Линда Хауърд
Убий и кажи (18)

Осемнадесета глава

Не можеше просто да се измъкне. Хейс осъзна това посред нощ, докато обмисляше точно как да го направи. Беше си записвал подробно детайлите от всяка среща — какво му бяха възлагали, какви бяха резултатите. Тези записки го изобличаваха, но те изобличаваха и сенатора, който можеше да загуби много повече. Следователно щом той си бе записвал всичко, свързано със срещите им, сенаторът, недоверчивият кучи син, също го бе правил.

Хейс изобщо не се съмняваше, че Вини ще продължи да души. Следователно за него имаше два варианта за действие. Реши, че по-хитрият е да представи нещата така, сякаш е работил в екипа на сенатора на пост, свързан със сигурността. Нищо скрито-покрито. Вини би могъл да прати хората си да поровят за нещо незаконно, но ако сам спазваше закона, щеше да се наложи да намеси ФБР в разследването си. ЦРУ, ФБР — няма значение стига съкращението да се спомене достатъчно навреме, преди някой да е задълбал по-надълбоко. Всяка половинчата проверка би стигнала до информацията, че той самият е работил за ЦРУ преди двайсетина години. Името му би се появило съвсем в челото на списъка на Вини. Ако се стигнеше дотам да му задават въпроси, би казал, че е съобщил на сенатор Лейк за смъртта на Рик Медина и за това, че се носят слухове, че Медина е имал син, който също работи за управлението. Това звучеше логично, защото той е заемал пост, предполагащ тази информация да му е известна. Бинго, мистерията се разбулваше, не бе необходимо разследването да продължава.

Това бе хитрият вариант. Проблемът бе, че сенаторът можеше да отрече връзката си с Хейс. Може би щеше да успее да го убеди в противното. Реши все пак да опита, въпреки че не хранеше големи надежди за резултата.

Вторият вариант, по-тъпият и по-рискованият, бе да открие къде са записките на сенатора за срещите им и да ги унищожи.

Това би било трудна задача. Хейс горещо се надяваше сенаторът да не е оставил записките си в кабинета в конгреса. Това бе най-несигурното място, там бе най-вероятно да попаднат случайно в нежелани ръце.

В къщата му в Джорджтаун? Възможно. По-вероятно бе в имението му в Минесота — то бе по-голямо, имаше повече възможни скривалища, а и сенаторът бе израснал там. Той съвсем подробно познаваше къщата и района наоколо. Освен това сенаторът имаше и къща в Кейп Код, но не бе ходил там през лятото, така че Хейс я изключи от списъка.

А ако бе поставил записките си в сейф в някой трезор, така както бе направил самият Хейс, шансовете да ги открие ставаха нищожни. Щеше да се наложи да търси коя е банката, под какво име е бил нает сейфът, да се сдобие с копие от ключа, да се научи да имитира подписа на сенатора. Хейс имаше много таланти, но подправянето на документи не бе сред тях. Съществуваше и възможността сенаторът да не е занесъл документите в сейфа лично, за да не бъде случайно разпознат, а да е накарал жена си да го направи, наемайки сейфа на нейно име. Мисис Лейк бе приятна, жизнерадостна жена, която не задава излишни въпроси и обожава съпруга си. Би направила всичко, за което той я помоли. Възможностите бяха безброй. Единственото място, където тези записки със сигурност не бяха, бе в някой компютър. Сенаторът нямаше и понятие как се работи с компютър. По дяволите, той дори не можеше да пише на машина. Роден и израснал в разкош и богатство, на него никога не му се бе налагало да напечата нещо сам — ако искаше да изпрати писмо, просто го диктуваше на някоя секретарка или го написваше на ръка, ако искаше писмото да е лично. От самото начало Хейс с облекчение бе установил този факт. Неговото лично мнение бе, че ако искаш някаква секретна информация да се разпространи, най-сигурният начин е да я запишеш в някой компютър. Компютрите просто се славеха с това, че не осигуряват никаква поверителност на информацията. Хейс се зачуди колко хора биха продължили да използват счетоводните си програми във вързаните си към някоя мрежа компютри, ако знаеха колко лесно може човек да проникне до тази информация. Някой опитен хакер можеше да вземе номера на банковата сметка и да я закрие без никакъв проблем.

Банкови сметки. Мина му през главата нещо, свързано с банковите сметки, но не успя веднага да го осмисли. А това бе нещо, за което трябваше да се е сетил още преди дни.

Идеята му хрумна изведнъж и така го порази с простотата си, че му се прииска да се срита сам. Не бе забелязал нещо толкова очевидно. Заклати глава, възмутен от самия себе си.

През цялото време се бе тревожил как да прикрива задника си, когато Вини започне да души в неговата посока, така че заместник — оперативният директор да не го свърже със смъртта на Медина. А сега се бе сетил точно как може да открие тетрадката.

