно обсебен от Дризт, Ле’лоринел беше поискал да се срещне с новодошлия, който съвсем наскоро си бе имал вземане-даване с омразния мрачен елф.

Джул Пепър се разсмя с глас при този въпрос. Малко след като бе пристигнала в залива, тя самата бе прекарала часове наред в стаята на Ле’лоринел, повтаряйки до безкрай и най-незначителното движение на Дризт До’Урден, което можеше да си спомни, дори онези, които нямаха нищо общо с битката. Ле’лоринел искаше да знае всичко — колко широки са крачките му, как накланя глава на една страна, когато говори, абсолютно всичко за мрачния елф, когото ненавиждаше. Джул бе сигурна, че Морик надали ще може да покаже на Ле’лоринел нещо полезно, но също така бе сигурна, че елфът ще го накара да му показва всичко, което знае, отново и отново. Никога досега Джул не бе виждала някого, обсебен до такава степен.

— Морик най-вероятно и в момента е при Ле’лоринел и за кой ли път обяснява как е бил пленен от Дризт и Кати-Бри — отвърна Белани и хвърли поглед към развеселената Джул.

— Наблюдавай ги тайно — заръча Шийла на магьосницата. — Не изпускай нито една дума или жест на Ле’лоринел.

— Все още се боиш, че може да ни лъже, така ли? — попита Белани.

— Наистина е прекалено голямо съвпадение, че се появи точно в този момент — подхвърли Джул.

— Повече се боя да не хукне да търси Дризт и приятелите му, преди те да са ни намерили — обясни Шийла. — Те могат със седмици да се лутат из планините, без да зърнат и следа от клисурата или пък Златния залив, което прекрасно ме устройва — хиляди пъти го предпочитам пред това да трябва да се справям с толкова опасни врагове.

— На мен пък ми се ще собственоръчно да им покажа пътя — тихо се обади Джул. — Длъжници са ми и смятам да ги накарам да си платят за всичко.

— Да не говорим за магическите съкровища, които носят със себе си — добави Белани. — Спътница като тази Гуенивар ще ми е от голяма полза, а и ти, Шийла, само си представи как би изглеждала с прекрасните ятагани на елфа, препасани през кръста!

Шийла Крий кимна и се усмихна злобно.

— Така е — съгласи се тя. — Само че не те, а ние трябва да решим кога и къде да се изправим срещу тях. Ще го сторим едва когато сме готови — чак когато зимата ги попрекърши. Ле’лоринел ще получи битката, за която се готви цял живот, а ние ще се молим това да бъде краят на Дризт. Ако очакванията ни не се оправдаят… е, тогава ще делим съкровищата между по-малко души.

— Като заговорихме за това — намеси се Джул, — забелязах, че доста от людоедите ловуват навън. Мисля, че няма да е зле да не се отдалечават много, докато не приключим цялата тази история с мрачния елф.

— Излизат само по няколко наведнъж — обясни Шийла. — Вече го казах на Чогуруга.

Белани си тръгна малко по-късно, без да може да сдържи доволната си усмивка. Обикновено зимите в Златния залив бяха отвратително скучни, но тази обещаваше да им предложи вълнуваща битка, апетитна плячка и приятна близост в лицето на Морик, на каквато магьосницата не се бе радвала от дълго време насам. Всъщност, от годините, прекарани в лусканската Домова кула.

Да, очертаваше се интересна зима.

Ала Белани знаеше, че Шийла с основание се тревожи за Ле’лоринел. Ако не внимаваха, обсебеният почти до лудост елф можеше да им навлече неприятности.

Магьосницата отиде право в покоите си и с помощта на едно заклинание проникна мисловно в просторната стая, която Шийла беше отредила за Ле’лоринел. Откри елфа и Морик с оръжия в ръка, като лусканецът отново и отново повтаряше онова, което знаеше за Дризт.

* * *

— Колко пъти да ти казвам, че нямаше никаква битка! — започваше да се дразни Морик и отчаяно вдигна ръце, в които държеше по една кама. — Щом видях на какво са способни с неговата приятелка, веднага загубих всякакво желание да се съпротивлявам повече.

— Да се съпротивляваш повече — натъртено повтори Ле’лоринел. — Което значи, че си започнал да се съпротивляваш. А и току-що призна, че си видял на какво е способен. Покажи ми, ако не искаш да видиш какво пък умея аз!

Морик наклони глава на една страна и се ухили, без да обръща внимание на заплахата му. Или поне давайки си вид, че не й е обърнал внимание. В действителност, Ле’лоринел доста го притесняваше. Морик бе оцелял в джунглата на лусканските улици, защото разбираше както приятелите, така и враговете си. Някак инстинктивно той знаеше кога да се бие, кога да блъфира и кога да бяга.

