Р. А. Салваторе
Потайно острие (19)

Глава 18
За злите духове, свещениците и за една важна задача

— Името и славата ви, ви изпревариха — рече капитан Вайнс на Дризт, докато отиваха към мостика.

Пред тях тъмнееха неравните очертания на Портата на Балдур, големият пристанищен град, разположен между Калимпорт и Града на бездънните води. Зад внушителните кейове се издигаха десетки постройки, от ниски складове до високи, здраво укрепени сгради, с бойници и наблюдателници, което придаваше на цялото място особен, някак назъбен вид.

— Моят човек не е срещнал никакви проблеми да уреди кораб, който да ви вземе със себе си по реката — продължи капитанът.

— Разумни хора ще да са, щом се съгласяваш да пуснат мрачен елф на борда си — сухо отбеляза Бруенор.

— Не чак толкова — не му остана длъжен Дризт. — Щом приемат и джуджета.

— Всъщност екипажът се състои точно от джуджета — уточнението на Вайнс накара Дризт да изохка, а Бруенор да се изсмее с глас. — Капитан Бъмпо Гръмотевичния юмрук и брат му Донат, както и двама техни трети братовчеди по майчина линия.

— Добре ги познаваш — подхвърли Кати-Бри.

— Всички, които се срещнат с Бъмпо, се срещат и с неговия екипаж, а спор няма — видиш ли ги веднъж, не е лесно да ги забравиш — обясни Вайнс. — На моя човек никак не му е било трудно да ги убеди — и четиримата били чували за Бруенор Бойния чук и как си е възвърнал Митрил Хол. Чували са и за спътниците му, разбира се, включително и за един елф на мрака.

— Обзалагам се, че така и няма да доживееш да се превърнеш в герой в очите на група джуджета — подметна Бруенор на Дризт.

— Аз пък се обзалагам, че няма да настъпи денят, в който да поискам подобно нещо — отвърна елфът в същия дух.

Междувременно петимата бяха стигнали до бордовата ограда и Вайнс се отдръпна от мостика.

— На добър час — рече той. — И дано се завърнете живи и здрави у дома си. А ако ме откриете в Портата на Балдур, когато си свършите работата, може би отново ще пътуваме заедно.

— Може би — съгласи се от учтивост Риджис, макар и четиримата да знаеха, че стигнат ли до Кадърли и успеят ли да унищожат кристалния отломък, най-вероятно ще помолят свещеника да ги върне обратно в Лускан с магия.

Все още им оставаха около две седмици път и то ако се движеха наистина бързо, а Кадърли можеше да ги пренесе до северния град само за няколко минути. Така поне казваха Дризт и Кати-Бри, които веднъж вече го бяха правили. По този начин щяха да започнат да търсят Уолфгар, без да губят никакво време.

Влязоха в града, без да срещнат никакви неприятности и макар че Дризт привлече доста погледи, те не бяха гневни или заплашителни, а по-скоро изпълнени с любопитство. Елфът нямаше как да не сравни сегашното си посещение в града с първия път, когато бе минал оттук, в преследване на Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис в Калимпорт. Тогава Дризт носеше вълшебна маска, която му позволяваше да се преобрази в светъл елф.

— Май не е като миналия път? — Изражението на елфа не бе убягнало от вниманието на Кати-Бри, която добре знаеше историята на предишното му посещение по тези земи.

— Винаги съм искал да влизам в градовете по Саблен бряг, без да се крия — отвърна приятелят й. — Изглежда, че работата ни с капитан Дюдермонт най-сетне ми е спечелила това право. Славата ми спестява поне част от огорченията, които срещам заради расата си.

— И смяташ, че това е нещо хубаво? — попита Кати-Бри, видяла почти незабележимата гримаса на приятеля си.

— Не знам — призна той. — Харесва ми, че мога да отида на много места, без да се страхувам, че ще бъда прогонен.

— Но те боли, задето е трябвало да си извоюваш това право — довърши младата жена вместо него. — Когато ме гледаш, знаеш, че на мен не ми се е налагало да се боря за подобно право. Гледаш Риджис и Бруенор, полуръст и джудже, и си казваш, че те могат да ходят, където си поискат, без да трябва да си спечелят това право преди това.

— Не — отвърна Дризт, — не ви завиждам за това. Но вижте само погледите им!

При тези думи той кимна към хората наоколо, които почти до един се обръщаха след него, някои с възхищение в очите, други — с изумление.

— Дори когато никой не те спира, пак не си свободен — най-сетне го разбра младата жена.

Ако трябваше да избира между предразсъдъците и ненавистта, с които се сблъскваше преди, и също толкова невежото любопитство, което срещаше сега, несъмнено предпочиташе второто. Ала и двете не бяха нищо повече от затвор, който го впримчваше в капана на славата му и не му позволяваше да надскочи ограниченията на своята раса.

— Ха, остави ги тез’ глупаци! — намеси се Бруенор.

— Онези, които те познават, знаят истината за теб — обади се и Риджис.

