Р. А. Салваторе
Потайно острие (12)

Глава 11
Бойният магьосник

— Спри да идваш! — извика Ла Вал, после добави с доста по-мек тон: — Моля те!

Ентрери не каза нищо, само продължи да се взира в магьосника с непроницаемо изражение.

— Ти рани Кадран Гордиън — продължи Ла Вал. — Вярно, гордостта му пострада повече от тялото, но това, уверявам те, е много по-опасно.

— Гордиън е глупак — отсече Ентрери.

— Глупак с армия — уточни магьосникът. — Никоя гилдия не се е укрепила така здраво на улицата, както тази на Басадони. Никой не разполага с повече възможности и всички те, в това можеш да бъдеш сигурен, сега са впрегнати срещу Артемис Ентрери.

— И срещу Ла Вал, предполагам — насмешливо допълни палачът. — Задето си позволява да говори с преследвания.

Магьосникът не си даде труд да отговори, само впери още по-настоятелен поглед в Ентрери, човека, чието присъствие в стаята му тази нощ може би го обричаше на сигурна смърт.

— Кажи им всичко, което искат да знаят — рече палачът. — Съвсем честно. Не се опитвай да ги лъжеш заради мен. Кажи им, че съм дошъл неканен, за да говоря с теб и че въпреки всичките им усилия, изобщо не съм изглеждал ранен.

— Ще им се подиграеш по този начин?

Ентрери сви рамене:

— Какво значение има?

И като видя, че Ла Вал няма какво да отвърне, поклони се и отиде до прозореца. С бързо движение на китката обезвреди един от капаните, след което много предпазливо се провря между другите, спусна се по стената и потъна в мрака.

По-късно същата вечер се отби до „Медната миза“, макар и съвсем набързо и без никакво намерение да влиза. Все пак се представи на стражите пред вратата и за свое учудване видя Дуавел Тигъруилис да излиза от една тайна врата и да се приближава към него.

— Боен магьосник — предупреди го тя. — Мърл Паризо. В цял Калимпорт няма по-добър от него. Бой се от него, Артемис Ентрери. Бягай. Върви си и не се връщай в Калимшан.

С тези думи полуръстката се шмугна през друг, едва забележим процеп в стената и изчезна. Сериозността на посланието й и тонът, с който го бе изрекла, не убягнаха от вниманието на палача. Това, че Дуавел бе излязла за подобен разговор, от който не можеше да извлече никаква изгода, (с какво би могъл да й бъде полезен Ентрери, ако последваше съвета й и си тръгнеше от Калимшан?), но заради който можеше да се прости с живота си, го навеждаше на мисълта, че някой й е наредил да го „предупреди“ или най-малкото, че мисията на бойния магьосник не бе тайна за никого.

Е, какво пък, този Мърл Паризо очевидно не бе от най-скромните, което не беше кой знае какво успокоение. Истински боен магьосник! Вълшебник, специално обучен да води магически битки. Имаше пълно основание да е самонадеян. Ентрери бе срещал и бе побеждавал мнозина магьосници, ала положението му този път беше различно и много по-тежко. За опитен боец като него не бе толкова трудно да се справи с един магьосник… стига да имаше възможност да избере бойно поле по свой вкус. Това също бе сравнително лесно, тъй като магьосниците нерядко бяха разсеяни и неподготвени. Обикновено им трябваше доста време (поне един ден), за да се приготвят за битка и да подберат подходящите заклинания. А с многобройните си занимания и опити, те рядко разполагаха с толкова време. Съвсем другояче стояха нещата, обаче, когато магьосникът бе ловец, а не жертва. В подобни двубои липсваше елементът на изненада и Ентрери добре разбираше, че сериозно е загазил. Дотолкова, че дори се запита дали да не последва съвета на Дуавел.

За първи път, откакто се бе завърнал в Калимпорт, осъзна колко опасен бе градът, когато нямаш съюзници зад гърба си. Замисли се за преживяното в Мензоберанзан, където единаците не оцеляваха дълго.

Калимпорт като че ли не бе кой знае колко по-различен.

