Анет Бродрик
Полетът на ястреба (8)

Осма глава

Пейдж не помнеше как се е добрала до лагера. Просто в един момент осъзна, че е пред палатката. Бяха прекарали няколко нощи прегърнати. Чудеше се защо не бе спал с нея толкова време. Вече знаеше.

Болката се надигаше постепенно, докато я превзе изцяло. Чувстваше я по цялото си тяло и трепереше като от треска.

Намирам се в шок, баща ми е болен, бракът ми е халюцинация, трескаво мислеше тя.

В живота й нямаше никакъв Хок. Нямаше и нямаше да има! Той беше само мираж малко по-дълъг от останалите.

Хок не спа с теб, а би могъл да го направи. И ти и той знаете отлично това. Тя едва не се разплака. Как да го погледна отново в очите? Как да се преструвам, че нищо не се е променило, че всичко си е постарому? Не мога да се срещна с него! Просто не мога!

Пейдж огледа поляната. Помнеше всичко научено от Хок през тази седмица. Беше й показал в каква посока смята да търсят спасение — надолу по потока. Но тя тогава не бързаше. Не знаеше нищо за баща си.

Скъпи, татко, само не умирай! Толкова си ми нужен! Сега повече от всякога, шепнеше тя. Решителността й нарастваше. Трябваше да стигне до баща си. Да се махне от Хок… Изправи се и погледна надолу към потока. Не знаеше къде се е дянал той — и не я интересуваше. Погледна към палатката. Не можеше да си представи, че ще остане в нея дори една нощ.

Веднъж взела решение, Пейдж облече най-дебелите си дрехи и набързо отдели малко провизии. После сгъна всичко необходимо в едно одеяло, направи го на малък денк и го върза на гърба си с въжето на Хок. Така ръцете й оставаха свободни.

Погледна слънцето, за да определи часа. Беше рано следобед. До вечерта оставаха няколко часа. Може би щеше да стигне донякъде, преди да се е смрачило! Важното беше да избяга от Хок.

 

 

Няколко часа по-късно Пейдж се питаше дали не е направила грешка. Беше гладна и уморена. Теренът и ставаше все по-неравен. Задухата беше непоносима. Потокът се спускаше през почти отвесни скалисти местности. Тя не можеше повече да го следва и трябваше да се бори с гъстата растителност, надявайки се все пак да не го загуби напълно, тъй като беше единственият й ориентир.

Добре, че поне успя да сплете косата си. Имаше чувството, че към нея се протягат безбройните ръце на някакъв гигант, решил да я оскубе.

Над планините неусетно бе започнал да се спуска сумрак. Пейдж се подхлъзна и дълго се търкаля по едно надолнище. Спря се чак в подножието. За щастие, потокът беше близо и вече се бе превърнал в буйна река. Пейдж не можеше да прецени дали е контузена сериозно, или не.

С усилие се надигна и седна. Дрехите я бяха спасили от охлузване, но така се бяха изпокъсали, че за нищо не ставаха. Опипа внимателно глезените си. Като че ли им нямаше нищо — слава Богу! Огледа се и видя, че се намира на някакво хълмче над реката. Мястото ставаше за нощуване. Не беше далеч от водата, но се намираше все пак встрани. Тъкмо нямаше да я безпокоят горските обитатели, дошли на водопой. Хок й беше разправил за някои от животните в този край. Повечето от тях знаеше единствено от разходките като дете в зоопарка. Не държеше на лични срещи. Щом й предстоеше да прекара нощта тук, трябваше да събере дърва за огрев. И тя решително се зае с тази работа. Насъбра доста сухи клони. Нямаше с какво да ги сече, но носеше кибрит. Хок я беше научил да използва за подпалки суха дървесна кора. На много неща я беше научил!

Седна върху пети и се замисли. От тежкото физическо натоварване през последните няколко часа гневът й беше намалял. Нарочно го попита дали са женени и Хок бе отвърнал „Да“. Беше я излъгал.

