Марлис Мелтън
В тъмнината (12)

Единадесета глава

Военноморска база „Патъксент Ривър“

26 септември, 11:03 ч.

— Добре дошли, лейтенант.

Лутър с мъка повдигна натежалите си клепачи и се огледа. Очевидно се намираше в болнична стая. Стерилната обстановка наоколо беше натъпкана със системи за интравенозно вливане, тръбички и пиукаща медицинска апаратура. Всъщност една от системите беше прикрепена към собствената му лява ръка. Дясната беше привързана към гърдите му. Болката я нямаше, защото всичко беше наред.

— Аз съм Рексан — каза едрата тъмнокожа жена, която мереше пулса му. Имаше челюсти като на питбул и косми по брадичката си. Лутър се огледа за Хана. — Как се чувствате? — попита сестрата строго.

Той се опита да се изправи. Нямаше никакво време да се мотае по болници.

— О, не! И дума да не става! — Рексан го бутна обратно с огромната си лапа. — Никъде няма да ходите още. Ще полежите ден-два.

— Не мога да остана — упорстваше Лутър.

Предварителното изслушване по делото на Ягуар беше утре.

Жената повдигна изписаните си с молив вежди.

— Куршумите може и да не са засегнали важни органи, но имате двадесет и два шева, които ще се отворят моментално, ако не полежите известно време. Често се разправям с такива като вас — предупреди тя, вперила в него тъмните си очи. — Не си и помисляйте да напускате болницата, преди да сме ви изписали.

Лутър затвори очи, изчаквайки я да излезе.

— Разбира се, ще трябва да обясните как са ви простреляли — вметна тя между другото. — Веднага щом състоянието ви го позволява, ще дойде да ви разпита служител от Отдела за защита на пациента.

Лутър рязко отвори очи.

— Къде са моят старши сержант и момичето с него? — Не се чувстваше спокоен, когато Хана беше далеч от погледа му задълго.

— Допускаме само членове на семейството в сектор следоперативно лечение — уведоми го сестрата. — Чакат ви в приготвената за вас стая.

— Какво трябва да направя, за да се измъкна оттук? — реши да я пробва той.

За негов ужас, Рексан се замисли и присви лукаво устни.

— Ще кажа на дежурния лекар, че се чувствате много по-добре — каза тя, попълвайки картона му. Когато после напусна стаята, той въздъхна с облекчение.

Стори му се, че измина цяла вечност, преди сестра Рекс най-после да го премести в другата стая. Тази военна база, за разлика от другата близо до дома му, имаше нужда от сериозен ремонт. Тук-там от тавана висяха недобре закрепени халогенни лампи, а всеки квадратен метър наоколо бе все още облицован с омразните зелени плочки, поставяни във всички държавни болници преди петдесет години. Сестрата умело вкара инвалидната количка през отворената врата на новата му стая. Лутър с облекчение видя задрямалия на един стол Уести; Хана спеше на леглото.

Тя веднага се надигна, щом го чу да влиза; беше прекалено сънена, за да се опита да скрие радостта си.

— Лутър! — извика тя. Той забеляза, че очите й се насълзиха зад стъклата на очилата. Дали заради обезболяващите, с които беше натъпкан, но загрижеността й го накара да се почувства прекрасно. Беше готов да скочи от количката и да пробяга пет километра.

— Я мръдни! — разпореди се Рекс и Хана веднага стана от леглото.

Уести скочи на крака от стола; косата му беше в пълен безпорядък, а рошавата му брада приличаше на възглавничка за карфици. Добре че поне беше намерил време да махне водолазния си костюм и да облече нормални дрехи.

— Как се чувствате, сър? — попита той, хвърляйки подозрителен поглед към Рекс.

— Трябва да лежи два дни — отговори вместо него. — Никакво вълнение, никакво мърдане от леглото. — Тя закара количката до леглото и закачи системата му на стойката. Лутър побърза да се премести на леглото, преди сестрата да е решила да го вдигне на ръце.

— Ако ти се ходи в тоалетна, натисни бутона за повикване и ще ти донеса подлога.

Лутър зяпна, ужасен, насреща й.

