Барбара Делински
Диаманти в нощта (6)

Шеста глава

— Сара?

Тя замръзна на мястото си, а сърцето й заби лудо.

— Да? — не се обърна, просто остана така с наведена глава.

— Сара… — този път гласът му прозвуча по-близко. Почувства физически присъствието му точно зад себе си. После обхвана раменете й и нежно я извърна към себе си.

Когато срещна погледа му, Сара остана без дъх. Очите му бяха тъмни и дълбоки, но в тях гореше опасен пламък. Нима той също го чувстваше? Нима и за него беше чиста лудост това да бъдат заедно, без да бъдат заедно?

Ръцете му галеха нежно раменете й, а очите му чертаеха огнена пътека през изящните й черти. Когато погледът му спря върху устните й, Сара почувства как и нея се запалва неговият огън.

Устните им се срещнаха в някаква междинна точка, докосвайки се леко, после по-плътно; извиващи се, разтварящи се със задълбочаването на целувката, и после жадно си поемаха дъх. За момент й се стори, че Джефри е ядосан, сякаш вбесен от себе си, задето се е поддал на изкушението. Сара, която не можеше да понесе негодуванието му, посегна да докосне това лице и да изглади белезите на гнева.

О, да, той я желаеше. Можеше да го почувства в напрегнатостта му, в бездиханното движение на дробовете, в пламтежа на кожата. Обвила ръце около врата му, се притисна по-плътно до него, повдигна се на пръсти. Вкуси устните му, захапа леко долната и я задържа в уста, докато намери пролуката, която търсеше, за да го целуне истински. Стягането на ръцете му около нея бе триумф, както и усещането за твърдото му тяло, притиснато към нейното.

Той беше неин съпруг. Правенето на любов с него бе нейно право, нейна привилегия. И Сара се опияняваше това. Когато Джеф прекара устни по бузата и ги впи във врата й, тихата му въздишка погали слуха й. Силните му ръце, милващи гърба й, обгръщащи я здраво, кога то коленете й се подкосяваха, бяха истинско блаженство. Но това, което за изгладнялото за любов сърце на Сара изглеждаше като страст, за Джефри съдържаше и зърното на конфликта. Не бе планирал нещата така. Без любов, бе казала тя. Нещо го ужилваше всеки път, когато си спомнеше думите й. Не, в себе си се бе заклел, че ще се държи на разстояние, но тя беше тъй топла, тъй привлекателна, тъй дяволски женствена. И го желаеше. Не бе му оставила място за съмнение с кроткия подтик, който показваше. Тя го искаше. Без любов? Нима така бе свикнала? Беше ли животът й без него изпъстрен със завоевания заради самата физическа удовлетвореност?

В опит да възвърне разума си, Джефри я отблъсна леко. Но нейните топли кафяви очи го изгаряха, а устните й бяха полуразтворени в такава сладка покана, че не устоя. За Бога, та той беше човек от плът и кръв! Колко дълго можеше да понесе изтезанието? Достатъчно му бе да мисли за нея през цялата седмица, да си спомня как тялото й бе откликнало на неговото и да предвкусва завръщането й. Днес по време на венчавката тя изглеждаше прекрасно, носеше бялата роза, която й бе дал. Как би искал да я види гола, понесла тази роза!

С възбуда, усилена донякъде от мечти, донякъде от реалност, той жадно погълна устните й. Не можеше да й се насити, поглъщаше езика й, достигаше до най-скритите кътчета на устата й. Усещаше отклика й като жарава. Само още малко, още малко, каза си.

— Заведи ме в леглото — прошепна Сара, най-накрая изоставила всякаква колебливост, за да се подчини на изгарящата я отвътре нужда. — Моля те, Джеф. Така те желая… — думите й се търкулнаха по страните му. Усети как той се стегна, но беше твърде превъзбудена емоционално, за да го приеме за нещо повече от извоюван с усилие контрол.

Беше, донякъде, и това. След нейната тиха, задушевна молба, той с готовност би я взел тук и сега, върху велурения диван за легло и прашенето на огъня за еротичен акомпанимент. Без любов? Искаше ли това? Само Бог знаеше колко много празни, неводещи до никъде срещи беше имал през годините. Щеше ли да усети празнота и сега, със Сара? Може би с нея щеше да бъде така — в края на краищата, той едва не я бе подкупил да се ожени за него.

Но тялото му се противеше на всякакви възвишени стремления. Ако Сара го искаше, той я желаеше не по-малко. Може би ако просто я докоснеше, ако изпиташе силата на страстта й още малко…

Когато плъзна ръката си под нейните колене и я вдигна, тя не се възпротиви. С ръце, плътно обвити около врата му, вдъхна мъжествения аромат на мускус и зарови лице на гърдите му. Джеф беше истински мъж. Мисълта караше тялото й да тръпне, докато той я носеше по коридора и по стълбите. Със затворени очи остави сетивата си да предвкусват очакваното удоволствие. Стъпките му звучаха твърдо и уверено. Сара му се доверяваше. Едва когато я положи нежно на леглото и се пресегна да запали лампата, тя осъзна къде се намира: не в неговата стая, а в своята. Изгледа го въпросително, когато той се наведе над нея.