И тъй като изобщо не бе в състояние да разбере Ле’лоринел, в момента най-уместна му се струваше именно последната възможност. Че елфът е обсебен почти до лудост, беше повече от очевидно — то се четеше в златистосините му очи, които блестяха иззад нелепата черна маска. Дали елфът наистина щеше да го нападне, ако не получеше информацията, която търсеше, и то поднесена по начина, по който той настояваше? Несъмнено, сигурен бе Морик, така, както бе сигурен, че Ле’лоринел ще го надвие. Дризт До’Урден бе спрял атаката му със забележителна лекота и бе започнал движение, с което, стига да бе поискал, щеше да го довърши само за миг. А за да има изобщо някакви шансове срещу Дризт, Ле’лоринел…

— Искаш да го видиш мъртъв, нали? — попита Морик. — Но защо?

— Това засяга само мен и никой друг! — отсече Ле’лоринел.

— Говориш така, сякаш не мога и няма да ти помогна — отвърна лусканецът, опитвайки се да звучи спокойно. — Може би има начин…

— Това си е моята битка, не твоята! — сряза го елфът.

— Но да излезеш сам срещу Дризт и приятелите му? Може да подхванеш най-блестящата и несъкрушима атака срещу Дризт, само за да бъдеш застрелян от застаналата наблизо Кати-Бри. Нейният лък…

— Знам всичко за Таулмарил, за Гуенивар и за останалите — увери го Ле’лоринел. — Ще открия Дризт, както и когато аз реша, и ще се изправя лице в лице с него, както повелява справедливостта.

Морик се засмя.

— Дризт не е чак толкова лош… — започна той, ала предпочете да не довърши, видял яростта, изписала се по лицето на Ле’лоринел. — Може би трябва да си намериш жена — рече вместо това. — От твоята раса или пък някоя от жените тук. Наоколо има доста привлекателни жени. Прави любов, приятелю. На това му казвам аз справедливост.

Въпреки че не бе очаквал елфът да приеме предложението му, Морик остана слисан от изуменото му, невярващо изражение.

— На колко години си? — попита той. — Седемдесет? Петдесет? Може би по-малко? Човек никога не знае с вас, елфите, за което доста ви завиждам. Освен това си красив, с онази деликатна хубост, която толкова се нрави на жените. Тъй че — намери си любовница, приятелю. Намери си две! Но не рискувай вековете живот, които ти остават, като се хвърлиш в битка срещу Дризт До’Урден.

Ле’лоринел направи крачка към него и Морик побърза да отстъпи, като в същото време извъртя ръка така, че да може да запрати камата си в лицето му, ако се наложи.

— Не мога да живея така! — викна Ле’лоринел. — Правдата трябва да възтържествува! Самата мисъл, че един мрачен елф броди на Повърхността, надянал маската на благороден войн, е оскърбление, хвърлено в лицето на всичко, което съм и в което вярвам. Мерзавецът Дризт До’Урден се надсмива над делото на моите предци, прогонили скверната му раса в непрогледния мрак, където им е мястото!

— И ако Дризт някога се върне там, ще го последваш ли и в земните недра? — попита Морик, решил, че е намерил слабото място в логиката на елфа.

— Ако можех, бих изтребил мрачните до крак! Бих заличил гнусната им раса от лицето на земята и бих се гордял с това! Бих избил матроните им и кръвожадните отряди, които изпращат на Повърхността! Собственоръчно бих пронизал сърцето на всяко тяхно дете!

При всяко свое изречение Ле’лоринел правеше крачка напред, та Морик бе принуден да отстъпва назад, стиснал двете си ками, като в същото време размахваше умиротворително ръце в опит да потуши надигащата се буря.

Най-сетне Ле’лоринел спря и впи смразяващ поглед в лицето му.

— Е, Морик, ще ми покажеш ли как точно е протекла схватката между теб и Дризт До’Урден, или предпочиташ да изпитам уменията ти и сам да си направя изводите?

С примирена въздишка, Морик кимна и като посочи на Ле’лоринел къде да застане, за да изиграе ролята на Дризт, го преведе през всяка подробност от възкраткия си сблъсък с мрачния елф.

Отново и отново, и отново по настояване на обсебения Ле’лоринел.

* * *

Белани искрено се забавляваше. Харесваше й да гледа плавните движения на Морик, макар да не можеше да отрече, че тези на Ле’лоринел бяха още по-красиви, по-умели и по-грациозни, а погрешната представа на Разбойника за цялата ситуация само правеше всичко още по-забавно.

Когато двамата най-после спряха, Белани чу Морик да казва:

— Наистина си прекрасен боец, приятелю. Ни най-малко не се съмнявам в уменията ти, но въпреки това те предупреждавам, че Дризт До’Урден е несравнимо изкусен — навярно най-добрият войн в целия Север. Знам го не само от мимолетната си схватка с него, но и от разказите на Уолфгар. Виждам, че си тласкан от справедлив гняв, но пак те моля да размислиш. Дризт До’Урден е забележително добър боец, а приятелите му са също толкова могъщи. Не се ли откажеш, той несъмнено ще те убие. Помисли само колко века живот ще изгубиш!

С тези думи Морик кимна и си тръгна… към нейните покои, както Белани предположи. Тази мисъл не й бе никак неприятна — гледката на двубоя между двамата бе разпалила страстите й и тя реши, че засега няма да отваря очите на Морик. Още не.

Така бе твърде забавно.

