Анет Бродрик
Полетът на ястреба (2)

Втора глава

Пейдж стенеше. По лицето й се стичаше ледена пот. Тя направи опит да отмести глава, но спря, пронизана от остра болка. Дали така боли след препиване, хрумна й внезапно.

Съзнанието й се люшкаше, в хаос от усещания, неподвластни на волята. Пулсациите, придружаващи болката, идваха от някаква необяснимо твърда материя, притискаща я откъм лявото ухо. Опита се да повдигне глава, но отново й причерня.

След няколко минути или може би часове, Пейдж се чувстваше пленница на непознати жестоки гномове, високи, колкото джуджета. Едните стискаха главата й, докато другите без отдих я блъскаха с миниатюрните си чукове.

Тя се опита да повдигне ръка, но завивката я притискаше. Добре поне, че не беше вързана! Ако освободи ръката си, ще може да се съпротивлява. С едно замахване ще ги разгони като мухи. Те обаче бяха хитри. И толкова дребни, че…

— Трябва да лежиш мирно, Пейдж! Ще се оправиш. Опитай се да си починеш!

Къде беше чувала този глас? Дълбокият топъл тембър я успокояваше. Не, гласът на баща й звучеше различно! Баща й…

— Татко! — Тя се опита да седне. Къде ли е той? Трябваше му за нещо, но за какво?

— Всичко е наред, скъпа. Ще отидем при баща ти.

Гласът внушаваше сигурност. Но кой говореше? Една ръка се подпъхна под гърба й и я повдигна. От това жестоките джуджета заудряха двойно по-силно.

— Моля ви, спрете! — едва промълви тя, без да е сигурна, че те разбират езика й.

— Извинявай, но трябва да свалим тези мокри дрехи.

Искаше й се да обясни, че думите й не са отправени към непознатия, а към проклетите джуджета, заели се да демонстрират върху беззащитния й череп всичките си строителни умения. Това обаче изискваше невъзможни за нея усилия.

Усети върху челото си приятното докосване на студена мокра кърпа и въздъхна с облекчение. Изведнъж се почувства по-добре. Нечия ръка нежно разтриваше слепоочията й.

— Имате леко сътресение на мозъка, доктор Уинстън, но не смятам, че е сериозно. Сигурно до сутринта ще бъдете здрава.

Надявам се, добави наум Хок.

Думите му звучаха толкова уверено, че Пейдж се отпусна и заспа в очакване на оздравяването. Джуджетата вероятно се бяха разбягали. Слава Богу! Тяхната жестокост бе нетърпима.

Пейдж се раздвижи в съня си. По-точно — направи опит да се раздвижи, но не се получи. Какво се беше случило? Тя отвори очи и си даде сметка, че е преминала отвъд границата на реалното.

Безпорядъкът беше пълен. Главата й се опираше на нещо твърдо с цвят на светъл шоколад. Тялото й лежеше удобно отпуснато. Стори й се, че е в палатка, доколкото въобще можеше да вижда през мътната пелена на сумрака. Ден ли беше или нощ?

Опита да вдигне глава и с облекчение установи, че малките й мъчители си бяха отишли. Чувстваше само лека тъпа болка. Възглавницата й се раздвижи и тя разтревожено впери поглед в чифт черни загрижени очи, които я гледаха в упор.

Колко са красиви, помисли си тя с чувство на опиянение.

— Как си? — попита мъжът и гласът му болезнено отекна в нея.

Пейдж си даде сметка, че лежи на рамото му.

— Знаех си, че не трябва да посягам към чашката.

Не можа да разбере защо я погледна с недоумение.

Нямаше съмнение, че се намира в прегръдките на мъж. На мъж с големи черни очи. Ето на какво е способно подсъзнанието ми, рече си тя. Щом заспя, веднага мушва в кревата ми някой породист мъжкар. Много интересно!

Нищо не пречеше да му се наслаждава.

Ръката й лежеше върху голите му гърди. Опита се да раздвижи пръсти. Усети топлината на кожата му. Прокара длан по гърдите му и се усмихна. Не е лошо, съвсем не е лошо, каза си тя.

Почувства и други желания, както си лежеше удобно в прегръдката му. Единият й крак бе притиснат между неговите. Бедрата им интимно се докосваха. Заля я вълна от срам. Не беше сънувала толкова ярък, изпълнен с подробности сън. Върху дланта си чувстваше умерените удари на сърцето му, а неговият дъх галеше челото й.

Пейдж знаеше, че е достатъчно да се обърне и да погледне часовника, за да изчезне видението, но не можеше да издържи на изкушението да му се полюбува още някоя и друга минута.

