Р. А. Салваторе
Потайно острие (7)

Глава 6
Прощаване с долината

Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?

Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?

Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.

Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.

Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.

Дризт ревнуваше.

С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.

— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.

И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.

— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.

Дризт сви рамене.

— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!

— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.

Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.

— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го когато Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?

Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:

— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.

— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.

— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!

— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…

— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.

— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.

Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.

Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.

Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.

— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.

— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.

Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.

* * *

— Не можеш да си представиш каква болка изпитахме, когато видяхме таванът да рухва отгоре ти — рече Кати-Бри, внимателно насочвайки разговора към онзи съдбовен ден в недрата на Митрил Хол.

До този момент двамата с Уолфгар споделяха по-щастливи спомени от отминали битки, в които заедно с останалите си приятели бяха надвивали чудовища и бяха превъзмогвали опасности, без да им се налага да плащат толкова висока цена.

Уолфгар дори се бе включил с разказ за първата си битка с Бруенор — срещу Бруенор — когато бе строшил дръжката на знамето в главата му… само за да рухне в безсъзнание миг по-късно, покосен от страховития удар на упоритото джудже. Постепенно Кати-Бри бе насочила разговора към друг важен момент от общото им минало — изковаването на Щитозъб. Дело на искрена любов, великолепното оръжие бе най-съвършеното произведение на ковашкото изкуство, излизало изпод ръцете на Бруенор през целия му живот, родено от дълбоката обич, която джуджето питаеше към момчето.

— Ако не те обичаше толкова, никога нямаше да сътвори нещо така прекрасно — рече Кати-Бри и когато видя, че думите й докоснаха сърцето на младия мъж, незабелязано измести темата на разговора, този път към благоговейното отношение на Бруенор към бойния чук след мнимата смърт на варварина.

А това, разбира се, нямаше как да не ги доведе до деня, когато Уолфгар бе паднал, и дочтомена за йоклолата. За огромно облекчение на Кати-Бри, Уолфгар не се затвори в себе си, а продължи да я слуша внимателно и дори добавяше по нещо, когато сметнеше, че има какво да каже.

— Цялата сила ме напусна — меко каза младата жена. — А Бруенор едва не рухна. Обаче стиснахме зъби и продължихме. Бихме се в твое име и враговете ни проклинаха деня, в който ни бяха срещнали!

Нещо проблесна в светлите очи на Уолфгар и Кати-Бри замълча, давайки му време да осмисли думите й. За миг й се стори, че ще отвърне, ала той не го стори и секундите продължиха да отлитат в мълчание.

Младата жена се приближи още малко до него и като го прегърна, положи глава на силното му рамо. Варваринът не я отблъсна, дори се премести, така че и на двамата да им е по-удобно. Кати-Бри се бе надявала на нещо повече, искаше й се той да разкрие душата си пред нея, за да се освободи от болката, но макар да не бе постигнала чак толкова, добре разбираше, че е направила голяма крачка напред. Прежната любов не бе изплувала на повърхността, ала и яростта не беше изригнала като толкова много пъти дотогава.

Трябваше й още време.

На другата сутрин наистина оставиха Долината зад гърба си, което личеше съвсем ясно и от промяната във вятъра. В Долината на мразовития вятър той идваше от североизток, откъм ледените води на морето на неспирния лед. На кръстопътя между юг, изток и север в подножието на планината, вече не духаше безспир и само от време на време напомняше за себе си с някой мощен порив. Сега, когато бяха поели на юг, вятърът отново се бе появил, ала за разлика от студения вихър, дал името си на Долината, беше просто нежен полъх, долетял от меките южни земи или откъм топлите води на саблено море.

Дризт и Бруенор прекараха по-голямата част от деня далеч от останалите — както, за да разузнаят наоколо и да се уверят, че нищо не застрашава сигурния, но бавен ход на каруцата, така и за да дадат възможност на Уолфгар и Кати-Бри да останат насаме. Младата жена все така говореше, опитвайки се да върне варварина към едно по-щастливо място и време. Риджис пък през целия ден не се помръдна от удобното си местенце върху колата, настанен между приятно ухаещите хранителни запаси.