— Шегувате се, нали?

— Така като ме гледаш, шегувам ли се? — тя му хвърли познатия поглед с вдигнатите вежди.

— Не мисля, госпожо.

Рекс въздъхна тежко и поклати глава:

— В това ви е проблемът на вас, военните, грам чувство за хумор. Имаш два здрави крака, нали така? Значи можеш и сам да отидеш — после хвърли заплашителен поглед към Хана и Уести. — Вие се постарайте да го наглеждате. Вас ще държа отговорни.

— Да, госпожо — отвърна Уести съвсем сериозно. — Мисля, че те харесва — добави той секунда след като сестра Рекс напусна стаята. После бръкна в задния си джоб и извади сгънат лист хартия. — Помощник-капитанът изпрати това по факс, за да не се налага да отговаряме на каквито и да било въпроси.

— Какво е това?

— Обяснение, че сте били ранен по време на учение с бойна стрелба.

— Господ да го поживи! — каза Лутър, разглеждайки листа. Поне от Отдела за защита на пациентите ще му се разкарат от главата.

— Новини от Валентино?

— Не още, сър.

— Колко е часът?

Уести погледна часовника си.

— Към единайсет и половина. Как е рамото ви, сър?

— Добре е — отвърна Лутър. — Нищо не усещам. Слушай сега, след максимум осем часа трябва да сме изчезнали оттук, ако не искаме да изпуснем предварителното изслушване. Преди това трябва да се видим и с адвокатката на Ягуар, за да й разкажем какво сме открили. Май трябва първо да й се обадя. — Той почувства леко замайване и притисна с длан лявото си око.

— Аз ще й се обадя — обеща Хана. — Студено ли ти Лутър? Искаш ли да те завия?

— Да.

Той я гледаше как подпъхва и оправя завивките му. Сякаш й е приятно да се грижи за мен, помисли си, наслаждавайки се на вниманието й. Въпреки системата, която вкарваше разни течности в организма му, стомахът му изкъркори.

— Гладен съм — призна той. Не беше хапвал нищо от предишната нощ насам.

— Ще проверя какво дават за обяд, сър — каза Уести и се запъти към вратата.

Лутър остана сам в стаята с Хана, която оправяше завесите на прозорците.

— Няма да можеш да си починеш, като е толкова светло в стаята — каза тя, дърпайки единия край на завесата, която нещо заяждаше.

— Не ми пречи. — Светлината образуваше ослепителен ореол около нея. Изобщо не беше ангел, но точно мислите му бяха доста объркани. Тя заряза завесата и се върна до леглото му. Лутър искаше да й каже нещо простичко, но нищо такова не му хрумваше, когато тя беше наоколо, така че се отказа.

— Много ме уплаши — призна Хана и извърна поглед настрани, стресната от собственото си признание.

— Вече съм добре.

— Сякаш всички, които са ми скъпи… — добави тя, насилвайки се да звучи спокойна.

Явно не й беше безразличен. Признанието й го развълнува като карибски бриз.

— Аз съм все още тук — каза той. Погледите им се срещнаха. Осъзнаваше, че разминаването му със смъртта ги бе сближило много. И тази близост се основаваше на приятелство и доверие — чувства, немного различни от тези, които споделяха с момчетата.

— Видях татуировките ти — призна Хана и се усмихна. — Наложи се да разрежат водолазния ти костюм, когато те докарахме.

Две думи на арабски бяха татуирани отзад на прасците му, което значеше, че е лежал по корем, докато са рязали водолазния костюм. Какво ли още бе успяла да види?

— Какво означават надписите? — попита тя.

— Либърти и Джъстис — днес явно беше ден за признания.

— Това са имената на сестрите ти!

Приятно му стана, че ги е запомнила.

— Направих си ги точно преди операция „Свобода за Ирак“, в случай че стане най-лошото. Исках врагът да знае за какво съм се борил.

В очите й прочете топлота и нежност.

— Очевидно е за какво се бориш, Лутър — каза тя.

Той се почувства така, сякаш е протегнала ръка и погалила душата му отвътре. А толкова близък не бе чувствал никое от момчетата. Изкашля се, чувстваше се неловко и му се искаше да сменят темата.

