Анет Бродрик
Полетът на ястреба (11)

Единадесета глава

Смехът на Алисия, лек и звънлив, витаеше в съня на Пейдж, дразнеше сетивата й и сякаш й се надсмиваше.

Снощи, когато най-сетне си позволи да легне заспа дълбок и здрав сън. Температурата на Хок беше спаднала. Удаде и се да превърже ребрата му и да почисти раните по лицето и главата. Щеше да се оправи.

Беше го оставила да спи, но от звуците в съседната стая личеше, че той не само е буден, но се радва и на компания. Чу ниското боботене на гласа му и доволния смях на Алисия.

Пейдж се опита да не обръща внимание на болката, която я прониза. Все пак Хок не беше нейна собственост. Не помнеше някога да й се е вричал. Така ли е наистина, запита се тя.

Порови се из дрехите си и се спря на пола и блуза. За жалост бяха поизмачкани, но тя ги провеси в банята с надеждата, че докато се къпе, ще се изправят на парата.

Молил ли те е да поемаш някакъв ангажимент? Въобще, искал ли е нещо от теб? Вътрешният й глас продължаваше да не й дава покой. Припомни си времето прекарано с него, всичките им разговори, любовните им преживявания. Беше й казал, че с никоя не се е чувствал както с нея. Това малко ли е?

Никога досега Пейдж не беше предполагала колко уязвима е всъщност. За първи път бъдещето я плашеше.

Окъпа се и се облече. После внимателно прибра косата си отзад с шнола. Почувства се пак предишната Пейдж и тръгна към Хок по тесния коридор.

Той седеше и пиеше кафе. Таблата с чиниите върху масата подсказваше, че апетитът му се е възвърнал.

Алисия седеше до леглото, но скочи при влизането на Пейдж.

— Пациентът ти тази сутрин е много по-добре, доктор Уинстън — съобщи девойката с бодър глас.

Пейдж се усмихна на Хок.

— Радвам се да го чуя! Много се радвам.

Той обаче не й отвърна с усмивка. Нещо повече.

— Не очаквах, че си още тук, доктор Уинстън. Мислех, че вече си тръгнала за Флегстаф.

Доктор Уинстън? Пейдж погледна озадачената Алисия. Значи се преструва, придава си важност, помисли тя. Защо ли го прави?

Пейдж приближи леглото и сложи ръка върху челото му.

— Как си с температурата тази сутрин?

Той се дръпна и гласът му прозвуча почти грубо:

— Всичко ми е наред, като изключим драскотините!

— И няколкото счупени ребра — добави Пейдж.

— Това не се знае!

— Така е. Но симптомите са налице.

Той вдигна рамене.

— Възможно е. Но ще зараснат.

— Защото си много як, нали? — усмихна се тя.

Той я изгледа с каменно лице.

— Як съм, да!

Стаята се изпълни с напрежение. Дори Алисия го усети, защото вдигна таблата и се запъти да излиза:

— Е, аз ще измия чиниите.

Спря се на вратата и хвърли на Хок една усмивка.

За пръв път, откакто Пейдж влезе в стаята напрежението изчезна от лицето на Хок и той се усмихна.

— За глупости и без друго нямам сили!

Тя се засмя. От това усмивката стана още по-широка.

— Защо не си заминала? — рече Хок, когато Алисия излезе.

— Не исках да те изоставя! — търпеливо отвърна тя.

Той се размърда нервно в леглото.

— Няма смисъл да стоиш тук. Бащата на Алисия ще те закара докъдето трябва. Все ще намериш нещо за Флегстаф.

— Ти няма ли да дойдеш?

Той отмести поглед от нея и се загледа навън.

— Може би. По-късно… Бързам. Трябва да видя дали не може да се направи нещо за самолета. Ще отнеме доста време.

Тя приседна до леглото и сложи ръка върху неговата. Почувства как потръпна.

— Какво има, Хок?

Той бавно обърна глава и безизразно каза:

— Нали постави диагнозата.

— Знаеш, че нямам това предвид.

Едно мускулче издайнически трепна върху бузата му.

— Чудя се как да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Сега разбирам! — подразни го Пейдж. Силният мъж е обиден, защото е приел помощта на една слаба жена.

Той се усмихна с присъщата си тъга.

— Е силният мъж се поизложи, но ще дойде на себе си!

