Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hawk’s Flight, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Верих, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 56гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ?
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Анет Бродрик. Полетът на ястреба
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954–11–0150-Х
История
- —Добавяне
Пета глава
На сутринта ярка слънчева светлина огряваше поляната. В тревата светеха ситни капчици роса. Край потока пасеше млада сърна и се ослушваше често-често. Изостреният й слух долавяше единствено присъствието на местните обитатели — голяма заешка фамилия, двойка шумни катерички и един работлив бобър, които вече сновяха по своите си дела. Пъстропера сврака се караше на някаква птица, а присмехулник час по час огласяше простора с подигравателния си кикот.
За три дни животинките бяха започнали да привикват с необикновеното крилато същество, легнало като пиян ловджия на единия си хълбок на поляната.
Хок стоеше близо до палатката и оглеждаше околния пейзаж. Мястото беше наистина красиво — с нищо не отстъпваше на онова в Мексико, където се беше наканил да ходи. Даже имаше допълнение — красива жена, спяща в палатката.
Той разтри схванатия си врат — принудителната близост с Пейдж не му се отразяваше добре. Заклетото ергенство съвсем не беше плюс. Особено, когато непрекъснато ти се напомня от присъствието на една привлекателна и умна жена. Никой от познатите му не би повярвал, че се е държал така през тези два дни. Самият той не го вярваше.
Ще трябва да стои настрана от нея. Ще се занимава с риболов. Ще прави малки пътешествия, за да огледа местността. При обикновени обстоятелства, това би било отличен отдих. Той вдигна ръце и се протегна, опитвайки се да раздвижи изтръпналия си гръб. За съжаление, обстоятелствата съвсем не бяха обикновени!
Хок закрачи надолу по хълма. Можеше да започне да търси път, по който да се измъкнат, веднага щом състоянието на Пейдж позволи това. Оглеждайки високите скали, той реши, че трябва да се изкачи и да се ориентира. Можеше да забележи нещо — някакъв признак на човешко присъствие. В такъв случай, щеше да остави Пейдж и да отиде за помощ.
След като премисли всичко, Хок се почувства по-уверен в себе си.
Някой ден ще си спомням и ще се смея, рече си той. Ще го опиша — моя пробен брак!
Пейдж потърси с ръце Хок, но като не го намери, отвори очи и седна. Беше сама. Бавно се отпусна назад в постелята.
Съвсем смътно си спомняше как той си легна снощи. В един момент се беше събудила и видя, че лежи на гърдите му, с лице, сгушено до врата му. Усмихна се на този спомен.
Колко нови усещания й се събраха последните няколко дни! Никога не беше спала на открито. Не беше яла храна приготвена на огън, не се беше мила с вода от истински планински поток. Изненада се от мисълта, че всичко това й харесва. Може би от травмата на главата, гледната й точка се бе променила. Не помнеше някога да се е чувствала така безгрижна, така изгаряща от желание да прави нещо извън професията си.
Пейдж се сети и за баща си. Дано отсъствието й не му донесе извънредни грижи! Макар че той сам й предлагаше да излезе в отпуск. Винаги е казвал, че редовните почивки са добро средство за отмора.
Нещо не й даваше мира, но какво? Отнасяше се за баща й. Мислеше да ходи във Флегстаф на риболов. Беше ли заминал? Пейдж напрегнато потърка чело. Болката я дебнеше. Щом започваше да мисли за баща си, тя веднага се появяваше. Странно!
Тя затвори очи и се опита да се отпусне. Не бързай! Всеки ден си по-добре от предишния. Мисли за нещо успокояващо и приятно!
Дълго се мъчи, но най-сетне намери приятна тема — Хок! Името му прилягаше. Сякаш бе част от природата. Намираше го изключително привлекателен. Сигурно би се откроявал във всяка компания. Силата, която притежаваше, беше толкова естествена за самия него, че дори не му правеше впечатление. Движеше се с грацията на пантера. Изтърканите джинси и ризи подчертаваха силната му фигура, но той не обръщаше ни най-малко внимание на вида си. Не обръщаше особено внимание и на Пейдж. Държеше се с нея като с позната, а не като със съпруга.
Пейдж въздъхна. Споменът за прекараната до него нощ я накара да се почувства по-добре. Хок можеше да се държи хладно през деня, но през нощта я притискаше нежно до себе си, сякаш бе най-ценното нещо, което притежаваше. Възможно ли е да са се карали? Може би пътешествието е имало за цел да ги сближи? Познавайки себе си, Пейдж беше сигурна, че проблемът е предизвикан от вечната й вглъбеност в любимата професия. Хубаво би било да си спомни! Защото, ако е така, тя трябва да положи повече усилия, за да изглади недоразуменията.
Беше будна — значи трябваше вече да става. Отхвърли завивката, взе панталоните и се намръщи. Денем беше твърде топло за тях. Порови в сака си и измъкна една пола. С малко изобретателност можеше да направи от полата шорти, удобни за горещия ден. Намери в чантата си шевния несесер, седна с кръстосани крака и започна да шие. Най-трудно й беше с малките ножички, но в последна сметка успя да среже плата.
