Р. А. Салваторе
Потайно острие (13)

Глава 12
Място под слънцето

Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.

Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.

Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.

Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.

Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.

Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.

Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.

Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.

Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.

Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.

Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.

Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.

После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.

Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.

— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.

Уолфгар я погледна, но не я пое.

Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.

— Нещо за пиене?

Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.

Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:

— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.

Уолфгар само махна.

Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.

— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.

Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.

— Време е да си вървиш.

Уолфгар го изгледа неразбиращо.

— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.

Все още замаян, Уолфгар спря сънен поглед върху кръчмаря, опитвайки да си спомни къде се намира.

— А дори не пи! — гръмко се обади някой до варварина и той се обърна.

Няколко едри мъже, несъмнено охраната на заведението, бяха образували полукръг зад него.

— Къде си отседнал? — повтори Арумн, когато Уолфгар отново го погледна. — А ти си затваряй устата, Йоси Локвата — добави, този път към здравеняка, който се беше обадил.

Варваринът сви рамене:

— Никъде.

— Е, тука не можеш да останеш! — изръмжа друг от стражите и го смушка в рамото.

Уолфгар спокойно се извърна и го премери с поглед.

— Дръж си езика зад зъбите! — побърза да скастри служителя си Арумн, а после отново привлече погледа на Уолфгар. — Мога да ти предложа стая само срещу няколко сребърника.

— Нямам много пари — призна си варваринът.

— Тогаз’ ми продай чука си! — обади се някой зад гърба му.

Уолфгар се обърна за трети път и видя Щитозъб в ръцете на един от пазачите. Напълно разбуден, младият мъж се изправи и с повелително изражение протегна ръка.

— Да не би да искаш да ти го върна? — подсмихна се другият, когато варваринът направи крачка към него, и едва-едва премести оръжието, по-скоро за удар, отколкото, за да го даде на собственика му.

Уолфгар спря и заплашителният му поглед обходи лицата на обградилите го здравеняци. По устните му заигра самоуверена, зловеща усмивка.

— Значи искаш да го купиш? — подхвърли той на нахалника. — Тогава трябва да знаеш истинското му име.

С тези думи исполинът изрече името на магическото оръжие и то начаса изчезна от ръцете на арогантния пазач и се появи в десницата на Уолфгар, който междувременно се бе приближил до мъжа, дръзнал да го докосне. Един-единствен удар с опакото на дланта и лусканецът политна във въздуха и с гръм и трясък се стовари върху една маса.

Без да чакат подкана, останалите се нахвърлиха върху непознатия, но миг по-късно се заковаха на място, видели го да размахва огромното оръжие с лекота, която красноречиво говореше, че пред себе си имат човек, когото не бива да подценяват и който не може да бъде надвит, без самите те да понесат значителни загуби.

— Стой! Стой! — провикна се Арумн и изскочи иззад бара, махайки с ръце, за да накара хората си да спрат.

Двамина от стражите отидоха при падналия си другар, за да му помогнат да стане. Той обаче бе толкова замаян, че им се наложи да го вдигнат и да го прихванат от двете страни.

С едно рязко движение кръчмарят накара всички да се отдръпнат, после пристъпи към Уолфгар и застана толкова близо, че варваринът спокойно можеше да го удари. Въпреки това, Арумн не се страхуваше, или поне с нищо не го показваше.

— Добре би ми дошъл някой с твоята сила — отбеляза той. — Току-що повали Рийф само с един удар, а той е от най-добрите ми бойци.

Уолфгар хвърли поглед към другия край на стаята, където все още зашеметеният мъж седеше сред самонадеяните си приятелчета, и изсумтя презрително.

Арумн го отведе до бара и му даде знак да седне, после извади една бутилка, постави я пред него и му кимна насърчително.

Без да чака втора покана, варваринът отпи голяма глътка, която сякаш изгори всичките му вътрешности.

— Подслон и храна — рече ханджията. — Колкото можеш да изядеш. В замяна ще искам единствено да се грижиш в заведението ми да няма побоища или ако все пак избухнат, да ги потушаваш още в самото начало.

Уолфгар погледна през рамо към групичката здравеняци в другия край на стаята.

— Ами те? — попита и отново отпи, при което се закашля и изтри устни с опакото на ръката си — силното питие и този път здравата го опари.

— Помагаш ми, когато ги помоля, на мен и на повечето кръчмари наоколо — обясни Арумн. — Отдавна се каня да си наема свой собствен пазач и ми се струва, че ти си тъкмо този, от когото имам нужда.

