Анет Бродрик
Полетът на ястреба (1)

Първа глава

Хок чакаше.

Но ако търпението можеше да се счита за добродетел, той определено не я притежаваше. Не го биваше да запълва престоите, наложени му от чуждата несериозност. Така беше и днес. Погледна часовника си. Защо се бавеше доктор Уинстън? Преди около час му поръчаха чартърен полет.

Хок стоеше облегнат на бара в тесния офис на авиокомпания „Хорайзън“. Нямаше честта да познава този доктор. Знаеше само, че му се налага спешно да лети до Флегстаф по някакви семейни дела. В момента Хок беше единственият свободен пилот. Готвеше се да излезе в отпуск, но заради полета трябваше да отложи с няколко часа плановете си.

Е, не му беше за първи път. Всъщност, имаше ли изобщо случай нещо да е станало така, както той си го бе планирал?

Без колебание беше помогнал на приятеля си Рик да отвори агенция за чартърни полети в Ел Пасо, но заради това се върна в Щатите цяла година по-рано от предвиденото. Авиокомпанията вече беше стабилна и Хок смяташе, че е време да се захване със своите планове. Никога не се задържаше дълго на едно и също място. Неспокойната му натура го подтикваше към непрекъснато движение.

Хок беше узрял за промяната, но сега имаше нужда от малко почивка. Осемнайсет месеца тежка, уморителна работа — това си казваше думата. Мечтаеше за мексиканските планини, за спокойствие и усамотение сред природата.

Ако любезният доктор се пораздвижеше, можеха да стигнат до Флегстаф за няколко часа. Щеше да се наспи и на заранта да се отправи със самолета на юг.

Хок забеляза, че отвън спира луксозен автомобил. От мястото на шофьора изскочи млада жена и дори не погледна към паркинга пред летището. Беше в розов летен костюм, който отиваше на дребната й фигура, но за горещото тексаско слънце и такова облекло изглеждаше прекалено. Обиколи бързо колата и отвори багажника. Когато се наведе, Хок не пропусна да огледа съблазнителното й тяло. Имаше стройни крака. Безспорно беше хубава. Тя взе един малък сак, хлопна капака и тръгна към Хок. Токчетата й леко потъваха в размекнатия асфалт. Скоро приближи съвсем и той трябваше да промени първоначалното си мнение. Тя не беше хубава — тя беше ослепително красива!

Опита се да си обясни, защо толкова я хареса. Може би причината се криеше в невисокия й ръст и фините черти, които я правеха да изглежда така крехка, почти уязвима. Може би светлата кожа й придаваше този вид на порцеланова статуетка. С такова лице като от слонова кост тя или идваше в Ел Пасо за пръв път, или никога не бе се излагала на слънце.

Под ярките лъчи в тъмнокестенявата й коса играеха червеникави отблясъци. Беше вдигнала косата си високо, а покрай лицето й се спускаха немирни къдрици. Какъв ли цвят имаха очите й, учуди се Хок — не можеше да ги види зад слънчевите очила. Кожата й светеше с матовата си белота и той предусещаше нейната мекота, сякаш току-що я беше погалил. Чак усети тръпка по дланта си.

Какво ми става, ядоса се Хок. И преди беше виждал хубави жени. Тя дори не бе неговият тип. Жените с такава външност обикновено са много разглезени. Това бе достатъчна причина, за да ги избягва. От жегата е, помисли си той.

Какво ли я водеше насам? Погледна към Рик, който получаваше по телефона информация за полетите. Да има нова приятелка и да не му каже досега! Ще му натрия носа, помисли си Хок, сигурно го е страх да не му я отнема.

И двамата знаеха, че такова нещо не може да се случи. Хок имаше определен стереотип в отношенията си с жените — никога не посягаше на момичета на приятели — това първо. Второ — продължителните авантюри го отегчаваха. Обикновено пръв напускаше любовниците си.

Отново обърна поглед към непознатата. Беше различна от онези, които бе срещал, но с какво точно не можеше да определи, а това го накара да се почувства нервен. Усети как нещо дълбоко в него се стяга, сякаш го предупреждаваше да се подготви за битка със себе си. Хок демонстративно обърна гръб към вратата и се облегна на плота. Стига с тези порочни мисли за днес, рече си той. По дяволите, дано този доктор дойде по-скоро, нали имаше спешна работа!

Пейдж отвори тежката стъклена врата на агенцията и влезе в прохладното помещение. Свали слънчевите си очила, пусна ги в чантата си и спря за миг, докато очите й свикнат след ярката светлина на юлското слънце. Колебливо огледа офиса.