След около час тя излезе от палатката. Новите къси панталони разкриваха почти целите й бедра. Беше с тънка изумруденозелена блуза, с краища, вързани на кръста.
Жалко, че Хок не е тук, помисли си тя с усмивка, щях да му кажа, че аз съм Джейн, а той е Тарзан.
Слънцето вече беше високо в небето, но Хок никакъв не се виждаше. Дали да го чака, или да си направи закуската сама? Тръгна към потока, за да се измие. Какво не би дала за една топла вана, или поне душ! На живота сред природата му липсваха някои придобивки, твърде необходими за нея. Усети, че върху й надвисва сянка и едва не й прилоша. Изненадано вдигна очи. Хок стоеше и й закриваше слънцето. Беше гол до кръста, с изтъркани мокасини на краката. Гръдният му кош изглеждаше още по-широк и мускулест. Пръстите й потръпнаха, сякаш си спомниха докосването до него. Кожата му лъщеше и за миг тя помисли, че е потен. Когато се изправи обаче, видя, че е мокър. От косата му на тънки струйки се процеждаше вода, стичаше се по гърба и раменете му.
Устата й пресъхна и трябваше да преглътне, за да проговори:
— Какво става? Да не си паднал в потока?
Хок смаяно разглеждаше новите й одежди, давайки си сметка, че волята му е поставена на изпитание. Косата й отново беше сплетена на плитка. Тънката блузка едва прикриваше прелестните гърди. Шортите подчертаваха още по-силно изящните крака.
Какво каза току-що?! Хок тръсна глава и я изпръска. Тя се дръпна със смях.
— С удоволствие бих взела душ, Хок, но не такъв!
Очите й сияеха. Кожата й светеше. Усмивката й накара сърцето му да затупти по-силно. Чувствата му към нея сякаш изригнаха. В този момент той разбра, че е влюбен.
Хок никога не беше изпитвал такова чувство. Нито пък нещо близко до него. Нямаше представа какво се прави в подобни случаи. Току-що беше осъзнал, че изпитва любов към смеещата се пред него жена. И тази любов бавно го побърква.
— Наистина ли искаш да вземеш душ?
Слънцето светеше в очите й. Тя не виждаше ясно лицето му, но гласът му звучеше напрегнато.
— Ами, да! С удоволствие бих се изкъпала.
Той погледна кърпата, сапуна и гъбата, които беше взела от неговата раница.
— Наблизо има малък водопад. Там можеш да вземеш душ и да се изкъпеш. Сега ли ще отидеш или след закуска? Тогава водата ще е малко по-топла.
Тя огледа поляната и почувства, че все повече се привързва към този пейзаж. Защо досега се бе лишавала от радостта да се докосне до природата? При това от днес в нея се включваше и взимането на душ. Улови ръката му и каза:
— Нека да хапнем! Ще ти покажа какво съм научила.
Пейдж хукна със смях, държейки Хок за ръката. Когато стигнаха огъня, тя демонстративно разчисти място за него и го настани, за да може да я гледа как ще приготви закуската.
— Как е главата ти? — попита той, загледан в ситните лунички върху нежния й нос.
Само белегът от удара загрозяваше деликатното съвършенство на нейната кожа.
— Отлично! — отвърна Пейдж. — Наистина!
— Спомни ли си още нещо?
Тя наведе глава, после го погледна с тъжни очи:
— Не. Съжалявам.
— Няма за какво да се извиняваш. Ти не си виновна.
— Може и да е така, но все пак… нашата ваканция…
— Знаеш ли, Пейдж, искам да поговорим за това!
— Добре, аз също искам да поговорим.
Тя се наведе над огъня и се зае със закуската, повтаряйки движенията му.
— Съгласен съм. Какво искаше да кажеш?
Сега, когато цялото му внимание се насочи към нея тя се почувства несигурна. Беше обмисляла как ще започне, но нещата в момента изглеждаха различни Хок стоеше насреща й полугол и я гледаше напрегнато.
— Някои неща в отношенията ни ме притесняват — Тя замълча нерешително. Той също мълчеше — Ти спомена, че сме женени отскоро. Доколкото разбирам, ти си много независима личност…
Погледна го и с изненада забеляза на устните му лека усмивка:
— Това е самата истина.
Тя кимна:
— Аз също. При това съм доста упорита и дебелоглава.
Той не реагира. Техните караници, сигурно са били по-ужасни, отколкото си представяше.
— Опитвам се да ти кажа… Имам чувството, че между нас нещо не е наред. Във война ли сме били?
— Не, Пейдж, нещата съвсем не стоят така. — Добре. Сега е моментът да й каже истината, колкото и да е мъчителна за нея. С хладна пресметливост Хок подбра думите си. — Видях те, когато дойде в авиобюрото, за да наемеш самолет.
Тя го погледна с изненада.
— Защо ми е трябвало такова нещо? Аз не обичам да летя.
— Каза, че искаш да отидеш във Флегстаф, за да се видиш с баща си.
Той не сваляше поглед от нея, очаквайки реакцията й.