— Та ти дори не ме познаваш! — възрази Уолфгар и с третата си глътка преполови бутилката.

Този път топлината плъзна по цялото му тяло и го сгря до върха на пръстите, оставяйки ги леко изтръпнали.

— Не знаеш нищо за миналото ми.

— Нито искам да знам — отвърна кръчмарят. — По тези земи няма много от твоите хора… северняци, имам предвид. Носи ви се славата на отлични бойци, а от онова, което стори с Рийф, ясно личи, че е напълно заслужена.

— Подслон и храна? — попита варваринът.

— И пиене — посочи бутилката Арумн и младият мъж я пресуши с една последна голяма глътка, после понечи да я върне на кръчмаря, тя обаче сякаш оживя и отскочи от ръката му, та той едва успя да я побутне още малко, за да може Арумн да я измъкне от внезапно омекналите му пръсти.

Варваринът се изправи на стола (или поне се опита) и стисна очи, опитвайки се да си възвърне равновесието. Когато най-сетне ги отвори, видя пред себе си нова бутилка и без да губи повече време, я отвори и я поднесе към устните си.

Един час по-късно Арумн, който също се бе почерпил щедро, му помогна да се изкачи по стълбите, които водеха до неголяма стая с късо легло, прекалено малко за едрия варварин. Ханджията се опита да му помогне да си легне, но вместо това и двамата се сгромолясаха на пода, при което леглото се строши с шум и трясък.

Те се разсмяха на глас, първият искрен смях на Уолфгар от битката с Ерту в ледената пещера.

— Започват да пристигат малко след пладне — обясни Арумн, пръскайки слюнки във всички посоки. — Ама няма да ми трябваш преди залез-слънце. Ще те повикам, че тъй като те гледам, надали ще се събудиш сам!

Двамата отново избухнаха в смях, после ханджията си излезе, клатушкайки се, като се облегна на вратата с цялата си тежест, за да я затвори. Уолфгар остана сам в непрогледния мрак.

Сам. Напълно сам.

Тази мисъл го разтърси. Както си седеше там, пиян, младият мъж осъзна, че Ерту не го бе последвал — всички спомени, били те добри или лоши, се бяха смесили в съзнанието му и се бяха превърнали в безобидна бъркотия. На дъното на бутилката, в омаята на силния алкохол Уолфгар най-сетне бе открил забвение.

Храна, подслон и пиене, това му бе обещал Арумн.

За Уолфгар последното бе най-важно.

* * *

От една уличка недалеч от мястото на почти фаталния двубой с Мърл Паризо, Ентрери гледаше обхванатата от пламъци сграда. Със зловещо съскане огромните огнени езици ближеха покривите на съседните постройки. Палачът не беше сам — край него имаше още три силуета, не особено високи и като че ли по-слаби от него, ала железните им мускули очевидно бяха калени в не една и две битки.

Най-необичайното у тях обаче, беше абаносовочерната им кожа. Единият носеше висока пурпурна шапка, украсена с огромно перо.

— Вече два пъти те спасявам от сигурна смърт — проговори фигурата с шапката.

Ентрери спря леден поглед върху обадилия се и усети как го обзема желание да забие изумрудената си кама дълбоко в гърдите му. Разбира се, отлично знаеше, че подобна постъпка би била крайно неразумна — Джарлаксъл бе защитен повече от добре срещу такива очевидни нападения.

— Доста имаме да обсъждаме — рече мрачният елф и кимна на един от събратята си.

Само с мисъл, елфът отвори друг междупространствен портал, отвеждащ в стая, където се бяха събрали още неколцина от расата му.

— Кимуриел Облодра — обясни Джарлаксъл.

Ентрери и преди бе чувал това име, или поне презимето. Някога домът Облодра бе трети по влияние в Мензоберанзан и бе един от най-страшните заради практиката си да използва псионисти, любопитна и недобре позната магия. През Смутното време Облодра, чиито умения не пострадаха — за разлика от силите на останалите домове, употребяващи доста по-традиционни методи, — използваха неочакваното си предимство, за да се издигнат в йерархията, като стигнаха дотам да заплашат самата матрона Баенре от управляващия дом. Когато нестабилността, белязала онези времена, отново се прояви и вятърът смени посоката си, възвръщайки мощта на традиционната магия и правейки телепатичните похвати напълно безполезни, домът Облодра бе сравнен със земята, а огромната им кула, заедно с всичките й обитатели, бе засмукана в хищния процеп от яростта на матрона Баенре.

