Марлис Мелтън
В тъмнината (21)

Двадесета глава

Александрия, Вирджиния

1 януари, 1:53 ч., следобед

В първия ден от новата година времето беше нормално за северната част на Вирджиния — неприятно влажно и в същото време мразовито, така че студът проникваше направо до костите.

Защо, чудеше се Хана, беше избрала да тича точно по брега на река Потомак, където леденият вятър духаше толкова силно? Дробовете я боляха, а носът й течеше и въпреки че дори бе успяла да се изпоти под спортния си екип, чувстваше крайниците си изтръпнали.

Когато стигна до края на пресечката, намали темпото до бързо ходене, за да си поеме дъх. Направо се самонаказваше. Жива душа не се виждаше наоколо. Може би всички спяха, опитвайки се да излекуват махмурлука си, сгушени на топло в леглата до любимите си хора.

Сърцето й се сви от завист при тази мисъл. О, Лутър!, въздъхна тя.

А това е само началото, злорадо се обади вътрешният й глас. Беше разбрала какво ще е първото й назначение малко след Коледа. Пращаха я в Гърция за две години на работа като секретарка под прикритие в Американското посолство. Ако някъде имаше работа мечта, ето това беше тя — Гърция! Кой не би искал да отиде в слънчева Гърция — рожденото място на човешката цивилизация?

Хана си напомни, че е голяма късметлийка. Обикновено оперативните агенти — новобранци ги изпращаха на недотам атрактивни дестинации, като например Киргизстан или Нигерия. Явно някой в агенцията — може би и самият Уестморланд — се грижеше тайно за нея.

Защо обаче не се чувстваше въодушевена от тази новина? Слезе от тротоара и пресече павираната улица; леденият въздух смразяваше дъха й. Мекият средиземноморски климат щеше да й се отрази добре.

Само дето не й се ходеше никъде.

Твърдеше пред себе си, че се тревожи заради брат си. Кевин най-после завърши дисертацията си и се дипломира с отличие, но сега пък работеше до късно в лаборатория „Джон Хопкинс“ и тя трябваше непрекъснато да му напомня, че от време на време трябва да се прибира и вкъщи, за да поспи.

Ала не Кевин бе причината да не й се заминава. Ако трябваше честно да признае, причината за това бяха сънищата й — сънищата й с Лутър.

Нямаше нощ, в която да не сънува, че се е съгласила да остане с него и че отново е в прегръдките му — доволна и напълно щастлива. Понякога сънуваше и деца наоколо, малки момченца с тъмни коси и дълбоки сини очи.

Беше споменала за тези сънища на психоаналитика си. Доктор Андре Гъл беше загубил цялото си семейство при автомобилна катастрофа, в която бе шофирал той. Беше именно човекът, който й помогна да се справи с проблемите си покрай смъртта на родителите си и предателството на чичо Калеб. Но когато му спомена за сънищата си с Лутър, той само я погледна и след дълга пауза я попита:

— Сигурна ли си, че искаш да заминеш в чужбина?

— Разбира се. Точно за това съм си мечтала винаги.

— Но не и напоследък — уточни той. — Защо просто не тръгнеш по своя път, вместо да следваш пътя на баща си?

Тази идея й припомни нещо, което Уести й беше казал веднъж. Звучиш ми така, сякаш бягаш от някого. Или може би преследваш някого?

През цялото време беше преследвала паметта на баща си, опитвайки се да върви по стъпките му, сякаш така можеше да го върне.

— Помисли за това — посъветва я доктор Гъл.

Хана събра вкочанените си пръсти пред устата си и издиша, за да ги стопли. На ъгъла на Секънд Стрийт и „Норт Ройъл“ спря и се замисли. Напоследък само това правеше — мислеше.

Тази сутрин, в първия ден на новата година, трябваше да вземе решение.

Нямаше да замине за Гърция. Нямаше да ходи никъде, освен обратно в прегръдките на Лутър — там й беше мястото.

Затича се отново. Все едно й поникнаха криле от облекчението, което изпита. Спринтира надолу по Ройъл Стрийт, сякаш преследваше мислите, които едва се побираха в главата й. Първо трябваше да потърси Лутър. Ами ако той беше обърнал нова страница в живота си и вече търсеше идеалната жена? Не, невъзможно. Връзката помежду им бе прекалено здрава и не можеше да приключи толкова лесно.

Хана буквално хвърчеше по тротоара. Когато зави на ъгъла с „Белвю“, не повярва на очите си. Лутър тъкмо затваряше вратата на пикапа си и потегляше.

— Лутър! — изкрещя тя, но той не я чу.