Разсеяно отбеляза, че и двамата са по бельо. Беше й топло. Завивката ги обвиваше плътно. Тя повдигна леко глава и видя, че са в спален чувал.

Откъде ли подсъзнанието й извади спален чувал? Никога през живота си не бе живяла на палатка. За нея природата беше непознато измерение, което никога не би я помамило.

Тя, разбира се, нямаше власт над съня си. Не можеше да определя какво да има и какво да няма в него, но чак спален чувал?

Мъжът помръдна леко и мислите й се върнаха пак при него. Нима дишането му се беше учестило? Не я ли притисна по-здраво до себе си? Сърцето му определено биеше по-силно.

В този момент Пейдж си даде сметка какво става и дръпна крака си. Хайде, време е да се събуждаш, рече си тя наум. Знаем докъде може да стигне такъв сън!

Тя се опита да стане, но мъжът и завивката й пречеха. Премигна, опитвайки се да фокусира поглед върху будилника на шкафчето. Не откри будилник, нито шкафче. Седна след неимоверно усилие и главата й се допря до брезентов плат.

Не, тя не сънуваше! Несъмнено беше будна. Пълно безумие!

Пейдж се опита да си спомни защо е тук и от това тъпото пулсиране в главата й се усили. Докосна слепоочието си и откри голяма цицина.

Обзе я паника. Напрегна се да си спомни как се казва. Пейдж Уинстън. Възраст? Трийсет години. Професия? Лекар-педиатър. Адрес? Ладонна стрийт, 1328, Ел Пасо, Тексас.

Дотук добре. Спокойно, даде си кураж тя. Ударила си си главата и очевидно си замаяна. Медицинското образование си казваше своето и я караше да преценява нещата трезво. Сърцето обаче биеше лудо в гърдите и дишането й се ускоряваше.

Следващата стъпка е да разбереш къде си — тя огледа тясното пространство, търсейки някакъв предмет или детайл, който да й говори нещо. Уви, нищо познато!

Обърна се бавно и се загледа в мъжа, който все така лежеше до нея. Сигурно беше, че никога в живота си не го е виждала.

— Познаваме ли се? — попита любезно тя, с плаха усмивка.

Хок премигна от изненада. След няколкото часа сън умът му бе ленив и неподготвен за неочаквания въпрос на неговата спътничка. Той се облегна на лакът и почувства болка в мускулите — там, където беше лежала главата й през нощта.

— Не си ли спомняте?

— Не са ли ви казвали, че е невъзпитано да се отговаря на въпроса с въпрос! — възмути се тя.

Огледа лицето му. Не, не познаваше този мъж. Трябваше да разбере как са се озовали заедно.

Тя потърка удареното място, спомняйки си за непрекъснатата болка от последната нощ. Дали така боли след преливане? Ако — да, то решението й никога да не препива е правилно!

Хок я гледаше угрижено. Сътресението можеше да се окаже по-тежко, отколкото си представяше. Той подхвана брадичката й с показалец и я накара да завърти глава, така че очите им да се срещнат. Да, определено бяха замъглени. Най-вече дясното. В това нямаше нищо чудно, тъй като се намираше точно под голямата цицина.

Сега накъде? Още снощи след кацането беше направил всичко за нея. Намери й временно убежище, за да може да разтовари самолета, опъна палатката, постла я с дунапреновия матрак… Безпокойството за нея сякаш наелектризираше действията му. Никога нямаше да забрави собственото си облекчение и радост, когато тя се свести за няколко минути.

— Спомняте ли си нещо от снощи?

В очите й прочете единствено объркване.

— Не помните ли, че самолетът кацна?

Какъв самолет? Той говореше за някакъв самолет, за кацане…

Пейдж си припомни как в новини по телевизията бе виждала голям реактивен самолет, който се разбива в края на пистата и избухва в пламъци и дим. Кога беше гледала този материал?

Тя потърка замислено чело.

— Мисля, че не си спомням — отвърна най-сетне тя.

Ами сега какво, чудеше се Хок. Струваше ли си да подсилва страховете й, като признае, че макар да са се приземили успешно, самолетът не е в състояние да излети отново.

— Няма значение — отдръпна се в ограниченото пространство той. — Трябва да потърся сухи дърва, за да запаля огън. Нали мога да те оставя за няколко минути?

Напрегнатият му поглед я объркваше. Какво ставаше с мозъка й? Мислите й се въртяха в порочен кръг. Не можеше да разбере защо е тук, вместо в собственото си легло, в собствената си къща. Защо не се събужда от звъна на будилника? Нима не е време да се приготвя за клиниката?

