Р. А. Салваторе
Потайно острие (18)

Глава 17
Прогонване на духове

Имаше нещо успокояващо в битките, в чувството за превъзходство, с което те го изпълваха, с усещането за контрол, което му даваха. А това, че никой не умираше (макар не един и двама гости да си тръгваха тежко ранени), както и въздействието на алкохола, който притъпяваше съвестта му, само правеха всичко по-лесно и никакво чувство за вина не спираше юмруците му.

Имаше само удовлетворение и усещане за контрол, каквото отдавна не беше изпитвал.

Ако се бе замислил, Уолфгар може би щеше да осъзнае, че всеки нов противник, когото изхвърля от заведението, не е нищо повече от заместител на истинския му враг, онзи, когото не можеше да надвие сам, онзи, който в продължение на седем години го бе подлагал на нечовешки мъчения.

Ала варваринът гледаше да не се замисля много-много. И този път той просто се наслади на момента, в който юмрукът му се заби в гърдите на поредния развилнял се клиент. Високият, строен мъж политна назад, препъна се и подскочи неконтролируемо, докато най-сетне се стовари върху една пейка на шест-седем метра от варварина.

Уолфгар го последва и като го сграбчи за яката и през слабините (при което изскубна по цял сноп косми и от двете места), го вдигна над главата си.

— Току-що бях поправил прозореца — безпомощно отбеляза Арумн, виждайки накъде се е прицелил исполинът.

Победеният мъж полетя право през стъклото и се сгромоляса от другата страна на улицата.

— Пак ще го поправиш — отвърна Уолфгар и хвърли на кръчмаря такъв поглед, че той не посмя да каже нищо повече, само поклати глава и отново се залови да бърше бара, напомняйки си, че със завидния ред, който бе въдворил в заведението, варваринът бе привлякъл голям брой посетители.

Сега хората идваха в кръчмата, за да открият спокойно местенце, където да прекарат нощта, други пък бяха любопитни да видят страховития варварин в действие. Някои пристигаха с намерението лично да изпитат силата му, ала повечето предпочитаха да наблюдават отстрани. Никога досега „Кривата сабя“ не бе приемала толкова гости и никога в кесията на Арумн не бяха подрънквали повече жълтици.

Но колко повече щяха да бъдат те, помисли си той, ако не му се налагаше постоянно да поправя какво ли не из заведението.

— Не биваше да го прави — отбеляза един мъж, застанал край бара. — Този, когото току-що хвърли, беше войник, Роси Дуун.

— Не носеше униформа — отвърна Арумн.

— Нарочно дойде цивилен. Искаше да види на какво е способен този твой Уолфгар.

— Е, видя — въздъхна примирено кръчмарят.

— И отново ще го види — увери го мъжът. — Само че следващия път Роси няма да е сам.

Арумн отново въздъхна и поклати глава, не от страх за Уолфгар, а защото си мислеше за разходите, които цяла група войници, дошли да се бият с варварина, щяха да му създадат.

Уолфгар и този път прекара остатъка от нощта в стаята на Дели Кърти, като не пропусна да си вземе пълна бутилка, докато отиваше натам, както и още една, когато си тръгваше. След това се отправи към пристанището и дълго седя на кея, загледан в пъстроцветните отблясъци, които първите слънчеви лъчи хвърляха върху водата.

* * *

Йоси Локвата ги видя пръв. Дойдоха още на следващата вечер, шестима мъже с мрачни лица, сред които и онзи, когото предишната нощ един гостенин бе разпознал като Роси Дуун. Насочиха се към другия край на помещението и след като пропъдиха неколцината клиенти, насядали там, събраха три пейки една до друга, така че да могат да се разположат с гръб към стената.

— Тази вечер има пълнолуние — отбеляза Йоси и Арумн го разбра.

Всеки пък, когато имаше пълнолуние, свадите в „Кривата сабя“ като че ли избухваха по-лесно и бяха по-ожесточени. А тази вечер в кръчмата сякаш се бяха събрали всички побойници и престъпници, които Арумн познаваше.

— Цял ден само за това се говори на улицата — прошепна Йоси.

— За пълнолунието ли? — попита Арумн.