Не се случи нищо особено, ако не се броеше обезпокоителната находка на Дризт — следи, оставени от изключително големи, обути с ботуши крака.

— Приятелят на къркорещия корем? — попита Бруенор и като се доближи до елфа, също се наведе, за да разгледа дирята.

— Предполагам.

— Проклетият му полуръст май здравата го е омаял! — изръмжа джуджето.

Дризт, който по-добре разбираше силата на рубина, както и природата на подобни магии, обаче, беше на друго мнение. Великанът съвсем не бе глупав и несъмнено се бе освободил от влиянието на медальона още щом се бе поотдалечил от Риджис. Нищо чудно много скоро след това да бе започнал да се чуди защо изобщо е помогнал на непознатите пътешественици, а малко по-късно или напълно бе забравил за случилото се, или се бе ядосал, задето го бяха измамили по този начин.

Ала ето че сега, както личеше от ясните дири, ги следваше.

Може и да бе просто съвпадение, или пък ставаше дума за друг великан — в крайна сметка, гнусните създания далеч не бяха рядкост в Долината на мразовития вятър. Дризт нямаше как да е сигурен, затова, когато с Бруенор се присъединиха към останалите за вечеря, не казаха нищо нито за непознатите следи, нито пък за увеличаване на нощната стража. При все това елфът отново се отдалечи от лагера, както, за да се огледа за спотайващи се наоколо чудовища, така и за да не вижда Уолфгар и Кати-Бри. Там, в прегръдката на нощта, можеше да остане насаме с най-съкровените си мисли и страхове, да се изправи срещу самия себе си и да си напомни, че единствено Кати-Бри може да решава какво да прави с живота си.

Всеки път, щом си припомнеше някоя ситуация, в която младата жена бе действала с обичайните си честност и остър ум, елфът усещаше как му олеква. Когато луната лениво се заизкачва над водите, миещи далечния Саблен бряг, Дризт почувства, че го облива необикновена топлина. Макар едва-едва да виждаше мъждукането на лагерния огън, с цялото си същество усещаше, че се намира сред приятели.

* * *

Уолфгар се вгледа в сините й очи и разбра, че тя нарочно бе довела разговора до този момент, внимателно бе изгладила грапавините, които като струпеи от стари рани покриваха съзнанието му бе докоснала с нежни пръсти стените от ярост, които той бе издигнал около себе си, и под гальовния й допир те сякаш бяха станали прозрачни. А сега тя искаше — не, настояваше! — да погледне от другата им страна и да види демоните, които го измъчваха.

Младата жена седеше безмълвно и търпеливо чакаше. Успяла бе да го накара да сподели някои от ужасите, които бе преживял в Бездната, а после бе направила още една стъпка и бе поискала да й разкрие душата и страховете си, нещо, което никак не бе лесно за гордия силен мъж.

Ала той не я бе отблъснал и сега седеше, впил поглед в лицето й, докато мислите се гонеха в главата му, а сърцето му биеше до пръсване.

— Толкова дълго се бях вкопчил в спомена за теб — проговори той най-сетне. — Там долу, сред пушека и мръсотията, с цялото си същество се бях вкопчил в образа на своята Кати-Бри и тя винаги бе пред мен, денем и нощем.

Спря, за да си поеме дъх, и Кати-Бри положи ръка върху неговата.

— Толкова много гледки, които никой човек не би трябвало да вижда — тихо продължи той и младата жена зърна влага в светлите му очи. — Но на всички тях аз противопоставях твоето лице.

Кати-Бри му се усмихна топло, но дори това не отслаби болката му.

— Ала той го използва срещу мен — продължи варваринът, а гласът му внезапно одрезгавя и заприлича на ръмжене. — Ерту нахлу в мислите ми и ги обърна срещу мен. Разкри ми края на битката с йоклолата, показа ми как скверното създание разбутва камъните и се нахвърля отгоре ти, разкъсвайки те на парчета. А после се насочи към Бруенор…

— Но нали именно йоклолата те отведе в долните равнини? — Кати-Бри се опита да разкъса примката на демоничната магия с помощта на простичка логика.