Дризт се усмихна. Много отдавна беше изоставил всяка надежда, че някой ден ще бъде напълно приет сред обитателите на Повърхността — напълно заслужената слава на злодеи и предатели, с която бе обвеяно името на събратята му, винаги щеше да го предхожда. Вместо това се бе научил да насочва усилията си към онези, които му бяха най-близки, онези, които го познаваха и обичаха такъв, какъвто бе, независимо от цвета на кожата му. А сега до него бяха трима от най-верните му приятели, прекосяваха безпрепятствено град след град, с лекота намираха кораби, които да ги вземат на борда си, без никакви затруднения, с изключение на онези, които могъщият Креншинибон им създаваше. Именно за това си мечтаеше Дризт До’Урден от времето, когато за първи път се запозна с Кати-Бри, Риджис и Бруенор и когато те бяха до него, как можеше да се тревожи заради погледите на когото и да било, били те пълни с омраза, или с любопитство!

Не, усмивката, която играеше по лицето му, бе напълно искрена. А ако и Уолфгар бе с тях, елфът нямаше да има за какво повече да мечтае, светът щеше да е съвършен, кралско съкровище, открито в края на дългия, тежък път.

* * *

Рай’ги потри ръце, когато в центъра на магическия кръг, който беше очертал, започна да се оформя малка фигурка. Познаваше Громф Баенре единствено по име и макар Джарлаксъл да го беше уверил, че в този случай може да му има доверие, самият факт, че става въпрос за елф на мрака и то такъв, който принадлежи към властващия дом на Мензоберанзан, го изпълваше с дълбоко съмнение. Името, което Громф му беше дал, би трябвало да принадлежи на не особено могъщ и поради това лесен за контролиране обитател на онази Равнина, ала Рай’ги нямаше как да е сигурен, докато съществото не приемеше физически очертания.

И най-малкото предателство от страна на Громф можеше да освободи страховит демон, може би дори демогоргона, и тогава импровизираният магически кръг, който Рай’ги беше очертал в клоаките на Калимпорт, щеше да се окаже смешен за мощта на призованото чудовище.

Ала Громф не го беше предал и сега магьосникът с облекчение разпозна създанието пред себе си — малък зъл дух, точно както му беше обещано. Дори без магическия кръг, някой с възможностите на Рай’ги спокойно можеше да се справи с един зъл дух.

— Кой ме вика? — проговори дребното създание на гърления език на Бездната.

В гласа му, забелязаха и Рай’ги, и Джарлаксъл, се долавяше не само объркване, но и тревога, която се засили още повече при вида на онези, които го бяха призовали — елфи на мрака.

— Не трябва да безпокоите Друзил. Не, не! Той вече си има могъщ господар! — с лекота премина то на езика на мрачните.

— Тишина! — нареди Рай’ги и малкото създание бе принудено да се подчини.

Магьосникът се обърна към Джарлаксъл.

— Защо се оплакваш? — проговори наемникът. — Нали това желае твоята раса — достъп до тази Равнина?

Друзил наклони глава на една страна, придавайки си замислен и същевременно загрижен вид.

— А, да — продължи Джарлаксъл. — От известно време май ти се налага да идваш тук, призован не от приятели, а от врагове, или поне така ми казаха. Някой си Кадърли от Карадуун.

При споменаването на това име дребното създание оголи зъби и изсъска. Двамата елфи се засмяха — Громф Баенре очевидно не ги беше излъгал.

— Ще ни се да нараним Кадърли — обясни Джарлаксъл със зла усмивка. — Иска ли Друзил да ни помогне?

— Само ми кажете как! — нетърпеливо отвърна духчето.

— Искаме да научим всичко за него. За външния му вид и характера му, за миналото и настоящето му. Чухме, че никой в Бездната не го познава по-добре от Друзил.

— Никой не го мрази повече от Друзил — уточни дребното същество, без да може да скрие нетърпението си.

Внезапно обаче то се дръпна назад и ги изгледа подозрително:

— Ще ви кажа, каквото поискате, но след това ще ме пуснете.

Джарлаксъл се обърна към Рай’ги — бяха очаквали подобна реакция. Магьосникът се изправи, отиде в другия край на тясната стаичка и дръпна един параван, зад който имаше малък, бълбукащ чайник.

— Нямам си чирак — обясни той. — Някой като теб би ми свършил отлична работа.

В черните очи на Друзил лумнаха алени пламъци:

— Заедно ще можем да причиним болка на Кадърли и на толкова много човеци!

— Е, съгласен ли е Друзил? — настоя Джарлаксъл.

— Нима Друзил има някакъв избор? — саркастично отвърна дребното същество.

— Що се отнася до това да служи на Рай’ги, има — думите на наемника изненадаха както Друзил, така и магьосника. — Що се отнася до информацията за Кадърли — не. Тя наистина ни трябва и ако се налага да те измъчваме в продължение на сто години, за да я получим, ще го сторим.

— Кадърли ще умре много преди това — сухо каза злият дух.

— Но мъченията все така ще ми доставят удоволствие — отговори Джарлаксъл и Друзил, който знаеше достатъчно за мрачните елфи, разбра, че това не е празна заплаха.

