Линда Хауърд
Убий и кажи (17)

Седемнадесета глава

— Хората ти са некомпетентни глупаци — заяви сенатор Лейк студено, опитвайки се да прикрие страха, който бе свил стомаха му. — Жената е изчезнала, а вие още не сте открили тетрадката. Тя може да се възползва от информацията по всяко време благодарение на нескопосаните ви действия.

Хейс притвори очи. Не се опита да противоречи или да се извинява. Жестоката истина бе, че той не бе изпълнил задачата. Въпреки че бе използвал хора, които обикновено бяха много надеждни, нещата се бяха объркали. Кланси бе влязъл в апартамент, който не е бил празен, и онази Уитлоу бе успяла по някакъв начин да извика ченгетата и да избяга. В резултат на това Кланси бе мъртъв. Яматани напълно се бе провалил в опита да прегази жената на паркинга. Не само че се бе издънил, ами сега тя би трябвало да е абсолютна глупачка, за да не заподозре, че нещо става, независимо дали знае къде се намира тетрадката. Сега тя се бе скрила и Хейс още не бе успял да я открие. Би могъл, но не и без да привлече нежелано внимание към източниците, които щеше да използва, а Хейс не искаше да се натапя чак толкова заради сенатора. Последното нещо, което искаше в този момент, бе да привлича вниманието на определени хора.

— Какво смяташ да предприемеш сега? Искам да ти припомня, че колкото повече хора се използват, толкова по-голяма става опасността от изтичане на информация.

— Те са професионалисти, не говорят.

— Но не се проявиха като изключително надеждни, нали? Бих искал да ми съобщиш имената им. Оказвам се в нежеланото положение тези хора да знаят за мен, а аз да не знам нищо за тях.

— Те не знаят нищо за вас — увери го Хейс с уморен глас. — Сенаторе, от самото начало ви държа настрани. Всичко, което знаят останалите, води само до мен.

— Така казваш, но дори и ти не се оказа достатъчно надежден, мистър Хейс. Дори твоята информация за Рик Медина бе погрешна.

Хейс продължи да гледа с присвити очи, но интересът му рязко се повиши.

— Какво имате предвид?

— За сина му. Медина не е имал никакви деца.

— Кой ви каза това?

— Франк Вини, заместник — оперативният директор. Сигурен съм, че той знае най-добре.

Хейс усети как по цялото му тяло преминават тръпки. Дори кръвта му сякаш се вледени.

— Попитали сте Франк Вини за Медина?

— Така можех да проверя какво им е известно на тях. Като се има предвид постът, който заемам, е съвсем нормално да получавам подобни сведения и да ги проверявам.

Само дето изобщо не бе нормално той да пита за сина на Медина, чието съществуване и занимания бяха толкова грижливо пазена тайна, че името му не фигурираше в никакъв списък на служителите. Ако сенаторът бе попитал за сина на Медина, то той бе задействал определени реакции у Вини. Първата и най-важна бе Вини да отрече, че Медина е имал деца. После без съмнение той щеше да се опита да открие източника на сенатора. Първо би проверил своя отдел и когато това не дадеше резултат, би се насочил към другата страна на уравнението и би си задал въпроса как изобщо се е сдобил с тази информация сенаторът. Един по-опитен полицай бе казал в такъв случай, че знанието означава свързаност, така че сенаторът бе прокарал следата точно до собствената си врата.

Бе само въпрос на време кога ще открият тази истина. Сенаторът не само бе забъркал Франклин Вини, той бе привлякъл и вниманието на сина към тях двамата, а Хейс бе чувал достатъчно за този мистериозен човек, за да предположи какво може да стане. Сега най-доброто, което можеше да направи, бе да прикрие задника си, да се покрие, заличавайки всички следи.

— Аз лично ще се погрижа за тетрадката — каза той, без да се смущава, че лъже. Този, който може да направи нещо толкова глупаво, като да предизвика подозренията на заместник-директора по специалните операции в ЦРУ, не бе човек, за когото е безопасно да се работи.

— Направи го — пророни сенатор Лейк.

Когато Хейс излезе от кабинета му, сенаторът поседя известно време, обзет от размисъл. Той забарабани с пръсти по бюрото. Не обичаше срещите на четири очи с Хейс, но в същото време не можеше да се довери на телефона. Би могъл да провери сантиметър по сантиметър кабинета си за подслушвателни устройства, но как можеше да бъде сигурен, че Хейс не е скрил някое миниатюрно касетофонче в джоба си, което да записва всяка тяхна дума.

