Анет Бродрик
Полетът на ястреба (7)

Седма глава

— Когато напуснах Средния Изток, заминах за Югоизточна Азия за около три години — каза Хок, като подреждаше рибарските си принадлежности.

Двамата с Пейдж се намираха на брега на голям вир до един от безбройните криволици на потока. Облегнат на лакът, Хок вадеше тежести и блесни и внимателно ги разпределяше в клетките на рибарската кутия. Пейдж лежеше по гръб на няколко крачки встрани. Тя се наслаждаваше на тихото жужене на дивите пчели и безчетните мушици под сянката на трепетликата. Беше й приятно, че Хок й разказва живота си.

— Бил ли си някога в армията?

Той поклати глава:

— Не. Работех за армията, но като цивилен.

Пейдж гледаше как сенките на листата играят по лицето и тялото на Хок. Той беше без риза и в очите й се прокрадна неосъзнат копнеж.

— Никога ли не си имал дом, Хок?

Той се загледа в далечината, сякаш пресявайки спомените си.

— Роден съм в един резерват, недалеч от Дълси в Ню Мексико. До четиринайсетгодишен живях с майка си. Бяха хубави времена. — Той тръсна глава и продължи: — Една зима майка ми се разболя от пневмония и умря. — Стисна юмрук. Нищо друго не издавате чувствата му. — Не можех да си обясня нейната смърт. Мисля, че й беше все едно дали ще живее, или не. Смяташе, че ме е отгледала и не се нуждая повече от нея, нито от грижите й. Грешеше, но аз не знаех как да й го кажа…

— Тогава ти замина й реши, че не ти е нужен вече никой.

Той я погледна с изненада.

— Защо говориш така?

— Защото съм виждала как реагират децата, когато си загубили някой близък. Страхуват се да се сближат с когото и да било — нещо като превантивна мярка срещу нови разочарования и загуби. Не е лесно да понесеш смъртта на майка си, възрастта всъщност няма значение. Бях на осемнайсет, когато майка ми почина от рак!

— Но си имала баща си.

Тя се усмихна с тъга.

— Да. Той беше до мен и аз винаги ще му бъда благодарна за това. С негова помощ успях да преодолея мъката, да стъпя на краката си. — Пейдж замълча, а после добави: — Иска ми се да мисля, че и аз съм му помогнала с нещо.

Тя вдигна поглед към Хок:

— Познаваш ли баща ми?

Хок поклати отрицателно глава.

— Мисля, че ще ти хареса! — Очите й блеснаха. — Сигурна съм, че и той ще те хареса. Докторът си мечтаеше да си намеря съпруг точно като теб.

Пейдж направи иронична физиономия и се подпря на лакът. Хок приключи с рибарската кутия и я сложи зад гърба си. Пейдж беше само на няколко сантиметра от него. Долавяше лекия й парфюм. Уханието му се усилваше от лятната жега. Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да се абстрахира от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да знаеш, че от малка исках да стана лекар. Бях толкова целеустремена, че не позволявах нищо да ме разсейва, дори и момчетата. — И тя прокара показалец по носа му.

— Никога не си ходила на срещи?

— Ходех на училищните забави, но не се ангажирах. Исках по-бързо да порасна и да навляза в живота…

— И изглежда си успяла.

— Ако питаш баща ми, направо съм преуспяла. Казва, че не умея да се радвам на живота. — Тя се загледа към поляната. — Започвам да разбирам какво има предвид.

Щастливата й усмивка напомни на Хок колко тежки задължения лежат върху плещите му. Той отмести поглед и се замисли. Дали щеше да издържи, ако предприемат един голям преход?

Последните няколко дни прекараха много спокойно. Пейдж не страдаше от главоболие, а силите й бавно се възвръщаха.

— Пейдж?

— Да.

— Мислиш ли, че ще имаш сили да тръгнем?

Тя го погледна изненадано.

— Мисля, че да. Започна ли да ти омръзва?

Той се разсмя.

— Не, няма такова нещо!

