Анет Бродрик
Полетът на ястреба (12)

Дванадесета глава

Пейдж поклати отрицателно глава:

— Не мога повече, татко. Нахраних се.

Филип погледна чинията пред дъщеря си. Почти цялата беше пълна.

— Пейдж, ядеш по-малко от врабче!

Тя се засмя.

— Помниш ли как ми се подиграваше, че ям като хищник?

Той се усмихна.

— Наистина, беше още момиче. И грам не ти се лепеше. Сега какво правиш? Не ядеш, изразходваш калории, които не е ясно откъде взимаш.

В трапезарията влезе Сара с кана кафе и им наля по чаша.

— Сара, вечерята както винаги беше чудесна!

Възрастната жена не скри задоволството си.

— Радвам се, че ви хареса, госпожице.

Филип стана.

— Защо да не пием кафето в моята бърлога, а Пейдж? Хем ще се поизпънем в креслата.

Пейдж от години имаше навика да прекарва петъчната вечер с баща си. Така можеха да си кажат едно-друго, да обменят мисли по професионални въпроси. Макар да работеха в една и съща клиника, рядко имаха време да се видят.

Пейдж се отпусна в един от фотьойлите. Отдавна не беше се чувствала толкова уморена. В съзнанието й за миг изплуваха моменти от катеренето по стръмните планини, но тя решително ги отблъсна. Това се беше случило в друг живот и с друг човек.

— Пейдж?

— Да.

— Тревожа се за теб.

Тя вдигна изненадана поглед към баща си.

Той седеше на отсрещния фотьойл, доволен и отпочинал на вид. Бяха му обещали да започне работа на половин ден като консултант и това явно го окуражаваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Отслабнала си, не ядеш, имам чувството, че не спиш достатъчно и това ме притеснява. А мислех, че сме приятели.

Тя го погледна настойчиво.

— Ние наистина сме приятели.

— Но не достатъчно близки, за да споделяме грижите си, така ли?

Озадачена от сериозния му тон, Пейдж отвърна:

— Татко, не разбирам за какво говориш!

Той вдигна рамене. Не можеше да я принуди да се изповяда, но симптомите му бяха ясни. Тя имаше нужда да се открие пред някого. Неотложна нужда. Очите му излъчваха обич и загриженост.

— Пейдж, мислила ли си да се посъветваш с приятел или колега?

Толкова ли сериозни изглеждаха нещата, помисли тя объркана. Толкова ли й личи, че страда? Направи всичко възможно да забрави Хок и дните, които прекараха заедно. Понякога през деня й се удаваше да не мисли за него, но през нощта той завладяваше сънищата й и тя сякаш губеше разсъдък.

Изправи се в креслото, за да вижда по-добре Филип. Дали пък ако поговорят няма да се поуспокои?

— Спомняш ли си, че когато получи сърдечния удар, аз летях до Флегстаф, или по-точно се опитах да летя?

Той кимна безмълвно, опасявайки се да не я разколебае, след като веднъж е почнала да говори.

— Една седмица сред дивата природа с някой ти дава възможност да го разбереш що за човек е много по-добре, отколкото, ако го познаваш от години. — Тя малко трудно намираше думи, за да опише случилото се между нея и Хок.

— Така е — промърмори Филип.

— През живота си не съм срещала човек като Хок Камерън! Той е толкова различен — сякаш идва от друга планета! Възхитителен е!

Тя изчака да чуе реакцията му, но той мълчеше. Очакваше продължението.

— Хок е вълк-единак. Живее сам от четиринадесетгодишен. Обиколил е света, работил е къде ли не… И не иска да се спре на едно място.

Филип започваше да разбира, не толкова от думите й, а по-скоро от премълчаното.

— Ти си се влюбила в него — констатира той спокойно.

Тя рязко вдигна глава и го погледна смутено.

— Не знам вече какво чувствам! Изглежда не мога да го забравя. Спомням си всяка негова дума, всеки жест…

Лекото й изчервяване му даде достатъчно информация.