Тя наклони глава и попита:

— Е, и защо трябва да се сбогуваме? — надяваше се, че ударите на сърцето й не стигат до неговия слух.

Погледите им се срещнаха. В очите му Пейдж прочете толкова тъга, че гърлото й се стегна.

— Моята работа е приключена. Застраховката, разбира се, ще покрие всичките ти разходи. Съжалявам, че не те закарах до Флегстаф.

— А какво ще стане с нас, Хок?

Той измъкна ръката си.

— Не съществува нищо между нас, Пейдж. Какво очакваш? Не съм домашно кутре, което да те посреща вкъщи всяка вечер. И въобще не съм от хората, който се задържат на едно място. Но дори ако се спра, в периферията на твоя живот няма да се чувствам много добре. Искам всичко, не са ми нужни трохите, които остават от теб след края на работния ти ден.

Той говореше неща, които тя знаеше. Тогава защо я болеше?

„Искам да вярвам във вечното щастие и в любовта, която побеждава всичко“, каза си Пейдж и усети как по страните й се стичат сълзи.

— Обичам те, Хок!

Каменното му изражение заплашваше да разруши в нея и последните остатъци от самообладание. По дяволите индианския му стоицизъм!

— Преживяхме нещо неповторимо — отрони най-сетне той с тих глас. — Това никой не може да ни отнеме.

— Но аз искам повече от една седмица с теб, Хок!

Върху лицето му се появи болезнена усмивка.

— В твоята среда винаги си получавала всичко, което поискаш. Животът обаче не за всеки е толкова лесен. Ние сме от различни светове и ти го разбираш много добре.

Отвън се чу шум от кола.

— Бащата на Алисия. — Очите на Хок станаха напълно безизразни. — По-добре тръгни с него!

Тя кимна, сразена от хладния му тон. Нямаше какво да се добави. Той беше казал всичко.

Спря на вратата на спалнята и се обърна. За момент й се стори, че лицето му изразява мъка, но само за момент…

— Сбогом, Хок! Грижи се за себе си!

— Ти също!

За късмет, по пътя към стаята, където я беше подслонила Алисия, не срещна никого. Събра малкото си оцелели неща и тръгна към колата на Джон.

Пейдж се чувстваше така, сякаш от години не е излизала от този пикап. Рано или късно щяха да се доберат до Флегстаф.

Джон я докара до първото населено място. Там намери уличен телефон и се обади в болницата. Новините бяха добри. Дори говори с баща си и му каза, че скоро ще бъде при него. Гласът му звучеше много добре.

Не забравяй, успокояваше се тя, никой не е умрял от любов!

Джон я заведе в дома на брат си. Той тъкмо се канел да заминава за Флегстаф и компанията й му била добре дошла.

Пейдж прие с благодарност помощта им. Започваше дългото пътешествие назад — към стария й живот. Опита се да мисли какво ще направи във Флегстаф — ще се настани в някой мотел, ще отиде да пазарува, ще се опита да забрави Хок, ще вземе убийствено горещ душ, ще се опита да забрави Хок, ще отиде да види баща си, ще вечеря, ще се опита да забрави Хок…

Пейдж облегна глава назад и затвори очи.

Да забрави Хок… Щеше да бъде най-трудно от всичко. Отдаде се на спомени…

— Искаш ли да те науча как се лови риба?

— Сигурен ли си, че това влиза в програмата? Главата още я болеше и не й се експериментираше.

— Не се сещам за друго занимание, което да изисква по-малко усилия. — Той леко докосна страната й.

— Добре го каза — отвърна тя. — Не ме оценяваш само като дежурен по лагер, надявам се? Иначе отдавна да си ме изгонил.

Хок се засмя. Очите му бяха толкова красиви, когато се смееше! Доставяше й удоволствие да го разсмива.

— Имаш късмет, тази седмица дежурствата ти се отменят. Включена си в списъка на болните!

Пейдж въздъхна облекчено.

— В такъв случай, да се залавяме с тази свръх сериозна дейност, наречена риболов.

Късно следобед се увериха, че на Пейдж й трябва още много време, за да овладее тънкостите. Успя да завърже кукичките… И се отказа.

— Отказваш ли се? — попита я Хок с изненада.

— Да, преди да ме изгониш!

— Искаш да кажеш, че риболовът не те привлича?