Накани се да се прибере в новото си обиталище (празна колиба, сбутана в края на една затънтена уличка), ала после размисли. Не беше твърде вероятно бойният магьосник да го бива особено в гадаенето, но това нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше до връзки, а Мърл Паризо бе нает от гилдията на Басадони. Поискаше ли да използва магия, за да разбере къде се намира жертвата му, гилдията без съмнение щеше да му предостави най-опитните си гадатели.

Къде да отиде тогава? Не му се щеше да остане навън, защото противникът му би могъл да го нападне отдалеч и дори да се издигне във въздуха с помощта на левитация и да го обсипе с порой от разрушителни магии. Без нито за миг да забравя, че най-вероятно всяко негово движение се следи от магически очи, Ентрери се зае да претърсва сградите, опитвайки се да намери място, където да се скрие.

Не бе особено изненадан, когато с влизането си в една уж празна стая в някакъв тъмен склад, видя в облак от оранжев пушек да се появява облечена в магьоснически одежди фигура. Вратата зад гърба му се захлопна.

Палачът се огледа наоколо и мислено изруга — друг изход нямаше. И този път, каза си той, всичко се свеждаше до липсата на съюзници и до това, че вече не познаваше Калимпорт така добре, както някога. Те го чакаха, където и да решеше да иде. Те бяха една стъпка напред, следяха и най-малкото му движение и накъдето и да се обърнеше, имаха подходящо бойно поле. Внезапно Ентрери се почувства като пълен глупак, задето изобщо се бе завърнал в този негостоприемен град, без преди това да провери как стоят нещата и да научи всичко, от което се нуждаеше, за да оцелее.

Достатъчно със съмненията и закъснялото съжаление, скара се той сам на себе си и като извади камата си, приклекна и насочи цялото си внимание към настоящия момент. За миг се поколеба дали да не се опита да излезе, но се отказа — вратата със сигурност вече бе заключена с могъщо заклинание.

— Виж Мърл! — изсмя се самоуверено магьосникът и размаха ръце, при което от огромните му, развети ръкави се извиха безброй разноцветни дъги.

Още едно замахване — и от пръстите му изскочиха ярки мълнии и политнаха към палача. Само че Ентрери вече се бе претърколил презглава, встрани от магическия снаряд. Хвърли поглед назад, с надеждата някоя от мълниите да бе избила вратата, но тя си стоеше непокътната.

— Отлична реакция! — поздрави го Мърл. — Но кажи ми, жалки убиецо, наистина ли искаш да удължиш агонията си? Защо не спреш там, където си, та всичко да свърши бързо и милостиво?

Миг по-късно на магьосника му се наложи да престане с подигравките и да подхване ново заклинание, тъй като Ентрери се бе втурнал в атака, размахал изумрудената си кама. Мърл не направи опит да се предпази от нападението и най-спокойно продължи заклинанието си, дори когато палачът посегна към лицето му.

Камата спря така рязко, сякаш се бе ударила в каменна стена. Ентрери не се изненада особено — всеки що-годе разумен магьосник би се погрижил да се обгради с подобна защита. Онова, което наистина го смая, докато политаше назад, отблъснат от взрив от вълшебни снаряди, бе концентрацията на Паризо. Против волята си се възхити на хладнокръвието, с което магьосникът бе продължил магията си, без дори да трепне, когато камата полетя към лицето му, без дори да мигне, когато страховитото оръжие проблесна току пред очите му.

Залитайки леко, убиецът отскочи настрани и отново се претърколи, готов за следващата атака. Ала Паризо, напълно уверен в превъзходството си, само се изсмя:

— Къде ще се денеш? — подразни го той. — Докога мислиш, че ще можеш да се измъкваш на косъм?

И наистина, вслушаше ли се в подигравките на магьосника, Ентрери бързо щеше да рухне мнозина на негово място биха последвали съвета на Паризо и биха приели привидно неизбежната си гибел.