— Не си спомням — призна Уолфгар. — Единственото, което помня, е как таванът рухна и изгарящата болка от зъбите на йоклолата. После се спусна мрак, а когато отново дойдох на себе си, вече бях пред Кралицата на паяците… Ала дори този образ… няма как да разбереш! Той бе единственото, което ме крепеше там долу, а Ерту го заграби и го обърна срещу мен. Едничката надежда, която трептеше в душата ми, погасна и остави след себе си всеобхватна пустота.

Кати-Бри се приближи още мъничко, лицето й вече бе на сантиметри от неговото.

— Ала надеждата може да бъде разпалена наново — меко каза тя. — Ерту си отиде, прогонен за цяло столетие, а Кралицата на паяците и пъклените й слуги от години не са се интересували от Дризт. Онзи път е вече извървян, време е да му обърнем гръб и да поемем по новия път, който се разкрива пред нас. Пътят към Възвисяване на вярата и Кадърли. Оттам навярно към Митрил Хол, а после, ако поискаме, към Града на бездънните води и капитан Дюдермонт. Защо да не се впуснем във вълнуващо пътешествие с „Морски дух“ на гребена на вълните и по петите на дръзки пирати? Само помисли колко възможности се откриват пред нас! — убедено рече младата жена, с широка усмивка и нетърпелив блясък в очите. — Ала преди това трябва да се помирим с миналото.

Въпреки че виждаше правотата й, Уолфгар поклати глава — де да беше толкова лесно!

— През всички тези години сте ме смятали за мъртъв — отвърна той. — Същото мислех и аз за вас. Вярвах, че двамата с Бруенор сте загинали от ръката на йоклолата, а Дризт е бил принесен в жертва на олтара на някоя жестока матрона от Мензоберанзан. Предадох се, защото не ми бе останало и зрънце надежда.

— Но нали сега виждаш, че всичко е било лъжа — настояваше Кати-Бри. — Надежда винаги има… винаги трябва да има! Това е лъжата, от която е изтъкано самото същество на Ерту и себеподобните му. Лъжата, която ги обгръща и която представляват. Те отнемат чуждата надежда, защото без надежда няма и сила. Без надежда няма свобода. А за демона няма по-голяма наслада от това да пороби нечия душа.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, замислен над думите й, противопоставяйки логиката в тях (както и неоспоримия факт, че бе успял да избяга от ноктите на Ерту) на болката от отровния спомен.

Кати-Бри също бе потънала в мисли. Припомняйки си всичко, което бе научила за приятеля си през последните няколко дни, осъзна, че той се намира в плен на нещо по-страшно от ужаса и страданието. Когато се връщаше назад към годините, прекарани в Бездната, Уолфгар виждаше как понякога се бе предавал, отстъпвал бе пред прищевките на Ерту или неговите слуги, губил бе смелостта и волята си. Да, докато се взираше в младия мъж, за Кати-Бри бе очевидно, че чувството за вина бе онова, което повече от всичко друго, преживяно в лапите на демона, измъчва Уолфгар сега.

Разбира се, в нейните очи това бе нелепо. Тя на драго сърце би му простила всичко сторено или казано в Бездната, всичко, което му бе помогнало да оцелее в онова пъклено място. Абсолютно всичко. Ала за него не беше нелепо, напомни си, виждайки изражението върху измъченото му лице.

Уолфгар затвори очи и стисна зъби. Кати-Бри беше права, повтаряше си отново и отново той. Миналото си бе минало, преживяно изпитание, научен урок. Сега отново бяха заедно, живи и здрави, поели към ново приключение. Осъзнаваше грешките, които бе допуснал с нея преди, и вече можеше да я погледне с нова надежда и ново желание.