Хана хукна след колата, размахвайки ръце. За щастие Лутър я забеляза и спря. Тя стигна до колата му точно когато той излизаше. Инстинктът да се хвърли и да го прегърне отстъпи пред чувството за достойнство и неловкостта, породена от дистанцията на времето.

Той изглеждаше страхотно, облечен с дънки и тъмносиня, разкопчана на гърдите риза, която се подаваше под дългото му вълнено палто. Косата му беше малко по-дълга, а бузите му бяха изпръхнали от вятъра — явно прекарваше дълго време на открито. Очевидно бе пропуснал да се избръсне сутринта, но с наболата си брада изглеждаше много привлекателен.

— Замалко да те изпусна — разчупи той неловката тишина помежду им.

— Ходих да тичам. Искаш ли да влезеш?

Той пусна ключовете на пикапа в джоба на палтото си.

— Добре.

Хана тръгна към входната врата и спря, за да извади ключа си изпод една саксия с цветя. Пръстите й трепереха, докато отключваше.

— Вътре е голяма бъркотия — извини се тя, влизайки. — Смятах да чистя днес, преди да се е прибрал Кевин.

— Той тук ли е? — Лутър се огледа.

— Не, връща се довечера. Безплатна храна — това е единственото нещо, с което мога да го примамя да се откъсне от работата си. Сядай! — покани го тя и съблече якето си. Отдолу носеше тениска с надпис ФБР. — Искаш ли нещо за пиене?

Погледът му се прикова в тениската й.

— Валентино ми я подари за Коледа. — Тя срамежливо я подръпна надолу.

— И на мен подари същата — призна Лутър.

— Моята тениска беше придружена с предложение за работа — изтърси Хана. Аха, ясно защо беше обличала проклетата тениска едва няколко пъти, а вече толкова си я обичаше.

Лутър я погледна изненадано.

— Което мисля да приема — довърши тя и увереността, с която го каза, я накара да се почувства страхотно.

Думите й оставиха Лутър безмълвен.

— Е, какво мислиш? — попита го Хана със затаен дъх.

— Ще работиш за ФБР?

— Да — каза тя с чаровна усмивка.

Лицето му помръкна.

— Мислех, че нямаш търпение да се върнеш на работа в ЦРУ — каза той с обвинителна нотка в гласа.

— Нямах. В минало време. Дори получих първото си назначение — Гърция — добави тя, наблюдавайки как ядът му се превръща в недоумение. — Но вече не искам да ходя.

Лутър я огледа от глава до пети, сякаш за да се увери, че пред него стои наистина Хана Гиъри, а не някоя нейна коварна двойничка.

— Няма ли да седнеш? — покани го отново тя. Отправи се към всекидневната, настани се в едно кресло с висока облегалка и той се принуди да я последва. — Май имаме доста неща да си кажем.

— Май да. — Той седна в креслото със сърчицата.

— Често си мисля за теб — продължи тя, любопитна да види реакцията му.

— И аз — каза той безизразно. — Четох, че Калеб Нюмън е получил двадесет и пет години. Чудех се как ли си се почувствала.

Хана пое дълбоко въздух.

— Най-добре ще е, ако го затворят в психиатрично крило. Има нещо много сбъркано в това да си мислиш, че можеш да контролираш човешките съдби — поклати глава. — Все още не мога да повярвам, че е причинил смъртта на родителите ми.

Лутър я погледна със съчувствие.

— Е, ти как си? — попита тя, жадна за новини. — Как са всички — Уести, Ягуар?

— Уести е в Малайзия — отвърна той, пропускайки себе си. — Замина в края на октомври и оттогава не съм го чувал. Ягуар се върна на активна служба. Той е новият ни командир. Помощник-капитанът се ожени веднага след оттеглянето си. Направо се е побъркал, строи допълнителна пристройка към къщата си, защото двамата с Лийла чакат близнаци. Трябва да се родят през май.

— Близнаци!

— Себастиан постоянно разнася със себе си ултразвуковите снимки. На тях се виждат две малки точици и нищо друго.

Хана усети лека завист дълбоко в сърцето си.

— Помощник-капитанът сигурно е много щастлив.

— На седмото небе е.

— А ти? — отново попита Хана.

— Старата песен — кратко отвърна той. — Много мисии. Кратки. Студени. Брутални.

Хана замълча. Чувстваше, че това не е всичко. Ала той се надигна от мястото си.

— Мисля, че е време да тръгвам.

— Не! — Тя се приготви да стане и да го спре, ако се наложи. — Моля те, не си тръгвай още.

Лутър въздъхна и седна обратно.

— Опитах се да те забравя — каза той неочаквано, — както ти пожела. — Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Никога не съм искала да ме забравиш.