Когато сестрата успя да й уреди чартърен полет, беше толкова доволна, че не зададоха допълнителни въпроси.

По стените висяха големи карти, афиши и календари. За посетителите имаше поизтъркано бюро и два стола, а зад него върху друго бюро беше наблъскана най-различна канцеларска техника. В офиса имаше двама мъже. Единият стоеше подпрян на високия плот, а другият говореше по телефона.

Откога ли чака този на плота, зачуди се Пейдж. Погледна часовника си и решително тръгна към него, като се надяваше, че онзи на телефона ще вдигне очи. Вече трябваше да лети.

— Търсите ли някого?

Пейдж погледна мъжа. Отблизо видът му едва ли не й се стори заплашителен. Висок поне метър и деветдесет с фигура, внушаваща сила и отлично здраве… Имаше широки рамене. Ризата — тип милитъри, със запретнати над лактите ръкави — подчертаваше мускулите на ръцете му. Гъстата черна коса падаше свободно над челото. Кожата на скулестото му лице беше леко мургава и напомняше за далечен индиански корен — нещо, което се срещаше често в югозападните райони. Порази я дълбокият му плътен глас, който отекна у нея с едва доловимо ехо. Не й беше лесно да го погледне в очите. Мъжът съчетаваше суровост и странна нежност. Във всеки случай умееше да прикрива мислите и чувствата си.

Пейдж реши, че няма време за губене и може да му се довери:

— Всъщност, идвам за един чартърен полет — започна тя.

Той я погледна подозрително:

— Вашето име да не е…

— Пейдж Уинстън.

— Доктор Уинстън?! — В гласа му се прокрадна съмнение.

— Точно така — отвърна тя и погледна към мъжа на телефона. — Имате ли представа кога ще свърши?

— Няма значение — отвърна смуглият. — Аз съм пилотът. На ваше разположение съм.

— Вие сте моят пилот?!

— Да. Доколкото знам, трябва да стигнете във Флегстаф, възможно най-бързо. — Лекото колебание в гласа му я накара да възвърне деловия си израз.

— Точно така! Баща ми замина на почивка, но ми съобщиха, че е получил сърдечна криза и се намира в местната болница. — Тя разсеяно прокара пръсти, оправяйки къдриците над челото си.

Той кимна, вдигна малкия сак и посочи една врата, която Пейдж не беше забелязала до този момент:

— Насам, моля!

Ослепителното слънце я блъсна право в лицето, сякаш някой отвори пред нея врата на металургична пещ. Дълго рови за очилата си и когато ги намери, видя, че нейният пилот вече наближаваше малкия самолет в края на пистата. Сърцето й спря от ужас — нима щеше да лети с тази играчка? Огледа се нервно, но не откри никаква по-голяма машина. Пилотът се обърна и леко сбърчи чело. Той също носеше слънчеви очила, но с огледални стъкла и Пейдж видя само собствения си образ в тях — забързана, останала без дъх от страх и горещина…

Той протегна ръка и посочи малката врата при крилото на самолета.

Пейдж си даде сметка, че костюмът й не е най-подходящото облекло за подобно пътуване, но въобще не беше мислила за това на тръгване. Просто хвърли почти на бегом няколкото неща в сака. Цялото й същество бе обсебено от мисълта за баща й. Тежък ли бе сърдечният удар? В какво състояние щеше да го завари, когато пристигне? Трябваше да го спасят. На всяка цена! Беше й не просто баща, но и делови партньор и най-близък приятел. Не би могла да живее без него!

Пейдж пропълзя в кабината, оправи полата си и се намести на седалката до пилотското място. Огледа се наоколо, объркана от множеството уреди и бутони. Пред себе си видя малкия лост за управление, светещото табло и тайно се помоли никога да не й се налага тя да се оправя с всичките тези приспособления.

Хок я последва в самолета, провери предпазния й колан, седна на пилотското място и се зае с документите и картите за полета. Беше ги прегледал, още преди тя да дойде, за да спести време, но въпреки това повторно провери всичко. Взе микрофона и се свърза с контролната кула, за да получи разрешение за излитане. След минути бяха във въздуха.

Пейдж гледаше как кафявата, изсушена от жегата, земя на Ел Пасо сякаш пропада все по-надолу под самолета и единствено връх Франклин продължава да изпълнява вековната си мисия, бдейки над простиращия се в нозете му град.

— Добре ли сте?

Пейдж потрепна нервно. Какво в този мъж я караше да реагира така?! Държеше се възпитано. По-скоро имаше нещо в тембъра на гласа му, нещо, което смътно й напомняше за някого. Въпреки това беше сигурна, че никога не се е срещала с него.