Когато Уолфгар отвори очи, младата жена видя чертите му да се отпускат умиротворено, а миг по-късно той се наведе към нея и я целуна леко, едва-едва докосвайки устните й, сякаш я молеше за разрешение.

Кати-Бри се огледа наоколо и видя, че са сами. Вярно, останалите не бяха много далеч, ала онези, които не спяха, бяха прекалено погълнати от игра на зарове, за да забележат каквото и да било.

Уолфгар отново я целуна, този път по-настоятелно, подтиквайки я да се замисли за чувствата, които изпитваше към него. Дали го обичаше? Като приятел — несъмнено, но готова ли бе за нещо повече?

Кати-Бри наистина не знаеше. Някога бе решила да му даде любовта си, да се омъжи за него и да роди неговите деца, завинаги да свърже живота си с неговия. Ала сега като че ли имаше чувства към другиго, макар че, ако трябваше да бъде честна, и за тях знаеше толкова малко, колкото и за тези, които хранеше към варварина.

Само че точно в този момент нямаше време да си изяснява какво изпитва — целувката на Уолфгар ставаше все по-страстна. Когато тя не отвърна по същия начин, той се отдръпна и изпитателно се вгледа в лицето й.

Виждайки го пред себе си в този миг, на ръба на катастрофата, застанал между минало и бъдеще, Кати-Бри осъзна, че не може да го отблъсне. Привлече го към себе си и го целуна. Сплетени в прегръдка, двамата се отпуснаха назад, а ръцете им търсеха тялото на другия, играеха си с дрехите му, галеха го.

Младата жена остави варварина да се изгуби в обятията на страстта, остави го да води, с целувки и нежни ласки, а самата тя прие ролята си с надеждата, че онова, което се случеше между тях тази нощ, може би ще го върне обратно в света на живите.

И като че ли наистина бе права. Самият Уолфгар го знаеше, усещаше го с цялото си същество. Захвърлил всякакви задръжки, той оголи сърцето и душата си пред нея, сгрян от близостта й, от сладкото й ухание, от мекотата й.

Беше свободен! В тези първи мигове най-сетне бе свободен и всичко бе така красиво, така великолепно, така истинско.

Претърколи се по гръб, привличайки Кати-Бри върху себе си, и нежно я ухапа по врата, а после, наближил момента на екстаз, отдръпна глава, за да погледне в очите й и да сподели с нея момента на върховна радост.

Ала погледът му срещна подигравателната усмивка на похотливата сукуба, злата изкусителка от Бездната.

Мислите на Уолфгар полетяха обратно към Долината на мразовития вятър и Морето на неспирния лед, към ледената пещера и битката с Ерту, а после и още по-назад, към вечно виещите се валма дим и ужаса. Всичко бе само лъжа, осъзна той. Битката, неговото бягство, завръщането сред приятели. Лъжа, изпратена му от Ерту, за да подкладе загасналия пламък на надеждата, та демонът отново да може да я попари. Всичко беше лъжа и той все така се намираше в Бездната и сънуваше Кати-Бри, вплетен в страстна прегръдка с ужасяващата сукуба.

С едната си ръка стисна скверната прелъстителка за врата и я отблъсна назад, а с другата й нанесе свиреп удар, който я запрати в прахта. После скочи на крака с гневен рев и като си обу панталоните, посегна към огъня. Без да обръща внимание на болката, грабна една горяща главня и се обърна, за да се нахвърли върху злата сукуба.

Обърна се, за да се нахвърли върху Кати-Бри.

Сега вече я разпозна, полуоблечена, бореща се да се изправи на колене, а от носа й капеше кръв. Тя вдигна поглед към него и той видя, че в очите й няма гняв, само нямо недоумение. Чувство на всеобхватна вина го заля като вълна и едва не подкоси краката му.

— Аз не… — заекна той. — Никога не бих…

После рязко си пое дъх, захвърли главнята със задавен вик и се зае да си събира нещата. С раница на гръб и Щитозъб в ръка Уолфгар потъна в нощта и в мрака, който обгръщаше измъчената му душа.