Анет Бродрик
Полетът на ястреба (3)

Трета глава

Пейдж сънуваше, че се издига в небето, после лети надолу, над планини, долини и бълбукащи потоци. Понякога беше сама, понякога един красив сокол летеше до нея. Сокол с блестящи черни очи.

Беше й топло. Пейдж се опитваше да отметне завивката, но тя не помръдваше. Едва отвори очи, но в тъмнината нищо не се виждаше.

Къде съм, чудеше се тя. През съзнанието й прелитаха като видения — мъж, огън, дъжд над дърветата, палатка.

Точно така! Тя беше в палатка. Отново се опита да се раздвижи и усети, че гърбът й е облегнат на нещо топло и дишащо — мъж. Лежеше в прегръдките му. Не помнеше с някого да е била в подобна интимна близост. Тогава какво правеше там?

Болеше я глава, но далеч не толкова, колкото в началото. Тя прокара длан по челото си и напипа голяма цицина на слепоочието. Ударила се е, но как, кога? Едрата ръка на непознатия я бе прегърнала през кръста. Това е спален чувал, спомни си тя. Аз съм на палатка с някакъв мъж. Как каза, че му било името?

Не можа да се сети. Докато се концентрираше, защото трябваше да си спомни на всяка цена, неусетно заспа.

Когато отново отвори очи, през процепа на палатката нахлуваше слънчева, светлина. Беше сама. Надигна се на лакът, погледна навън — наистина грееше слънце. Видя мъж, клекнал пред огъня, и усети мирис на кафе. Какъв аромат само! Успя да седне — ужасната пулсираща болка в главата бе изчезнала.

Кой беше мъжът, проявил грижи към нея? Спомняше си как влизаше в палатката, галеше я по косата, слагаше мокри кърпи на челото й, говореше нещо… Всичко плуваше в мъгла. Сега трябваше да приеме факта, че не сънува. Намираше се сама на излет с някакъв мъж, когото не познава, но спят един до друг. Защо? Тя намираше само едно обяснение — че е омъжена за него. Пейдж се опита да си спомни нещо от сватбата, но усилието й предизвика само болка. Ако беше малко по-добре, щеше да се справи с объркването си. Той спомена за самолет. За нищо такова не се сещаше!

Възможно ли е да е омъжена? Последните две нощи прекараха толкова интимно един до друг, че иначе не би могло и да бъде. Ако му признае, че е изгубила паметта си, той навярно ще й помогне да попълнят белите петна…

Пейдж се протегна, доволна, че има някаква цел. Безспорно амнезията й е временна. Погледна отново мъжа до огъня. Добре ще е да си спомни името му.

В палатката беше задушно. Пейдж се измъкна от постелята, потърси дрехите си, но откри само една раница. Вътре имаше мъжки дрехи. Пейдж порови и си избра някаква риза — ярка и карирана. Беше й доста голяма, но вършеше работа. Нави първо единия ръкав, после другия и колебливо пристъпи навън.

— Къде са ми дрехите?

Хок се обърна и зяпна от почуда. Пейдж стоеше пред палатката, облечена с негова риза. Краищата й стигаха почти до коленете, а през страничната извивка се виждаха дългите й стройни крака, които биха накарали всяка танцьорка от Лас Вегас да се пръсне от завист. С мъка откъсна очи. Всъщност нямаше кой знае каква нужда да се уверява в качествата на онова, което бе държал последните две нощи в прегръдките си.

Тя се чувстваше доста по-добре. Трябваше да даде израз на радостта си от този факт. Да, но беше си глътнал езика. Отиде до саковете с дрехи и провизии, подредени до близкото дърво, взе малкия й сак и се върна обратно.

— Ето, заповядай!

В негово присъствие Пейдж чувстваше неудобство. Пое сака, кимна за благодарност и изчезна обратно в палатката. Наведена над отворения сак, тя разгледа съдържанието му съвсем объркано. Вътре имаше няколко чифта бельо, един панталон, поли и блузи. Най-отгоре се мъдреха чифт ниски обувки. Друго в багажа й нямаше.

Пейдж надникна навън, за да пита къде са останалите дрехи, но се сети, че не знае името на съпруга си. Ситуация абсурдна, смешна и с всяка минута — все по-идиотска.

— А къде са останалите ми неща? — попита тя, когато го видя да се обръща към нея.

Хок приближи и каза:

— Ти носеше само един сак, Пейдж.

Тя кимна, решена да не се разстройва излишно. Погледна към огъня и рече:

— Кафето мирише чудесно. Предполагам, че сме на излет или нещо подобно… Във всеки случай умирам от глад.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. Тази сутрин бяха много по-ясни. Нямаше да е зле да хапне.

