Р. А. Салваторе
Потайно острие (24)

Глава 23
Последното изпитание

Дризт стоеше като закован и гледаше как по съвършено гладката повърхност на кулата плъзва тънка пукнатина, която постепенно ставаше все по-широка и по-широка, докато не се превърна в отворена врата.

На прага й, вдигнал ръка, за да го повика, стоеше мрачен елф с причудлива, украсена с перо шапка, която Дризт помнеше отлично. По някаква причина, която и сам не разбираше, пазителят изобщо не беше изненадан.

— Ето, че пак се срещаме, Дризт До’Урден — поздрави го Джарлаксъл, използвайки общия език на Повърхността. — Заповядай, влез. Трябва да си поговорим.

Дризт постави ръка върху дръжката на един от ятаганите си, а другата — върху кесийката с ониксовата статуетка, въпреки че съвсем наскоро бе отпрашил Гуенивар обратно в Звездната равнина и знаеше, че тя все още няма да е възстановила напълно силите си. Мускулите на краката му се напрегнаха, докато преценяваше разстоянието, което го делеше от наемника. Благодарение на магическите предпазители, които носеше около глезените си, можеше да го вземе само за миг, навярно дори щеше да успее да нанесе и един удар.

Ала това щеше да е всичко, сигурен бе Дризт. Щом Джарлаксъл беше тук, наоколо несъмнено беше пълно с воини от Бреган Д’аерте, които и в този миг го държаха на прицел.

— Заповядай — покани го отново Джарлаксъл. — Трябва да обсъдим нещо, което би могло да е от полза както за нас двамата, така и за нашите приятели.

Тези думи, както и фактът, че се бе озовал тук, подведен от лъжата на един измамник, че Уолфгар бил в беда, накараха Дризт да охлаби хватката си около дръжката на ятагана.

— Обещавам ти, че нито аз, нито моите съмишленици ще те нападнем — увери го Джарлаксъл. — Нещо повече, онези, с които дойде дотук, също ще си тръгнат невредими, при условие че не предприемат нищо срещу мен.

Дризт познаваше наемника достатъчно добре, за да знае, че може да му вярва. При предишните им срещи винаги Джарлаксъл бе държал печелившите карти и бе разполагал с не една и две възможности да убие както него, така и Кати-Бри. Ала не го бе сторил, въпреки че можеше да спечели доста, ако донесеше главата на изменника До’Урден в Мензоберанзан. С един последен поглед към хълма, който закриваше малкото селце, Дризт пристъпи към вратата.

Безброй спомени го връхлетяха, когато прекрачи прага на кулата и магическата врата хлопна зад гърба му. Макар че сега приземното ниво бе различно, Дризт нямаше как да не се върне назад във времето, към деня, когато в преследване на Акар Кесел, за първи път бе проникнал във физическото проявление на Креншинибон. Споменът със сигурност не бе от най-приятните, но пък можеше да му бъде полезен с идеи как да се справи с кулата, да й отнеме силата и да я превърне в купчина отломки.

После обаче видя Джарлаксъл да се настанява удобно в мекото кресло край едно огромно огледало и осъзна, че такава възможност най-вероятно няма да му се удаде.

Наемникът кимна към срещуположния стол и Дризт се подчини. Джарлаксъл може и да бе неимоверно опасен, много по-опасен от повечето същества, които бе срещал през живота си, но не беше безразсъден, нито ненужно жесток.

Докато отиваше към стола, Дризт усети, че краката му са мъничко по-тежки, сякаш силата на магическите му предпазители вече не действаше.

— Наблюдавам действията ти от доста дни насам — обясни Джарлаксъл. — Един мой приятел се нуждае от услугите ти.

— Услуги? — подозрително повтори Дризт.

Джарлаксъл само се усмихна и продължи:

— Затова трябваше отново да ви събера.

— И да откраднеш Креншинибон — допълни Дризт.

— О, не — призна си наемникът. — Съвсем не. В началото дори не знаех за Креншинибон. Това, че се сдобих с него, бе просто още един (и то доста приятен) стимул в издирването на онова, от което се нуждаех най-силно — теб.

— А Кадърли? — донякъде притеснено попита Дризт.

Все още не бе съвсем сигурен дали онзи, който се бе притекъл на помощ на Риджис, бе истинският Кадърли или не. Дали Джарлаксъл бе успял да отмъкне кристалния отломък от свещеника или цялата случка бе една особено хитра измама?

— Кадърли си е във „Възвисяване на вярата“, в блажено неведение за онова, което се случва с теб — обясни Джарлаксъл. — За огромно неудоволствие на новия чирак на един от моите магьосници, който храни особено силна неприязън към свещеника.

— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.

Наемникът кимна:

— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.

Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.

— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.

— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.

Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:

— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.

— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?

— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.

— Може би не точно сега.

— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?

И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?

— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.

Наемникът се разсмя:

— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?

Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.

— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.

Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.

* * *

— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.

Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.

— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.

— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.

— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.

— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.

— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?

И четирите джуджета закимаха усърдно.

Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:

— Намерихте ли вашия приятел?

— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?

— Може да е в кулата — отвърна малчуганът.

— Каква кула? — изръмжа Бруенор, преди младата жена да успее да каже нещо.

— Ей там! — отвърна момченцето, без да се впечатли от сърдития му тон. — Отзад.

И то им показа възвишението, което се издигаше зад селцето. Тримата приятели погледаха натам и видяха неколцина фермери да се изкачват по хълма. Още преди да достигнат върха, обаче, селяните заахкаха от изумление — някои сочеха в далечината, други паднаха на колене, трети пък се втурнаха обратно към селото.

Приятелите също се затичаха към хълма, но когато се изкачиха до върха, и тримата се заковаха на място, без да могат да откъснат смаяни погледи от огромната кула, физическото въплъщение на Креншинибон.

— Кадърли? — и без сам да вярва, попита Риджис.

— Не мисля — отвърна Кати-Бри и като приклекна, ги поведе напред крайно предпазливо.

* * *

— Артемис Ентрери иска спорът между вас двамата да приключи веднъж завинаги.

— Какво ме вълнува мен това? — надигна се от стола си Дризт. — Нямам никакво желание да го виждам, още по-малко пък да се бия с него. Ако окаяникът се измъчва, задето не може да се изправи срещу мен — толкова по-добре!

Крайно нетипичният изблик красноречиво говореше колко много Дризт презира Ентрери и колко искрен бе в твърдението си, че никога не иска да го среща в битка.

— И този път не ме разочарова — изкиска се Джарлаксъл. — Напълно си лишен от самоцелна гордост, което е похвално. Искрено ти се възхищавам и ми се щеше да можех да удовлетворя желанието ти и да оставя теб и твоите приятели да си вървите по пътя. Боя се обаче, че не мога да го сторя и че наистина трябва да си уредиш сметките с Ентрери. Ако не заради самия себе си, то заради тях.

Дризт се замисли над заплахата и Джарлаксъл махна с ръка пред огледалото, което висеше край стола му. Гладката повърхност начаса бе обвита от гъста мъгла, която бързо започна да се прояснява, разкривайки картина, която мигновено привлече вниманието на Дризт — Кати-Бри, Риджис и Бруенор се прокрадваха към кулата. Младата жена вървеше начело с несигурна стъпка, като се опитваше да се възползва и от най-малкото прикритие.

— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.

— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.

— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.

Дризт замълча, обмисляйки чутото.

— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.

Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:

— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.

— Къде е?

Наемникът се усмихна широко:

— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.

При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.

— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.

— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.

— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.

— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?

— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…

— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.

— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.

Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.

— Вътре е! — извика тя.

— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.

— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.

Дризт се взря в него и наемникът отвърна на погледа му. В тези няколко мига, двамата се разбраха без думи.

— Независимо от изхода? — попита Дризт, просто за да е сигурен.

— Приятелите ти ще си тръгнат оттук невредими — увери го Джарлаксъл. — С теб или с твоето тяло.

Дризт погледна към стълбището. Все още не можеше да повярва, че Артемис Ентрери, неговият най-заклет враг от толкова години, го очаква там горе. Онова, което беше казал на Джарлаксъл, бе съвсем вярно — никога повече не искаше да вижда палача, още по-малко пък искаше да се бие с него. Това си беше вътрешното терзание на Ентрери, не неговото. Дори сега, когато битката бе толкова близка и очевидно необходима, на елфа изобщо не му се искаше да изкачи стълбите. Причината не бе, че се боеше от убиеца. Ни най-малко. Въпреки че уважаваше Артемис Ентрери като боец, Дризт не се страхуваше от предизвикателството.

Надигна се от стола и се отправи към стълбището, като мислено изброяваше всичко хубаво, което можеше да постигне с този двубой. Не само че щеше да удовлетвори Джарлаксъл, но може би щеше да отърве света от един истински бич.

Изведнъж спря и се обърна.

— Това също е моя приятелка — заяви, докато изваждаше ониксовата статуетка от кесийката на кръста си.

— А, да — рече Джарлаксъл, а лицето му засия. — Гуенивар.

— За нищо на света няма да допусна да се озове в ръцете на Ентрери. Нито пък в твоите. Какъвто и да е изходът от битката, тя трябва да бъде върната на мен или на Кати-Бри.

— Жалко — засмя се наемникът. — Надявах се да забравиш да я включиш в условията си. Как би ми се искало да имам спътница като великолепната Гуенивар!

Дризт се изпъна, а лавандуловите му очи се присвиха заплашително.

— Но ти никога не би ми поверил подобно съкровище — продължи Джарлаксъл през смях. — И не мога да те виня — открай време имам слабост към магически предмети.