На лицето й се разля усмивка и Хок почувства, че сърцето му се разнежва:

— Много се радвам! И на мен не ми е омръзнало.

— Искам да кажа… Едва ли някой ще ни открие. Затова по-добре да се спасяваме сами.

Тя се протегна, изпъна ръка над главата си и я постави на рамото му. Започна закачливо да чертае с пръст кръгчета по кожата му.

— Не съжаляваш ли, че трябва да споделяш с друг собствената си палатка?

Хок усети напрежение от допира й. Господи, колко му се искаше тя да си спомни истината!

Наистина ли го искаш, нашепваше вътрешният му глас, не са ли тези няколко дни най-прекрасните в твоя живот?

Той приседна и каза:

— Не, не съжалявам!

Пейдж се усмихна.

— Много се радвам — сложи глава на рамото му тя. — За следващия ти отпуск ще си взема по-подходящи дрехи.

— Пейдж…

— Хок…

Двамата започнаха едновременно.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Нищо важно. Помислих си дали не искаш да отидем и да поплуваме?

— Да поплуваме?

— Ами, да. Днес е много топло. Ти знаеш къде е водопадът. Вирът е дълбок и става за плуване. Можем да поплуваме… Ако искаш…

Ако иска!

Пейдж се изправи.

— Хайде! Да опитаме, може да ти хареса! — Лекият й звънлив смях накара Хок да запокити оръжията си и да се предаде в плен на очарователното й настроение.

Искаше тази жена да бъде щастлива. Беше готов да посвети целия си живот на нейното щастие. Но не знаеше как да го направи…

Тя го улови за ръката и го поведе към водопада. В тишината на топлия ден шумът на водата беше истинска благодат за ухото. Пейдж събу обувките си още с пристигането. Хок не искаше да плува, но докато се опита да възрази, тя съблече блузата и шортите си. Оскъдното облекло, по което остана, не скриваше почти нищо от тялото й. Когато видя изненадата му, лицето й поруменя.

— Не зная защо, но се срамувам от теб. Нали в края на краищата сме женени?! — каза тя и предизвикателно съблече всичко.

През последните дни ръцете и краката й бяха започнали да придобиват тен, който още повече подчертаваше белотата на останалата част от тялото. Хок гледаше занемял. Тя улови погледа му, изчерви се още по-силно и побърза да влезе във водата.

Колко дръзка можеш да бъдеш, помисли си тя, той се държи като истински джентълмен, съобразява се със състоянието ти, а ти се правиш на отчаяна прелъстителка!

Но тя искаше да му покаже, че загубата на паметта не бива да бъде пречка пред тяхната любов. Пуританското му въздържание вече не беше необходимо. Не знаеше как да му го каже обаче се надяваше, че му го е показала.

Чу плисък на вода зад гърба си и разбра, че е Хок. Не й стигаше смелост да се обърне. Доплува до мястото, където бяха оставили сапуна и шампоана и се залови да разплита косата си. После я поля с шампоан, направи обилна пяна и доплува под струята, за да я изплакне.

Хок седеше на няколко крачки и я наблюдаваше с нежност. Сърцето й биеше до пръсване. Водата стигаше до хълбоците му. И той като нея бе оставил дрехите си на големия камък до потока. Слънчеви отражения се гонеха по раменете и гърдите му. Пейдж не беше виждала по-красив мъж през живота си. Тялото му беше едро, добре развито. Лицето му излъчваше толкова любов. Любов към нея!

Разбира се, че ме обича! Точно както и аз, мислеше Пейдж. Това го е накарало да се ожени за мен.

Тя тръгна към него, без да сваля поглед от очите му. Тънката мъгла на желанието постепенно се спускаше над тях. Водата стигаше до гърдите й и те сякаш плуваха към него. Тя спря едва когато се докоснаха до неговите.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита със сподавен глас.

Беше му нужно истинско усилие, за да остане неподвижен. Цялото му тяло тръпнеше и тя не можеше да не почувства това.

— Не знам — едва чуто промълви той.