Погледна го и кимна с глава:

— Добре съм… Кога ще пристигнем?

Той погледна уредите леко смръщен и й се усмихна. На фона на бронзовия загар, зъбите му блеснаха с цялата си белота:

— Най-късно в седем. Ако няма усложнения, разбира се.

— Какви усложнения? — напрегнато попита тя.

— От север идва буря, която се надявам да избегнем. Може да се наложи да летим първо на запад, а после на север. Това означава удължаване на полета от съображения за безопасност.

Тя потръпна. Летенето никога не я притесняваше, но това самолетче я караше да губи самообладание.

— Доволна съм, че успях да намеря толкова бързо самолет — каза тя, давайки си сметка, че приказва безсмислици.

— Ако бяхте звъннали само час по-късно, нямаше да ме намерите.

— За друг полет ли се ангажирахте?

Той леко се усмихна.

— Не, госпожо, щях да съм заминал в отпуск.

Пейдж си помисли дали не е объркала плановете му и рече:

— Наистина съжалявам, че…

— Няма нищо. Смятам да преспя във Флегстаф и на сутринта да излетя за Мексико.

— Семейство ли имате в Мексико?

— Не. Един мой приятел има голямо имение с писта за кацане, която смятам да използвам. Мисля да поскитам из планините и да половя риба.

— Съвсем сам ли?

Той я погледна изненадано.

— Разбира се.

Тя не можеше да си представи някой да прекарва отпуската си съвсем сам и то на палатка. Девствената природа криеше за нея тайни и опасности и никога не беше изпитвала порив за съприкосновение с нейната първичност.

— Радвам се, че не обърквам плановете ви.

— Не се притеснявайте! Всичко е наред.

— Отдавна ли летите? — Нямаше намерение да проявява излишно любопитство, но въпросът й се изплъзна някак от само себе си.

Той се усмихна отново. Сърцето й ускори ритъм — усмивката му беше толкова чаровна, че сякаш рояк пеперуди запърхаха из тялото й…

— От двайсет години.

— От двайсет години?! — погледна го смаяно Пейдж.

Не изглеждаше на повече от трийсет. Точно като нея.

— Летя от шестнайсетгодишен.

— Не сте ли започнали много рано?

— Сигурно, но останах сам на четиринайсет. Сприятелих се с един пилот и по цял ден се въртях около него. Накрая ме взе да работя в поддържането. После, за да се отърве от досадните ми въпроси, започна да ме учи…

Разказът му пораждаше у нея безброй въпроси. Защо бе избягал от къщи и какво бе станало със семейството му? Сети се, че дори не знае името му.

— Боя се, че съм в по-неизгодно положение. Вие знаете как се казвам, а аз — не.

— Хок.

— Хок, ли?

Тя се зачуди дали това не е прякор, но повече не попита. Загледа се навън през прозореца, като се опитваше да не мисли на каква височина летят.

— А вие, защо избрахте да станете лекар?

Плътният му глас прекъсна тревожните й мисли. По един или друг повод беше отговаряла хиляди пъти на този въпрос.

— Всъщност, причините са няколко. Баща ми е педиатър. Дори не си спомням някога да съм искала да стана друго. Освен това много обичам децата. Нито за миг не съм съжалявала, че вървя по стъпките на баща си. Имаме клиника в Ел Пасо…

— От колко време сте лекар?

— От четири.

— Странно… Човек не би казал, че сте навършили пълнолетие.

— Навършила съм. И то доста отдавна.

Той се засмя, взе микрофона и помоли да му дадат последни данни за бурята. После внимателно се заслуша в гласа, който редеше неразбираеми за Пейдж метеорологични данни за промяната на ветрове и въздушни течения. Тя знаеше, че няма основание да се тревожи. Той явно си разбираше от работата. Искаше обаче да внуши същото на бунтуващия й се стомах, както и на сърцето си.

— Пътувате ли често със самолет?

Въпросът му идваше точно навреме, за да я разсее.

— Не, не особено.

Той й се усмихна окуражително.

— По-добре се отпуснете и затворете очи. Това помага.

Пейдж кимна с глава, осъзнавайки, че би било глупаво да отрича притесненията си. Фината й носна кърпичка лежеше в скута измачкана и влажна. Това едва ли би могло да се приеме като оправдание за състоянието й. Тя затвори очи и в съзнанието й веднага изплува образът на баща й. Притесненията й нямаше да му помогнат, каза си тя и отвори очи. Обърна глава към Хок и се вгледа в профила му. Струваше й се доста особен. Не беше срещала такъв мъж. Откакто сложи слушалките, той сякаш забрави за нея.