Когато Дризт не сподели веселието му, главатарят на Бреган Д’аерте посочи вратата:

— Дай го на тях тогава. Просто хвърли фигурката към стената, над мястото, откъдето влезе, и виж какво ще стане.

При тези думи наемникът махна към огледалото, което отново се изясни и показа образа на Кати-Бри и останалите.

Междувременно над вратата бе зейнала неголяма дупка, при вида, на която Дризт се втурна натам и докато подхвърляше статуетката през нея, се провикна, с надеждата приятелите му да го чуят:

— Бягайте оттук!

После обаче му хрумна, че всичко това може да е номер от страна на Джарлаксъл, целящ да го измами, и побърза да се обърне към огледалото.

За свое облекчение видя как Кати-Бри се опитва да му каже нещо, а Риджис вдига фигурката и, без да губи нито миг, призовава Гуенивар. Миг по-късно пантерата се материализира до останалите му приятели и заръмжа — и тя, както и те, го викаше.

— И сам знаеш, че няма да си тръгнат — сухо отбеляза Джарлаксъл. — По-добре върви и веднъж завинаги свършвай с всичко това. Имаш думата ми, че приятелите ти — и четиримата — ще останат невредими.

Дризт отново се поколеба и го изгледа, удобно разположен в креслото си, сякаш не го заплашваше никаква опасност. Защо просто не извадеше ятаганите си, магически или не, и не се нахвърлеше отгоре му, за да му покаже, че не е толкова недосегаем, колкото си мисли. Разбира се, Дризт добре знаеше, че не може да го стори, не и когато животът на приятелите му бе заложен на карта.

Джарлаксъл, самодоволно изтегнат в креслото си, също го знаеше.

Дризт си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от объркването на последния ден, лудостта, която бе предала Креншинибон в ръцете на Джарлаксъл, а него — довела тук, за да го изправи срещу Артемис Ентрери.

Елфът отново си пое дъх, протегна ръце и пое нагоре по стълбите.

* * *

Артемис Ентрери нервно кръстосваше помещението, изучавайки сложните му очертания, с многобройни стълбища и високи сводове. Да, от Джарлаксъл не можеше да очаква да избере обикновена кръгла стая. Вместо това, наемникът бе създал втория етаж на кулата по свой вкус — сложен и объркан, с безброй местенца, където на двамата противници щеше да им се наложи да прибягват до находчиви стратегии. В средата имаше четири стъпала, които свършваха с малка площадка, на която можеше да застане само един. От другата й страна имаше още четири стъпала, които се спускаха обратно на пода. До една от стените пък имаше други пет стъпала, които водеха до тераса, простираща се по протежение на цялата стена. Около трийсет сантиметра широка греда свързваше четвъртото стъпало с площадката в центъра на стаята.

Край друга от стените, близо до мястото, където палачът неспокойно крачеше напред-назад, имаше двойна полегата рампа, а до вратата, откъдето щеше да се появи Дризт До’Урден, бяха разположени две ниски, кръгли площадки.

Въпросът беше как да накара тези препятствия да заработят в негова полза. Всъщност, каза си Ентрери, това нямаше никакво значение — елфът бе прекалено непредвидим, твърде бърз и в действията, и в мислите си, за да може той да си подготви план предварително. Не, щеше да му се наложи да импровизира на всяка стъпка, да предугажда и посреща ударите му и да отвръща със също толкова мълниеносни и непредсказуеми атаки.

Ентрери извади оръжията си — меч и кама. Първоначално се бе поколебал дали да не използва два меча, за да може по-добре да противодейства на ятаганите на Дризт, но после бе предпочел да се придържа към обичайния си стил и към любимото си оръжие, въпреки че магията му нямаше да действа.

Напред-назад, напред-назад крачеше той, протягаше ръце, за да раздвижи кръвта си и да загрее мускулите си, като в същото време си говореше тихичко, напомняше си какво трябва да стори и сам се предупреждаваше нито за миг да не подценява противника си. Внезапно спря и се замисли над онова, което правеше.

Беше неспокоен, нетърпелив и, за първи път откакто си бе тръгнал от Мензоберанзан, развълнуван. В този момент лек шум го накара да се обърне.

Дризт До’Урден стоеше на прага.

Без да каже нито дума, елфът пристъпи в стаята и дори не трепна, когато вратата се затвори зад гърба му.

— От години чакам този миг — рече Ентрери.

— Значи си по-голям глупак, отколкото предполагах — отвърна Дризт.

Палачът се хвърли към площадката в средата на помещението и на един дъх изкачи четирите стъпала с оръжия в ръка.

Очакваше Дризт да се опита да го изпревари, той обаче нито помръдна, нито докосна ятаганите си.

— И още по-голям глупак, ако си мислиш, че ще се бия с теб — спокойно заяви елфът.