Е, каза си Ентрери, докато измерваше с поглед елфа пред себе си, очевидно не всичките.

Палачът последва Джарлаксъл през магическата врата (сякаш имаше друг избор!) и след един дълъг миг на главозамайващо объркване, се подчини на жеста му и седна. Всички, с изключение на Джарлаксъл и Кимуриел, излязоха от стаята в съвършен строй, за да обезопасят мястото на срещата.

— Тук е достатъчно сигурно — обърна се Джарлаксъл към Ентрери.

— Следяха ме с магия — отвърна палачът. — Именно така Мърл Паризо успя да ме изненада.

— Ние също те наблюдаваме от доста време — заяви Джарлаксъл с широка усмивка. — И мога да те уверя, че вече не те следят.

— Значи дойдохте за мен? Не е ли това прекалено усилие, за да си върнете един прост „риввил“? — попита Ентрери, използвайки елфическата и съвсем не ласкателна дума за човек.

Джарлаксъл се разсмя с глас. Наистина, „риввил“ означаваше човек, но също така се използваше и за много други низши раси или, с една дума, за всички раси, освен тази на мрачните.

— Да си те върнем? — невярващо повтори наемникът. — Нима искаш да се върнеш в Мензоберанзан?

— Ще те убия или ще умра, преди отново да стъпя в града на мрачните — ледено отвърна Ентрери.

— Разбира се — съгласи се Джарлаксъл, без изобщо да се засегне. — Мястото ти не е там, нито пък нашето — в Калимпорт.

— Тогава защо сте тук?

— Защото твоето място е в Калимпорт, а моето — в Мензоберанзан — усмихна се елфът, сякаш простичките му думи обясняваха всичко.

Вместо да продължи да го разпитва, Ентрери се облегна назад и се замисли. Най-забележителното умение на Джарлаксъл бе способността му да извлича изгода от всяка ситуация. Заедно с Бреган Д’аерте, могъщия си боен отряд, той като че ли бе в състояние да намери изход и от най-тежкото положение. Дори в управлявания само от жени Мензоберанзан, Джарлаксъл и другарите му, а те почти до един бяха мъже, съвсем не се намираха в дъното на йерархията. Какво ли тогава го бе накарало да потърси Ентрери в един град, където — и сам го бе казал — изобщо не му беше мястото?

— Искаш да ти бъда авангард — рече палачът.

— Не знам за какво говориш.

Този път бе ред на Ентрери да се засмее — лъжата на Джарлаксъл бе повече от очевидна.

— Искаш да разпростреш влиянието на Бреган Д’аерте и на повърхността, над Калимпорт, но знаеш, че никога няма да бъдете приети дори сред най-изпадналите прослойки на града — заяви направо убиецът.

— Бихме могли да използваме магия, за да скрием расата си — подхвърли Джарлаксъл.

— Но защо да си даваш този труд, когато имаш Артемис Ентрери.

— А така ли е наистина? — попита елфът.

Ентрери се замисли за миг, после сви рамене.

— Предлагам ти защита срещу враговете ти — заяви Джарлаксъл. — Не, нещо повече от това — предлагам ти власт над враговете ти. С твоята репутация и познанията ти за града, както и с тайната подкрепа на Бреган Д’аерте, много скоро ще бъдеш господар на калимпортските улици.

— И марионетка в ръцете на Джарлаксъл — подметна палачът.

— И равностоен партньор на Джарлаксъл — поправи го елфът. — Нямам нужда от марионетки. Всъщност, смятам ги за пречка. Партньорът, който има изгода от съвместните дела, винаги работи по-упорито и се стреми към по-високи цели. Пък и нали сме приятели, Артемис Ентрери?

Убиецът се изсмя с глас. Думите „Джарлаксъл“ и „приятел“ в едно и също изречение бяха смехотворно несъвместими и му напомняха за стария уличен израз, че най-опасното, което може да се чуе от устата на някой калимшански амбулантен търговец, са думите „вярвай ми“.

А Джарлаксъл току-що бе казал точно това.

— Не след дълго враговете ти в гилдията на Басадони ще те наричат паша — добави елфът.

Безучастното изражение на Ентрери изобщо не се промени.

— Дори управниците на града — на всички градове в Калимшан! — ще трябва да ти засвидетелстват своето уважение.

И този път Ентрери остана напълно равнодушен.

— Трябва да знам още сега, преди да си напуснал стаята, дали предложението ми ти допада — в гласа на Джарлаксъл се прокрадна едва доловима заплаха, която не убягна от вниманието на убиеца.