Защо? Какво печелеше от лъжата си? Ако беше спал с нея, всичко щеше да е ясно. Тя тръсна глава. Логиката се губеше.

Пейдж запали огъня, извади провизиите и се зарадва, че си бе взела един малък съд. Наля вода и се зае да приготвя вечерята си. Никога не се беше чувствала толкова гладна и самотна.

Даде си сметка, че не знае какво представлява самотата. Животът й беше изпълнен с безброй задължения. Едва открадваше време да прочете някоя книга. Приемаше самотата си като нещо нормално.

Ами ако се е загубила? Ако никога не стигне до хора през тази пустош? Какво я накара да реши, че може да се справи сама, щом дори Хок се колебаеше да тръгне?

Каква глупачка! Гордостта и наранените й чувства я хвърлиха в тази авантюра. Беше тръгнала нанякъде, изгаряйки след себе си мостовете. За връщане обратно на поляната не можеше да става и дума. Умората я смазваше. За първи път от няколко дни главата й отново пулсираше. Лошо е, когато човек надцени възможностите си!

Хок беше прав. Здравето й не бе възстановено напълно. Изборът обаче беше направен.

 

 

Хок знаеше, че трябва да се върне в лагера и да се срещне с Пейдж, макар да не изгаряше от желание. Бързото катерене по хребета му се отрази добре. Помогна му да избистри нещата и да си обясни странното неспокойствие, което предизвикваше тя в душата му.

До нейната поява той не си бе давал сметка колко изолирано живее. След смъртта на майка си нямаше близък човек. За никого не трябваше да се грижи. С никого не трябваше да се съобразява. Докато съдбата не го срещна с Пейдж…

Тя, разбира се, беше разстроена. Цял следобед той мисли как би се чувствал на нейно място. Сигурно щеше да побеснее от лъжата. Досега и през ум не му беше минавало колко я е засегнал. Погълнат от собствените си чувства, не беше помислял за нейните. Макар да знаеше, че именно тя е човекът, когото не би искал да нарани за нищо на света.

Цял следобед мисли какво да й каже. Искаше му се тя да преглътне обидата, да й обясни просто и ясно защо я е оставил да мисли, че са женени. Тормозеше го и друг проблем. Те нямаха общо бъдеще! Беше си позволил да живее в свят, създаден от лъжовната представа на Пейдж за тяхната връзка. Не биваше да го допуска! Тя имаше собствен живот. Нали сама разказа за многото ангажименти, които има като лекар. Заради тях не искаше да се омъжва. Той също не възнамеряваше да се жени — като баща си. Носеше това в гена си. Неспокойният му дух не търпеше заседаване на едно място.

Какво щеше да стане по-нататък? Какво щеше да каже на Пейдж? Обичам те, но в моя живот няма място за теб, така че по-добре да не сме женени.

Късно следобед, угрижен и замислен, Хок се върна в лагера, с намерението да говори с Пейдж и то колкото се може по-откровено. Нея я нямаше.

Бързо разбра какво е станало, дори несъзнателно я похвали за нещата, които бе съобразила да вземе със себе си. Чак тогава осмисли постъпката й. Почувства се огорчен и предаден. Тя беше тръгнала да се измъква сама!

— Пейдж! — Викът му проехтя над поляната, разпръсвайки птиците в клоните на дърветата.

Тя, разбира се, не можеше да го чуе. Опита се да определи преди колко време е тръгнала. Бяха минали няколко часа. Погледна слънцето. Трябваше да я открие. Нарочно бе премълчал много от опасностите, които ги дебнеха отвсякъде. Струваше му се излишно да я плаши. Но като си дадеше сметка какво може да й се случи, настръхна. Не всички животни в планината горяха от дружелюбност. Пумите, както и другите кръвожадни бозайници, можеха да нападнат човек.