Очите на Ентрери се разшириха от изумление. Няколко мига той остана като закован, после бавно слезе по стълбите, вдигнал меча си за удар, и се приближи само на крачка-две от Дризт.

Който все така не посягаше към оръжията си.

— Извади ятаганите си! — нареди убиецът.

— Защо? За да послужа за забавление на Джарлаксъл и неговата банда?

— Извади ги! — изръмжа Ентрери. — Или ще те пронижа.

— Нима? — невъзмутимо попита елфът и бавно издърпа двата си ятагана от ножниците, Ентрери направи още една крачка към него, ала в този миг Дризт пусна оръжията си на земята.

Палачът зяпна.

— Нищо ли не си научил през всички тези години? — попита елфът. — Колко пъти трябва да разиграваме този сценарий? Трябва ли целият ни живот да бъде посветен на разплата с онзи, който надделее в поредната битка?

— Вдигни ги! — изкрещя Ентрери и се доближи толкова, че върхът на меча му докосна гърдите на Дризт.

— Значи ще се бием — все така нехайно продължи елфът. — Един от нас ще победи, но другият навярно ще оцелее. И, разбира се, всичко ще започне отново, защото ти пак ще решиш, че трябва да доказваш нещо.

— Вдигни ги! — процеди палачът през стиснати зъби и съвсем леко засили натиска на оръжието си.

Ако магията на меча все още действаше, той несъмнено щеше да проникне между ребрата на елфа.

— Това е последното предизвикателство, защото днес един от нас ще умре. Джарлаксъл се е погрижил да ни осигури тази възможност, двубой, в който никой няма преимущество над другия.

Дризт не се и помръдна.

— Ще те пронижа — заплаши го убиецът.

— Не мисля така — усмихна се елфът. — Познавам те по-добре, отколкото подозираш, и със сигурност по-добре, отколкото би ти се искало. Да ме убиеш по този начин няма да ти достави никакво удоволствие, а след това ще се ненавиждаш, задето сам си се лишил от единствената възможност някога да откриеш истината. Нали именно затова е всичко? Заради истината, твоята истина, мигът, в който се надяваш да придадеш смисъл на жалкото си съществувание… или завинаги да му сложиш край.

Ентрери изръмжа яростно и направи крачка напред. Но не можеше, просто не бе в състояние да продължи и да убие противника си.

— Проклет да си! — изрева той и се отдръпна към стълбите в центъра на стаята, размахал оръжие. — Проклет да си!

Зад гърба му Дризт кимна, наведе се и вдигна двата си ятагана от пода.

— Ентрери!

Ентрери, който вече се намираше в другия край на стаята, веднага усети промяната в тона му и рязко се обърна. Очите му срещнаха гледка, за която отчаяно копнееха от толкова отдавна — Дризт До’Урден с оръжия в ръка, готов за битка.

— Ти издържа изпитанието ми — обясни елфът. — Сега е мой ред да премина твоето.

* * *

— Ще гледаме ли или просто ще си седим и ще чакаме да видим кой ще надделее? — попита Рай’ги, докато двамата с Кимуриел излизаха от малка стаичка на първия етаж.

— Представлението си заслужава да се види — увери ги Джарлаксъл и кимна към стълбището. — Да се качим на площадката, а аз ще направя вратата прозрачна.

— Наистина изумително — трябваше да признае Кимуриел.

Само за един ден Джарлаксъл бе научил толкова много от кристалния отломък — как да издига и оформя кулите, как да прави така, че да се появяват и да изчезват врати, където той реши, да добавя нови стени, прозрачни или не, или пък да използва кулата за магическо наблюдение, както бе направил с приятелите на Дризт, чиито силуети все още се движеха в огледалото на стената.

— Да, ще гледаме битката — заяви Джарлаксъл. — И не само ние — те също ще видят всичко.

Наемникът затвори очи и навън се разнесе силно стържене.

— Така — рече той миг по-късно. — Вече можем да вървим.

* * *

Кати-Бри, Риджис и Бруенор останаха като вцепенени, когато кристалната кула се разтресе и сякаш оживя. Единият й край се изви настрани, разкривайки скрита ниша, а после се появи стълбище, което тръгваше от около шест-седем метра над земята и опасваше кулата.

Тримата приятели се спогледаха колебливо, ала Гуенивар вече се бе втурнала нагоре със страховит рев, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

* * *

Няколко мига останаха така, вперили поглед един в друг, погледи, пълни повече с уважение, отколкото с омраза — усилията, които бяха вложили в многобройните си битки, неусетно бяха заличили голяма част от враждата им.

Сега те се взираха един в друг от двата края на просторното помещение и всеки чакаше другия да направи първия ход или по-скоро, да покаже с нещо, че се кани да направи първия ход.

Внезапно двамата като един се втурнаха към площадката в средата на стаята. Дори без помощта на магическите предпазители, Дризт стигна миг по-рано, навярно защото въпреки че на години бе двойно по-стар от палача, като елф на мрака бе много по-млад от него.