С изпънати ръце, подпрени на леглото, Джеф се удържа, доколкото можеше. Щеше да я целуне още веднъж — една дълга, запомняща се целувка — и да я остави на лишените й от любов сънища. Но когато наведе глава, тя посегна към него и, пряко волята си, той се видя седнал на леглото. Обхвана с ръце гъвкавото й тяло. Устните й бяха толкова меки, отвръщаха на всяко негово движение подобаващо и изкусително. Една целувка… Щеше да я удължи още малко.

За Сара моментът бе влудяващо изтънчен. Напрежението в тялото на Джеф само усилваше собствената й възбуда, което на свой ред изтръгваше от него още по-бурна реакция. Когато усети как ръцете му неспокойно бродят по гърба й, изви тяло и се притисна още по-плътно към него, търсеща същия пълен контакт. Телата им бяха в съвършен синхрон, в хармоничен екстаз. Ръцете й следваха извивките на мъжествено широките рамене; неговите ръце се спускаха и издигаха от раменете до закръглеността на ханша й. А през цялото време устните им оставаха съединени в странна безизходност.

Една целувка, една милувка — само толкова искаше. Като изви нежно тялото й назад и я положи бавно на леглото, Джефри обхвана лицето й с длани, а после ги плъзна надолу към изящната извивка на шията й. Можеше да почувства бързия тътен на сърцето й, да види, изписана на лицето й, степента на възбуда, до която я бе довел. По раменете му личаха следите от ноктите на побелелите й пръсти, а неговите собствени трескаво разкопчаваха едно след друго копчетата на блузата й. Целуна я още веднъж, когато отмахна фината материя, а после се отдръпна, за да я погледне.

— О, Сара — изрече с дрезгава въздишка. Ръцете му започнаха да се движат по нея, моделирайки гърдите й с длани. Дантелата на сутиена й беше нежна като нея, копринената чашка почти толкова гладка, колкото и кожата й. Приведе се напред и докосна с устни нежните заоблености. Те се издигнаха от поетата въздишка и това го влудяваше, както и нейните гърлени думи на възбуда.

— Точно така, Джеф… Да!… — Сара прекара пръсти през косата му и го притисна още по-плътно към себе си.

В този миг двамата бяха истински и наяве женени.

Тя искаше той да вземе всичко от нея. Нямаше голямо значение, че това тяло случайно беше нейно собствено. Насладата беше в отдаването, изцяло и безвъзвратно.

Джефри почувства как започва да губи контрол и се опита да се отскубне. Но желанията на тялото му лесно надвиха тези на ума. Устните му се плъзнаха по-надолу, гладни за мекотата на гърдите й. А и ръцете й се плъзгаха изкусително под пуловера му. Кожата му изгаряше от нейното докосване. Той безпомощно копнееше за още; поддавайки се на желанието, отдели си още една минута.

Когато сръчно разкопча сутиена й, Сара изпусна въздишка на желание. Почувства хладината на въздуха, после, когато ръцете му се върнаха по тялото й, невероятна топлина. Те проследяваха нейната закръгленост, описваха изучаващо кръгови движения, все по-малко и по-малки, приближавайки се с всяко докосване до еротичната зона на зърната.

— Моля те… — прошепна нетърпеливо тя и бе възнаградена, когато твърдите възглавнички на палците му погалиха изтръпналите връхчета. Прехапа устни от електричеството, което прониза тялото й; затвори очи от силата му; стисна още по-здраво ръцете му. Мускулите му потръпнаха от нейното докосване, но тя едва ли забеляза. Нито пък видя сянката на безпокойство, коя то премина през лицето му.

Достатъчно, каза си Джеф, но ръцете му продължаваха с интимните докосвания, сякаш магнетично привлечени от плътта с цвят на слонова кост. Наведе се към нея и целуна леко едното зърно… само веднъж… но това беше като троха за човека, който умираше за любимия си сладкиш. Още една целувка. Прокара език по малкото втвърдено зрънце. Отвори устата си и го пое изцяло. Как изобщо можеше да спре, когато тя го подканяше тъй нежно да продължи?

Той искаше още, също както и тя. С леко движение на тялото Сара го отблъсна и го накара да седне. Изправи се пред него и свали пуловера му. Под него я чакаше горещата, стегната гръд.

Докосна го очаровано и почувства как той потрепери.

— Сара… — рече предупредително с дрезгав глас, но предупреждението му бе отправено към самия него. Цялото му тяло гореше. Не след дълго нямаше да бъде в състояние да мисли за нищо друго, освен за желанието си да потъне пак в нея. — Сара, не… — хвана ръцете й за китките и ги отстрани със сила от гърдите си. — Достатъчно!

Очите й уплашено се разшириха, а гласът й не бе нищо повече от беззвучно дрезгаво хриптене.

— Какво има, Джеф?

— Не това имах предвид, когато те помолих да се омъжиш за мен.