Хок събра лагера с методична последователност. Опакова палатката и спалния чувал, направи малки денкове и ги подреди върху самара. Сети се за самолета. Запита се ще го открие ли някога някой, но в момента не му беше до това. Имаше по-спешни грижи.

Пое надолу по следите на Пейдж с най-бързото темпо, на което беше способен.

Чу се да ругае на глас — първият звук от няколко километра. По следите личеше, че е уморена. Разбира се, че е уморена! Нямаше път, местността беше неравна, трудно проходима…

Смрачаваше се, а Хок още не я беше настигнал. Разумът изискваше да изчака до сутринта и тогава да продължи. Следата подсказваше, че тя се движи, колкото се може по-близко до потока. Запомнила е какво й е казвал! Може би не е забравила и че я обича. Това също й беше казвал. Наведе се и дълго пи вода, мислейки какво да предприеме. Тя не беше далеч. Оставаше й преднина от около час. Но вървенето по такъв терен в тъмното носеше сериозни рискове от падане и нараняване.

Не мога да стоя и да чакам, каза си той. Извади от раницата фенерче и продължи по склона. Предстоеше му дълга нощ.

Хок загуби представа за времето. Напредваше бавно. Трябваше дълго да търси следата. Ускори ход, чак когато изгря пълната луна. Сребристата й светлина разкъса непрогледния мрак и окъпа нощния пейзаж. Налагаше се обаче да внимава да не стъпи в някоя дупка, която би взел за сянка.

Спря се на билото на един склон и съзря огъня, който беше запалила. Чак сега осъзна колко се е страхувал за нея. Успокои се, едва когато зърна дребния й силует край огъня. Нищо лошо не й се беше случило.

Той бавно заслиза надолу, опипвайки всяка стъпка. Стигна до мястото, от което тя бе паднала. По камъните и храстите ясно личеше, че се е търкаляла. Обхвана го тревога, но си даде сметка, че не може да й се е случило нищо лошо, щом е успяла да стъкми огън. Тя бе подбрала мястото за нощувка много добре. Заслужаваше похвала.

Пейдж ту задрямваше, ту се будеше. Беше наклала голям огън, не само за да се топли, но и като предпазна мярка. Хок й беше споменавал, че дивите животни се боят от нея повече отколкото тя от тях.

Лежеше и си спомняше колко безгрижно спеше до Хок. Май вече чувстваше липсата му. Накърнената гордост и пристъпите на самосъжаление не можеха да й го заместят. Какво ли прави сега, питаше се тя. Представяше си го до огъня, загледан в изгряващата луна. Сигурно е почувствал облекчение след тръгването й?

Пейдж седеше и премисляше всичко, което се беше случило помежду им. Държа се като досадна съпруга, влюбена в красивия си мъж. Неговият подход към нея беше отлично премислен: сдържаност, джентълменство… Правеше всичко, за да не я предизвиква и да не накърни чувствата й. Беше казал, че я обича. Не, не личеше това да е дежурната му фраза пред всяка фуста! От думите му ставаше ясно, че до себе си е допускал малко хора. Беше внимателен. Учеше я как да се справя сред природата, как да чете следите, как да лови риба… Въпреки цялото й невежество, проявяваше търпеливост. Дали ще го види някога пак?

— Пейдж?

Тя скочи. Сънуваше ли? Хок стоеше от другата страна на огъня. Вижда ли го наистина или си го измисля? Затвори очи. Когато погледна отново, той вече пристъпваше към нея.

— Хок! — Обидите от деня бяха забравени. Пейдж имаше една-единствена мисъл — мисълта, че е влюбена в Хок, както никога досега. Лъжата, с която си беше послужил пред нея, вече нямаше значение. Важното е, че бе тръгнал след нея и я бе намерил. Пейдж се хвърли в обятията му.