— Той ме научи как се оцелява сред дивата пустош, как да се справям сама, как да търся храна. Нищо, че имахме и екипировка, и провизии, и… — Тя поклати глава. — Не мога да разбера защо толкова ми липсва.

Баща й се засмя.

— Това е любов.

— Как може да се преодолее?

— Защо трябва да я преодоляваш?

— Нямам друг избор. Той ми каза, че сме от различни светове.

— Ти си го знаеше, нали?

— Да.

— Но това май не променя нещата или се лъжа?

Очите й бавно се наляха със сълзи и погледът й се замъгли.

— Не.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Нищо. За връзката ни само аз не съм достатъчна.

— А-а — провлече Филип, — сега разбирам. Ти си влюбена, но той не проявява интерес към теб.

Пейдж усети как сърцето й трепна при спомена за всичко онова, което Хок й беше засвидетелствал. Едва чуто тя прошепна:

— Каза ми, че ме обича.

— Сигурно е така.

— Но не ме обича достатъчно!

— Не мога да кажа, че разбирам какво точно имаш предвид. Каква единица мярка използваш?

— Каза ми, че не е домашно кученце, което ще скимти за малко внимание от моя страна. — В гласа й имаше много болка и обида.

Филип се разсмя. Очите й се разшириха от мъка.

— Пейдж, скъпа, би ли обърнала внимание на домашно кученце, което се навърта, за да го погалиш? Защо се разстройваш от тези думи?

Тя се замисли.

— Може би защото усещам, че ревнува от професията ми. Вече му бях казала, че нямам време за лична връзка.

— Тогава не го упреквам! След като си декларирала, че нямаш намерение да променяш живота си, заради вашата връзка…

Изненадана от думите му, Пейдж погледна объркана баща си.

— Така е.

— Тогава какво очакваш? Ако поне половината от това, което ми разказа за него, е вярно, той не би се задоволил само с трохите от твоя живот.

— Прав си, но аз не мога да му дам повече.

— Наистина ли?

— Ти си лекар. Знаеш колко много изисква тази професия.

— Да, но знам и още нещо! Направих големи грешки — позволих й да се разпорежда изцяло с живота ми.

Пейдж за първи път чуваше баща си да говори така и когато видя на лицето му болка, разбра, че и той има мъчителни спомени.

— Обичах майка ти повече, отколкото можеш да си представиш. Тя въплъщаваше мечтата ми за съпруга и жена. Чудо на чудесата е, че и тя чувстваше същото към мен. Споделените чувства са голяма рядкост и трябва да се пазят. Не бива да се отнасяме с равнодушие към тях.

Филип замълча и преглътна, като че ли нещо заседна на гърлото му.

— Проявих непростимо лекомислие. Помислих, че любовта е нещо обикновено. Бях млад, амбициозен и много късоглед. Въобразявах си, че вечно ще сме заедно. Междувременно трябваше да си създам име, да спечеля пари и какво ли още не…

Той погледна Пейдж — болката в очите му беше огромна.

— После… вече нищо не можеше да се промени. Графиците бяха направени. В тях нямаше време за майка ти. — Той поклати глава. — Тя никога не се оплака, макар да знаеше, че е второстепенното в живота ми. Но бъркаше. Бях решил, че ще намерим време за себе си по-късно… Трябваше да подредя нещата по важност още в самото начало, защото времето не стига за всичко.

Докато слушаше, Пейдж се разплака. Спомените й съвпадаха с това, което разказваше баща й. Помнеше радостта на майка си, когато баща й се прибереше по-рано и имаше време за тях, помнеше как броеше дните до отпуската му. Тогава заминаваха някъде заедно, далеч от непрекъснатите му служебни задължения.

Знаеше колко майка й обича баща й. Чак сега обаче си даде сметка за неговите чувства към нея.

Имаше над какво да се замисли.