Винаги готов да импровизира, убиецът изкачи първото стъпало, след което се хвърли настрани към трийсетина сантиметровата греда, с лекота избягвайки свистящите ятагани на противника си.

Без да слиза от върха на стълбите, Дризт се обърна и приклекна, за да попречи на неприятеля си да се върне.

Ала Ентрери знаеше, че елфът ще отбранява високата си позиция и не си и помисли да излиза изпод прикритието си от тази страна. Вместо това скочи на крака, изтича до петте стъпала край стената и ги взе на един дъх. Когато Дризт не се впусна след него, нито понечи да го пресрещне върху гредата, Ентрери направи няколко стъпки по нея.

И този път Дризт остана върху площадката в средата на помещението.

— Хайде! — повика го убиецът. — Напълно равнопоставени.

* * *

Страхуваха се да изкачат стълбите. Последното, което искаха, бе да се озоват високо върху една от стените на Креншинибон, но когато Гуенивар, която бе достигнала площадката на върха, изрева още по-гръмовито и започна да драска по стената, тримата приятели не издържаха. И този път Кати-Бри стигна първа до прозрачната стена, своеобразен прозорец към помещението, където Дризт и Ентрери се биеха на живот и смърт.

Младата жена отчаяно заблъска по здравото стъкло, същото стори и Бруенор с тъпата страна на брадвата си, ала напразно — магическият материал беше прекалено здрав, а Дризт и Ентрери с нищо не показаха да са ги видели или чули.

* * *

— Трябваше да направиш стаята по-малка — сухо отбеляза Рай’ги, когато заедно с Джарлаксъл и Кимуриел достигнаха площадката, откъдето щяха да наблюдават действията на двамата противници… или бездействието им.

— Но какво щеше да му е забавното тогава? — отвърна Джарлаксъл и кимна към Кати-Бри и останалите. — Оттук ще виждаме както битката, така и приятелите на Дризт. Те също ни виждат — още докато наемникът обясняваше, тримата елфи забелязаха, че младата жена ги сочи и макар да не чуха яростния й вик, лесно можеха да се досетят какво иска да им каже. — Но Дризт и Ентрери не могат да видят нито нас, нито тях.

— Кулата наистина си я бива — принуден бе да признае Рай’ги.

* * *

На Дризт му се искаше да запази добрата си позиция на високата площадка, ала Ентрери бе изгубил прежното си нетърпение и елфът добре разбираше, че ако не направи нищо, тази битка, с която искаше да приключи веднъж завинаги, може да се проточи твърде дълго. Затова той с лекота скочи върху гредата и бавно и много внимателно тръгна към палача.

Когато от противника му го деляха само няколко крачки, се хвърли напред и замахна. Изумрудената кама, оръжието в лявата ръка на Ентрери, се провря под връхлитащия ятаган и го отби настрани, после убиецът се завъртя на една страна и с вдигнат меч сам се впусна в атака.

Едва-що бе започнал движението си обаче, когато другият ятаган на елфа политна нагоре, описа пълен кръг и се спусна от вътрешната страна на меча, запращайки го встрани, докато първият ятаган стори същото с изумрудената кама. Извитите остриета чертаеха кръг след кръг във въздуха, кръстосваха се, прелитаха едно над друго, издигаха се нагоре, после рязко се спускаха надолу, търсейки и най-малката пролука в противниковата защита.

Ала оръжията на Ентрери се движеха със същата прецизност. Макар да не описваха окръжности във въздуха, те неизменно спираха атаките на двата ятагана и им отвръщаха с двойно по-яростни нападения, принуждавайки Дризт да се отбранява. Остриетата се удряха едно в друго с оглушителен звън, удар след удар след удар.

Изведнъж лявото оръжие на Дризт спря въртеливото си движение и се стрелна право напред… но срещна само въздух, тъй като Ентрери, вместо да се опита да го спре, се преметна през глава, отбивайки другия ятаган с меча си. Изправи се с кама, насочена право към сърцето на противника си, прекалено бързо, за да може Дризт да се предпази с другия си ятаган.

Вместо това елфът се хвърли на една страна, като в същото време се извъртя леко, за да избегне вражеския меч. Приземи се на пода, премятайки се през глава, за да омекоти падането, след което скочи, направи още две крачки и се обърна — нямаше никакво съмнение, че Ентрери ще се възползва от моментното си преимущество и ще го последва. И наистина, палачът бе плътно зад него, вдигнал меча и изумрудената си кама.

Разнесе се звън на метал и Дризт бе принуден да отстъпи назад, толкова голям бе устремът на убиеца. Въпреки това елфът нито за миг не изгуби съвършеното си равновесие и с лекота отби ударите на своя противник.

* * *

Застанали на вътрешната площадка, тримата мрачни елфи, които бяха прекарали целия си живот, заобиколени от изкусни бойци и бяха видели безброй битки, наблюдаваха двубоя с нарастващо изумление.