— Не се интересувах от никого и не търсех сериозна връзка, защото чаках теб. Чувствах, че някъде съществуваш и ще те позная, когато те видя.

Тя обгърна с ръце врата му, притискайки се към него.

— Толкова съм щастлива, че те дочаках.

Преградите рухнаха. Ръцете на Хок обгърнаха тялото й, притиснаха я силно към себе си. Устните им се сляха.

— О, Пейдж! Толкова те обичам! — прошепна той, едва поемайки си дъх.

Пейдж чуваше шеметните удари на сърцето си.

— И аз те обичам, Хок! Струва ми се, че съм те обичала през целия си живот.

От близкото дърво изписука птица. През листака се прокрадна лек вятър. Устните на Хок отново намериха нейните. Беше безсмислено да се съпротивлява. Светът оставаше на светлинни години зад тях. Те се намираха в някакъв свой рай, само двамата! И бяха много, много влюбени.

Той усещаше под ръката си нейния пулс. Сърцето му се мяташе като пленена птица в мрежата на птицелова. Повече не можеше да устоява. След няколко будни нощи, прекарани до нея — след дългите часове на желание и преодоляване на желанието — съпротивата му бе окончателно сломена.

Пейдж усети ръцете му върху тялото си. Те бавно се плъзнаха към бедрата. Никой не я беше докосвал така. Никой не беше събуждал в нея толкова силни усещания. Единствено неговите ръце можеха да я накарат да се почувства така обичана и желана.

Хок осъзна, че все още са в малкия вир. Грабна я на ръце и понесе към брега. Нежно я положи върху тревата. Ръката му докосна корема й и бавно се спусна надолу — тя беше толкова красива, деликатна и нежна. Не биваше да бърза. Наведе се над нея. Косата му леко допря рамото й. Устните му целунаха меката вдлъбнатина между гърдите й, после върховете им.

Пейдж се почувства някак безплътна. Грижите отлитаха все по-далеч. Оставаха усещанията — пръстите, които я галеха, устните — парещи тялото, аромата на кожата му, от който й се завиваше свят.

Опита се да повтаря неговите движения. Цяла седмица й бе предавал умението да живее сред природата, настъпваше време за нов урок. Урокът на любовта!

Погали го по гърдите. Ръката й заслиза надолу до корема и по-надолу, там, където предизвикателствата на страстта тръпнеха да ги докосне.

— Обичай ме, Хок!

Очите му изразяваха желание и любов.

— Обичам те! — промълви той.

Отдаването на Пейдж напомняше разцъфването на нежен розов цвят. Тя бе очаквала този мъж години. Колко ужасно би било, ако се бяха разминали! Сега обаче той беше неин.

Хок внимателно я покри с тялото си, стараейки се да не й причини болка. Устните му отново потърсиха нейните. Целуна я и леко се отдръпна, за да вижда лицето й. Тя повдигна клепачи, сякаш се събуждаше от дълбок сладостен сън.

Хок почувства как нечия невидима ръка стиска сърцето му. Как би могъл да прави любов с нея, когато тя мисли, че са женени? Как би могъл да се възползва от чувствата й, без да й е казал истината?

Той улови в длани лицето й и леко го разтърси:

— Пейдж, скъпа, чуй!

Усмивката й беше ослепителна:

— Слушам те. Смяташ да ми кажеш, че досега не си имал жена ли?

Той едва не се задави.

— Не, не точно това.

— И аз така си мислех. При трийсет и шест годишните девствеността е голяма рядкост.

Как можеше да се шегува! Нещата бяха толкова сериозни! Та тя изобщо няма представа какво имаше да й казва!

— Колко такива трийсет и шест годишни девствени познаваш? — попита той и отново се изкуши да я целуне.

Телата им си подхождаха, сякаш бяха създадени едно за друго. Само едно докосване беше нужно, за да проникне в нея. Тя също го целуна и каза:

— О, няколко дузини!

— Това е добре. Скъпа, ти се чувстваш отлично и аз те желая…

— Но се боиш, че ще ми причиниш болка, нали? Не се тревожи! Щом го искам, не бива да се страхуваш!