 

 

Късно вечерта Пейдж лежеше с поглед вперен в тавана и премисляше чутото. Животът беше пълен с възможности. Понякога човек избира един вариант и с това елиминира много други, не по-малко интересни.

Така ли беше станало и с медицинската кариера? Преди й беше все едно. Професията даваше всичко на Пейдж. Но сега имаше нужда от още нещо, за да се чувства щастлива.

Имаше нужда от Хок, от неговото хладнокръвие в живота, което сякаш слагаше ред в нещата. Трябваше й неговата любов и нежност, неговите шеги, неговият възторг от всичко наоколо. Трябваше й топлината му през дългите нощи.

Какво обаче изпитваше той? Беше й казал недвусмислено, че не иска да се обвързва. Той харесваше сегашния си начин на живот — свободен да идва и да си отива, когато му хрумне.

Ами ако не я желае?

Тя си спомни за деня, когато отново бяха на реката и го видя, застанал под силната струя на водопада. Видя израза на лицето му, когато се обърна към нея, любовта и желанието, изписани по него.

Спомни си неудържимата му страст. Тогава той я искаше. Имаше ли начин отново да го накара да я пожелае? И ако е така, дали ще поиска да сподели живота си с нея?

Внезапно я осени мисъл. Видя й се толкова странна и чужда — а самата тя беше ли готова да сподели неговия живот?

Пейдж прекара много дни и нощи над този нелек въпрос.

 

 

Късното септемврийско слънце напичаше металния хангар, където Хок поправяше мотора на самолета. Чувстваше как потта се стича по гърба му под работния комбинезон.

Нарани ръката си на една част от мотора и огласи въздуха с няколко ругатни по адрес на самолета и горещината в Ел Пасо.

Изправи се и потърка уморения си от прегъването гръб. Погледна навън от хангара. Синьото тексаско небе приличаше на декор, на чийто фон се очертава връх Франклин, надвиснал току над града. Отиде до чешмичката и дълго пи.

Знаеше, че не е във форма, но какво, по дяволите, можеше да стори? Не че не бе опитвал — направи и невъзможното.

Не можеше да забрави Пейдж. Когато я видя на благотворителната вечер, се убеди за сетен път, че никога няма да имат трайна връзка, но и това не му помогна. Тогава за пръв път излезе и се напи като пън. За нещастие обаче и за последен. Опита се да я измести от съзнанието си с други жени. Имаше няколко познати в Ел Пасо, които започна да посещава. Само че сега те му изглеждаха различни. Разговорите с тях бързо доскучаваха. Как е могъл преди да бъбри с тях часове? Невероятно! Реши, че едва ли ще намери партньорка като Пейдж. Не, не за леглото — там не можеше да има проблеми!

След третия опит се оказа, че има… Тази проклетница Пейдж го беше превърнала в евнух! Налагаше му се да обяснява, че е много пиян. Отиваше си и наистина се напиваше до забрава. Дяволите да я вземат!

В хангара влезе Рик — Хок точно вземаше един малък френски ключ.

— О, Хок… — Рик напоследък не беше наясно как да се държи с приятеля си — беше кисел като лимон. Не знаеше как ще приеме новината, която му носеше.

— Кажи! — Хок вече мушкаше ръка в мотора.

— Търсят те.

Хок вдигна изненадано глава. На летището обикновено никой не го търсеше.

— Кой е? — намръщено попита той.

— Ами, виждал съм я само веднъж. Мисля, че е онази, дето нае самолета за Флегстаф през лятото. Не я попитах за името.

Сякаш гръм го удари. Едва си пое дъх — дробовете му като че ли бяха спрели да работят.

— Пейдж ли е? — едва прошепна той.

— Да, мисля, че се казва така. Доктор Уинстън, нали?

— Пейдж е дошла тук?

Рик кимна, изненадан от онова, което ставаше с приятеля му. Изведнъж тя се бе пренесла от мислите на Хок в действителността.

— Какво иска?

Рик се почеса по главата.

— Каза, че възнамерява да наеме самолет или нещо такова… Но ти да пилотираш.