Толкова се бе чудил къде е проклетата тетрадка, недоумяваше какво точно има в нея, щом толкова много притеснява сенатора. Дали нямаше да стане още по-лошо за Лейк, ако човекът, когото той бе изпратил да открие тетрадката, я запазеше и решеше сам да я използва срещу него, така както се бе опитал да направи Уитлоу?

Хейс почти са разсмя на глас. Той не харесваше сенатор Лейк и определено нямаше никакво доверие на този лъжлив, лицемерен негодник, който бе готов да убива само за да запази собствената си кожа. От друга страна, нямаше нищо против малко двойна игра. Дори тази идея го изпълваше с възбуда.

Ако Уитлоу бе скрил тетрадката на място, известно само на него, то тя бе безвъзвратно загубена. По дяволите, може да я е заровил някъде. Във всеки случай при тези обстоятелства, сенаторът бе в относителна безопасност, защото нямаше почти никаква вероятност тетрадката, случайно да бъде намерена в близките петдесет години.

От друга страна, ако Уитлоу бе изпратил тетрадката на жена си и дъщеря си…

Жена му бе умряла през януари. Тя бе живяла заедно с дъщеря си, която е наследила след смъртта й цялата собственост. После, само няколко месеца по-късно, дъщерята се мести в апартамент и продава къщата. Сигурно не й е стигнало мястото за всички вещи и мебели от къщата. Какво би направила с излишните?

Би ги оставила в някой склад.

Кълъмбъс бе град с около шестстотин хиляди жители. В град е такива размери сигурно имаше стотици складове, но имаше един много прост начин да се ограничи търсенето: да види банковите й извлечения.

Тя сигурно плащаше месечната такса за ползване на складово пространство с чек. На чека може би дори се изписваше номерът на складовата клетка, но и да го нямаше, това не бе особен проблем. Просто щеше да се наложи да влезе с взлом в офиса на съответната фирма, да открие името на Карън Уитлоу в папките им и да разбие съответното хранилище. В повечето случаи складовете използваха катинари, за да се заключват отделните клетки — с една резачка за желязо нямаше да има никакъв проблем да проникне вътре.

Жената се бе скрила — следователно в апартамента й сега нямаше никого. Полицията сигурно го е оставила запечатан до приключване на разследването за смъртта на Кланси. А подобно разследване можеше да се проточи дни, дори и когато всичко е толкова ясно като в конкретния случай.

Така че той просто трябваше да открие банковите й извлечения и да прерови върнатите чекове. Ако тя получаваше фотокопия на чековете от банката, Хейс лесно щеше да открие нужната информация.

Засмя се, чувствайки се много доволен от себе си. Сутринта щеше да се обади на сенатора и да му каже, че е открил следа към тетрадката и че сам ще отиде в Охайо.

 

 

Джес Макферсън се чувстваше уморен. Беше четири и половина сутринта. Очите му пареха и всеки път, когато примигнеше, под клепачите му сякаш проскърцваше пясък. Буквите на екрана на компютъра губеха очертанията си и Макферсън продължаваше да мига, опитвайки се да проясни погледа си. Сам бе изпил две кани кафе и стомахът му бе в още по-лошо състояние от очите. Пикаеше му се и му се спеше, точно в тази последователност.

Зачуди се как се крепи Джон. Издръжливостта и абсолютната му концентрация удивляваха Макферсън, а той не се впечатляваше лесно от нищо. Но младият мъж бе стоял пред компютъра даже по-дълго от него, и то така съсредоточен, че почти не мигваше. Беше прелетял хиляди километри, бе прекосил осем часови пояса и бе преживял погребението на баща си. Сигурно бе изтощен от голямата разлика в часовете, сигурно бе в стрес от загубата, но нищо от това не бе изписано на лицето му. Ако човек го видеше, никога не би предположил какво е преживял този млад мъж през последните денонощия.

Кафявата му коса бе късо подстригана и грижливо сресана, бялата му риза бе изгладена, панталонът — без никакви гънки. Носеше очила с метални рамки, за да облекчи очите си от продължителната работа на компютъра. Дори имаше маникюр. Би могъл да мине за студент от престижен университет, за адвокат, банкер или брокер на борсата.

Но не беше. Дългите му пръсти танцуваха върху клавиатурата, явно доказателство за това колко често използва компютър. Макферсън също имаше доста опит, но Джон просто бе гений в издирването на необходимата информация.

Освен това бе най-опасният човек, когото Макферсън някога бе познавал.

Той обичаше Джон като свой син, но знаеше, че никой не го познава напълно. Човек само можеше да гадае какво става зад тези спокойни очи и замислена поза. Джон наистина бе дълбоко замислен. Повечето хора виждаха само повърхността, Джон виждаше множеството от слоеве и интуитивно знаеше как да манипулира тези слоеве, така че хората да реагират по желания от него начин и събитията да се развият в очакваната насока.