— Какво ти пълнолуние! За Уолфгар и онзи Роси. Всички говорят само за боя, който се задава.

— Шестима срещу един — отбеляза ханджията.

— Горките войници! — засмя се Йоси.

Арумн кимна по посока на Уолфгар, който седеше недалеч с халба пиво пред себе си и очевидно също бе забелязал новодошлите. Изражението му, спокойно и леденостудено, накара кръчмаря да потръпне. Очертаваше се дълга нощ.

* * *

В другия край на стаята, далеч от шестимата войници, един мъж, тих и ненабиващ се на очи, следеше надигащата се буря с неподправен интерес. Името му бе известно в цял Лускан, но малцина знаеха как изглежда. Професията му бе такава, че по-голямата част от времето си прекарваше в сенките, обвит в тайнственост, ала самото споменаване на името му караше и най-безстрашните главорези да потреперват.

Напоследък Морик Разбойника често слушаше за новия пазач в заведението на Арумн Гардпек, всъщност прекалено често. До ушите му достигаха разказ след разказ за невероятната сила на варварина и неговите подвизи. Разкази за това как, след като получил удар в лицето с тежка сопа, просто тръснал глава и продължил да се бие, сякаш нищо не се е случило. Разкази за това как вдигнал двама мъже високо във въздуха, блъснал главите им една в друга, след което ги запратил — едновременно! — в двата края на стаята. Разкази за това как изхвърлил някакъв човек на улицата, след което изтичал навън и с гърдите си спрял теглена от два коня каруца, за да не прегази приземилия се на краката си пияница…

Морик живееше сред обитателите на улицата достатъчно дълго, за да осъзнава, че повечето от историите бяха преувеличени. Всеки разказвач неизменно се опитваше да засенчи предишния. Въпреки това, не можеше да отрече, че варваринът наистина изглежда внушително, нито пък можеше да си затвори очите за раните по главата на Роси Дуун, войник, когото познаваше лично и когото винаги бе смятал за отличен боец.

Разбира се, Морик, който имаше много уши из улиците на Лускан, беше дочул за намерението на Роси да се върне в „Кривата сабя“ заедно със своите приятели и да му плати за унижението. И, разбира се, чул бе и за намерението на още някого веднъж завинаги да постави новодошлия на мястото му. Ето защо тази вечер Морик бе дошъл, за да гледа, нищо повече. Да прецени огромния северняк и да реши дали притежава силата, уменията и характера, за да се превърне в истинска заплаха.

Без да сваля очи от Уолфгар, незабележимият мъж тихо отпиваше от виното си и чакаше.

* * *

В мига, в който видя Дели да се приближава до шестимата войници, Уолфгар пресуши халбата си и стисна ръба на масата. Както и очакваше, докато тя минаваше покрай пейката им, един от другарите на Роси се пресегна и я шляпна по дупето.

Варваринът рязко се изправи, профуча покрай нахалника и застана до младата жена.

— Няма нищо, няма нищо — опиша се да го успокои тя, но варваринът я улови за раменете, вдигна я и я премести зад гърба си, след което се обърна и измери с изпепеляващ поглед първо войника, който я беше закачил, а после и истинския виновник, Роси Дуун.

Роси остана на мястото си, смеейки се с глас, видимо спокоен с яките другари край себе си.

— Веселиш се, а? — проговори Уолфгар. — Мъчиш се да скриеш срама от вчера?

Роси спря да се смее и се взря в него.

— Все още не сме поправили прозореца — продължи варваринът. — Искаш ли и този път да си тръгнеш оттам?

Мъжът до Роси настръхна, ала той го удържа:

— Всъщност, северняко, предпочитам да остана. Според мен не аз, а ти трябва да си вървиш.

Уолфгар дори не мигна.

— За втори път ти предлагам да си тръгнеш доброволно — рече той.

Войникът, който седеше най-далеч от Роси, вляво от варварина, се изправи и се протегна лениво.

— Мисля да си взема още едно питие — заяви той на човека до себе си и се престори, че отива към бара, ала вместо това направи крачка към Уолфгар.

