Р. А. Салваторе
Потайно острие (15)

Глава 14
Слава

Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.

Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.

Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.

С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:

— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.

Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.

— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.

— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.

През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.

— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.

На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.

— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.

Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.

А всеки път, когато Уолфгар заприказваше за тъмните тунели под джуджешкия Митрил Хол и идването на мрачните елфи, Арумн до късно не можеше да заспи, треперейки под топлите завивки, досущ както бе треперил като дете, след някоя от не по-малко страшните истории, които баща му разказваше край пламтящото огнище.

Да, Арумн Гардпек още отсега харесваше най-новия си служител много повече, отколкото трябваше.

— Защо не го поозаптиш? — довърши Йоси. — Току-виж ти докарал до главата Морик Разбойника или пък Дървотрошача.

Арумн потръпна при тази мисъл, която съвсем не му изглеждаше толкова невероятна. Вярно, Морик щеше да бъде по-предпазлив (и именно заради това, много по-опасен) — щеше да прекара седмици, дори месеци, преценявайки новата заплаха, преди да направи своя ход, ала самонадеяният Дървотрошач, безспорно най-могъщият човек (ако изобщо беше човек — мнозина твърдяха, че във вените му течала оркска и дори людоедска кръв), стъпвал някога в Лускан, със сигурност нямаше да прояви подобно търпение.

— Уолфгар — повика го Арумн и едрият мъж си проправи път през тълпата, за да отиде до бара. — Наистина ли трябваше да го изхвърляш на улицата?

— Сложи си ръката там, където не й е мястото — разсеяно отвърна Уолфгар. — Дели искаше да се отърве от него.

Арумн проследи погледа му към другия край на стаята, където стоеше Дели… Деления Кърти. Макар да нямаше и двайсет, тя вече от няколко години работеше в „Кривата сабя“. Беше съвсем дребничка, надали имаше много повече от метър и петдесет и беше толкова слаба, че мнозина смятаха, че у нея има нещо елфическо… Макар че, както Арумн добре знаеше, това се дължеше на твърде многото елфическо вино. Руса коса, отдавна неподстригвана и често не съвсем чиста, обрамчваше лицето й. Кафявите й очи отдавна бяха изгубили меката си невинност и бяха придобили сурова твърдост, светлата й кожа, невиждала достатъчно слънце от много отдавна, сега беше суха и позагрубяла. Енергичната й момичешка походка също си беше отишла, изместена от предпазливата стъпка на често преследвана жена. Ала въпреки това, у Дели имаше някакво очарование, някаква чувствена дяволитост, на която мнозина от посетителите на „Кривата сабя“, особено ако се бяха почерпили, не можеха да устоят.

— Ако смяташ да убиваш всеки, който се опита да пощипне Дели, само след седмица няма да имам и един клиент — сухо заяви Арумн и когато Уолфгар с нищо не показа да го е чул, добави: — Просто ги гони. Няма нужда да ги запращаш чак до Града на бездънните води.

При тези думи кръчмарят махна на тълпата, давайки знак, че е приключил с варварина.

Уолфгар се отдалечи, за да се захване отново със задълженията си.

След по-малко от час още един мъж политна във въздуха с разкървавен нос — този път варваринът го бе метнал с две ръце и нещастникът се сгромоляса от другата страна на улицата.

* * *

Уолфгар вдигна ризата си, за да покаже дълбоките белези, набраздили кожата му.

— Държеше ме в устата си — мрачно обясни той, заваляйки думите — доста алкохол трябваше да изпие, преди да се отпусне достатъчно, за да може да говори за битката с йоклолата, запратила го в ръцете на Лолт, а оттам — в лапите на Ерту за години нечовешки мъчения. — Като мишка в устата на котка.

И като се засмя, добави:

— Само че тази мишка не беше съвсем беззащитна.

Погледът му се зарея към Щитозъб, който лежеше върху бара наблизо.

— Най-хубавият чук, дето съм виждал някога — отбеляза Йоси Локвата и предпазливо посегна към него, без да сваля очи от Уолфгар — никак не му се щеше да разгневи страховития исполин.

Само че варваринът, който обикновено пазеше оръжието (единственото, което все още го свързваше с предишния му живот) като зеницата на окото си, дори не забеляза. Разказът за онзи паметен ден го бе върнал назад във времето, заключил бе и мислите, и чувствата му в капана на безкрайното повтаряне на събитията, довели до най-страшните години в живота му.

— Как само болеше — прошепна той и гласът му потрепери, а едната му ръка неволно докосна дълбоките белези.