Но не и Артемис Ентрери. Апатията му се изпари само за миг. Сега, когато животът му висеше на косъм, всички съмнения за мястото му в света и смисъла на съществуването му се изпариха като дим. Единственото, което имаше значение, бе настоящият момент, във вените му пулсираше адреналин. Първото, което трябваше да стори, бе да обезвреди „каменната кожа“, магическата защита, която бе в състояние да отбие всяко нападение… но само до един момент. Бърз като котка, палачът грабна близкия стол, отчупи един от краката му и го запрати срещу противника си.

Разбира се, не улучи и трябваше светкавично да отскочи, за да избегне поредния порой от магически снаряди. Те обаче го застигнаха и здравата го ужилиха. Без да обръща внимание, Ентрери се изправи и хвърли още един от краката на стола, после още един.

Четвъртият крак полетя миг по-късно, последван от седалката. Разбира се, подобна импровизирана канонада не би ранила Паризо, дори ако вълшебната му защита я нямаше, ала всеки удар отнемаше по още един слой от „каменната кожа“.

Ентрери си плати за атаката почти веднага — следващата мълния на магьосника здравата го разтърси и го запрати далеч встрани. Рамото му беше обгорено, косата му настръхна, сърцето му заби учестено.

Ранен и почти отчаян, палачът се нахвърли върху Паризо с удвоена ярост.

— Колко още можеш да понесеш? — изрева той, докато отново и отново забиваше камата си в невидимата стена.

Вместо отговор, магьосникът се обви с покров от танцуващи пламъци. Ентрери, който вече бе вдигнал ръка за пореден удар, не можа да спре навреме и камата проряза огъня и отскочи, спряна от „каменната кожа“. Паризо и този път остана невредим, същото обаче не можеше да се каже за убиеца. Огненият щит насочи удара му срещу самия него и върху бездруго омаломощеното му тяло зейна грозна рана.

Той изрева и се дръпна назад, като нарочно застана пред вратата, а когато магьосникът запрати поредната си мълния по него, ловко се отмести.

Докато се приземяваше, хвърли поглед през рамо и за своя радост видя, че планът му е подействал — на мястото на дървената врата имаше само трески. Ентрери сграбчи един стол и го метна срещу Паризо, след което се втурна към изхода.

Стонът, откъснал се от устните на магьосника, го накара да спре и да се обърне — дали най-сетне не беше сломил невидимата му защита?

После обаче бе негов ред да изохка.

— Хитро! — поздрави той противника си, когато видя, че стенанието е било уловка, целяща да му спечели малко време за следващата магия.

Ентрери отново се насочи към вратата, но не бе направил и една крачка, когато пред него се издигна стена от пламъци и го принуди да отстъпи назад.

— Добре се би, палачо. — Одобрението в гласа на магьосника бе искрено. — Не че очаквах нещо друго от Артемис Ентрери. Ала сега, уви, удари сетният ти час.

При тези думи Паризо извади магическата си пръчка, насочи я към краката му и изстреля струя огнени семена.

Ентрери се хвърли по очи на пода и покри глава с плаща си в същия миг, в който семената се превърнаха в огромно кълбо, което изригна и изпълни цялата стая с пламъци и дим, опърли косата на палача и му отне въздуха. Паризо обаче остана невредим, защитен от огнения си щит.

Убиецът се изправи, замаян и заслепен от горещината и дима. Докато пламъците бързо обхващаха сградата, магьосникът избухна в див смях.

Трябваше да се махне на всяка цена. Не можеше да надвие Паризо, а нямаше да издържи още дълго. Обърна се към вратата, с намерението да мине през пламъците, ала внезапно сякаш от нищото отпред изникна искрящ меч и се стрелна към него толкова яростно, че той едва успя да отскочи и да го отбие с камата си. Невидимият му противник (волята на Паризо, който управляваше оръжието с помощта на сложна магия) се впусна в напориста атака, която го принуди да отстъпи назад, като през цялото време оставаше между него и изхода.

Щом си възвърна равновесието, Ентрери побърза да отвърне на нападението — с лекота избягваше противниковото оръжие и на свой ред нанасяше свирепи удари по самия меч, тъй като нямаше ръка, която да го държи. Това не бе никакъв проблем за опитния убиец, докато изведнъж не се появи още един меч. Никога досега Ентрери не бе чувал, още по-малко пък виждал някой да е в състояние да управлява едновременно две такива оръжия.