— Така е!

Хок намери малко сянка до потока и предложи да си починат. Пейдж се съгласи с радост. От най-малкото движение, болката започваше да пулсира.

Хок положи главата й в скута си и нежно я погали по косата.

— Била ли си някога на риболов в открито море?

— Не. Представяш ли си, как бих се оплела в онези корди и мрежи?!

Тя се отпусна под нежността на ръцете му.

— О! Въобще няма проблеми. Всичко е предварително готово, само замяташ. После седиш и чакаш да клъвне — усмихна се той, припомняйки си нещо. — Истинско удоволствие!

— Често ли ходиш?

— Когато ме прихване!

— Сигурно е много хубаво да правиш каквото ти се иска и когато ти се иска.

— Има плюсове и минуси. Понякога човек е самотен.

— Е, вече няма такава опасност. Или забрави, че имаш жена?

Пейдж си спомни как Хок бе сменил темата, насочвайки вниманието й към някаква птица. После й предложи да си легне. Можеше да й каже истината, но явно сътресението на мозъка й го бе възпряло.

Не е искал да я разстройва. Оставяйки й увереността, че са женени, той й бе дал време да се влюби в него…

Пикапът забави ход и излезе на някаква магистрала. Краят на друсането бе дошъл. Истинско облекчение. Пейдж потърка челото си. Вече нищо не я болеше, но едва ли щеше да възстанови в паметта си изгубените часове.

Според Хок, от миналото й липсваха само телефонното обаждане за баща й и полета. Да не беше измисляла тази глупост, че са женени! Защо й беше притрябвала? Защото не би легнала с мъж, ако не сте женени, укори се тя.

Това ли било?

Да! Но все пак, спах с него. Обаче едва когато разбра, че си влюбена! Нуждата да изразиш тази любов излезе по-силна от задръжките на трийсетгодишния ти аскетизъм!

Пейдж не можеше да намери каквото и да било обяснение.

 

 

Когато пристигнаха във Флегстаф, вече беше тъмно. Пейдж слезе в търговския център, за да си купи някакви дрехи. Братът на Джон отказа да вземе пари.

Докато намери онова, от което се нуждаеше, стана девет часа. Настани се в малък мотел близо до болницата, обади се да попита за баща си. Щеше да го види на сутринта. Пътуването я беше уморило повече, отколкото допускаше. Колко ли време ще й трябва, за да може да се възстанови от преживяното?

 

 

Два месеца по-късно, Пейдж все още си задаваше същия въпрос.

Баща й постави пръст в раната:

— Какво се мъчиш да си докараш, Пейдж? Инфаркт на трийсет и пет ли?

Тя се беше отбила да види доктор Филип Уинстън в неговия дом. На петдесет и четири години той изглеждаше с около десетина по-млад, макар косата му да сребрееше вече и то доста.

— Татко, моля те, престани! Казах ти, че не се преуморявам! Храня се добре, спя… Нищо ми няма. Не работя повече от преди. — Тя се наведе и го целуна.

— Днес се отбих да разбера как си.

— Ти никога не искаш да говорим за теб — измърмори той.

— Защото няма какво да се говори!

— Щом така казваш…

— Добре! Радвам се, че приключихме с тази тема.

Тя се разположи удобно на шезлонга до него и отпи от чая с лед, който Сара, икономката на баща й, беше донесла.

— Проблемът ти, драги докторе, е, че скучаеш. Това е всичко!

— Вярно е, че скучая, Пейдж. Как да не скучая? Можех да съм на работа още преди две седмици.

— Разбира се — съгласи се тя. — И щеше да се върнеш обратно в болницата, още след първата!

— Не съм инвалид и ми омръзна да се държат с мен така!

Пейдж не можа да скрие радостта в очите си.

— Не смятам, че Сара и аз се отнасяме с теб като с инвалид. По-скоро напомняш дете, което от време на време го прихваща нещо. Точно така се държиш! — отпи нова глътка тя, докато го наблюдаваше.

Филип изненадано я погледна. Такава безцеремонност не беше в характера й. С нея ставаше нещо.

— Толкова ли лошо се държа наистина?

— Чуй какво ще ти кажа! Дори малките пациенти се отнасят към здравето си по-сериозно от теб!

— Нещо ме прихваща, така ли?