Само че варваринът вече имаше достатъчно опит в подобни свади и отлично разбираше, че намерението на изправилия се е да го сграбчи и да го забави, така че Роси и останалите да могат да се нахвърлят отгоре му с юмруци. Без да сваля поглед от лицето на Роси, сякаш не забелязваше нищо друго, Уолфгар изчака нападателят му да се приближи само на крачка-две и когато го видя да посяга към него, рязко се обърна и пристъпи напред. След това напрегна мускули и заби чело в лицето му. Разнесе се хрущящ звук и войникът политна назад със счупен нос.

Миг по-късно Уолфгар отново се обърна към масата и стовари юмрука си в челюстта на Роси, който тъкмо се изправяше, запращайки го в стената. Без да забавя темпото, варваринът хвана Роси за раменете, вдигна го и го отхвърли наляво, спирайки по този начин останалите двама войници от тази страна. После се завъртя надясно и с яростно ръмжене размаха юмруци, готов да посрещне последните двама, които вече се нахвърляха отгоре му.

Един от тях понечи да го изрита в слабините, той обаче предусети удара и го изпревари — извъртя се така, че да поеме удара с бедрото си, след което провря ръка под извития крак на нападателя си. Войникът инстинктивно се хвана за рамото и за косата му, в опит да запази равновесие, ала Уолфгар беше прекалено силен и с лекота го повдигна. После се обърна на другата страна, за да спре двамината мъже, които тъкмо го връхлитаха откъм гърба.

Това му струва няколко мощни пестника от другаря на онзи, когото бе вдигнал във въздуха. Той обаче сякаш не ги усети и с лекота изтласка нападателя си към стената.

Отчаяният войник го сграбчи с всичка сила, гледайки с надежда как събратята му се приближават изотзад. С гръмък рев, варваринът се изви на една страна и го цапардоса в лицето, след което без проблем се измъкна от омекналите пръсти на зашеметения мъж. Отстъпи назад, като инстинктивно приклекна, за да избегне юмрука на един от войниците зад себе си, и се улови за крака на близката маса.

После рязко се извърна с лице към нападателите си, застопорявайки масата, която бе повлякъл след себе си, толкова мощно, че тя се строши и полетя във въздуха, улучвайки най-близкия войник право в гърдите. Сега в ръката си Уолфгар държеше само крака на масата, своеобразна сопа, от която побърза да се възползва, като я провря под масата и фрасна един от противниците си по коляното. Мъжът изрева от болка и блъсна масата обратно към Уолфгар, той обаче я отхвърли с лекота и вместо това се съсредоточи върху опита си да забие острия край на строшения стол в окото на неприятеля си.

Мълниеносно полузавъртане и мощен замах, и сопата се стовари върху главата на друг от войниците. Импровизираното оръжие се строши, а злощастникът се свлече на земята като чувал с картофи. Уолфгар прегази падналото тяло — отлично разбираше, че за да има шанс срещу толкова много противници, не трябва да спира да се движи. Блъсна се в изпречилия се насреща му мъж и го повлече със себе си, прекосявайки половината стая, докато двамата не се блъснаха в една стена. Всичко свърши с яростна размяна на юмруци, ала, макар да получи толкова, колкото и противникът му, неговите бяха много по-тежки и, победен и напълно зашеметен, войникът рухна на пода… или поне щеше да рухне, ако варваринът не го бе уловил, за да го използва като поредния си жив снаряд. Тялото полетя ниско във въздуха и покоси един от преследвачите на Уолфгар, който политна с протегнати ръце. Исполинът се хвърли напред със свита в юмрук десница и като я провря между разперените ръце на противника си, я стовари в лицето му. Силата му, съчетана с инерцията на войника, беше толкова голяма, че главата на злощастника отхвръкна назад, а вратът му изпука и той се сгромоляса на пода.

Уолфгар се изправи, лице в лице с Роси и единствения от приятелите му, който все още се държеше на крака, макар че от носа му шуртеше кръв. Онзи с нараненото око се опита да се присъедини към другарите си, ала счупеното му коляно не можа да го удържи и той бавно се свлече на земята и остана да седи така, облегнат на стената.