— За Ентрери ли уреди всичко това или за нас? — подхвърли Рай’ги, без следа от сарказъм в гласа.

— И двете — призна наемникът.

В това време Дризт се втурна покрай Ентрери, изкачи стъпалата в центъра на стаята, но не спря на върха, скочи, обърна се във въздуха и се приземи върху гредата. Вместо да го последва, палачът избра по-пряк път и с един скок се озова върху гредата, лишавайки противника си от предимството, което той се бе надявал да спечели.

Ала Дризт можеше да импровизира не по-зле от своя съперник. Без да губи и миг, той се приведе и скочи на пода, като в същото време замахна над главата си, удивително ловък ход, който би посякъл краката на палача, ако той от своя страна не бе предугадил намерението му и не бе слязъл от гредата също толкова бързо.

Все пак, не можа да се отърве напълно невредим — ятаганите на елфа разкъсаха панталона му и оставиха драскотина над единия му глезен.

— Първа пролята кръв — отбеляза Кимуриел и погледна към Джарлаксъл, който с широка усмивка наблюдаваше приятелите на Дризт — те всички, дори и Гуенивар, не можеха да откъснат възхитени очи от онова, което се разиграваше в стаята под тях.

И с основание, помисли си Кимуриел, като отново насочи цялото си внимание към смъртоносния танц на двамата противници, безмилостен, ала в същото време — безкрайно красив.

* * *

Битката се пренесе на земята. Двамата противници се движеха толкова бързо, че единственото, което се виждаше, бяха разветите им плащове и блясъкът на оръжията им. Трудно можеше да се каже, че някой напада, а друг се отбранява, всичко се бе сляло в едно, острие срещаше острие сред порой от искри и оглушителен звън на метал.

Левият ятаган на елфа изсвистя покрай врата на Ентрери, който приклекна за миг и се изправи със страховит устрем, размахал меча и камата си. Само че Дризт още не бе довършил своя ход и като се завъртя, вдигна десница, за да спре оръжията на палача. С вътрешната страна на извитото острие закачи камата и меча на Ентрери и ги отби встрани, а след това рязко промени ъгъла на другия ятаган и замахна към главата на убиеца.

Той обаче светкавично размени двете си оръжия, въпреки неудобното положение, в което се намираха ръцете му, и като вдигна десница, успя да освободи камата си. Острието й политна нагоре в мига, в който ятаганът на Дризт се спусна надолу.

После и двамата изреваха от болка. Върху китката на Дризт зейна рана и той отскочи назад, Ентрери също бе принуден да се отдръпне, с лошо порязана ръка.

Секунда по-късно, осъзнали, че са в състояние да продължат, че все още могат да държат оръжие, двамата подновиха битката. Ятаганите на Дризт се сключиха като челюстите на разярен вълк и Ентрери, въпреки че неговите оръжия се оказаха от вътрешната страна, закъсня с един-едничък миг и трябваше да запрати както своите, така и остриетата на елфа далеч встрани. Собственият му устрем го тласна напред и той се подвоуми за момент, чудейки се дали може да върне камата си навреме.

Дризт изобщо не се поколеба и се хвърли в нападение, изпреварвайки го само с една секунда, напълно достатъчна, за да може Ентрери да поеме по-голямата част от удара, когато челата им се блъснаха едно в друго.

Надмогвайки замайването си, палачът успя да изнесе дясната си ръка напред, забивайки юмрука и дръжката на камата си в лицето на елфа.

Двамата отново се отдръпнаха. Окото на Ентрери бързо се подуваше, от носа на Дризт и по бузата му се стичаше кръв.

Убиецът пръв поднови битката — на всяка цена трябваше да приключи всичко възможно най-бързо, преди окото му да се затвори напълно и да даде огромно предимство на противника му.

Мечът му политна към Дризт, той обаче го пресрещна и го отби, след което изрита Ентрери в лицето.

Ритникът не можа да забави убиеца, който не само го беше очаквал, но и бе разчитал на него, и сега приклекна, без да губи нито миг. Дори така, ударът още повече влоши състоянието на раненото му око. Въпреки това той успя да извърти камата си и да замахне към коляното на противника си.

Дризт можеше да се опита да провре другия си ятаган покрай меча на Ентрери и да спре изумрудената кама, но ако палачът успееше някак да избегне маневрата му и забиеше острието си в крака му, битката щеше да приключи скоропостижно.

Всичко това елфът извърши инстинктивно, без да се замисля. Пак така, без да се замисля, той вдигна и другия си крак и политна назад, над камата. Тя разбира се, го одраска, но нищо повече. Дризт възнамеряваше да се претърколи през глава и да се изправи на крака, но преди да го стори, видя Ентрери да се хвърля след него с ръмжене, и разбра, че няма да успее навреме.