— Да, в общи линии…

Филип въздъхна:

— Съгласен, вече ще се държа сериозно. Ще бъда послушен!

— Ако искаш вярвай, но… Ние също искаме да се върнеш в клиниката час по-скоро!

Той я потупа по ръката.

— Добре, мила ми болногледачке, но моля те, не ме назидавай!

В очите на Пейдж проблесна болка.

— Не мисля да те назидавам, но така ни изплаши с твоя удар, че… Не искам да се повтори!

— Опазил ме Господ!

— Знаеш ли, трябва да вървя. Имам да се отбивам при едно дете. Преди време го изписахме и обещах да се обадя.

— Няма ли да останеш за обяд?

Тя погледна часовника си.

— Днес не! Ще хапна по-късно. Утре ще мина пак да те видя — рече тя, ставайки от мястото си. — Искаш ли да ти донеса блокче и боички? Ха-ха-ха!

Той запокити след нея една възглавничка.

— Много странно! Всичките ми пациенти приемат тази идея!

Усмихнат, Филип я проследи с поглед как си тръгва. Гордееше се с дъщеря си извънредно много и не го скриваше от хората. Винаги я беше чувствал близка, но напоследък не беше така.

Нещо я измъчваше. Обясненията й, че е заета в клиниката, не бяха достатъчни — с това отдавна бе свикнала. Имаше нещо друго! Не спеше добре, беше отслабнала. Не че някога е била пълна — просто нямаше апетит.

Филип имаше чувството, че цялото й поведение и промяната са свързани със седмицата прекарана сред дивата пустош. Опиташе ли се да заговори на тази тема, Пейдж млъкваше.

Не искаше да си придава важност като родител. Гордееше се, че винаги я бе оставял да взима сама решения.

Тревожеше се за нея не само защото му е дъщеря. Тя беше негов приятел и партньор. Филип си даде сметка, че ако някой друг от сътрудниците му се държеше така, той незабавно би попитал за причината. Нали приятелите са за това.

Следващия път, когато Пейдж дойде отново, ще се държа с нея като приятел, а не като баща, рече си той. Може би ще сподели с мен какво се е случило.

Беше ясно, тя има нужда от някого и това едва ли е баща й.

 

Късното августовско слънце притискаше с лъчите си Ел Пасо. Кичури коса бяха полепнали по потното чело на Пейдж и тя реши, че е по-добре да спре, за да обядва в някое спокойно хладно място, вместо да търси закусвалня.

Малкият й пациент се оправяше и тя бе доволна, че мина да го види. След тежка пластична операция раната заздравяваше.

Отби по първото отклонение от магистралата и скоро видя кафене с надпис:

Точно това й трябваше. Напоследък бе загубила апетита си и богатото меню, можеше да го възвърне.

Спомни си какво ядяха с Хок. Хок… Рано или късно, мислите й се връщаха към него и времето, което бяха прекарали заедно. Дали той се сещаше за нея? Толкова искаше да престане да мисли, да си припомня, да преживява!

Пейдж едва се бе настанила зад една малка маса, когато на вратата се появи самият Хок, заедно с трима непознати. Всички носеха работни комбинезони. Едва сега, си даде сметка, че кафенето се намира недалеч от летището. Защо бе избрала тъкмо това заведение?

Погледът й, изпълнен с жажда, не се откъсваше от него. Четиримата бяха в отлично настроение и високо се смееха. Личеше, че са редовни посетители.

Поне се увери, че не линее по теб, каза си Пейдж.

Мъжете занесоха отрупаните си табли на една маса в по-големия салон. Тя стоеше затаила дъх, очаквайки той да я забележи. Но не я видя.

Със седмици се беше мъчила да убеди себе си, че неговата притегателна сила идва от дивото място, където се бяха срещнали. Трябваше да признае, че в условията на цивилизацията той бе не по-малко привлекателен.

Пред масата им спряха две жени. Видя как Хок вдигна поглед и се усмихна. Същата топла чувствена усмивка, която ускоряваше нейното сърцебиене!

Пейдж набързо допи чая си и стана. Не знаеше дали я е забелязал, но във всеки случай Хок не прояви никакъв интерес. Излиза, че напразно се е измъчвала със спомени.

Потискайки изкушението да се приближи, тя излезе от заведението, без да се обърне. Бяха си казали всичко още тогава.