Вече знаеше за присъствието на Бреган Д’аерте в града, а това означаваше само едно — не се ли присъединеше към тях, чакаше го сигурна смърт, тук и сега.

— Партньори — заяви той и заби палец в гърдите си. — Но аз ще насочвам меча на Бреган Д’аерте в Калимпорт. Аз ще решавам къде и кога да нанасяте своите удари.

Джарлаксъл кимна в знак на съгласие, после щракна с пръсти и начаса един елф влезе в стаята и се приближи до Ентрери, очевидно с намерението да го съпроводи навън.

— Наспи се добре — рече Джарлаксъл на палача. — Защото от утре започва изкачването ти към върха.

Без да си даде труда да му отговори, Ентрери излезе от стаята.

След като палачът си тръгна, иззад близката завеса се показа още един елф.

— Не те излъга — увери той Джарлаксъл, използвайки езика на своята раса.

Лукавият наемник кимна и се усмихна, доволен, че има на своя страна толкова могъщ съюзник, какъвто беше Рай’ги Бондалек от Чед Насад, някога главен жрец в елфическия град, свален при един преврат и спасен от дръзките Бреган Д’аерте. Джарлаксъл отдавна му бе хвърлил око — Рай’ги бе вещ не само в жреческите ритуали, но си го биваше и като магьосник. Бреган Д’аерте наистина бяха извадили късмет, че някой като него изведнъж се беше превърнал в изгнаник.

Разбира се, Рай’ги дори не подозираше, че именно Джарлаксъл бе подклал преврата, за да го свали от власт.

— Този твой Ентрери не изглеждаше ни най-малко впечатлен от богатствата, с които се опита да го изкушиш — осмели се да добави Рай’ги. — Предполагам, че ще удържи на обещанието си, но без никакво желание.

Джарлаксъл кимна — реакцията на палача изобщо не го изненадваше. През месеците, които Ентрери бе прекарал сред Бреган Д’аерте, наемникът го бе опознал наистина добре и сега бе сигурен, че разбира желанията и подбудите му може би по-добре и от самия него.

— Има нещо, което не му предложих — обясни той. — Нещо, за което дори той все още не осъзнава, че копнее.

И като бръкна в гънките на дрехата си, извади оттам амулет, закачен на сребърна верижка:

— Взех го от Кати-Бри. Приятелка на Дризт До’Урден. Преди много години лейди Алустриел от Града на сребърната луна го даде на осиновителя й, Бруенор Бойния чук, като средство да проследят Дризт.

— Доста неща знаеш — отбеляза Рай’ги.

— Само така мога да оцелея — отвърна Джарлаксъл.

— Но след като го е изгубила, Кати-Бри и приятелите й несъмнено са се погрижили да предотвратят по-нататъшната му употреба — предположи жрецът.

Джарлаксъл поклати глава:

— Медальонът на Кати-Бри бе мушнат обратно в плаща й, още преди тя да напусне Мензоберанзан. Този тук е копие — по форма и по магия — изработено от един магьосник, когото познавам. По всяка вероятност жената отдавна е върнала оригинала на баща си, а той — на лейди Алустриел. Подозирам, че тя държи предмета да си е у нея, или поне да не е у Кати-Бри — струва ми се, че между двете се заражда нещо като съперничество за сърцето на изменника До’Урден.

Останалите двама в стаята сбърчиха лица при мисълта, че красив елф като Дризт До’Урден би могъл да се влюби в жена от друга раса, създание, за което от само себе си се разбираше, че е „иблит“, с нищо по-добро от купчина тор.

Джарлаксъл, комуто привлекателната Кати-Бри искрено се нравеше, не си даде труда да обори расистките им предразсъдъци.

— Но ако е само копие, сигурен ли си, че магията му е достатъчно силна? — попита Кимуриел, наблягайки на думата „магия“, с надеждата Джарлаксъл да им каже каква полза могат да извлекат от вълшебния предмет.

— Магическите предмети оставят дири от енергия — обясни вместо него Рай’ги. — Дири, които знам как да възпроизведа наново и да усиля.

— Рай’ги е прекарал дълги години в усъвършенстване на точно тази техника — добави Джарлаксъл. — Способността му да пробуди магията, заключена в древните реликви на Чед Насад, изигра жизненоважна роля в издигането му до върха. Сега той не само ще съживи вълшебството на медальона, но и ще го усили.

— За да открием Дризт До’Урден — рече Кимуриел.

Джарлаксъл кимна:

— Подобаващ трофей за Артемис Ентрери.