— Снощи спаси живота на всички ни. Изключително точен стрелец си.

— И двамата сме обучавани — отвърна Хана.

Той се замисли. За кой ли път се сещаше отново, тя няма да е следващата жена в живота му. Беше преминала обучение в ЦРУ за оперативен агент и оттук нататък й предстояха пътувания в чужбина, на другия край на света, където щеше да използва интелекта, чара, а може би и тялото си, за да се добере до нужната й формация.

Защо тогава изобщо се замисляше за чувствата си към нея? Чиста загуба на време.

— Ето, сър. — Уести влезе в стаята и прекъсна обърканите мисли на Лутър. — Обядът още не е готов, но им беше останала храна от закуската. Помолих ги да я претоплят. — Сложи на масичката до леглото му пълен поднос с бъркани яйца, наденички, препечен хляб, овесени ядки и три кутии мляко.

— Благодаря ти, старши. Страхотно!

Уести бутна масичката на колелца по-близо до него. Свободната ръка на Лутър беше свързана към интравенозната система и той непохватно посегна към вилицата си. Набоде една наденичка и я пъхна в устата си. Хана и Уести стояха и го гледаха.

— Вие двамата защо не си вземете нещо за хапване? Може и да се настаните във военните квартири — предложи той, набождайки на вилицата още една наденичка. После, при мисълта за Уести и Хана в една стая, ревниво добави: — За да поспите.

Уести се подсмихна дяволито, извади един плик от джоба на ризата си и го остави до леглото му.

— Да, сър. Ако Валентино се появи, може да му дадете копията от снимките, които направихме. Запазил съм оригиналите на диск.

— Добре си се сетил — каза Лутър. Само това им липсваше: Валентино да вземе оригиналите, за да предпази собственото си разследване. — Трябва да тръгнем по някое време тази вечер.

— Сигурен ли си, че ще можеш да пътуваш? — попита Хана неуверено.

— Нямам голям избор. Ако пропуснем предварителното изслушване, делото на Ягуар ще отиде на военен съд. Не можем да позволим това.

— Аз ще се обадя — обеща Уести. — Мобилният телефон е още в колата ми. Почивайте си спокойно, сър. — Той стана и подкани Хана да тръгват.

На вратата тя се обърна. Съжаление, че тръгва да тръгва или безпокойство беше това, което видя в очите й? Трудно можеше да прецени заради проклетите очила. Не че имаше значение.

Лутър приключи с обяда си. Приятно сит, отмести масичката и се обърна на една страна. Интравенозната система, забучена в лявата му ръка, го тормозеше повече от раната на гърба му. Зави се с одеялото, затвори очи и след секунди вече спеше дълбоко. В съня му Хана се беше върнала в стаята.

Не мога да си тръгна, без да направя това. Тя махна на перуката си и разтърси копринените си къдрици. Свали очилата си и го погледна с тревистозелените си, преливащи от желание очи. Тънките й нежни пръсти бавно започнаха да разкопчават копчетата на блузата. Под нея се показа най-предизвикателният сутиен, който някога бе виждал. Блузата бавно се плъзна по раменете й и падна на пода. Лутър гледаше млечнобелите й гърди с пресъхнала уста. Хана се покатери върху него и се отпусна в ръцете му. Зърната й напираха през коприната и го подканваха да ги захапе.

После го целуна толкова нежно, че той потрепери от желание. Днес му се отдаваше изцяло и нямаше значение, че утре щеше да замине, за да спасява света. Искаше я веднага. И ако не вземеше от нея дори малкото, което му предлагаше, щеше да съжалява цял живот.

Хана се притисна към него и започна да го гали нежно. Разтвори крака, без да отделя поглед от очите му. Мили боже! Делеше ги единствено коприненото й бельо…

— Лейтенант!

Силен глас го изтръгна грубо от сладкия му сън. Инстинктивно се опита да се надигне, разтревожен, че може би е задрямал по време на мисия и врагът се е надвесил над него. Дясната му ръка не се подчиняваше на усилието му да я вдигне, а в лявата усети пареща болка.