Хок погледна към вратата. Някаква жена излезе от заведението. Приличаше на Пейдж, но в това нямаше нищо чудно. Където и да отидеше напоследък, все тя му се привиждаше.

Не можеше да я забрави. Трябваха му няколко седмици, за да се възстанови от нараняванията в реката, включително счупените ребра. Пейдж излезе права. Бяха нужни и още няколко седмици, за да се оправи със самолета. Разбра защо никой не ги беше открил с Пейдж. Контролната кула бе загубила следите им по време на бурята, а тя ги бе отклонила твърде далеч. Шест месеца да бяха седели, все тая!

На устните му се появи иронична усмивка. Шест месеца! Поне щяха да си омръзнат. Кого заблуждаваше? Бе разбрал, че трудно ще я забрави. Как би се радвал на една пълна амнезия точно сега! Помнеше всяка нейна дума, всеки миг от времето, когато бяха заедно! Сънуваше как правят любов. Спомените го подлудяваха. Припознаваше се в нея, където и да отиде.

— Ей, Хок, три пъти ти искам солта! На диета ли ще ме слагаш? — чу гласа на единия от колегите си. Приключиха обяда, без да спират да се шегуват. След няколко дни Хок реши, че ще бъде най-добре, ако я покани на вечеря. Несъмнено въображението му я разкрасяваше повече от реалното. При една среща нещата биха могли да дойдат по местата си — те нямаха общо бъдеще.

Намери телефонния й номер в указателя, но когато се обади, насреща се оказа телефонен секретар. Коя негова позната имаше подобно чудо? Не остави съобщение, но не спря да мисли за нея.

Един ден в местния вестник, случайно попадна на съобщение за благотворителна вечеря, която организираше нейната болница. Реши, че ще отиде, ще я види, ще поговори с нея, ще разбере как е — съвсем обикновена среща между стари познати, нищо повече! Така най-добре ще се справи с чувствата си.

Десет дни по-късно Хок разбра колко глупаво е постъпил. Облегнат на мраморната колона в балната зала на хотела, той гледаше как около него танцува и се забавлява елитът на градското общество. Залата бе приказно украсена и всичко напомняше приказка само дето Хок не вярваше в такива неща. Чувстваше се крайно неловко във взетия под наем фрак съвсем не забелязваше възторжените погледи, които му отравяха повечето от представителките на нежния пол.

Ами ако Пейдж не се появи? Кой му гарантира, че тук ще я срещне?

Едва не се вкамени, когато я видя да влиза. Беше в кремава рокля, която подчертаваше женствените й форми, а косите и падаха свободно на раменете. Хок почувства острата болка на връхлетелите го споени.

Пейдж вървеше под ръка с изискан висок мъж. Приликата помежду им беше очевидна. Хок усети известно облекчение. Поне баща й беше оздравял. Един от въпросите отпадаше. Проследи с поглед как се ръкуват с местните величия, как разговарят и усети, че бездната между него и тях никога не е била по-голяма.

Тя приличаше на принцеса от приказките. Край нея имаше няколко мъже, които се опитваха да привлекат вниманието й. Защо му бе говорила, че е самотна, че й липсват социални контакти? Изглеждаше напълно щастлива и доволна.

Видя достатъчно. Стига му толкова! Далеч не само залата ги разделяше. Никога нямаше да се чувства добре в нейната среда. Дори не го теглеше да опита.

Пейдж прие с усмивка думите на един от колегите си.

— Не съм те виждал такава в болницата. — Името му беше Роб Хартман.

— Съжалявам, Роб, пуснатата коса не е практична за през деня! — усмихна се тя и разсеяно огледа залата.

Висок привлекателен мъж в излят по мярка фрак крачеше към изхода. Прилича на Хок, помисли си тя. Едва не падна, когато се убеди, че наистина е той. И че си отива…

— Извинете за минутка! — каза тя и забърза да го настигне.

Никой друг не излъчваше толкова достойнство и небрежност. Никой нямаше неговата походка.

На няколко пъти я спираха и когато се добра до изхода, той вече беше изчезнал.

Защо е дошъл? Заради нея ли? Тогава защо си тръгна, без да я заговори? Не можеше да си обясни поведението му, но дълго след като галавечерята бе забравена, Пейдж си спомняше странната му поява.

Причината можеше да е само една — той искаше да я види!