В първата си наистина обмислена атака от началото на битката, двамата войници бавно пристъпиха напред, а после едновременно скочиха върху варварина. Ала, макар и двамата да бяха едри мъже, Уолфгар не само че не падна, но дори не се поклати, когато те връхлетяха отгоре му. Няколко мига по-късно двамата вече панически се бореха да избегнат посипалите се върху тях тежки юмруци. Роси успя да се изплъзне, но така просто даде възможност на варварина да сграбчи другия си неприятел с две ръце и да го вдигне напреки пред лицето си. Ужасеният мъж трескаво заразмахва ръце, ала от този ъгъл не можеше да нанесе никакъв по-сериозен удар.

Уолфгар отново изръмжа и заби зъби в стомаха му, после се втурна през помещението. Добре преценявайки разстоянието, той наведе глава, напрегна железните мускули на врата си и с все сила се блъсна в стената. Отскочи назад, стиснал противника си само с една ръка и почака докато той се приземи на краката си, после се отдръпна няколко стъпки назад, за огромно негово изумление.

Внезапно очите на войника се разшириха от ужас, когато огромният варварин се втурна към него, навел едното си рамо и със страховит рев на уста.

Нещастникът вдигна ръце, в обречен опит да се предпази, но жалката му защита не удържа под напора на Уолфгар — дъските зад гърба му поддадоха и той хлътна между тях. По-силна и от звука на трошащо се дърво, се разнесе примирената въздишка на Арумн.

Варваринът се отдръпна, ала само за миг, после отново се нахвърли върху жертвата си с вдигнати юмруци, докато войникът не се озова здраво приклещен между талпите на стената. Натъртен и окървавен, целият в трески и със счупен нос, безпомощният човек вдигна ръка — беше му предостатъчно.

Уолфгар го цапардоса още веднъж — бърз, къс удар, който строши челюстта му и го изпрати в несвяст, така че единствено стената го удържа да не падне на земята.

Варваринът дори не го забеляза — вече се бе обърнал към Роси, единственият от нападателите му, който още се държеше на крака. Един от войниците, онзи, с когото си бе разменил юмруци край стената, лазеше по земята, очевидно без никаква идея къде се намира. Друг, с разцепена от крака на масата глава, упорито се мъчеше да се изправи, но всеки път се строполяваше на пода, докато трети седеше, облегнат на стената, притиснал с една ръка нараненото си око, а с друга — строшеното си коляно. Четвъртият от другарите на Роси, онзи, когото Уолфгар бе повалил с един-единствен страховит пестник, лежеше в безсъзнание.

— Събирай приятелчетата си и се махайте — уморено рече варваринът на Роси. — И повече не се връщайте.

В отговор побеснелият мъж бръкна в ботуша си и извади оттам дълъг кинжал.

— Но аз искам да се позабавлявам — злобно каза той и пристъпи напред.

— Уолфгар! — извика Дели иззад бара и когато двамата мъже се обърнаха, видяха я да откача Щитозъб от стената.

Дребничката жена не бе достатъчно силна, за да хвърли тежкото оръжие достатъчно надалеч.

Това обаче нямаше никакво значение — Уолфгар протегна ръка, като в същото време призова оръжието си с мисъл. То изчезна, само за да се появи миг по-късно в десницата му.

— Аз също — спокойно отвърна той на слисания и ужасен Роси и за да подсили думите си, замахна назад с великолепния чук.

Разнесе се силно пращене и една от талпите на стената се строши, при което Арумн шумно простена.

Роси, чието нетърпеливо изражение се беше изпарило, се огледа наоколо и отстъпи като хванато в капан животно. За всички бе очевидно, че търси начин да се измъкне.

Изведнъж вратата на заведението се отвори със замах и всички глави (поне онези, които не бяха счупени), включително и тези на Роси и Уолфгар, се обърнаха натам. На прага стоеше най-грамадният човек (ако изобщо бе човек), който варваринът бе виждал някога. Новодошлият бе наистина огромен, най-малко един фут по-висок от него и почти толкова широк, както и поне два пъти по-тежък от сто и четирийсеткилограмовия варварин. Още по-впечатляващ бе начинът, по който се движеше, въпреки внушителното си тегло — тялото му като че ли бе съставено само от мускули, кости и жили.