Затова просто спря и остана да лежи по гръб, докато палачът се приближаваше.

От двете страни на стаята, мрачните елфи и приятелите на Дризт ахнаха едновременно, убедени, че това е краят. Ала двата ятагана се стрелнаха нагоре и засвистяха с такава ярост, че Дризт някак си стори немислимото и съумя да се опази от нападението на Ентрери достатъчно дълго, за да подвие крак под тялото си и да се изправи, без нито за миг да отслабва свирепата си атака.

И ето че двамата отново бяха напълно равнопоставени, а оръжията им се стрелкаха насам-натам толкова бързо, че онези, които ги наблюдаваха отстрани, не бяха в състояние да различат отделните движения. Първо върху тялото на единия, а после и на другия се проточиха нови драскотини, ала все още никой не бе успял да нанесе истински тежка рана на противника си, и двубоят продължаваше с все същото ожесточение, ту край една от стълбите, ту до стената, ту в средата на стаята. Неохотата, с която Дризт бе започнал битката, отдавна се бе изпарила, а ако Ентрери изобщо бе имал някакви съмнения относно това дали наистина иска да се изправи срещу елфа, те също бяха изчезнали. Двамата се биеха настървено и поривисто, оръжията им се удряха едно в друго толкова начесто, че звънът от остриетата не секваше и за миг.

В един момент се озоваха върху гредата, без сами да знаят как, после едновременно тупнаха на пода от двете й страни и пак така едновременно приклекнаха и продължиха битката си под нея. Движейки се в съвършен синхрон, те си размениха местата и, сякаш четяха мислите си, отново се качиха върху гредата.

Времето течеше, потта, която сега бе примесена с кръв, с парене се стичаше в нови и нови рани. Един от ръкавите на Дризт се скъса толкова лошо, че започна да му пречи и той бе принуден да подеме двойно по-яростна атака, която да задържи Ентрери настрани достатъчно дълго, за да може той да подхвърли ятагана си във въздуха и да откъсне целия ръкав. Всичко стана светкавично бързо, но въпреки това Дризт едва успя да улови оръжието си навреме, за да се защити от нападението на палача. Миг по-късно пък Ентрери изгуби наметката си, когато ятаганът на елфа се стрелна към гърлото му и сряза връзката й, а него самия остави с грозна драскотина под брадичката.

И двамата с мъка си поемаха дъх, и двамата нямаха никакво намерение да отстъпват.

Ала при всичките леки наранявания и синини, при всичката пот и умора, една рана се открояваше — зрението на Ентрери с дясното око бързо се влошаваше. Палачът трябваше да размени оръжията си и да вземе камата в лявата си ръка, оставяйки дългия и по-сигурен меч за десницата си.

И тогава Дризт разбра какво трябва да стори.

Ентрери с лекота се справи с мнимата му атака — три бързи замахвания, целящи единствено да му дадат възможност да заеме нужната позиция.

Отвън, хитрият Джарлаксъл забеляза маневрата на елфа и осъзна, че битката е към края си.

Дризт отново замахна, този път с лявата ръка, но толкова отдалече, че Ентрери, с раненото си око, да не може да го види. Въпреки това палачът инстинктивно вдигна меча си, за да отбие връхлитащото оръжие, а после сам се опита да нанесе удар с камата. Дризт обаче провря ятагана си под меча и го отби настрани, порязвайки китката на убиеца. Едновременно с това пусна другото оръжие на пода, сграбчи лявата ръка на противника си и я изви, правейки крачка напред. Преди Ентрери да успее да вдигне другата си ръка, острието на елфа опря в гърлото му.

Изведнъж всичко сякаш застина. С една ръка, стегната в желязна хватка от елфа, докато другата бе притисната от ятагана му, убиецът не можеше да стори нищо, за да попречи на Дризт да забие оръжието в гърлото му.

Ръмжейки, без да може да овладее треперенето си и с мъка запазвайки самоконтрол, елфът едва-едва отдръпна острието.

— Е, какво си доказахме? — попита той. От гласа му капеше отрова, леденият поглед на лавандуловите му очи не се отделяше от черните очи на палача. — Нима това, че челото ми те улучи на подходящото място и те заслепи, ме прави по-добрият боец?

— Давай! — озъби се Ентрери.

Дризт отново изръмжа и още по-силно изви ръката му, принуждавайки го да пусне изумрудената кама на земята.

— Заради всички онези, които си убил, и заради онези, които несъмнено ще убиеш, би трябвало да те довърша — рече той, ала още докато казваше това и двамата разбраха, че няма да завърши атаката си, няма да забие острието, не и сега.

В този ужасен момент Дризт съжали, задето не го бе сторил още в мига, в който бе надделял, преди да има време да размисли.

Ала сега вече бе късно и с едно рязко движение той пусна ръката на Ентрери, като в същото време стовари длан върху лицето му и го блъсна назад.

