Р. А. Салваторе
Потайно острие (25)

Епилог

— Още е сърдит — отбеляза Кимуриел по-късно същия ден, докато се присъединяваше към Джарлаксъл в главната зала на първото ниво. — Но поне спря да се кълне, че ще те удуши с голи ръце.

Джарлаксъл, който току-що бе прекарал няколко от най-приятните часове в целия си дълъг живот, се разсмя.

— Скоро ще дойде на себе си и тогава най-сетне ще бъде свободен от сянката на Дризт До’Урден. За това Артемис Ентрери ще ми благодари открито — при тези думи наемникът поспря и се замисли. — Или по-скоро — поправи се той, — ще ми благодари безмълвно.

— Той искаше да умре — направо заяви Кимуриел. — Когато накрая се нахвърли върху Дризт, нарочно изкрещя, за да го предупреди. Поиска да умре и ние, ти и аз, по твое нареждане, му попречихме.

— Ако наистина държи да сложи край на всичко, Артемис Ентрери несъмнено ще има и други възможности да го стори — сви рамене Джарлаксъл. — А ние няма вечно да се нуждаем от него.

В този момент по стълбите слезе Дризт До’Урден, с разкъсани дрехи и натъртена ръка, но иначе — съвсем добре.

— Рай’ги ще трябва да се моли на Лолт в продължение на сто години, за да си възвърне благоволението й, след като използва една от нейните лечебни магии, за да изцери умиращото ти тяло — засмя се Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който веднага се подчини и напусна стаята.

— И дано тя го прибере при себе си заради тези молитви — сухо отвърна Дризт, ала шеговитото му настроение не продължи дълго, не и когато бе дошъл за нещо толкова сериозно.

Той измери Джарлаксъл с изпитателен поглед и попита без заобикалки:

— Защо ме спаси?

— Бъдещи услуги?

— Забрави.

И този път наемникът избухна в смях.

— Завиждам ти, Дризт До’Урден — искрено рече той. — Гордостта не игра никаква роля в двубоя, нали?

Дризт, който не бе сигурен, че го разбира, само сви рамене.

— Не, тази пагубна слабост няма власт над теб — продължи Джарлаксъл. — Ти нямаш нужда да доказваш, че си по-добър от Артемис Ентрери. Наистина, завиждам ти, задето си открил такава увереност и вътрешен мир.

— Така и не отговори на въпроса ми — настоя Дризт.

— От уважение, предполагам — сви рамене наемникът. — Може би смятах, че след подобно блестящо представяне, не заслужаваш да умреш.

— Значи щях да заслужавам смърт, ако не се бях представил на висотата на твоите очаквания, така ли? И кой е Джарлаксъл, та да решава подобни неща?

На наемника отново му се искаше да се разсмее, но от уважение към Дризт се въздържа.

— А може би позволих на моя помощник да те спаси, за да направя услуга на покойния ти баща.

При тези думи — последното, което бе очаквал да чуе от Джарлаксъл — Дризт занемя от изненада.

— Разбира се, че познавах Закнафейн — увери го наемникът. — Бяхме приятели… ако, естествено, изобщо може да се каже, че имам приятели. Двамата доста си приличахме.

По лицето на Дризт се изписа неприкрито съмнение.

— И двамата оцеляхме — обясни Джарлаксъл. — И двамата открихме начин да преуспеем в една враждебна земя, която презирахме, но така и не събрахме достатъчно смелост, за да напуснем.

— Но ти си се махнал оттам — отбеляза Дризт.

— Дали? Не, като съградих империята си в Мензоберанзан, аз завинаги свързах бъдещето си с него. Там ще си умра, сигурен съм, и то най-вероятно от ръцете на някой от войниците си… може би дори на самия Ентрери.

Ала Дризт някак си бе убеден, че Джарлаксъл ще умре от старост след много столетия.

— Наистина го уважавах — напълно сериозно заяви наемникът. — Баща ти, имам предвид. И смятам, че чувствата ни бяха взаимни.

Дризт се замисли над думите му и установи, че му вярва. Въпреки жестокостта, на която бе способен, Джарлаксъл притежаваше свой собствен морален закон, почтеност, която не можеше да бъде отречена. Беше го доказал като не се възползва от Кати-Бри, докато тя бе в негов плен, макар и сам да си бе признал, че би му се искало да го стори. Доказал го бе, като остави Дризт, Ентрери и Кати-Бри да си тръгнат от Подземния мрак след бягството им от дома на Баенре, въпреки че сигурно би могъл да ги залови и убие, което несъмнено щеше да му донесе благоволението на управляващия дом.

А сега, като не позволи на Дризт да загине по толкова нелеп начин, го беше доказал отново.

— Повече няма да те притеснява — думите на наемника извадиха Дризт от мислите му.

— Така се надявах и преди.

— Този път е различно — увери го Джарлаксъл. — Артемис Ентрери получи своя отговор и макар да не бе онзи, на който той се надяваше, ще трябва да се задоволи с него.

Дризт помисли за миг, после кимна, надявайки се, че наемникът, който толкова добре разбира всички, и този път ще се окаже прав.