Арумн Гардпек не можеше да откъсне очи от него, ала Уолфгар виждаше единствено ужасите от онзи ден. Кръчмарят плъзна още една чаша към младия мъж, но той не го забеляза и с дълбока въздишка отпусна глава върху ръцете си, опитвайки се да намери утеха в мрака на забвението.

Изведнъж усети как някой го докосва по ръката меко и ласкаво. Обърна се и видя до себе си Дели. С едно бегло кимване по посока на Арумн, тя лекичко побутна младия мъж и когато той се изправи на крака, го поведе след себе си.

Когато по-късно същата нощ Уолфгар се събуди, луната вече надничаше през западния прозорец и хвърляше лъчи в стаята. Отне му няколко секунди, докато се ориентира и установи, че това не е неговата стая — в нея изобщо нямаше прозорци.

Погледът му обходи непознатото помещение и се спря върху завивките зад гърба му и слабичката фигура на Дели, сгушена между тях, така ефирна и нежна на меката лунна светлина.

Внезапно младият мъж си припомни всичко. След поредната нощ край бара, Дели го беше отвела до леглото не неговото, а своето. Съвсем ясно си спомни и какво бяха правили.

Внезапно ужасен, припомнил си случилото се с Кати-Бри, той предпазливо докосна шията на младата жена и въздъхна с облекчение, когато долови пулса й. След това я обърна и внимателно огледа тялото й, не похотливо, а за да се увери, че по него няма рани, нищо, което да показва, че й е причинил болка.

Сънят на младото момиче беше здрав и спокоен.

Уолфгар прехвърли крака през ръба на леглото и понечи да стане, ала свирепа болка в главата едва не го събори. Замаян, той почака, докато си възвърне равновесието, след което отиде до прозореца и се загледа в залязващата луна.

Същата луна, която и Кати-Бри съзерцаваше, помисли си той и някак си почувства, че това не е просто плод на въображението му. След известно време се обърна към Дели, така мека, потънала под цяла планина от завивки. Ето че двамата бяха правили любов, без да го връхлети убийствен гняв, без споменът за сукубите да го накара да вдигне ръка срещу жената в прегръдките си. За миг си помисли, че е свободен, прииска му се да изскочи навън, да избяга и от „Кривата сабя“, и от Лускан и да се втурне да търси приятелите си. Отново вдигна поглед към луната и си помисли за Кати-Бри и за това колко прекрасно би било да се хвърли в обятията й.

Ала миг по-късно осъзна собствената си заблуда.

Алкохолът му бе помогнал да издигне около себе си стена, която да го предпази от болезнените спомени и с чиято защита можеше да загърби миналото и да заживее в настоящето.

— Върни се в леглото — нежно го повика Дели, а мекият й глас вещаеше нови наслади. — И недей да се тревожиш за чука — добави тя и махна към отсрещната стена, където беше облегнат Щитозъб.

Уолфгар дълго съзерцава младата жена, погрижила се и за чувствата, и за вещите му. Беше приседнала в леглото, завивките се бяха усукали около кръста й, ала тя изобщо не посягаше да прикрие голотата си. Тъкмо напротив, като че ли нарочно го предизвикваше да дойде при нея.

Част от варварина искаше да стори точно това, ала той устоя, осъзнавайки опасността сега, когато действието на алкохола вече бе отминало. Един миг на страст, един миг на възродена ярост и крехката й шия можеше да се прекърши в желязната му хватка.

— По-късно — обеща той и започна да събира дрехите си. — Преди да изляза за работа тази нощ.

— Няма нужда да си тръгваш.

— Има — сопна се той, но когато видя болката, изписала се по лицето й, пристъпи към нея. — Наистина има — повтори, този път много по-меко. — Но ще се върна. По-късно.

И като я целуна по челото, се отправи към вратата.

— Защо си мислиш, че ще те приема обратно? — разнесе се рязък глас зад гърба му и когато се обърна, Уолфгар я видя да се взира в него с леден поглед, скръстила ръце пред гърдите си.

За миг младият мъж не знаеше какво да мисли, после осъзна, че не само той си има демони.

— Върви си — рече Дели. — Може би ще те приема обратно, а може и да си намеря някой друг. За мен е все едно.

Уолфгар въздъхна и поклати глава, после излезе в коридора, доволен, че се е махнал от стаята.

Слънцето вече надничаше зад източния хоризонт, когато Уолфгар, захвърлил поредната празна бутилка на пода, най-сетне потъна в сън. Така и не видя изгрева — стаята му нямаше прозорци.

Точно както той искаше.