Нещо в Хейс се бе променило… напоследък. Сенаторът знаеше, че Хейс го подценява. Много хора бяха направили тази грешка. Всъщност понякога той съзнателно насърчаваше подобни грешки у хората, които го преценяваха, и по този начин печелеше преимущество.

Не се възприемаше като злонамерен човек, въпреки че през живота си бе попадал в ситуации, които го принуждаваха да взема трудни решения. Не му харесваше необходимостта да навреди на онази Уитлоу, но в тетрадката имаше информация, която в никакъв случай не можеше да излезе наяве. Доброто за неколцина не можеше да натежи в сравнение с доброто за мнозинството. Ако жената се противопоставеше, щеше да се наложи да я унищожат.

Що се отнася до Хейс… Сенаторът присви очи при тази мисъл. Декстър Уитлоу му бе предал един много важен урок за това как трябва да се отнася човек с хлабавите връзки — урок, който Реймънд само бе потвърдил. Трябваше да се справят с Хейс. Това можеше да стане, ако успее да докаже, че Хейс е работел за вражеска на Съединените щати страна, а Рик Медина е бил замесен… или може би по-добре, че Медина се е опитвал да изобличи Хейс. В крайна сметка Франк Вини бе казал, че Рик винаги е бил патриот. Да, така изглеждаше по-добре, беше по-драматично.

Разбира се, не можеше да позволи Хейс да бъде заловен и разпитван. Не, за съжаление мистър Хейс трябваше да умре. Всички хлабави връзки трябваше да бъдат стегнати. Но първо щеше да остави Хейс да се справи с жената и да открие тетрадката, а после щеше да действа.

Бе разчитал на Хейс да урежда подобни въпроси, но сега трябваше да действа с други средства. Слава богу, че имаше Реймънд. Този път нямаше да позволят никакви издънки.

 

 

В къщата на Франк Вини нямаше нищо, което да привлича вниманието. Не бе нито по-пищна, нито по-семпла от останалите къщи в квартала, в който живееха хора от заможната средна класа. Не караше скъп автомобил, предпочиташе не съвсем нова американска кола. Съседите му смятаха, че той е един от хилядите безлични бюрократи, които задръстват движението по вашингтонските улици всяка сутрин, печелят 45 хиляди годишно и получават завидна пенсия.

В къщата обаче бяха направени някои подобрения, които я отличаваха от останалите. Имаше много добра алармена система, допълнена от черно-кафява немска овчарка на име Кайзър и деветмилиметров „Ейч енд кей“. Всяка сутрин и вечер телефоните и цялата къща се проверяваха много внимателно за подслушвателни устройства. Ако някой се опиташе да подслушва, използвайки параболична антена, насочена към къщата, щеше да чуе само неясно пращене вместо смислени разговори благодарение на модерната електронна система против подслушване от разстояние.

Джес Макферсън се чувстваше на сигурно място в къщата на Франк Вини, но по-скоро заради овчарката и оръжието, отколкото заради електронните глупости. Сателитите и компютрите може и да правеха страхотни неща, но вътрешно Макферсън си оставаше старомоден. Смяташе да си вземе куче, като се пенсионира. Щом влезе в хола на Франк, той погледна Кайзър, който доволно се бе изтегнал на килима в краката на Франк. Кайзър отвърна на вниманието му и помаха опашка, сякаш му казваше: „Спокойно, всичко е наред.“

— Още не съм открил кой издава информация от отдела — обясняваше Вини на Джон. — По дяволите, това много ме тревожи. Седни, Джес, и се включи в опитите ни да разгадаем загадката.

Макферсън си избра едно удобно кресло, сгъна се в него и опъна дългите си крака.

— Мога да ви съобщя нещо по-интересно. Търсил ме е детективът от Ню Орлиънс. Обадих му се, когато прослушах съобщенията на секретаря си, но той бе излязъл. Все пак говорих с младока, Шанън, който бе изпратил първото запитване за допълнителна информация за Рик. Изглежда, дъщерята на Декс Уитлоу се е обадила на нашия детектив от Охайо. Тя го познава, тъй като е ходила да идентифицира тялото на баща си. Както и да е, откакто се е върнала в Охайо, е имало два опита да я убият и тъй като не е глупачка, тя е предположила, че сигурно има връзка със смъртта на баща й. Искала е да знае дали детективът не е открил нещо.