Хок не можеше да се овладее. Главата й върху рамото му, срамежливо придърпаната завивка над гърдите, оголеният копринено мек гръб пред погледа му — всичко това му идваше твърде много. Той нежно я притегли към себе си.

— Всичко ще се оправи, скъпа, моля те, не се тревожи! Няма да позволя да ти се случи нищо лошо! — Устните му плахо докоснаха нейните.

Целувката му беше успокояваща и тя се отпусна в ръцете му, почувствала утехата и радостта, че някой се грижи за нея.

Навярно сънуваше. Друго обяснение не можеше да има. Може би беше сън в съня? Но в сънищата й не се беше появявал мъж като него. Целувката му я остави без дъх.

Хок леко се отдръпна, изненадан от действията си. Имаше намерение само да я успокои. Не очакваше такава реакция.

Още веднъж се наведе и я целуна, забравяйки кои са и къде са. Устните й леко се разтвориха, несъзнателно подканвайки го към близост. Техният вкус беше сладък, дъхът й — топъл и предразполагащ. Хок загуби чувство за реалност.

Какво става с мен, чудеше се Пейдж. Така не се беше чувствала никога. Никой мъж не беше обсебвал съзнанието й до такава степен. Кой беше той?

Пейдж се отблъсна от него, вглеждайки се в лицето му. Не можеше да открие нито една позната черта: гъста черна коса над високото чело, широки скули, мургава кожа, големи черни очи, които я омагьосваха… Но какво правеха заедно в спалния чувал?

Не можеха да бъдат съвсем непознати! Изглежда ударът беше по-лош, отколкото й се струваше. Ами ако нещата са сериозни? Дали не беше получила частична амнезия?

Пейдж затвори очи и се опита да се изключи от заобикалящата я действителност. Отпусни се! Спокойно! Всичко ще се оправи! Само без паника! Не паникьосвай и него! Няма защо да знае колко неща си забравила. Бъди сигурна, че скоро ще си ги спомниш!

— Претърпели сме самолетна катастрофа, така ли?

На устните му се появи усмивка:

— Не съвсем. Просто трябваше да извърша принудително кацане.

— О! — Тя продължи да го гледа. Беше толкова близо, че виждаше в очите му собственото си отражение. Поне научи нещо за него. Той е пилотът.

— Сега къде сме?

Мъжът помръдна едва-едва.

— Някъде в Източна Аризона.

Аризона?! Какво, за Бога, търсим в Аризона? Всичко това бяха глупости. И все пак, каква част от живота си беше забравила?

Пейдж потърка чело. Усети болезнени пулсации. Опита се да преглътне, но гърлото й бе сухо като след дълга жажда.

— Може ли чаша вода?

Хок я погледна. Като лекар тя не можеше да не знае, че на пациенти с мозъчно сътресение не се дават течности. Това бе основно медицинско правило. Но тя в момента не бе лекар, даде си сметка той. Не очаквай, че сама ще си сложи диагнозата и ще започне да се лекува!

Бавно прокара пръсти и приглади косата й.

— Боя се, че не мога да ти дам нищо за пиене Пейдж.

Тя го погледна отчаяно.

— Струва ми се, че имаш мозъчно сътресение. Не бива да пиеш!

Разбира се, помисли тя. Много добре го знам. Лекувала съм деца и с леко, и с тежко сътресение, но нямах представа, че човек се чувства така ужасно.

Трябва да я измъкна от тук, рече си Хок. Не знаеше какво си е въобразявал, докато я целуваше толкова страстно. Само ако можеше да не изглежда толкова отчаяна и уязвима… Чувстваше се обладан от желанието да я защитава, да се грижи за нея. Ако не си дадеше сметка какво прави, тя май щеше да има нужда от някой, който да я брани от самия него. Отметна завивката и посегна към джинсите си.

Не можеше да се изправи — палатката беше твърде малка. Напъха се в панталоните и изпълзя през отвора. Навън дъждът не беше спрял.

Чудесно! Само това им липсваше! Той бавно се изправи. Гъсти облаци забулваха цялото небе. Нямаше да може да изпрати нито дума за местонахождението си.

Вчера се беше отклонил от маршрута, за да избегне бурята. На никой и през ум нямаше да му мине да ги търси тук. На опитите му да се свърже по радиото не беше отвърнал никой. Трябваше да потърси помощ, но как и откъде?

Дъждът валеше монотонно. Едва ли можеше да се разчита да намери сухи дърва.

Докато измъкваше клони оттук-оттам, мислено търсеше някакво решение. Двамата с докторката извадиха късмет поне в едно — разполагаха с храна и оборудване. Можеха да издържат някоя и друга седмица. Обърна поглед назад към палатката, сгушена на едно хълмче, точно над поляната. Отдалеч човек би казал, че той и привлекателната му спътница са тук на излет и то от няколко дни вече.