Великанът пристъпи във внезапно притихналата кръчма и бавно огледа помещението, въртейки гигантската си глава. Най-сетне погледът му се спря върху варварина и той бавно извади ръце изпод плаща си — в едната държеше тежка верига, а в другата — тояга с шипове на върха.

— Уморен ли си за битка с мен, Уолфгар Мъртвия? — попита Дървотрошача и наоколо се разхвърчаха слюнки.

После великанът изрева и стовари веригата върху най-близката маса, която се разцепи на две. Тримата мъже, които седяха около нея, не се разбягаха, прекалено ужасени дори да помръднат.

По лицето на Уолфгар се разля широка усмивка. Той подхвърли Щитозъб във въздуха, така че оръжието се преметна, после го улови за дръжката.

Арумн Гардпек простена с глас — нощта щеше да му излезе още по-скъпа, отколкото очакваше.

Роси Дуун и онези от другарите му, които все още бяха в състояние да се движат, побързаха да се махнат от пътя на двамата противници.

Скрит в далечния ъгъл, Морик отпи от чашата с вино. Именно този двубой бе дошъл да види.

— Не ми отговори — изръмжа Дървотрошача и отново изплющя с веригата.

Този път тя се обви около крака на строшената маса, а след това около стола на един от гостите. Рязко подръпване и маса, и стол полетяха във въздуха, а злощастният посетител тупна на земята.

— Правилата на заведението и на моя работодател ми повеляват да ти дам възможност да си тръгнеш с мир — спокойно отвърна Уолфгар, както Арумн му бе заръчал да прави винаги.

Дървотрошача се хвърли в атака — огромен, озверял великан. Веригата се полюляваше заплашително пред него, тоягата бе вдигната за страховит удар.

Уолфгар знаеше, че с едно добре премерено хвърляне на Щитозъб може да го повали на място още преди да е направил и две крачки, но вместо това го остави да се приближи, предвкусвайки предизвикателството. Изведнъж, за изненада на всички, варваринът пусна чука си на земята и когато веригата полетя към него, приклекна и вдигна ръка над главата си.

Тежките халки се увиха около китката му и той ги стисна, след което дръпна, което придаде още по-голяма сила на нападението на Дървотрошача. Великанът замахна с тоягата си, ала се намираше твърде наблизо и инерцията му бе твърде голяма. Уолфгар се приведе още по-ниско и удари с рамо краката на гиганта, който не успя да запази равновесие и падна върху гърба му.

За всеобщо изумление, младият мъж стана, понесъл Дървотрошача на плещите си. После, пред невярващите погледи на всички в кръчмата, присви колене и отново се изправи, изтласквайки се назад. Впрегнал цялата си сила, Уолфгар вдигна гиганта над главата си.

Преди Дървотрошача да успее да направи каквото и да било, варваринът се втурна към вратата и с гръмовен рев го изхвърли навън, изкъртвайки както нея, така и касата. Само за миг, великанът се озова на улицата, седнал насред купчина трески. Уолфгар, който все още държеше единия край на веригата, я подръпна и Дървотрошача се пльосна с лице в прахта, преди да успее да я пусне.

Ревейки яростно, грамадният мъж се замята из остатъците от натрошената врата, докато най-сетне успя да се измъкне и скочи на крака, размахал тоягата си, а от лицето и брата му се стичаше кръв.

— Върви си — предупреди го Уолфгар и с мисъл призова вярното си оръжие.

Дървотрошача с нищо не показа, че е чул думите му. С един страховит удар по земята, той се хвърли в атака, оголил зъби.

После всичко свърши. Дървотрошача бе мъртъв. Просто ей така, хванат напълно неподготвен от вдигнатата десница на варварина и бойния чук, полетял твърде бързо, за да може той да се защити, и с твърде страховита сила, за да може масивният му гръден кош да я поеме.

Гигантът се олюля и се строполи на земята, без да успее дори да извика.

Дървотрошача бе първият човек, когото Уолфгар убиваше, откакто работеше за Арумн, първият човек, умрял в „Кривата сабя“ от много месеци насам. Всички в кръчмата, Дели и Йоси, Роси Дуун и неговите другари замръзнаха по местата си, без да могат да повярват на очите си. Възцари се мъртвешка тишина.