Кой? Какво? Къде? Примигна и се вгледа в намръщеното лице над себе си; познаваше го отнякъде, но от къде?

Не беше терорист. По дяволите, беше сграбчил реверите на дългото черно палто на агент Валентино. Лутър веднага го пусна и се надигна, за да му се изправи. Ала не биваше да го прави. Прониза го силна болка в гърба. Извика, падна обратно назад и изруга наум.

— Дишайте! — нареди му Валентино.

Лутър пое дълбоко въздух и болката бавно утихна. Той с мъка отвори очи и прошепна:

— Съжалявам. — Беше измъкнал наполовина иглата от системата от вената си. Измърмори нещо с досада, издърпа я докрай и я захвърли настрана.

Валентино махна с ръка.

— И на мен ми се е случвало — каза той. Под палтото си носеше тънък бял пуловер по врата и тази комбинация му придаваше вид на италиански свещеник. В ръката си държеше плика със снимки, който Уести беше оставил за него. — Къде са оригиналите? — попита тихо.

Лутър внезапно осъзна колко безпомощен е в момента.

— У Уести — предпазливо каза той.

— Не можете да ги предадете на ВМКС точно сега — предупреди го Валентино с поглед, студен като камък.

— Не можем и да позволим командирът на взвода ни да влезе в затвора за нещо, което не е извършил — отвърна Лутър.

— Разбирам — каза Валентино. — Това няма да се случи. Но ще играем по моите правила, лейтенант, или няма да играем изобщо.

Валентино беше оцелял след досега си с италианската мафия и Лутър изведнъж проумя защо — методите му по нищо не се различаваха от техните.

Замисли се. Какво означаваше тази заплаха? И означаваше ли нещо изобщо? Реши да бъде напълно откровен — имайки предвид, че лежи в болнично легло почти неподвижен, смелост поне не му липсваше.

— Надявам се, че сте човек, който държи на думата си, сър — заяви той твърдо. — В противен случай ще си навлечете гнева на цял взвод военноморски тюлени. Нали не искате това?

За негово облекчение, Валентино се усмихна пресилено.

— В никакъв случай — съгласи се той. — Дайте ми малко време, лейтенант. Почти сме хванали нашия човек. Съвсем скоро ще го арестуваме и нещата ще дойдат по местата. Но каквото и да правите, действайте много внимателно и стойте нащрек. Ще бъде изпитание за вашия професионализъм.

Какво, по дяволите, означаваше това? Лутър се опита да събере мислите си, но досадната болка в рамото му пречеше.

— Как се справя Гиъри?

Сякаш нарочно му зададе този въпрос, за да го изкара от равновесие. Сети се за съня си отпреди малко.

— Добре — кратко отвърна той. — Тя е силна жена — добави, без да преувеличава.

Валентино пъхна ръце в джоба на палтото си.

— Предайте й, че веднага щом заловим Единака ще може да се види с брат си. Искате ли да ви донеса нещо, преди да тръгна?

— Не. — Лутър искаше да остане сам, за да помисли върху разговора им. — Благодаря. — Ако сега пропуснеха да уведомят ВМКС за откраднатото оръжие, щяха да дадат възможност на Лъвит да разчисти склада и полицията нямаше да успее да го конфискува. От друга страна може би снимките на серийните номера бяха достатъчни.

Валентино го погледна с типичния си неразгадаем поглед, обърна се и излезе от стаята. Лутър остана замислен за момент върху думите на Валентино, опитвайки се да не обръща внимание на мъчителната болка в рамото. Ако смяташе да напусне болницата тази нощ, щеше да има нужда от силни обезболяващи. Натисна бутона за повикване.

Познат глас проехтя от високоговорителя:

— Какво има?

— Трябва ми нещо болкоуспокояващо — измърмори той, преглъщайки мъжката си гордост.

— Толкова скоро? — попита подигравателно сестра Рекс. — Вие, тюлените, не сте нищо повече от големи бебета. Потрай една минута и идвам. Леля Рекс ще се погрижи хубавичко за теб.

Лутър потръпна и зачака, обърнат на една страна.

— Точно от това се страхувах — изстена отчаяно той.