— Хм, това означава, че Уитлоу е бил главната мишена, а не Рик — намръщи се Вини. — Какво знаем за Уитлоу, след като е напуснал флота?

— Почти нищо — отвърна Джес. — Мотаел се е из страната, преди десетина години прекарал известно време в Мериленд, опитвайки се да захване някакъв дребен бизнес, но нямаме никакви по-нови сведения.

— Има ли сведения той да се е свързал с Рик по това време или обратно? Двамата да са били в една и съща част от страната след връщането им от Виетнам?

— Ще трябва доста да поровим, за да проверим това.

— Докато ровите — каза Джон откъм ъгъла, — вижте и дали са имали общи познати.

Вини погледна замислено. Издирването на общи познати толкова назад в миналото би изисквало далеч повече от просто проследяване на движенията и на двамата. От друга страна, инстинктите на Джон рядко грешаха.

— Веднага ще възложа на някого да провери.

— Не мисля, че дъщерята на Уитлоу има някаква представа какво става в действителност, иначе тя не би се обадила на детектива с въпроса дали има някакъв напредък. От друга страна, някой определено смята, че на нея нещо й е известно. Може би няма да е зле да й се постави опашка, просто да се види кой ще се появи по петите й.

— И ще я защитавате, ако някой се опита да я премахне? — попита Макферсън.

— Да, разбира се — отвърна Джон, без да се колебае.

Прилича много на баща си, помисли си Макферсън. Джон прекарваше живота си в сенките, постоянно излагаше живота си на риск в един свят, където нищо не бе такова, каквото изглежда. Там нищо нямаше ясни очертания — само нюанси на сиво. Но и Джон като Рик почиташе свято няколко неща. Беше патриот — преди всичко останало. Обичаше страната си. Би защитавал хората си до смърт. И в основата на тази вяра бе убеждението, че той служи на страната си и на всеки обикновен човек, който живее в нея. Сведена до същество, работата му бе да защитава хората.

— Ще се пренасочим към дъщерята на Уитлоу. Щом Уитлоу е мъртъв, сега тя е обектът на това, което става. Джон, с колко свободно време разполагаш?

— Освободих се най-много за една седмица. Може да се наложи да замина по всяко време.

— Но официално си в отпуск. Джес, от този момент ти също си официално в отпуск. Това не е операция на управлението и не искам да си играем със закона.

— Да предам ли нещо на детектив Частън?

— Необходимо ли е? — попита Вини. Винаги нещата се свеждаха точно до това: дали нещо се налага. — Ако се съгласим, че сега мис Уитлоу е в центъра на нещата и е в Охайо, ползата от детектива в Ню Орлиънс би била незначителна.

— Но тя му се е обадила — каза Джон. — Очевидно му има доверие. Ако тя се крие, той може да е единствената ни връзка с нея.

— Досега съм бил честен с него — обади се Макферсън.

— Проверихте ли го?

— Примерен гражданин — отвърна Вини. — Отлично досие от армията, служил е във флота. От старо нюорлиънско семейство е, от тези с безкрайно дългото родословие, но без пари. Влязъл е в колеж по закона за военнослужещите, завършил криминология, започнал работа в полицейското управление на Ню Орлиънс като униформен полицай и постепенно се издигнал до детектив. Лесно може да стане лейтенант, ако не се намесят някакви политически игри. Или може да се прехвърли в щатската полиция.

— Аз го определям като твърд, но честен, точно какъвто би трябвало да бъде всеки полицай. — Макферсън разпери ръце. — Значи ще действаме танто за танто, така ли?

— Аз съм за — обади се Джон.

Вини прецени ситуацията.

— Добре, осведоми го за това, което знаем и правим, стига информацията да не засяга управлението. Ако всичко опре до някоя стара операция на Рик във Виетнам, нещата стават секретни и прекратяваме с детектива.

— Отначало си помислих, че е точно така. — Пъхнал ръце в джобовете си, Джон отиде до библиотеката и огледа книгите. — Но сега ни е ясно, че още от самото начало фокусът е бил върху Уитлоу, така че тази теория не е особено вероятна. Най-добре първо да намерим мис Уитлоу, а за това може да ни потрябва детектив Частън.