„Колко добре се чувства в прегръдката ми!“

„Толкова съм щастлива, че е тук!“

„Не бях сигурен, че отново ще я видя!“

„Боях се, че повече няма да се срещнем.“

„Господи, колко много обичам тази жена!“

„Как бих могла да скрия любовта си към този мъж?“

— Добре ли си? — попита Хок с пресъхнало гърло. Главата й лежеше на гърдите му, но това не й попречи да кимне утвърдително.

— Отлично, щом си при мен.

Той се усмихна:

— Просто трябваше да ми кажеш, че старото ни място ти е дотегнало. Щяхме да тръгнем заедно.

Тя се засмя.

— Не ти казах, защото копнеех за самотно пътешествие!

Чак сега можа да свали тежката раница от гърба си.

— Донесох ти спалния чувал. Все ми се струва, че в него ще ти е по-удобно.

— Не е студено. Огънят е силен.

— Справила си се отлично. Заслужаваш похвала.

Тя се опита да види какво изразяват очите му на проблясващата светлина на огъня:

— Наистина ли?

Той кимна.

— Повече отколкото можеш да си представиш!

— Радвам се. Наистина.

Мислите им се преплитаха и ги връщаха назад към едно друго място и друго време, когато тяхната любов и нуждата да я изразят, за малко щяха да се осъществят.

Хок прекъсна напрегнатото мълчание.

— Ще опъна палатката и ще си легнеш в спалния чувал, а аз ще спя до огъня — каза той и се залови за работа. — Можем да тръгнем призори. Иска ми се да вярвам, че скоро ще стигнем до някое цивилизовано кътче.

Деловият тон не можеше да прикрие вълнението му.

Пейдж също се включи да помага и новият лагер стана готов за минути.

— Ял ли си?

— Малко. Само сухар и консерва… Нямах време за спиране.

— Ще хапнеш ли нещо сега?

Думите им целяха да скрият смущението, което изпитваха.

— Не — отвърна той. — Ще издържа до сутринта. Имам нужда от сън.

Хок седна и се зае да развързва връзките на кецовете си.

Пейдж го гледаше плахо. Какво очакваше от него? Каквото и да очакваше, трябваше да бъде назовано от самата нея. Именно от нея! Хок не беше от мъжете, готови да се възползват от всяка ситуация, нищо, че само преди часове отправи към него какви ли не обвинения!

Какво искаше всъщност? Промъкна се в палатката. Спалният чувал бе отметнат и я очакваше. Съблече блузата и панталона. Отпусна се върху мекото легло. След твърдата земя, върху която бе лежала, спалният чувал беше истинско удоволствие. Хок лежеше отвън. Тя се изправи. Дали вече не е заспал? Повдигна края на палатката. Той лежеше по гръб върху одеялото, с ръце под главата и гледаше огъня. Забеляза я и попита:

— Всичко наред ли е?

Тя се усмихна. Твърде често й задаваше този въпрос. Всичко ли беше наред, наистина? Тя не можеше да отговори. Знаеше само, че го обича и иска да бъде с него.

— Защо не дойдеш в палатката?

— Не ме изкушавай! — усмихна се многозначително Хок. — Тази вечер волята ми лесно може да бъде сломена.

Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Каня те да дойдеш при мен в спалния чувал, Хок, и изобщо не ме интересува как стоят нещата с волята ти!

Той я погледна с изненада. Предложението й беше недвусмислено.

Изправи се бавно, като истински сомнамбул, внимателно събра одеялото си и я последва. Пейдж се дръпна от отвора, за да му направи място. Единствената светлина в палатката бяха играещите по платнището отражения на огъня.

Пейдж легна в спалния чувал и се спотаи. Известно време Хок остана неподвижен. После бавно започна да сваля дрехите си. Тя чуваше шума от събличането и сърцето й ускоряваше своя ритъм. Усети как ръката му посяга към завивката, как я повдига. Чу как дъхът му спира. Тялото му леко се плъзна до нейното.