* * *

Когато излезе от стаята на Ле’лоринел, Морик наистина се зачуди дали да не отиде в покоите на Белани. Вместо да го стресне, елфът го беше развеселил — в неговите очи Ле’лоринел беше истински глупак, който похабяваше живота си (и всичко, което той можеше да му предложи) заради нелепото желание да си отмъсти на един мрачен елф, когото бе най-разумно изобщо да не закача. Дали Дризт наистина беше зъл, или не, нямаше никакво значение, поне според Морик. Единствено важно бе дали Дризт е по следите на Ле’лоринел, или не. Ако мрачният елф го търсеше, то Ле’лоринел несъмнено би сторил добре да нанесе първия удар. В противен случай Ле’лоринел не бе нищо друго, освен пълен глупак.

А Дризт не бе по следите му, в това Морик бе сигурен. Когато се появи в Лускан, Дризт търсеше информация за Уолфгар и Щитозъб и не бе споменал нито дума за никакъв елф, бил той Ле’лоринел или не. Не, Дризт не бе по следите на Ле’лоринел и най-вероятно дори не подозираше, че Ле’лоринел го преследва.

Морик свърна в един страничен коридор и спря пред причудливо поставена врата. С огромно усилие успя да я отвори и се озова на една открита площадка, издялана високо в скалите, на около шейсетина метра над разбиващите се в подножието вълни.

Морик изучаващо се вгледа в пътеката, която криволичеше надолу и извеждаше до дъното на клисурата от другата страна на стръмния склон, и се замисли за всички трудности, които щеше да срещне, ако реши да избяга. Навярно щеше да съумее да се промъкне покрай стражите в клисурата, а след това нямаше да му е никак трудно да се отдалечи колкото се може по-бързо.

От друга страна, на северозапад, над Морето на неспирния лед се сбираха буреносни облаци, а вятърът ставаше все по-студен. Не бе сигурно, че ще достигне Лускан преди настъпването на зимата, а дори да успееше, пътуването нямаше да бъде особено приятно. Още повече, че за Белани очевидно не представляваше никаква трудност да го открие в Лускан.

Морик се замисли за другите възможности, които се очертаваха пред него, и не можа да сдържи доволната си усмивка. Не знаеше къде точно се намира (Белани бе използвала магия, за да ускори придвижването им), но бе убеден, че все ще намери подслон за през зимата.

— Е, лорд Ферингал, приемате ли гости? — прошепна лусканецът през смях.

Разбира се, нямаше никакво намерение да избяга в Окни (даже и да знаеше как да стигне дотам от Златния залив) — без подходящото облекло не можеше да приеме самоличността на лорд Брандебург от Града на бездънните води, измисленото име, което бе използвал преди, за да излъже лорд Окни.

Да, идеята да прекоси планините през зимата бе повече от нелепа и той изобщо не го мислеше сериозно, но въпреки това се чувстваше по-добре, когато знаеше, че стига да поиска, може да си тръгне оттук по всяко време.

Ето защо не бе особено изненадан, че пиратите му даваха толкова голяма свобода. Ако сега му обещаеха да го върнат обратно в Лускан и никога повече да не го закачат, Морик надали щеше да ги накара да удържат на думата си. Оцеляването в Лускан бе трудничко, дори за някого с неговите умения и репутация, докато животът тук беше лек, а благодарение на Белани, която полагаше немалко усилие — и доста приятен.

Какво обаче щеше да стане с Уолфгар? Ами с Дризт и Кати-Бри?

Морик зарея поглед над морето и се замисли за онова, което дължеше на някогашния си приятел. Да, наистина го беше грижа за Уолфгар и той реши, че ако варваринът нападне Златния залив, с намерението да си възвърне Щитозъб, ще направи всичко по силите си, за да убеди Шийла Крий (и особено Белани) да го пленят, вместо да го убият.

Виж, да стори същото за Дризт със сигурност нямаше да бъде толкова лесно, не и когато Ле’лоринел беше тук, зажаднял за разплата…

… от друга страна, каза си Морик, нима дължеше каквото и да било на Дризт? Или пък на Кати-Бри?

Дребният, тъмнокос крадец се протегна и обви ръце около тялото си, за да се предпази от бръснещия вятър. Представи си Белани и топлото й легло и се запъти право натам.

* * *

След като Морик си тръгна, Ле’лоринел дълго мисли над последните му думи.

Морик грешеше, елфът бе сигурен. Не в онова, което бе казал за уменията на Дризт — Ле’лоринел и сам знаеше колко забележителен боец е Дризт. Не, онова, което Разбойника не разбираше, бе колко дълго Ле’лоринел се бе готвил за този сблъсък и до какви крайности бе стигнал, за да е сигурен, че има шанс срещу Дризт.

Въпреки това не можеше да пренебрегне предупреждението на лусканеца просто така. Двамата с Дризт щяха да се изправят един срещу друг, твърдо си повтори Ле’лоринел и поглади пръстена, в който бяха заключени необходимите му магии. Но дори ако всичко се развиеше точно както го бе предвидил, най-вероятно бе и двамата да загинат.

Така да бъде.