 

 

Марк гледаше спящата Карън. Тя се бе свила на леглото, лъскавата й тъмна коса бе разпръсната около главата й, а лицето й бе леко поруменяло в доволното си изражение. Когато бе слязла от самолета тази сутрин, то бе побеляло от напрежение. Марк разбираше отчасти причината за това напрежение, но не можа да се сдържи, като я видя така уплашена и бинтована. Обзе го спонтанен, див гняв — само да пипнеше този, който й бе сторил това, щеше да го убие без никакво колебание.

Жената, която обичаше, бе в опасност. Всички примитивни закрилнически инстинкти се събудиха в него, подхранвани от страха и гнева. Ако трагедията със смъртта на малкия Джеймс Гейбъл не го бе забавила, той щеше сам да отиде в Кълъмбъс при Карън, за да изяснят отношенията помежду си веднъж завинаги, и тогава щеше да е при нея и да я предпази. Съжаляваше, че не е бил там, когато кучият син е влязъл в апартамента й и се бе опитал да я убие. Ако тя не бе действала толкова хладнокръвно, сега щеше да бъде мъртва.

Но Карън бе надделяла над убиеца, използвайки само флакон с лак за коса. Дори самата мисъл колко беззащитна е била в този момент, смразяваше кръвта му. Когато му бе разказала това, Карън звучеше така, сякаш едва ли не се оправдава, че не е имала в къщата си нещо по-сериозно за самозащита. Марк се възхищаваше на хладнокръвието й, но като полицай си даваше сметка колко близо е бил до това да я загуби.

Почти подсъзнателно Марк се присмя на самия себе си. Досега се бе увличал по жените, бе се карал с тях, бе се гневил. Но никога преди не бе губил контрол, а с Карън ставаше точно така. Сега в чувствата му нямаше никаква несериозност. В него бушуваше нещо тъмно, силно и стряскащо примитивно. Той, който никога не се бе отнасял с жена по друг начин, освен крайно любезно и внимателно, сега се чувстваше разкъсан между дивото желание да я наплеска по дупето, че е избягала от него и така се е изложила на опасност, и страстната мисъл да я хвърли на леглото и да я люби, докато тя проумее докрай, че му принадлежи и че никога няма да се разделят.

Не би могъл да направи първото, защото не би й посегнал, и осъзнаваше това много добре. Примитивният му инстинкт бе да защитава, не да причинява болка. Би могъл да удари жена само за да предпази Карън или някое дете от нападение. Въздържаше се да се отдаде и на втория си импулс заради физическото състояние на Карън — тя определено не бе във форма, за да я хвърлят на леглото. Но необходимостта да овладява силата си, докато я бе любил, бе направила удоволствието им още по-сладко.

Бе се чувствал ужасно, докато не я усети отново в прегръдката си. Страхуваше се, че не я е разбрал правилно, че тя не изпитва същите чувства като него. Не бе сигурен как ще приеме настоятелното му предложение, но по един или друг начин той бе сигурен, че ще се ожени за тази жена.

Бяха се любили без презерватив. Потта отново изби на челото му при спомена за върховното удоволствие. Случвало му се бе да има връзки с жени, които вземат хапчета против забременяване, и тогава не се бе налагало да си слага презерватив и сексът бе чудесен. Но сега за пръв път се бе любил с пълното съзнание, че няма никакви бариери — химически, латексови или хормонални — срещу бременността. Това бе невероятно възбуждащо. Той искаше тя да зачене, искаше да свършва в нея отново и отново, докато детето му не започне да расте в утробата й.

Спалнята бе топла и затъмнена от щорите. Карън се бе завила с един чаршаф, когато заспиваше, но сега започваше да се поти. Марк внимателно издърпа чаршафа. Така определено бе по-добре. Така можеше да я вижда цялата. Чисто рационално, той навярно си даваше сметка, че тя не е най-красивата жена на света. Дори и очите му да забелязваха някакви недостатъци, сърцето му не ги виждаше. Точно нещата, които я правеха различна, я правеха Карън. Той обожаваше да я гледа. Тя го възбуждаше, божичко, как само го възбуждаше. Имаше красиво тяло, слабо и гъвкаво. Гърдите й бяха добре оформени, стегнати и той вече бе задоволил любопитството си за това колко са стегнати — поклащаха се съвсем леко, дори и когато не бе със сутиен. Плоският й стомах се спускаше към гъвкавите и гладки бедра. В Карън нямаше нищо бляскаво, но тя бе невероятно сексапилна. Никога преди не бе познавал жена, която така да отвръща на страстта му. Нейното удоволствие още повече засилваше неговото.