Той се преметна през глава и мечовете го последваха. Опита се да изтича покрай тях и да се добере до вратата, но те бяха прекалено бързи. Хвърли поглед назад към Паризо и през сгъстяващия се пушек го видя, все така обгърнат от защитни пламъци, да допира магическа пръчка до бузата си.

Ентрери вече едва издържаше непоносимата жега. Пламъците бяха навсякъде — по стените, по пода, по тавана. Разнесе се пращене на дърво и гредите започнаха да се трошат.

— Няма да мръдна оттук — чу се гласът на магьосника. — Ще остана, докато и последната искрица живот не напусне тялото ти, Артемис Ентрери.

Искрящите мечове се впуснаха в атака в съвършена хармония един с друг и палачът почувства, че Паризо наистина е на крачка от успеха. Едва избягвайки остриетата, той се хвърли под тях и щом се изправи на крака, се втурна към изхода. Закрил лицето си с ръце, скочи право в огнената преграда, с намерението да си пробие път през изкъртената врата.

Спря го солидна бариера, без съмнение — невидима магическа стена. Когато отново премина през огнената преграда, видя, че от другата страна го очакват двата меча, както и Мърл Паризо с насочена към гърдите му магическа пръчка.

В този миг досами вълшебника изникна ръка, обвита в зелена ръкавица и стиснала нещо, което приличаше на голямо яйце.

Очите на Паризо се разшириха от ужас.

— К-к-кой? — заекна той. — К-к-как…

Ръката хвърли яйцето на пода и то избухна, посипвайки облак от ситен прашец, който се издигна във въздуха и засия в хиляди цветове. Изведнъж, въпреки пращенето на пламъците и звука на трошащо се дърво, Ентрери чу музика, безброй ноти, които ставаха все по-високи, само за да се спуснат отново надолу и да завършат с дълго, монотонно жужене.

Двата меча изчезнаха, стопи се и огнената преграда, запречваща вратата, макар че обикновените пламъци, които вече бяха обхванали стената, продължиха да горят ярко. Не изчезна и щитът, с който Паризо се беше обградил.

Изведнъж магьосникът изпищя и размаха ръце като обезумял, мъчейки се да направи друго заклинание… заклинание, което да го измъкне, досети се Ентрери, осъзнавайки, че противникът му неочаквано бе започнал да усеща изпепеляващата горещина така силно, както и той самият.

Невидимата бариера, която блокираше изхода, навярно също се бе изпарила, ала вместо да се обърне и да избяга, Ентрери остана на мястото си, неспособен да откъсне поглед от Паризо, който отчаяно отстъпваше назад, без да може да прикрие ужаса си. За изумление и на двамата мъже, пламъците около магьосника неочаквано заприличаха на дребни, човекоподобни създания, които го наобиколиха от всички страни и подеха странен танц.

Паризо залитна, спъна се в някаква дъска и падна по гръб. Досущ освирепяла хайка вълци, малките огнени същества се нахвърлиха отгоре му, подпалвайки дрехите и изгаряйки кожата му. Магьосникът отвори уста, за да извика и едно от създанията скочи в гърлото му и му отне гласа, изпепелявайки го отвътре.

Обвитата в зелена ръкавица ръка повика Ентрери.

Стената зад палача се срути, навсякъде се разлетяха искри и сажди, а изходът изведнъж се оказа затворен.

Като се движеше предпазливо, но бързо, убиецът заобиколи отдалеч призрачната ръка и установи, че тя не бе отрязана, просто се подаваше от нещо, което несъмнено бе междупространствен портал.

При тази гледка Ентрери усети как коленете му омекват и тъкмо се канеше да хукне към обгърнатата от пламъци врата, когато разнеслият се над главата му звук го предупреди, че таванът всеки миг ще рухне. Воден единствено от инстинкта за оцеляване — макар че, ако бе помислил дори миг повече, навярно би предпочел смъртта, Ентрери скочи през магическия портал.

Право в ръцете на своите спасители.