Бавно, почти неусетно Пейдж започна да се отпуска. Работата в клиниката беше доста напрегната, особено откакто баща й замина. Тя се преуморяваше. Помоли се наум той по-бързо да оздравее. Надяваше се посланието й да достигне до него. Щеше да бъде в клиниката само след няколко часа. Трябваше да издържи, за Бога! Дългите й клепки премигнаха още веднъж и след миг сънят я надви.

След известно време Хок се сети за нея и я погледна. Наистина бе уморена, щом можеше да спи при този вятър. А вятърът все по-силно блъскаше самолета. Подхвърляше го, сякаш бе играчка в ръцете на гигант.

Но Хок не се притесняваше нито от приближаващата буря, нито от трепкането на датчика за горивото. Цяла сутрин бе ремонтирал мотора и можеше да се закълне, че отстрани повредата. Какво, по дяволите, й ставаше на тази стрелка?

Пейдж се събуди от внезапна гръмотевица, погледна през прозореца и изтръпна от ужас. Черни валма облаци ги заобикаляха от всички страни. Тя се обърна към Хок. Лицето му беше напрегнато.

— Изглежда бурята, за която споменавахте, ни настигна? — опита се Пейдж да прикрие страха си.

Без да я погледне, той кимна с глава:

— В този момент бурята е последната ни грижа.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да приземя тази бракма на първото възможно място. Налягането на горивото спада.

Тя погледна надолу, но освен бездна от черни облаци, не се виждаше нищо друго. Какво беше станало със слънцето?!

— Къде се намираме?

— Над Източна Аризона — съобщи той делово.

Пейдж си припомни географията. За щастие, там имаше пустиня, из която можеха да се видят само кактуси. Но дали това не се отнасяше само за областта Финикс?

Хок продължаваше да спуска самолета надолу, с надеждата, че ще излязат от облаците. Разчиташе на по-добра видимост, за да потърси място за кацане. И наистина — скоро тъмните валма започнаха да изтъняват. Под тях прозираха зелени петна. До тук добре. Той погледна отново стрелката за горивото. Налягането продължаваше да спада. Пейдж съзря земята и усети как сърцето й подскочи. Планини, зелени планини… Дали ще намери достатъчно равно място, за да кацне? Тя отново впери поглед в мъжа, от когото зависеше животът й. Беше свалил очилата си и ако изключим леко смръщените вежди, изглеждаше напълно невъзмутим. Дали индианците се учат на това, или им е дадено от Бога, помисли си Пейдж. Никак не се съмняваше, че страхът е изписан по лицето й.

Късно беше да се пита дали му има доверие. В края на краищата, и неговият живот се намираше в опасност. Тя обаче не знаеше какво умее той. Беше постъпила глупаво, като не се информира по-добре за него, преди да се качи на самолета.

Но нима имаше време за това! Сестрата от регистратурата на клиниката предложи и други начини за придвижване, но Пейдж реши, че именно чартърният полет е най-доброто решение. Тя отново погледна надолу и дълбоко съжали за това си решение. Приближаваха земята със застрашителна бързина. Въздъхна облекчено, едва когато Хок овладя тресящия се самолет. Прелитаха над върховете на огромни борове, с каквито бе осеяна местността. Пейдж не виждаше място, на което биха могли да се приземят.

Хок си мислеше същото, но не се поддаде на паниката. И друг път беше изпадал в затруднения. Опита се да си припомни аварийни кацания в Югоизточна Азия, в Централна и Южна Америка. Беше се приземявал на много малки терени. Тогава обаче самолетът му нямаше повреда.

Отново погледна стрелката за горивото. Като че ли стоеше на старото си място. Без съмнение имаше изтичане, но изглежда не беше толкова страшно. Ако успее да кацне нормално, може да отстрани повредата. Беше взел необходимите инструменти. Припомни си какво носи в багажника — къмпинг-оборудване, транзистор с УКВ и средни вълни, храна за пътуването до Мексико. Можеше да бъде и значително по-зле! Трябваше да приземи самолета — на всяка цена!

Ето го! Бог прояви милост! Пред погледа му се откри поляна, осеяна с хвойнови храсти. Отново погледна датчика за горивото. Налягането продължаваше да пада. Нямаше място за колебания, трябваше да рискува.

— Това е! Кацаме! — Отекна плътният му глас в малката кабина.

Дали не бе настъпил мигът да си припомни целия си живот? Мозъкът на Пейдж отказваше да мисли за друго, освен за баща й. Дали още е жив? Как да се добере до него? Много ли ще се тревожи, ако тя не пристигне? Би дала всичко, за да узнае състоянието му!

Последната й съзнателна мисъл беше колко много неща още искаше да направи…