Внезапна болка в главата я прониза. Пейдж потърка чело. Баща й… Флегстаф… Беше решил да прекара отпуската си там. Дали е заминал вече? Сигурно. Иначе защо ще отива при него? По каква причина?
— Щом баща ми се намира във Флегстаф, не разбирам защо е трябвало и аз да ходя. Кой ще остане в клиниката? — Тя отчаяно поклати глава. — Няма логика. Никаква логика!
Забеляза, че Хок я гледа все така напрегнато.
— Хок, от колко време се познаваме?
Отговори й със спокоен, твърд глас:
— Ами, отскоро, Пейдж.
Тя го погледна с ужас и объркване. Хок я изчака сама да направи изводите си. Само че тя не ги направи.
— Не ти вярвам! Аз да се помъкна с някого, когото едва познавам?!
Думите му бяха предизвикали едва ли не шок у нея. Той изглеждаше в състояние близко до нейното. Не знаеше как да се измъкне. Какво, по дяволите, трябваше да й каже?
Тя приклекна до огъня и механично започна да разбърква закуската.
— Сигурно съм била ужасно преуморена или под страхотен натиск — промълви сякаш на себе си тя. — Годините на непрекъснато натоварване са ми дошли в повече.
Погледна към него.
— По улицата ли крещях, когато ме срещна за първи път, Хок?
Той започна да се смее, после поклати глава.
— Ще бъдеш ли откровен с мен? Ще ми отговориш ли направо, ако те попитам нещо? — пристъпи към него тя.
Най-сетне! Идва финалът и нещата приключват, помисли си Хок. Време беше!
Тя впери поглед в него, стараейки се да не пропусне и най-малкото трепване върху лицето му.
— Аз ли те помолих да се ожениш за мен?
Напрегнатото очакване, което се излъчваше от нея, го накара да поклати отрицателно глава.
— Слава Богу! — рече тя и го прегърна с облекчение.
Кулинарните занимания бяха напълно забравени. След миг Хок се намери по гръб, а Пейдж, подпряна на гърдите му с лакти, го гледаше.
— О, Хок, толкова ме изплаши! Никога не съм ходила по срещи. Не съм поддържала трайни връзки. Нямала съм нито време, нито желание за флиртове и сантиментални изживявания и… В един момент си помислих, че връзката ни е по моя инициатива.
Тя се вгледа в тъмните му очи и видя там своето отражение.
— Радвам се, че си бил достатъчно смахнат, за да направиш предложение на жена, която почти не познаваш! И че аз съм била също толкова смахната, за да го приема!
Устните й потърсиха неговите. Ръцете й нежно се плъзнаха по гърдите му. Хок я прегърна. Някъде далеч в съзнанието му биеха тревожни камбани, но той беше пленник… Пленник на инстинкти, много по-стари от съзнанието.
Привлече я към себе си. Тялото й се притисна към неговото. Гърдите й го докоснаха. Ръката му бавно се прокрадна под блузата и спря върху тях. Усети как тя потръпна като стрела, достигнала своята цел. Забраните, които Хок си беше наложил, започнаха да се топят като сняг. Пейдж се чувстваше в прегръдката му толкова щастлива — сякаш Бог я бе сътворил само за този миг.
Замириса на изгоряло. Хок се претърколи към огъня и скочи. Закуската им се превръщаше във въглен. Той свали съда.
— Урок номер едно, млада госпожо! Готвачът никога не напуска кухнята, докато яденето е на огъня!
Пейдж лежеше без дъх и го наблюдаваше. Хок извади ново пликче с овесени ядки и се залови с приготовлението на закуската. През това време тя реши да осмисли онова, което бе научила. Доктор Пейдж Уинстън, заклетата стара мома от педиатричната клиника на Ел Пасо, беше стигнала дотам, че едва запознала се с някакъв мъж, го беше последвала, без много да му мисли. Интересно, дали баща й знаеше за това? От колко време точно са женени? Възможно ли е да са на сватбено пътешествие? Хок трябваше да отговори и на още въпроси, но не в момента. Нуждаеше се от време за размисъл. Всяка нова подробност я изкарваше от релси. Пейдж се съмняваше, че може да понесе последиците.
Сигурно Хок се е смутил не по-малко и от мен. Затова отначало ми се видя толкова странен, мислеше Пейдж. Ами ако все още не сме се любили? При тази мисъл всички нейни сетива потръпнаха.
За миг спря разсъжденията си, за да се полюбува на играта на слънчевите лъчи върху гърба му.
Само от мен зависи да се променят нещата! Той ми даде да разбера, че няма дори с пръст да ме докосне…
Тя се усмихна. Неговата готовност да я чака, докато възвърне паметта си, заслужаваше уважение. Как би могла да му покаже, че вече е готова? За няколкото съвместни дни беше натрупала достатъчно спомени.
Пейдж вярваше на интуицията си — каквито и да бяха причините за женитбата й, не биваше да съжалява.
Хок се обърна и видя очите й. Те излъчваха топлина и нежност. Разбра, че тя все още го смята за неин съпруг. Ситуацията ставаше взривоопасна. И за двамата щеше да е най-добре да й каже за баща й. Както и цялата истина за тях. После ще я помоли да му прости. Но нека първо да закусят.