Уолфгар, стиснал завърналия се в ръката му Щитозъб, спокойно се обърна и отиде до бара, без да обръща никакво внимание на опасния Роси. Постави чука си пред Арумн, давайки му знак да го окачи на мястото му на стената, след което небрежно отбеляза:

— Трябва да си оправиш вратата, приятелю, и то възможно най-бързо, че току-виж някой решил да те ограби.

После, сякаш нищо не се бе случило, сякаш изобщо не забелязваше изумената тишина, царяща в заведението, и не виждаше зяпналите лица, които го следваха със слисани погледи, варваринът отиде до мястото си в другия край на стаята.

Арумн поклати глава и вдигна бойния чук, после спря, видял една фигура с ниско спусната качулка да се изправя пред него.

— Отличен боец си си намерил, почитаеми Гардпек — проговори непознатият и при звука на този глас, кръчмарят усети как космите на тила му настръхват. — Улицата на полумесеца може само да се радва, че се отърва от Дървотрошача. Лично аз изобщо не съжалявам за смъртта му.

— Не съм търсил повод за свада с никого — отвърна Арумн. — Нито с него, нито с теб.

— Няма и да откриеш — увери го Морик.

Уолфгар, който вече го бе забелязал, се приближи до бара, същото, макар и на почтително разстояние, сториха и Йоси и Дели.

— Добре се би, Уолфгар, син на Беорнегар — поздрави го опасният лусканец и плъзна пълна чаша към него.

Варваринът погледна първо нея, а после и него с очевидно подозрение. Откъде ли непознатият знаеше цялото му име — име, което той не бе използвал, откакто живееше в Лускан и което нарочно бе оставил далеч зад себе си?

Дели се мушна между двамата мъже и като се обърна към кръчмаря, уж да го помоли за питиета за неколцина гости, незабелязано смени чашата, която Морик беше дал на Уолфгар, с една от подноса си. После побърза да се отдръпне зад едрия варварин, поставяйки сигурността на силното му тяло между себе си и опасния разбойник.

— Няма и да откриеш — отново каза Морик на Арумн и, като докосна качулката си в безмълвен поздрав, стана и си тръгна.

Уолфгар го проследи със заинтригуван поглед, разпознал сигурната походка на опитен воин, и стана, за да го последва навън, като поспря само за миг, колкото да изпразни чашата си.

— Морик Разбойника — подхвърли Йоси на Арумн и Дели, която все още държеше чашата, която Морик бе предложил на Уолфгар.

Като видя погледите на двамата мъже, тя отбеляза, докато изсипваше съдържанието й:

— Нищо чудно това тук да тръшне средно голям минотавър.

Въпреки уверенията на Морик, Арумн нямаше как да не се съгласи с думите на младата жена. Тази нощ Уолфгар бе заздравил репутацията си стократно — първо, като напълно унижи Роси и самонадеяните му приятелчета, които повече нямаше да създават проблеми, а след това като надви — и то с такава лекота! — най-страшния боец, когото Улицата на полумесеца бе виждала от години.

Ала подобна слава неминуемо водеше след себе си и опасности. Онзи, който влезеше в полезрението на Морик Разбойника, попадаше и в обсега на смъртоносните му оръжия. Да, опасният злодей може и да удържеше на думата си за известно време, но рано или късно славата на варварина щеше да започне да го дразни, а след това и да го тревожи.

Уолфгар сякаш не забелязваше нищо. До края на вечерта той не каза и дума, нито дори на Роси и приятелчетата му, които останаха в заведението (не на последно място, защото до един се нуждаеха от доста чашки, за да позаглушат болката от тежките си рани), но без да създават повече неприятности. След това, както си му беше обичаят, взе две пълни бутилки и заедно с Дели се оттегли в стаята й.

Както винаги, прекара там половината от нощта, а после, с втората бутилка в ръка, отиде на пристанището, където дълго съзерцава отраженията на изгрева в спокойните води.

И се наслаждава на настоящето, без мисъл за бъдещето и без спомен от миналото.