По дяволите! Трябва й самолет, за да демонстрира пренебрежението си към стария си спътник, самоукия пилот? Що за игра е намислила?

— Кажи й, че съм зает.

— Казах й.

— Е, и?

— Каза, че ще почака.

Въздухът отново се изпълни с ругатните на Хок за прищевките на някои жени, способни да се вдигнат посред бял ден и да чакат Бог знае колко, само и само за да се срещнат с някого.

Рик чакаше. Какво да й кажа?

Хок се вторачи в приятеля си. Бяха се запознали в Югоизточна Азия преди дявол знае колко години.

При мисълта, че трябва да се види с Пейдж поне още веднъж, той изръмжа:

— Нека дойде тук!

Рик изненадано огледа хангара.

— Тук? Ще стане цялата в машинно масло.

— Каква трагедия, нали? Ако иска да ме види, да дойде тук. Нямам намерение да се мия, за да говоря с някаква хайлайфна дама.

Рик понечи да тръгне.

— Добре де, Хок, само не си го изкарвай на мен. По-спокойно.

Хок го погледна стреснато.

— Извинявай, Рик! Ти нямаш вина.

Рик махна с ръка.

— Здраве да е! Проблемът ти е, че не водиш редовен полов живот.

Той се засмя и тръгна.

Беше уцелил в десетката. Хок много добре знаеше, че след Пейдж фактически не бе спал с жена.

Грабна един парцал и започна да бърше ръцете си. Стоеше с лице към вратата, откъдето трябваше да влезе тя. Имаше нужда от доста кураж, за да се справи с нея отново. Надяваше се това да е за последен път.

Вратата бавно се отвори, Пейдж надникна и влезе в хангара. Беше в рокля без ръкави, ушита от някакъв лек плат — полата й се вееше около коленете. Моделът подчертаваше красивите бедра и тънките глезени. Малките й стъпала бяха обути в сандали. Хок усети как тялото му потръпна.

Точно това му трябваше — неоспоримо доказателство, че все още му действа много силно.

Тя приближи колебливо. Забеляза, че е поотслабнала. Сега изглеждаше още по-уязвима. Той не помръдна — нека дойде.

 

 

Когато отвори вратата на хангара, Пейдж така трепереше, че не знаеше ще може ли да върви. После вниманието й бе привлечено от необичайния вид на хангара. Сградата беше огромна, вътре имаше три самолета и няколко мотора, всичките почти разглобени.

Забеляза Хок, чак когато той помръдна. Беше в мазен яркочервен комбинезон с очернена буза. Когато го видя, цялото й тяло се разтрепери. Той я гледаше със сериозно лице.

Пейдж си представяше тази среща от седмици. С баща си бе обсъждала възможните изходи и как да реагира. Какво ще стане, ако я отблъсне? Как ще го преживее? Умът й не го побираше.

Напомни си, че никога не е чакала наготово, не се е оставяла събитията да я носят. Не можеше повече да чака и Хок. Трябваше да се срещне с него още веднъж. Като приближи, съжали, че избърза. Не беше съвсем готова.

— Здрасти, Хок!

— Защо не си в клиниката?

— В сряда следобед имам свободен ден.

— А-ха.

Той си погледна ръцете, които още стискаха парцала, и продължи да ги чисти, сякаш това беше най-важното нещо на света.

— Как я караш? Как са ти ребрата?

— Нищо ми няма. А ти?

Тя се усмихна. Колко откровена можеше да бъде? Аз съм ужасно зле, Хок. Откакто спах в твоите прегръдки, една нощ не съм прекарала спокойно. Нищо не ми се услажда след храната, която ми приготвяше на огън, мислеше си Пейдж.

— Горе-долу.

Той я загледа с очакване, но след като тя не каза нищо повече, попита хладно:

— Какво те води чак тук?

Тя се напрегна. Леко долавяше мириса на одеколона му — беше го усещала дори в сънищата си. Искаше й се да се хвърли в ръцете му, но той недвусмислено показваше, че няма да е добре дошла.