— Проклет да си, Джарлаксъл, позабавлява ли се достатъчно? — провикна се елфът и се обърна…

… тъкмо навреме, за да види как наемникът и двамата му помощници отварят вратата.

Дризт решително се отправи натам, сякаш се канеше да се разправи с всеки, който се опита да го спре, ала внезапен шум зад гърба му го накара да спре. С див крясък Ентрери се нахвърли отгоре му.

С крясък. Истинското значение на този факт като че ли убягна на Дризт в тези няколко секунди, докато той се обръщаше, разперил десницата си настрани, за да спре безмилостната кама на палача. В същото време лявата му ръка, която все още стискаше ятагана, полетя напред, готова да нанесе смъртоносен удар.

Двамата се сблъскаха, но за огромно изумление на елфа, острието не потъна в гърдите на палача, сякаш самата кожа го беше отблъснала.

Ала Артемис Ентрери, чието тяло бе внезапно изпълнено от погълнатата енергия на удара, възвърнал си псионистките умения, благодарение на бързата намеса на Кимуриел, разбра какво става и реагира инстинктивно (ако беше помислил само миг по-дълго, измъченият мъж със сигурност щеше да насочи енергията към самия себе си) — протегна ръка и отприщи силата на удара към Дризт.

Ръката му потъна в гърдите на елфа и той бавно политна назад, облян в кръв.

* * *

Времето сякаш спря, впримчено в този едничък ужасен миг. Гуенивар нададе гръмовен рев и се хвърли към прозрачната стена, но бе запратена назад. Изпълнена с безсилна ярост, тя отново изрева и отчаяно задра дебелото стъкло.

Обзет от същия необуздан бяс, Бруенор заудря стената с брадвата си, докато Риджис, напълно вцепенен, стоеше край него и тихичко повтаряше:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

С широко отворена уста, Кати-Бри се поклащаше напред-назад, без да може да откъсне очи от страшната гледка. Секундите се проточиха, секунди, изпълнени с нечовешко мъчение, докато ръката на убиеца потъваше в гърдите на Дризт с невиждана мощ, а кръвта на скъпия й приятел, елфа, когото бе обикнала с цялото си същество, неумолимо изтичаше. Потресена, младата жена видя как силата започна да го напуска, колената му се подкосиха и той политна назад, поддържан от ръката на убиеца. Стори й се, че тя също пропада, право в обятията на една всепоглъщаща пустота, която помнеше отпреди, от деня, когато видя Уолфгар да рухва, сразен от йоклолата.

Мракът, който се спусна над нея този път, й се видя дори още по-страшен.

* * *

— Какво направих! — простена убиецът и падна на колене до елфа, после обърна обезумял поглед към Джарлаксъл. — Какво направи!

— Дадох ти битката, която искаше, и ти показах истината — спокойно отвърна наемникът. — Истината за теб и за твоите умения. Но съвсем не съм свършил с теб. Потърсих те, не за да ти помогна, а защото можеш да ми бъдеш полезен. И сега, когато сторих това за теб, държа да ми върнеш услугата.

— Не! — изкрещя палачът, опитвайки се отчаяно да спре шуртящата кръв. — Не така! Не така!

Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Псионистът начаса улови Ентрери в мисловна хватка и го вдигна във въздуха, след което излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.

Палачът крещеше и се мъчеше да се отскубне, но макар яростта му да бе насочена към Джарлаксъл, погледът му неизменно се връщаше към неподвижното тяло на Дризт, простряно на земята. Да, беше получил битката, която жадуваше, ала както и би трябвало да предположи, тя не бе доказала нищо. Беше изгубил, или поне щеше да изгуби, ако Кимуриел не се беше намесил, а ето че бе останал жив.

Защо тогава го изпълваше такъв гняв? Защо единственото, което искаше в този миг, бе да пререже гърлото на Джарлаксъл?

Кимуриел го извлече навън.

— Би се прекрасно — отбеляза Рай’ги и кимна към Дризт, чиято кръв беше образувала лепкава локва около него и вече течеше много по-слабо. — Сега знам защо Дантраг Баенре е мъртъв.

Джарлаксъл кимна и се усмихна.

— Дризт До’Урден няма равен в боя — призна той. — Освен Артемис Ентрери, разбира се. Разбираш ли защо избрах точно него?

— Той е елф на мрака във всичко, освен в цвета на кожата — засмя се Рай’ги.

В този миг мощен взрив разтърси кулата до основи.

— Кати-Бри и нейният великолепен лък — обясни наемникът и хвърли поглед към площадката, където Гуенивар продължаваше да дере и да хапе непробиваемата стена. — Естествено, те видяха абсолютно всичко. Май трябва да си поговоря с тях, преди да са сринали кристалната ми кула.

Само с една мисъл, Джарлаксъл върна стената в предишното й състояние, после кимна към неподвижното тяло на Дризт и излезе.