— Знаеш какво имам предвид. Да те оставя на мира. Да не ти преча.

— О, Лутър, никога не би ми пречил. — При мисълта, че дори си го е помислил, очите й се насълзиха. Протегна се към кутията със салфетки и издърпа една. — Съжалявам. Често ми се случва напоследък. Разправят, че било полезно.

Лутър остана много изненадан, просто не можеше да познае Хана.

— Навярно трябва да тръгвам. Не искам да те разстройвам.

— Не, моля те — тя му махна с ръка да седне. — Знам, че промяната на плановете ми те изненадва, но повярвай ми — аз самата съм не по-малко изненадана.

Лутър се изправи. Край! Този път наистина ще си тръгне, помисли си тя.

Но той не беше станал, за да си тръгне.

— Ела тук — протегна ръце към нея Лутър.

Тя ги хвана, очарована от нежната сила, с която я изправи на крака. И после, за нейно огромно облекчение, я обгърна с големите си, красиви ръце.

Хана въздъхна, притисната в топлата му, здрава прегръдка. Господи, ако можеше да остане тук до края на живота си, щеше да бъде една щастлива жена! Защо не го беше проумяла по-рано?

За щастие Лутър не смяташе скоро да я пуска.

— Това винаги ти е помагало да се почувстваш по-добре. — Ухаеше на мъжки сапун и омекотител за пране — познатата й до болка любима комбинация.

— Липсваше ми — призна тя, а сълзите й капеха върху джоба на ризата му.

Сърцето му затупа по-бързо, точно до ухото й.

— И ти ми липсваше. По-скоро, чувствах се направо съсипан. Излагах се на опасност непрекъснато. И в крайна сметка осъзнах, че изобщо не харесвам живота си, когато теб те няма.

Тя се отдръпна и се вгледа в очите му.

— Защо тогава ме пусна да си отида?

— Какво? — смръщи се той. — Ти ми каза да те оставя да си тръгнеш. Каза ми, че не искаш да променям плановете си заради теб.

— Така си мислех тогава. Късно ли е да променя решението си?

Лутър си пое дълбоко въздух.

— Искаш ли да го направиш?

Тя попита сърцето си за последен път и усети одобрението му. Сега всичко беше различно, сякаш една частица от доминото се беше съборила, повличайки след себе си следващата, и другата след нея… приоритетите й вече бяха различни.

— Искам.

В дълбините на сините му очи просветна надежда.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Искам пълния комплект: работа във ФБР, теб като мой съпруг и куп деца — поне три.

Тя изпищя, когато Лутър я вдигна във въздуха и залепи гореща целувка на устните й. За секунди целувката им разгорещи и двамата и връщане назад нямаше.

— Да — каза Лутър и я пусна.

— Какво да?

— Попита ме дали ще се оженя за теб.

— Така ли?

— Нали съм част от комплекта?

Тя се усмихна широко.

— Най-важната част от комплекта.

— Е, къде е пръстенът ми? — пошегува се той.

— Ъъъ… още не съм го купила.

— Побързай, защото вече нямам търпение.

— На кого му е притрябвал пръстен? — отвърна тя на закачката, придърпа главата му към себе си и впи устни в неговите.

— Най-добре ще е да се качим в спалнята — дрезгаво промълви Лутър малко по-късно, останал почти без дъх.

Хана се обърна и го поведе нагоре. Така и не се разбра кой кого спъна, но Лутър успя да смекчи падането. Притисна я върху стълбите и я целуна така пламенно и всеотдайно, както само той умееше. Изведнъж спалнята им се стори прекалено далеч.

Двамата започнаха да се събличат един друг с треперещи пръсти, докато почти не им останаха дрехи.

— Не спирай! — задъхано прошепна Хана, заровила пръсти в меката коса на Лутър, който покриваше с целувки цялото й тяло.

Той тихичко се засмя на командата й и отново предложи:

— Хайде да се качим горе.

Хана погледна към тавана с блеснали очи и поруменели бузи.

— Добре — извъртя се и запълзя нагоре по стълбите.

Ала не успя да стигне далеч.

— О, Лутър! — изстена тя, когато той отново я придърпа към себе си. — Никога няма да стигнем до спалнята.

— Никога няма и да забравиш деня, в който ме помоли да се оженя за теб.

Как би могла! Беше най-хубавият ден от живота й. Щеше да помни с удоволствие и най-незначителната подробност от него, включително и как наболата му брада драскаше врата й.

Уести имаше право, осъзна Хана. Някои неща в живота просто не могат да се планират. Те са дар, който трябва да приемем с благодарност.

Крайно време беше и двамата с Лутър да проумеят това.