Дали да не си тръгне? Обикновено разбираше отговора от неговия тон или жест. Явно за него тя вече не означаваше нищо.

Или може би крие чувствата си, помисли си тя. Никога не ти е било лесно да разбереш какво мисли наистина.

Пейдж пое дълбоко дъх.

— Искам да наема самолет за екскурзия и мислех, че ще пожелаеш да го пилотираш.

Самолет за екскурзия! Побъркала ли се е? Погледът на Хок се спря на ръцете й — кърпичката бавно и последователно ставаше на лентички. За миг на устните му се появи лека усмивка. Много е нервна, кой знае защо, рече си Хок.

Той поклати глава.

— Съжалявам, Пейдж, но няма да мога да те откарам. Рик не ти ли каза, че напускам Ел Пасо?

Изненадата беше по-голяма и от шамар по лицето. В мечтите й това беше единственото неизменно нещо — Хок някак си трябваше да е наблизо.

— Къде отиваш? — едва помръдна скованите си устни Пейдж.

— Един земевладелец от Перу, с който се запознах преди няколко години, ме вика да работя при него. Решил е, че ако наеме пилот, ще си улесни живота.

— Кога заминаваш?

Думите й увиснаха в продължително мълчание. Най-сетне той махна към самолета зад гърба си.

— Щом го приготвя за летене. Откакто кацнах на оная поляна в Аризона, все нещо му куца.

Пейдж огледа по-внимателно самолета.

— Искаш да кажеш, че това е същия самолет, с който летяхме ние?

— Да. Само него имам, но смятам да го продам и да си купя друг, преди да тръгна за Южна Америка. Нещо му нямам доверие.

Той се облегна на крилото и потупа с ръка самолета. В жеста му имаше много привързаност, противно на думите му.

— Как го докара дотук?

— Не беше лесно. Отидох с хеликоптер и го ремонтирах. Макар и с малко чужда помощ, успях да го измъкна оттам.

— Хок?

Той я погледна с хладни очи.

— Да?

— Искаш ли да дойдеш при мен довечера… на вечеря?

Лицето му остана мрачно.

— Защо?

— За да поговорим.

— За какво?

С усилие се въздържа да не отвърне „за нас“, защото знаеше какво ще й каже. Той не искаше да приеме, че двамата имат шанс. Тя обаче бе готова да се бори за любовта им. На няколко пъти откакто влезе в хангара, Пейдж успя да надникне под безизразната му маска. Липсваше му! Точно както и той на нея. Някак трябваше да го убеди да опитат, но се нуждаеше от време, за да помисли как да го направи. Плановете му за заминаване преобърнаха наопаки всичките й намерения.

— Трябва ли на всяка цена да има някаква причина, за да прекараме една вечер заедно?

— Не е задължително. Просто не виждам защо.

— Моля те, Хок, направи го заради мен.

Когато ме погледне умолително с тези очи, направо ме свършва, мислеше си Хок. Оставам без капка воля. Ама че глупак! Изглежда изпитвам някакво удоволствие да се самоизмъчвам. Имаше специална дума за този вид хора…

— В колко часа?

Усмивка озари лицето й. Ако не беше този парцал в ръцете му, сигурно щеше да я прегърне и целуне, но се овладя.

— Защо не дойдеш в седем? — Тя порови в чантата си и извади тефтер и писалка. Написа нещо, скъса листа и му го подаде.

— Това е адресът ми. Оставям те. Извинявай, че прекъснах работата ти. — Тя тръгна към вратата. Ще се видим довечера в седем. — Пейдж бързо излезе, преди да му е хрумнало нещо друго.

Хок остана като закован, загледан във вратата, зад която тя изчезна. Щеше да вечеря с нея. Щеше да види къде и как живее. С други думи, щеше да събере нови спомени. А после — ще се мъчи да ги забрави.

— Сигурно съм си загубил ума — измърмори Хок и отново се захвана с мотора.