— Приятелите ти са в селото — съобщи Джарлаксъл. — Но никак не ми беше лесно да ги убедя да отидат там и да те изчакат. В един момент наистина се уплаших, че ще опитам брадвата на Бруенор Бойния чук върху собствения си гръб, а след случилото се с матрона Баенре, предпочитах да го избегна на всяка цена.

— Но въпреки това си ги убедил, без да ги нараниш — уверено рече Дризт.

— Дадох ти думата си, а аз държа на нея… понякога.

Сега бе ред на Дризт да се засмее, против волята си:

— Тогава може би съм ти задължен.

— Бъдещи услуги?

— Никога.

— Тогава ми дай пантерата — подразни го Джарлаксъл. — Как ми се иска да имам спътница като Гуенивар до себе си!

Дризт отлично разбираше, че наемникът само се шегува и ще удържи на обещанието да не си присвои Гуенивар.

— Не ти ли стига, че ще тръгна след теб, за да си върна Креншинибон? — отвърна пазителят в същия дух. — Ако вземеш и котката, ще трябва не само да си я прибера обратно, но и да те убия.

При тези думи Рай’ги, който тъкмо слизаше по стълбите, повдигна вежди, но двамата просто се закачаха — Дризт нямаше да дойде за Креншинибон, а Джарлаксъл нямаше да вземе пантерата.

Всичко между тях бе уредено.

Малко по-късно Дризт вече вървеше към селото, където приятелите му го очакваха, невредими, точно както наемникът бе обещал.

След много сълзи и здрави прегръдки, те си тръгнаха, но вместо да отидат направо при Бъмпо и останалите, първо се изкачиха до върха на хълма.

Кристалната кула я нямаше. Джарлаксъл и другите елфи си бяха отишли. Ентрери си беше отишъл.

— Толкоз по-добре, ако отнесат гнусния отломък в стария ти дом, елфе, та той да се срути отгоре им! — заяви Бруенор. — Толкоз по-добре!

— И вече няма защо да ходим при Кадърли — обади се Кати-Бри. — Накъде тогава?

— Уолфгар? — напомни им Риджис.

Дризт не отговори веднага, замислен над думите на Джарлаксъл за варварина… думи, на които той вярваше. Не, още не бе дошло време да поемаш по този път.

— Целият свят е пред нас — рече той. — Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.

— Освен това вече няма да ни се налага непрекъснато да се бием с чудовища, привлечени от злия отломък — добави Кати-Бри.

— Значи няма да е толкоз весело — поклати глава Бруенор и четиримата поеха към залеза… или към изгрева.

* * *

Далеч оттам, в Калимпорт, Артемис Ентрери, навярно най-опасният мъж в южния град, продължаваше да мисли за колосалните събития от последните няколко дни, за изумителните обрати, които животът му бе поднесъл.

Дризт До’Урден бе мъртъв, вярваше палачът, и то от неговата ръка, макар че той не се беше оказал по-силният от двамата.

Или пък беше? Та нали не Дризт, а той, Артемис Ентрери, си бе намерил по-могъщи съюзници?

А и какво значение изобщо имаше всичко това?

За първи път от много месеци насам, по устните на убиеца заигра искрена усмивка, докато уверено крачеше по авеню Рай, сигурен, че никой не би се осмелил да вдигне ръка срещу него. Когато стигна до „Медната миза“, полуръстовете на вратата с радост го пуснаха и той се запъти към стаята на Дондон, без да срещне никакви пречки, без дори да предизвика въпросителни погледи.

Когато излезе малко по-късно, откри ядосаната Дуавел да го чака отвън.

— Направи го, нали? — обвинително рече тя.

— Трябваше да се направи — бе единственото, което Ентрери благоволи да й каже, докато обърсваше окървавената си кама в плаща на един от стражите зад полуръстката, сякаш ги предизвикваше да го нападнат.

Те, разбира се, не го сториха, и той се отправи към входната врата.

— Уговорката ни все още е в сила, нали? — умолително извика Дуавел след него.

С усмивка, която стигаше почти до ушите му, господарят на дома Басадони излезе от странноприемницата.

* * *

Както всяка нощ, и този път Уолфгар си тръгна от стаята на Дели Кърти с бутилка в ръка и отиде на пристана, където най-новият му другар по чашка, човек, радващ се на немалка слава в града, вече го чакаше.

— Уолфгар, приятелю! — щастливо го посрещна Морик Разбойника и като взе бутилката от ръката му, отпи голяма, парлива глътка. — Нима има нещо, което двамата заедно да не можем да постигнем?

Уолфгар се замисли над думите му с глуповата усмивка. Ами да, те наистина бяха кралете на улицата на полумесеца. Където и да отидеха, хората им кимаха почтително, те бяха единствените мъже от низшите прослойки на Лускан, които можеха да разделят и най-необузданата тълпа побойници само като минеха през нея.

Варваринът взе бутилката от Морик и, макар че тя все още бе пълна до половината, я пресуши на една глътка.

Просто нямаше друг избор.