Сега лежеше настрани и едната й гърда бе притисната под ръката й. Марк нежно потърка с кокалчето на пръста си кадифената, леко подута плът на зърното й и очарован видя как то незабавно се стегна и розовият цвят потъмня почти до червено.

Клепачите й леко се повдигнаха и на устните й грейна сънлива усмивка.

— Извинявай — прошепна той. — Не исках да те събудя.

Тя протегна ръка и погали втвърдения му пенис.

— О, май си искал да ме събудиш. — Гласът й бе сънен, чувствен. Тя бавно започна да движи пръстите си нагоре-надолу, засилвайки ерекцията му.

Марк се разсмя, дръпна ръката й, за да не го доведе до състояние, когато не може да се въздържа. Тя се премести по-близо, телата им се притиснаха плътно едно към друго и устните им се сляха.

— Кога смяташ, че ще се обади Макферсън?

— Давам му срок до утре следобед.

Карън погледна с широко отворени сериозни очи.

— И смяташ да прекараме цялото това време в леглото?

— Вероятно.

— Не трябва ли да ходиш на работа?

Тя докосна с устни върха на пръста си и после го плъзна по гърдите му.

— Взех си малко отпуска. Вчера приключих един случай, по който работех, и нямам нищо спешно. — Не искаше да си спомня как бе приключил онзи случай.

— Значи можем да си останем тук? — Тя продължаваше да гледа сериозно.

Марк си пое дълбоко дъх, защото пръстът й се бе спуснал много по-надолу.

— Точно тук. — Той също я погали, плъзна ръка по гърба й до дупето, после пак нагоре и пак надолу. Всеки път пръстите му стигаха малко по-долу от предишния. Тя се задъха и изви тяло, стягайки мускулите си. Зърната на гърдите й бяха напрегнати до пръсване.

— Какво ще правим, ако той не се обади?

— Ще действаме самостоятелно. — Той стисна дупето й и плъзна пръсти още по-надолу. Тя бе влажна и топла, копринено мека и той усети как започва да трепери от нарастващата възбуда. Той за миг си спомни, че някой, май Хенри Милър, бе казал, че да влезеш в живота през вагината е не по-зле, отколкото през някой друг вход, и в този момент Марк бе напълно съгласен с това изказване. Не би имал нищо против да прекара остатъка от живота си, слят с Карън, усещайки възбудата й, виждайки я как тялото й се извива от желание.

Карън не искаше да чака повече. Кафявите й очи бяха станали почти черни и тя внезапно постави и двете си ръце на гърдите му, като го избута да легне по гръб. Той се засмя, когато тя го възседна, използвайки и двете си ръце, за да намести пениса му и да се плъзне отгоре му така гладко, че смехът му премина в стенание. Да, той със сигурност щеше да се ожени за нея.

Пейджърът му зазвъня.

— Нали каза, че си в отпуска — упрекна го Карън намръщена.

— Така е. Сигурно е Антонио. — Той се протегна, взе пейджъра и погледна изписания номер — Бинго.

— Може да изчака пет минути — настоя Карън.

— А ти не можеш? — подразни я той. Не мислеше, че и самият той може да чака.

— Не — прошепна Карън и го доказа.

 

 

— Звучиш, сякаш си бягал — отбеляза Шанън, когато Марк му се обади след десетина минути.

— Бях долу на двора — отвърна Марк. Това не бе лъжа. Той наистина бе минал през двора — преди около два часа.

— Макферсън току-що се обади. Проверяват за общи познати на Медина и Уитлоу, но засега не са открили нищо. А, той каза, че ще пуснат някой да следи Карън, за да проверят дали не я следи някой друг и за да се намесят, ако нещо я заплашва. Аз не му казах, че тя е тук.

— Правилно. Не му казвай още известно време. Може да променя решението си по-късно, но засега не искам никой, освен нас двамата да знае.

Марк искаше да обмисли ситуацията, преди да издаде местонахождението на Карън. Намесата на ЦРУ, дори и периферно, го притесняваше. Той не смяташе като повечето хора, че ЦРУ са злонамерени и тъпанари, но самата същност на управлението предполагаше те да си имат работа с много злонамерени хора.

От друга страна, можеше да е от полза някой от агентите на Макферсън да пази гърба им, когато той и Карън отидат в онзи склад в Кълъмбъс. Утре щеше да е интересен ден.