Не виждаше как ще успеят да стигнат скоро до баща й. Даде си сметка, че Пейдж тази сутрин дори не беше споменавала за него. Възможно ли е да не си спомня причината за полета им към Флегстаф? Дали въобще помни накъде бяха тръгнали?

През годините Хок беше виждал повече контузии на главата, отколкото му се искаше, и знаеше, че последствията могат да бъдат непредвидими. Пейдж изглеждаше като човек напълно изгубил ориентация. Без съмнение страдаше от някаква степен на загуба на паметта. В това отношение той не можеше да й помогне особено. Знаеше много малко за нея.

Оглеждайки поляната, Хок малко се окуражи. Поне беше намерил прилично място и беше опънал палатката на хълм, за да избегне наводнение. Не можеха да я забележат от въздуха между храстите и дърветата, но самолетът се виждаше добре отгоре.

При тази мисъл той потрепери. Повредата беше сериозна. След такова принудително кацане обаче, да си тръгнеш жив и здрав, без да те влачат на носилка си струваше да се полее!

Вярно, на Пейдж не й се размина съвсем без нищо. Спомни си как изглеждаше снощи: косата, червеникавокафява на цвят, се беше разпиляла по раменете нежните черти, както и светлата кожа, подчертаваха уязвимостта и. Той отново почувства онзи ужас, когато я откри в безсъзнание. Затова пък колко бе красива, когато отвори тъмносините си очи!

Хок реши да прецени нещата трезво. Тя го привличаше. И то от момента, в който я видя. Как иначе би обяснил неудържимото си желание да я целуне? Изглеждаше отчаяна и прекрасна! Цяла нощ я държа в ръцете си, молейки Бога да се оправи. Трябваше да не дава свобода на чувствата си, да се грижи за нея и да направи всичко възможно, за да се измъкнат. Погледна небето. Не можеше да се надява на помощ в скоро време. Единственият им избор беше да чакат, докато Пейдж възстанови силите си и тогава да търсят някакъв изход. Нищо чудно да се наложи сами да се измъкват от планината.

Той също имаше нужда от почивка. Безспорно пряка опасност за живота им нямаше, поне докато Пейдж продължаваше да дава признаци на подобрение.

Огънят най-сетне припламна и Хок въздъхна облекчено. Ще трябва да внимава да не изгасне, след като толкова трудно го беше запалил. Изправи се и отиде до кашона с провизиите. Можеше да направи поне кафе.

Чу зад себе си шум и се обърна, точно когато Пейдж бавно изпълзя от палатката. Беше в летния костюм от предния ден. Изправи се и се огледа отчаяно. Но се олюля и Хок се втурна към нея.

— Пейдж, скъпа, не трябва да ставаш! — подхвана я той и й помогна да влезе обратно в палатката.

Тя послушно седна на спалния чувал.

— Трябва да лежиш, за да ти мине главата. Само настинка ти липсва! — Хок се наведе и бързо започна да я съблича. — Виж, дрехите ти са съвсем мокри!

Би трябвало да я остави гола до кръста, но знаеше, че тя ще се почувства неловко. Настани я в спалния чувал и каза:

— Моля те, не ставай повече днес!

Тя кимна и го погледна доверчиво като дете. Той взе кърпата, която й бе слагал на челото миналата нощ, намокри я и обви слепоочията й.

— Как се казваш?

Тъмносините й очи продължаваха да го следят. Той усети как сърцето му подскочи в гърдите: забравила е дори името му. Това бе лош признак. Не изглеждаше разстроена, а само объркана. Даваше си сметка обаче, че тя не бива да бъде тревожена. В момента за нея може би беше по-добре, че не помни много неща. Щом не се сеща за баща си, няма защо да я разстройва. Погали я нежно по бузата и каза:

— Името ми е Хок.

— Хок ли?

— Точно така.

— Хок значи сокол, нали? Винаги съм се питала къде живеят соколите. Сега вече знам. — Гласът й беше загубил приятния си тембър и звучеше като на малко момиче. — Соколите живеят във високите планини, далече от земната суета. — Тя притвори очи и добави. — Сега и аз съм сокол, слава Богу!

Той остана при нея почти през целия ден, като излизаше за малко само за да опита, за кой ли път, радиото в самолета и да си приготви нещо за ядене. Внимаваше да не заспи задълго и се ослушваше за всеки звук, който би означавал, че някой ги търси.

Часовете минаваха бавно, между огъня, самолета и палатката. Привечер дъждът спря и той се надяваше, че ще дойде помощ, но до вечерта нищо не се случи.