— Друзил иска да нарани Кадърли — призна си дребното създание, а черните му очички присветнаха.

— Тогава ни кажи всичко, което знаеш — нареди наемникът.

По-късно същия ден, докато Рай’ги и Друзил се занимаваха със заклинанията, които щяха да ги превърнат в господар и чирак, Джарлаксъл се усамоти в стаята, която си бе пригодил в едно от подземията на гилдията. Наистина бе научил много от злото духче, преди всичко и за огромна изненада на Друзил, че няма никакво желание да си има вземане-даване с човека на име Кадърли Бонадюс. С могъществото си свещеникът от „Възвисяване на вярата“ значително превъзхождаше както Рай’ги, така и Кимуриел, и най-вероятно щеше да се окаже твърде силен противник дори за Бреган Д’аерте. А, което бе даже още по-лошо, Кадърли очевидно се бе заел да възстанови един монашески орден и се бе заобиколил с млади и силни следовници, ентусиазирани идеалисти.

— Най-лошите от всички — рече Джарлаксъл, когато Ентрери влезе в стаята и когато видя недоумяващото му изражение, поясни: — Идеалистите. Нищо друго не мразя повече, отколкото идеалистите.

— Заслепени глупци — съгласи се палачът.

— Непредсказуеми фанатици — допълни наемникът. — Слепи за опасностите и за страха, докато вярват, че следват волята на своя бог.

— Да не би лидерът на някоя от гилдиите да е идеалист? — объркано попита Ентрери, който бе дошъл, за да говорят за предстоящата му среща с предводителите на останалите гилдии в Калимпорт, целяща да задуши в зародиш всяко намерение за война.

— Не, не — махна с ръка Джарлаксъл. — Имах предвид нещо друго, нещо във връзка с Мензоберанзан, не Калимпорт. Не се тревожи за това, ти си имаш по-важна работа.

И наемникът се съсредоточи върху по-належащите им задачи. Разказът на Друзил наистина го бе изненадал, изобщо не си беше представял, че този Кадърли, някакъв си човек, ще се окаже толкова голям проблем. Ала, макар да имаше намерение да държи воините си настрани от опасния свещеник, не се притесняваше — в крайна сметка, Дризт и неговите спътници все още се намираха далеч от храма, наричан „Възвисяване на вярата“.

Място, което, твърдо бе решен той, четиримата изобщо нямаше да достигнат.

* * *

— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, кралю Бруенор! Огромно удоволствие! Благословен да бъдеш и ти, и целият ти род! — каза Бъмпо Гръмотевичния юмрук — закръглено, ниско джудже, с ярка оранжева брада и огромен, сплескан нос, изкривен на една страна, насред червендалестото лице.

Повтаряше го поне за десети път, откакто „Тинолок“ бе потеглил от Портата на Балдур. Джуджешкият кораб беше плитък, шестметров съд с квадратен кил, два реда гребла (макар че обикновено се използваше само единия) и дълъг прът на кърмата, с който да го подкарват и направляват.

При вида на осмия крал на сребърните зали, Бъмпо и неговият също толкова окръглен брат Донат едва не се бяха задавили от възхищение, за искрена изненада на Бруенор, който наистина не подозираше, че е толкова известен, дори и сред собствените си събратя.

Не след дълго, обаче, учудването му отстъпи място на раздразнение, тъй като Бъмпо и Донат, както и двамата им братовчеди на греблата, Йипър и Куипър Рибоизстисквача, просто не спираха да го превъзнасят, да му се кълнат във вечна вярност и изобщо да раболепничат по всякакъв начин.

Приседнали встрани, на Дризт и Кати-Бри им беше трудно да сдържат усмивките си. Елфът местеше поглед от младата жена (колко обичаше да я съзерцава, когато тя не го виждаше!), към шумните джуджета, към Риджис, който се бе излегнал на носа на лодката, с глава, провесена над ръба, и рисуваше фигурки във водата, а от време на време и към отдалечаващите се очертания на Портата на Балдур.

Мислите му отново се насочиха към безпроблемното му преминаване през пристанищния град, по-леко от всеки друг път, дори и когато беше носил магическата маска. Беше си заслужил този покой, всички го бяха заслужили. А щом приключеха с мисията си и оставеха Креншинибон на сигурно място в ръцете на Кадърли, щом откриеха Уолфгар и му помогнеха да се пребори с мрака, който го измъчваше, може би отново щяха да поемат на път, просто ей така, за да видят какво има по широкия свят, и без нищо по-сериозно, което да ги безпокои, от умилкването на няколко възхитени джуджета.

По лицето на Дризт се разля умиротворена усмивка, родена от надеждата, която го изпълваше, надежда както за тях четиримата, така и за Уолфгар. Когато си тръгна от Мензоберанзан, не си бе и представял, че ще открие живот като този.

Изведнъж си помисли, че баща му, който бе умрял, за да може той да живее, навярно го наблюдава от някоя друга Равнина, достойна за доблестен воин като Закнафейн.

Наблюдава го и се усмихва.