— Ще ти налея кафе, докато се обличаш ще стане и закуската.

Когато Пейдж излезе от палатката, Хок се усмихна окуражително. Тъмносините панталони и розовата блуза с дълъг ръкав изглеждаха по-подходящи за пейзажа, който ги заобикаляше. Във всеки случай повече от летния й костюм. С ниските обувки щеше да й бъде доста по-удобно.

Пейдж му се усмихна нерешително, Хок приближи и й протегна ръка като на срамежливо дете. Тя отметна коса и се остави да й кавалерства. Отидоха при огъня. Хок бе доволен, че дъждът спря, макар още да беше мокро. Той метна парче брезент върху един голям камък и подкани Пейдж да седне.

Тя беше по-слаба отколкото предполагаше. От малкото усилие, което направи, й се зави свят. Това не я притесняваше. Може би малко сън, след като се нахрани ще й дойде добре.

Хок наля кафето мълчаливо, чудейки се дали да попита как се чувства тя и какво си спомня. Пейдж пое чашата и отпи. Какво невероятно, почти божествено усещане беше глътката кафе. Вдигна очи и погледите им се срещнаха. Нямаше смисъл да се измъчва. Не можеше да си спомни нищо за него. По-добре да си признае, преди отношенията им да са се усложнили.

— Трябва да ти призная, че имам един проблем. — Тя наведе глава и се загледа в чашата си. — Боя се, че ударът е изтрил от паметта ми някои важни неща.

Наложи си да го погледне след тези думи. Топлината в очите му я окуражи.

— Не знам името ти, нито пък си спомням каквато и да било подробност от нашата сватба…

— Сватба?!

Тя кимна, решена да бъде откровена докрай.

— Не знам дори какво съм направила с брачната си халка.

Хок я погледна безмълвен. Откъде, по дяволите, и хрумна, че са женени?!

Спомни си как бяха споделяли спалния чувал цели две нощи. Беше го направил, защото нямаше друг изход. Първата нощ тя се намираше в шок и трябваше да я сгрее, а това можеше да стане единствено чрез топлината на собственото му тяло. Но втората нощ? Защо не й обясниш, че не сте женени, но е трябвало да спите в един спален чувал, просто защото няма втори. И ще го правите поне, докато ви открият и спасят, упрекваше се той.

— Хок — каза най-сетне след дълга пауза.

Тя го погледна неразбиращо.

— Името ми е Хок.

— Хок ли? Това какво е? Малко име, фамилия или прякор?

Думите й го изненадаха. Рядко му задаваха толкова въпроси. Просто на другите им беше все едно. Ако тя смяташе, че са женени, не беше за чудене, че пита.

— Майка ми ме кръстила Блек Хок — обясни той, — но после съм взел фамилията на баща си. По документи съм Хок Камерън, но ми викат само Хок.

Тя замълча, опитвайки се да осмисли чутото.

— Блек Хок е необичайно име.

— Така е — съгласи се той, — но не и за майка ми, която е потомка на апахите.

— А баща ти?

— Той не го е и чувал. Според майка ми, не обичал да се застоява на едно място. Изчезнал, няколко месеца, преди да се родя.

Хок говореше за тези неща съвсем спокойно. Тя седеше и се опитваше да си представи майка му. Нищо не излизаше.

Хок Камерън. Госпожа Хок Камерън. Пейдж Камерън. Пейдж Уинстън Камерън… Защо не й звучеше познато?

Пейдж усети, че се напряга прекалено, а това й се отразява зле. Спомни си съня с гномовете, които изпробваха строителните си умения върху главата й.

— Само да не започнат отново!

— Какво има?

— Главата ми. Като че ли ме удрят с чукове.

Хок бързо скочи:

— Защо не отидеш да си легнеш? Аз ще се опитам да ти намеря нещо по-леко за ядене. Още не си се оправила напълно.

Пейдж разтри с длан челото си.

— Да, сигурно ще е добре да си почина.

Той я придружи до палатката и й помогна да се съблече. Само когато докосна с ръка косата й и нежно прибра един кичур зад ухото й, тя почувства необяснимо притеснение.

— Ние сме женени, нали?

Той се вгледа в тревожните й очи. Тя има нужда от почивка, а не от неприятни вълнения — това сега беше най-важното. Хок я целуна нежно по челото, изправи се и я зави до брадичката. После внезапно отговори:

— Да, Пейдж! Ние сме женени, а сега се опитай да си починеш!

Тя затвори очи. Хок излезе и се залови с храната.

Голям умник си, рече си той, няма що! Да видим по-нататък какво ще правиш.