Освен това умееше да убива по повече начини, отколкото повечето хора изобщо предполагаха, че съществуват. Беше преминал специална подготовка при военноморските тюлени, бе издържал както жестокия физически тормоз, който включваше тя, така и всички академични занимания. Беше се учил да работи с компютри при някои от легендарните богове на техниката. Можеше да пилотира самолет, да управлява кораб, да намести счупена кост и може би дори да ушие рокля.

ЦРУ събираше информация за приблизително сто и петдесет страни. Джон Медина бе ходил във всяка една от тях.

Беше се женил веднъж, когато бе около двайсет и две-три годишен. Жена му бе починала. Според слуховете тя се оказала двоен агент и Джон сам я убил, за да не й позволи да компрометира един високопоставен американски агент в Кремъл. Макферсън никога не бе виждал младата жена и не вярваше напълно на слуховете, защото знаеше, че има и други начини да се спре някой да не издава информация. Знаеше, че Джон никога не убива без причина, но също и че е способен да направи всичко, което му приписваха.

Компютърният екран пак се замъгли пред погледа му. Макферсън се облегна назад и прозявайки се, протегна крака.

— По дяволите, кой би предположил, че може да са имали толкова много общи познати.

— Били са във Виетнам — промърмори Джон, а пръстите му не спряха да се движат върху клавишите. — Там е имало десетки хиляди войници по едно и също време. Татко е влизал и излизал от страната няколко пъти, с което възможностите се увеличават многократно. Уитлоу също много е пътувал заради задачите, които са му възлагали. Срещали са много хора, но не задължително по едно и също време.

— Божичко, някои от тези хора сигурно са мъртви от двайсет години. Не можем ли да отделим мъртвите, за да съкратим малко списъка?

— Разбира се. — Джон натисна няколко клавиша, после придвижи показалеца на някаква позиция с мишката. Въведе някаква команда и лазерният принтер до Макферсън започна да разпечатва списъка.

— Какво е това? — Макферсън се протегна и взе първия лист.

— Списък на мъртвите.

Макферсън прегледа бегло имената и попита:

— Защо?

— Защото отговорът може да е в някой, който е вече мъртъв. Може би татко и Уитлоу са били просто един след друг в нечий списък. — Джон сви рамене. — Възможностите са безкрайни. Колкото по-широка е областта на търсенето ни, толкова по-вероятно е да открием някакъв модел или повторяемост.

— Значи търсиш хора, които са умрели наскоро.

— Търся каквото и да е. Ако видя нещо интересно, ще пусна търсене за съответствие, за да видя дали някой от списъка с мъртвите е познавал някой от настоящия списък. Трябва да има някаква връзка.

Принтерът спря да печата. Макферсън събра листовете и ги подаде на Джон, който се облегна назад на стола си и започна да преглежда имената и датите на смъртта. След десетина минути той спря, погледът му се върна на едно име и Джон се взря продължително в него. После се наведе напред, отвори един файл на екрана и въведе някакво име.

— Хмм.

— Откри ли нещо?

— Може би. Получава се… интересно. Ще проверя пак.

Макферсън придърпа стола си до Джон и прочете информацията на екрана.

— Аха.

— Познавал ли си го?

— Не, но със сигурност познаваме брат му, нали?

 

 

— Събуди се, скъпа. — Марк прекара длан по рамото на Карън. — Донесъл съм ти кафе.

Тя примигна сънливо.

— Колко е часът? — промърмори.

— Не е късно. Седем и половина.

— Тогава защо си станал? Нали каза, че няма да ходиш на работа. — Тя седна в леглото, прозя се и се протегна към димящата чаша ароматно кафе. Чаршафът се плъзна към корема й и ръката на Марк почти автоматично докосна голите й гърди и погали зърната им. Карън се облегна на гърдите му и сгуши глава в рамото му, наслаждавайки се едновременно на ароматното кафе и милувките му.

— Няма да ходя, но трябва да отидем в Кълъмбъс. Проверих какви полети има и запазих две места за самолета в десет и трийсет.

Карън замълча, леко изплашена от мисълта, че ще се върне в града, от който бе избягала ужасена само преди ден. Но трябваше да го направи. Марк би могъл да отиде сам, но Карън не искаше да се отделя от него, а и той като че ли чувстваше същото.

Марк изви главата й назад и я целуна с дълга и бавна целувка. Карън не можеше да повярва колко спокойна и отпусната се чувства, когато е с него, как той й внушава усещане за безопасност и сигурност. Не се чувстваше смутена от това, че е гола, а той — облечен. Бяха прекарали около осемнайсет часа в леглото, любеха се, задрямваха, пак се любеха. Той я бе пускал да стане само за да отиде до банята. Когато се бе почувствала гладна, той й носеше храна в леглото.

