Анет Бродрик
Полетът на ястреба (14)

Епилог

Три години по-късно Пейдж не беше се разочаровала. Всичко наистина беше прекрасно.

Тя се обърна в широкия двоен спален чувал и погледна с любов мъжа до себе си. Бе открила нещо много вълнуващо — колкото по-дълго живееше с Хок, толкова повече го обикваше. Любовта й разцъфтяваше като цвете.

Наблюдава го безмълвно известно време, защото не искаше да го събуди. Изглеждаше й малко изтощен. Напоследък се бе преуморил, затова бяха дошли на почивка за няколко седмици сред природата. Тя вече знаеше какво трябва да се вземе за такова прекарване. Когато се върнаха в Щатите преди няколко дни, Хок нае хеликоптер и каза, че отиват на палатка в Източна Аризона.

Приземиха се край малко живописно езеро, което се пълнеше от подземни реки. Решиха да прекарат няколко дни край бреговете му. Докато търсеха място за лагер, Хок откри малък водопад.

В Перу Пейдж беше научила доста полезни неща. Успя да се сприятели с хората от селцето и те за нейна радост я приеха добре. Помагаше им да се грижат за своите бебета, нещо, което я правеше истински щастлива.

Хок се обърна на една страна и я прегърна.

— Премести се, мечок такъв! Чувалът не е само за теб! — възнегодува Пейдж.

— Кой е мечок?

— Ами ти!

— Така ли се отнасяш със своя любим?

— Ами като тежи почти сто килограма…

— Ясно. Означава ли това, че сватбеното пътешествие приключи?

— Не, разбира се. Ние сме женени само от три години. А сватбените пътешествия траят поне двайсет и пет. После всеки сам да се оправя.

Той се опита да прикрие усмивката си, но не успя.

— Не ти ли е студено?

— Не, тази екипировка е страхотна! Толкова е удобна!

Хок погледна към тавана. Палатката беше за шест души и имаше свободно място, където да се движат. Не ставаше за носене на гръб, но и дано не се наложеше.

— Искаш ли да отидем за риба?

Тя го погледна невярващо.

— Нали каза, че няма да ходиш за риба с мен, защото хващам повече от теб?

Той се усмихна невинно.

— Промених решението си.

— О! Защо?

— Защото обичам да те гледам как слагаш червея на кукичката.

— Хок, моля те, не ми се подигравай!

— Но, скъпа, толкова е хубаво да сме заедно! Обичам да се смея с теб, обичам всичко, което правим двамата!

Той се притисна към нея. Ръцете му обгърнаха тялото й, търсейки онези тайни желани места. През годините бяха се научили как да си доставят удоволствие. Потънаха в дълбините на нежността и изпаднаха в сладостна забрава.

— О, скъпа, толкова ми е хубаво с теб! — прошепна той, след като всичко бе свършило.

Двамата дълго мълчаха, щастливи един до друг.

— Хок?

— Да.

— Наистина ли заминаваме за Аляска след ваканцията?

Той повдигна глава, после отново я отпусна върху гърдите й.

— Да. Писмото остана в Ел Пасо, забравих да ти го покажа.

— Значи вече сме официални партньори. Ще осигуряваме хранителни припаси и медицинско обслужване за хората там, така ли?

— Точно така!

— Хок?

— Да.

— Трябва да ти призная нещо.

Той надигна глава и каза:

— Пак ли?

— Ами нещата могат да имат сериозни последици.

Той се поотдръпна и попита:

— Какво се е случило?

— Може би нищо, но все пак…

— Пейдж! — изрече той почти заплашително.

Тя го погледна неуверено, но все пак продължи:

— Забравила съм си хапчетата… — Очите й внимателно следяха изражението му. Лицето му нищо не издаваше.

По дяволите, рече си ядосано Пейдж, той все още може да скрива чувствата си, когато реши!

— Много интересно… Чакала си почти цяла седмица, за да ми го съобщиш.

— Знам. Извинявай.

— Но не ми го каза по-рано, нали!

— Не, защото… След катастрофата нали не забременях, въпреки че се любихме без хапчета?

Той я погледна. Лицето й беше толкова напрегнато, че не можа да се сдържи и се усмихна.

— Разбирам, че искаш да имаме истинско семейство, независимо, че заминаваме за Аляска.

Тя поклати глава.

— Не съм го решила предварително, Хок. Просто видях, че съм ги забравила, но не съжалих.

— Ти си една хитра, потайна женичка, знаеш ли това? — Пейдж се усмихна. — Но ако не беше такава, щях да пътувам сам и да се чувствам самотен, нямаше да има кой да ме топли, да бъде с мен, да се грижи за мен… Защо тогава трябва да очаквам, че заслужавам сам да реша дали да стана баща и кога? Сега вече знам какво е да те водят за носа!

— Теб ли те водят за носа?! Аз?

Пейдж седна и отметна завивките.

— Да. И на мен ми харесва! — прошепна той и я сграбчи, преобърна я и допря лицето й до своето. — Надявам се този път наистина да имаме дете, а ако тревогата е лъжлива, с удоволствие ще прекарам останалата част от времето си, всецяло отдаден на тази отговорна задача!

Тя въздъхна и щастливо отпусна глава на гърдите му.

— Точно това твое изключително чувство за отговорност ме кара да съм луда по теб!