Минаха няколко часа, но той все още не беше измислил нищо. Пропълзя в палатката, за да я нагледа. Направи му впечатление, че не откъсва поглед от него.

— Тук е доста тясно, нали?

— Да. Когато купих палатката, нямах намерение да я деля с никого.

— Отдавна ли я имаш?

— Откакто се помня — засмя се той.

— Аз никога не съм ходила на палатка. Сигурно знаеш.

— Не, но не е трудно да се досетя. — Той взе ръката й в своята и попита: — Гладна ли си?

Пейдж не знаеше как да се държи с него. Не можеше да свикне. Кожата й настръхваше при всеки допир. Топлият му поглед силно я привличаше, пораждаше желание да го прегърне.

— Да. Малко — усмихна се тя.

— Ще ти донеса нещо за хапване. Ти само се отпусни и почивай. Аз ще се върна, ей сега.

Хок бързо напусна палатката.

Какво прави тази жена с мен, объркано се питаше той. Очите й не можеха да се изличат от съзнанието му. Бяха толкова изразителни и живи, изпълнени с болка, отчаяние и срамежливост. И как не! Откъде би могла да си спомни сватбата им, след като такава никога не е имало? Веднага щом се пооправи, той ще й каже истината. Ако не ги открият близките няколко дни, ще обсъдят как да се спасяват сами. Когато поукрепне, по-леко ще понесе вестта за баща си. През това време не виждаше нищо лошо да поддържа версията, че са на екскурзия сред природата. Щом мисълта, че са женени, я кара да се чувства по-добре, защо да я лишава от нея. Просто той не бива да забравя реалното положение. Искаше му се Пейдж да остане с добри впечатления от него. Тя несъмнено щеше да разбере причината за невинните му лъжи.

Пейдж спеше, когато Хок донесе храната. Реши да изчака, докато се събуди и се изтегна до нея. Имаше възможност да я разгледа на спокойствие. Не можеше да разбере с какво тази жена събужда инстинкта му да я закриля. Не приличаше на никоя от неговите познати. Ясният й мелодичен глас събуждаше неочаквани усещания и пронизваше цялото му същество.

Каква ирония, да си мисли, че сме женени. Едва ли двама души можеха да бъдат по-различни. Тя беше образована и очевидно преуспяваше в професията си. Неговите познания бяха трупани постепенно през нелекия му житейски път, който му бе отредила съдбата. Много часове бе прекарал в четене на книги, разбира се само онези, които сам бе преценил, че си заслужават. Даваше си сметка, че не е от изисканите мъже, с които навярно Пейдж беше свикнала.

— Защо се мръщиш? — стресна го въпросът й.

— Бях се замислил.

На устните й изгря усмивка.

— Сигурно мислите ти съвсем не са били непорочни?

Той също се усмихна.

— Има нещо такова. Боя се, че яденето ти вече изстина, но предпочетох да не те будя.

Тя се обърна на една страна.

— Чувствам се като човек, който проспива живота си. Не ставам за компания.

— Аз не се оплаквам! — Той едва се сдържа да не се наведе и да я целуне. — Ей сега ще притопля храната.

Когато се върна, тя беше седнала и сресваше косата си. Той й подаде чиния и постави до нея димяща чаша чай. Излезе отново и донесе още едни прибори. Храниха се, без да разговарят. Хок със задоволство констатира, че Пейдж има апетит. Дори цветът на лицето й беше по-добър. Най-лошото като че ли бе отминало.

— Хок, ще ми помогнеш ли да попълня някои от белите петна в паметта си?

— Сигурна ли си, че си готова за това? Нямаме бърза работа.

Тя въздъхна.

— Така е. Просто в момента се чувствам глупаво.

— Според мен, това е обяснимо. Сигурно всеки би се чувствал така. — Хок събра чиниите и ги сложи близо до отвора на палатката. — Защо не си починеш? Сигурен съм, че с времето ще си припомниш всичко. Не бъди припряна!

— Благодаря ти, че така добре се грижиш за мен, Хок.

Той погледна през рамо и се усмихна.

— Удоволствието е мое!

От усмивката му сърцето й затуптя по-силно.

— Опитай се да си представиш, че си на заслужен отдих. Отпусни се и се радвай на живота! — каза той, взе съдовете и излезе.

Разбира се, имаше право. Нищо не можеше да се направи — паметта й или ще се възвърне, или не. Пейдж продължаваше да се пита все пак от колко време са женени. Намираше го много привлекателен и от някои негови погледи заключаваше, че и той я харесва.

Тя се усмихна доволна от себе си. За двама женени, такива отношения… Съвсем не е зле! Да ми се ненадяваш какъв вкус съм проявила при избора на съпруг!