Глезенето бе постигнало ефекта си. Карън се чувстваше много по-добре, отколкото предишния ден, и натъртените места вече не я боляха така. Беше отпочинала и щастлива. Изпитваше известни угризения, че е толкова щастлива само седмица след убийството на баща си и при положение, че самата тя бе в такава сериозна ситуация, но приповдигнатото, весело усещане, което изпълваше сърцето й, несъмнено бе щастие.

След цялото тревожно и изпълнено със съмнения безкрайно анализиране сега се чувстваше спокойна и уверена. Двамата с Марк бяха доказали предаността си един към друг и тя напълно му се доверяваше. Вече не се съмняваше, че скоро ще се оженят, в противен случай той не би я любил, без да я пази от забременяване, независимо колко страхотно е усещането без презерватив и колко привлечен се чувства той. Марк имаше силно развито чувство за отговорност. Беше го доказал по стотици малки начини от момента, в който се бяха запознали. Той щеше да бъде с нея до края на живота си.

Силното кафе й подейства и Карън усети как мозъкът й се събужда. Трябваше да вземе душ и да измие косата си, а в същото време й се искаше да остави чашата встрани и да придърпа Марк на леглото до себе си, макар че не бе сигурна дали има време за това. Плъзна ръка по бедрото му, за да провери каква е ситуацията.

— Губиш си времето — промълви той угрижено. — След снощи сега не бих могъл да го направя даже и животът ми да зависи от това.

— Сигурен ли си? — Тя откри това, което търсеше, и започна да го гали.

— Е, не сто процента, но все пак. — Той се засмя. — Повярвай ми, тези две нощи, които прекарахме заедно, бяха по-скоро изключение от правилото.

Карън облегна глава на рамото му и се усмихна.

— В такъв случай какво е обичайното ти… ъъъ… ниво на представяне?

Той се разсмя.

— Два пъти на ден е изключение. Веднъж на ден — нормално.

— Всеки ден?

— Ако кажа да, ще ме гониш ли после за това изказване?

— Във всички случаи.

— Е, тогава, да. Но ако съм изморен, ти ще трябва да вземаш инициативата.

— Е, добре, щом се налага. — Тя спря да го дразни и дръпна ръка. — По-добре да се приготвям. Искаш ли да се изкъпеш с мен?

— Вече съм приготвил закуската. Първо да хапнем, после се къпи.

След като закусиха, Марк се обади на Шанън, за да му съобщи, че ще пътуват.

— Ще се обадя и на Макферсън.

— Имаш ли нещо предвид?

— Карън си спомни, че е получила колет от баща си преди известно време. Ще отидем да проверим какво има вътре.

— Кога се връщате?

— Довечера, ако успеем да хванем полета. Не съм запазил билети за връщане, защото не съм сигурен колко време ще ни трябва. Най-късно утре сме тук.

— Добре, аз ще наглеждам къщата ти, докато ви няма, ако случайно започне да се навърта някой подозрителен тип. — Той замълча. — И се пазете.

— Ще се пазим. Ще ти се обадя, като се върнем.

После Марк набра номера, който му бе дал Макферсън. Вече бе решил да следва инстинктите си и да се довери на този човек. Макферсън вдигна на второто позвъняване.

— Обажда се Частън. Мис Уитлоу е с мен и тази сутрин ще вземем самолет за Кълъмбъс, за да потърсим някакви документи на баща й, които тя е оставила при вещите си в един склад. Вече говорих с Шанън и той знае, че ще ви съобщя за тези планове.

Макферсън изръмжа.

— Все така си предпазлив, а?

— Достатъчно предпазлив.

— Така трябва. Ще осигуря някой да ви следва, докато сте там.

— Кажи ми как ще изглежда, за да не се притеснявам.

Макферсън замълча. На Марк му се стори, че той прикри слушалката с ръка за момент. После каза:

— Така. Висок, малко над трийсетгодишен, тъмнокестенява коса, очила.

— Ясно.

— Той… ъъъ, той ще носи бейзболна шапка с емблемата на „Синсинати“. Червена. И, да, не очила, а слънчеви очила.

Или човекът, който щеше да ги следи, сега стоеше пред Макферсън и му подсказваше какво ще носи, или Макферсън изреждаше инструкциите си. Марк реши, че е по-скоро първото, защо иначе Макферсън би прикривал слушалката с ръка.

— Той ще успее ли да стигне там преди нас?

— Няма проблем.

— Как ще ни разпознае?

— Имаме снимки и на двама ви.

— Бързо действате.

— Като лисици — отвърна Макферсън.

— Открихте ли вече нещо?

— Една интересна възможност, но няма как да я проверим. Надявам се да откриете в онази кутия нещо, което да ни помогне.