Спалният чувал се оказа необикновено тесен. Досега тя спеше върху рамото му. Зае обичайното си положение — тялото й плътно се притисна до неговото. Никога не бяха усещали толкова силно привличане помежду си. Той се опита да овладее дишането си. Припомни си колко неприятности му беше създала. Направи усилие да забрави, че тя се намира в прегръдките му. Скоро обаче всичко отиде по дяволите.

— Хок — прошепна тя.

— Да.

— Научи ме как да те обичам!

Сърцето му подскочи под дланта й. Пейдж повдигна глава. Устните й бавно се насочиха към неговите. Хок я привлече към себе си и започна да я целува. Цял живот беше чакал този миг. Най-сетне тя се намираше в неговите обятия! Да се съпротивлява беше безсмислено. Не можеше да се бори срещу нещо, което желаеха и двамата.

През онзи следобед, в подножието на водопада, Пейдж научи много за любовта. Откри своята чувственост. Искаше да го направи щастлив, да изрази любовта си по всички възможни начини.

В полумрака на палатката Пейдж беше само сянка, но споменът от онзи следобед беше жив в представата на Хок. Устните й се впиваха все по-страстно в неговите и той почувства как по челото му избиват ситни капчици пот. Не искаше да прибързва, но дълго потисканата възбуда взимаше своето.

Ръцете й се обвиха около врата му, приканвайки го. Хок плъзна длан по извивката на ханша й. Устните му поеха нейните. Тази жена беше негова! Чувстваше го със сърцето си. Тя го очакваше. Желаеше го. Телата им се сляха и се превърнаха в едно обладано от нежност и страст цяло.

Пейдж тръпнеше от силата на своите усещания. Вече му принадлежа, помисли си тя. Беше част от него и нейната същност не роптаеше против това. Владееше я изгарящо желание, което той утоляваше, люлеейки я в прегръдките си. Прегръщаше го все по-силно, следвайки ритъма му. Изпитваше необяснима радост от физическото съприкосновение с човека, когото чувстваше толкова близък духовно. Мускулите на гърба му пулсираха под нейните пръсти. Ръцете му галеха извивките на тялото й, докосваха гърдите й. Устните се плъзгаха по лицето й, сякаш искаха да изследват и най-малката трапчинка, да запаметят и най-нежната линия.

Тялото й преливаше, сякаш безброй топли гейзери търсеха пролука. После замря и едно непознато усещане я накара да се извиси до лунното небе сред милиардите звезди.

Хок я остави без дъх, свърши и тялото му се претърколи до нейното. Гърдите му поеха дълбоко въздух, сякаш слизаше от гребена на океанска вълна Пейдж се разсмя.

— Защо се смееш? Сърцето ми ще се пръсне, а ти се смееш!

Тя го погали по лицето.

— Просто си помислих върху каква пламенна възглавница съм спала цяла седмица, без дори да подозирам.

С дланта си усети как по устните му пробягва усмивка. Той се надигна, седна и придърпа раницата си.

— Какво правиш?

— Търся кърпа. Имам чувството, че излизам от сауна.

— Искаш да кажеш, че ти действам като сауна?

— Не, разбира се. — Той се отпусна до нея и я прегърна. — Надявам се, не ти причиних болка?

— Поне не усетих.

Тя се наведе над него, за да види лицето му, но тъмнината й пречеше.

— Хок, винаги ли е толкова хубаво?

— Нямам представа. За пръв път се чувствам така.

— Защото, ако наистина е толкова хубаво, трябва да съжалявам за пропуснатите години.

— Знаеш ли? На мен също ми се случва за първи път — въздъхна той.

— Какво?!

— За първи път правя любов с жена, в която съм влюбен. Боя се, че това е заболяване, от което не искам да бъда лекуван.

Щастливо усмихната, Пейдж отпусна глава на рамото му.