— Пейдж, имам да ти казвам нещо важно. Не можем да правим любов, преди да го чуеш!

Сериозният му тон я накара да се вслуша в думите му. Той я гледаше изпитателно. От страстта не беше останала и следа.

— Пейдж, в деня на катастрофата ти ме нае да те закарам до Флегстаф, защото беше разбрала, че баща ти е болен. Няколко часа по-късно самолетът претърпя аварийно кацане.

Усети как тялото й изтръпна. Отдръпна се от нея, без да отделя поглед от лицето й. Искаше му се да може да я защити, да премълчи, да се отрече от думите си, но вече беше късно.

Някъде дълбоко в себе си Пейдж усети болката. Объркани чувства нападаха мозъка й от всички посоки. Хок твърдеше, че не се познават, че той самият не е нищо повече от един случайно нает пилот. Твърдеше, че…

Пейдж скочи и трескаво затърси дрехите си. Облече се набързо, като избягваше да погледне към чисто голия мъж, лежащ там, където го бе оставила.

— Значи цялата тази сцена е един пълен фарс… Значи не само не сме женени, но дори не се познаваме?!

— Това не е вярно, Пейдж! Може да не сме се познавали, но вече няколко дни сме заедно! Научихме много един за друг. Казах ти за себе си толкова, колкото не съм казвал на никого!

Тя най-сетне си наложи да го погледне, но бързо отвърна глава. Той не си беше направил труда да се прикрие.

— Имаш ли нещо против да се облечеш? — рече тя с леден глас.

Хок почувства, че сърцето му спира. Тя приемаше нещата толкова сериозно, колкото беше очаквал. На какво друго всъщност би могъл да се надява?

— Пейдж, смятам, че трябва да поговорим!

— За какво? За това, че се държах като глупачка. Няма смисъл! Всичко ми е напълно ясно. Една нещастна стара мома намира мъжа на своите мечти и си въобразява, че е омъжена за него. По този начин всичките й фантазии могат да минат. Сигурна съм, че хич не ти е било лесно да не ми се изсмееш в лицето.

— Не съм ти се надсмивал, Пейдж. Аз просто се влюбих в теб…

— Стига! Край на комедията!… Единственото, което ме интересува, е да разбера, защо трябваше да летя при баща си? Каза, че бил болен… Баща ми никога не е боледувал.

Хок вече беше облечен и приглаждаше косата си с ръце. Приближи към нея, но тя се дръпна назад.

— Ти ми каза, че баща ти е получил сърдечен удар. Бързаше да стигнеш при него, колкото се може по-бързо.

Пейдж усети, че й премалява. Седна върху големия камък. Това беше ново за нея. Шокът беше толкова силен, колкото първия път, когато го чу.

— Сърдечен удар…

— Да.

— И ти ме държиш през цялото това време тук, вместо да съм във Флегстаф?! — Гласът й трепереше от гняв.

— Както виждаш, не разполагам с летящо килимче!

— Защо не тръгнахме пеша?

— Трябваше да се възстановиш. Не бях сигурен, че имаш сили за такъв труден преход. — Той отпусна ръце. — Надявах се, че ще ни открият.

Отчаяна, Пейдж огледа спокойния пейзаж.

— Ти си индианец, защо не сигнализира с дим.

— Много интересно…

— Не те забавлявам. Мисля как да се измъкнем оттук.

— Ти как мислиш, какво правя през цялото време?

— Опитваш се да ме прелъстиш.

Гледаха се гневно, с обида и отчаяние. Техният рай беше изчезнал, заедно с мечтите за съвместно бъдеще. Хок дълго не свали поглед от лицето й.

— Ако исках да те прелъстя, Пейдж, нямаше да водим този разговор. Вече щях да съм правил любов с теб. — По устните му пробяга горчива ирония. — Ти нямаше да имаш нищо против, нали?

И той изчезна нагоре по брега на потока, в посока към лагера.