— Какво? — откъснала се от смътната обител на страстта, сякаш не можеше да схване думите му.

Той стисна зъби, пряко изкушаващата нейна безпомощност и собственото си разочарование.

— Казах, че отидохме твърде далеч — Сара продължаваше да го гледа неразбиращо. — Трябва да спрем.

— Ти си ми съпруг, Джеф!

— На хартия — и за пред съда. Споразумяхме се. Ти получаваш клона си на Западното крайбрежие, аз — съпруга за една година.

Говореше бързо, набивайки думите в собствената си глава.

— Важна е показността. Не съм се пазарил за… това.

Онова, за което не се беше пазарил, бе това да я желае толкова отчаяно, както сега. Всъщност, бе изумен, че е успял да спре.

— Но ти беше този, който говореше колко хубаво било…

— А ти — за това колко фалшиво ще бъде — процеди през зъби той.

— Джеф… — опита се тя да се възпротиви, но той пусна китките й и се изправи, най-после овладял се напълно.

— Не, Сара — каменният му израз не търпеше възражения. — Ти беше права. Аз мога да чакам. Освен това, трябва да хванеш самолета си рано сутринта. Мисля, че трябва да се опиташ да поспиш. Чака те дълъг път — грабна пуловера си и й обърна гръб, за миг оставяйки пред погледа й само широкия си загорял гръб, а после — нищо.

Със затварянето на вратата Сара се разтрепери по начин, който нямаше нищо общо със страстта, а единствено с отчаянието. Собствените й думи, изречени в момент на слабост, се вселиха отново в съзнанието й. Малка бе утехата, че Джеф изглежда склонен да уважи нейното твърдение, че без любов актът на правене на любов би бил изпразнен от съдържание. Малка бе утехата, когато толкова го обичаше. Винаги го бе обичала; винаги щеше да го обича. Обикнала го беше още по времето на онази първа седмица в Сноумас; обичаше го дори през двете години на брака им, когато всичко стремително вървеше към пропастта; да, дори и през осемте години на раздяла. Защо иначе бе склонила да приеме второто му предложение за женитба, ако не за да бъде до него?

Без любов актът на правенето на любов щял да бъде фалшив. Но тя говореше за него. Той беше този, чието емоционално обвързване не достигаше, не тя!

Току-що бе казал, че може да чака. Да чака — докато годината изтече и бъде свободен да се утеши с друга ли? Защото той я желаеше. Сигурна бе в това. А тя можеше да го задоволи; в това също беше сигурна. Но една година на разочарование? За това ли се беше договорил с нея? Това ли я очакваше?

Беше точно така, както се бе опасявала в онази нощ след погребението. Едно напомняне за това колко добре си пасваха телата им, и тя отново го бе пожелала. И щеше да продължава така, както преди толкова години. Шест месеца след първоначалната им женитба тя вече знаеше, че е обречена. Но се бе държала за нея. Защо? Защото го обичаше и не можеше да понесе мисълта да го остави да си отиде. Последвалото решение да си тръгне и да го напусне бе взето едва когато самата женитба бе станала непоносимо бреме, когато на карта бе поставено оцеляването й като човешко същество. И тя трябваше да свали от себе си пелерината на семейство Паркър, която я задушаваше.

Сега обаче ситуацията бе по-различна. Сара бе човешко същество с независим живот. При все това, обещала му бе една година — всъщност, тя искаше тази година с него. Но имаше ли някаква надежда? Можеше ли да дръзне да се надява, че ще улови онова, което имаха помежду си в малкото бунгало на Сноумас? Не знаеше. Просто не знаеше!

Нощта й донесе малко сън и още по-малко отговори на въпросите, които я вълнуваха. Когато най-после се измъкна от леглото в понеделник сутринта, бе доволна да приключи с безкрайните размишления. Не се надяваше много-много на присвиването на сърцето си, когато нежно целуна Лизи за довиждане, или на тишината, натежала от неизречени мисли, която изпълваше малката кола на Джефри по пътя за летището. Оставила всичко, освен дамската си чанта у дома, тя запротестира отново, че няма нужда от изпращач. Но той отново пренебрегна думите й. Сега обаче, изглежда, имаше причина за това да чака с нея. С ръка, леко поставена на раменете й, Джефри я насочи към два стола малко встрани от основната тълпа туристи. Когато тя се настани удобно, също седна. А когато най-накрая отвори уста, с нисък глас, предназначен само за нейните уши, Сара не се изненада от избора му на тема за разговор.

— За снощи…

— Моля те, Джеф. Нека просто да забравим.

Омръзнало й беше да разсъждава. Някъде посред нощта бе загубила гледната си точка. Той обърна лице към нея.

— Не мога да направя това, а и се съмнявам, че и ти можеш — той, разбира се, имаше право. Тя се заслуша по-търпеливо. — Опитвам се да улесня и двама ни, Сара — даже за собствените му уши това звучеше абсурдно, предвид разочарованието, което изпитваше в този момент. Но беше посветил на тези мисли часове, прекарани в агония. — Имаме една година заедно. След това всеки ще тръгне по пътя си. Както разбирам аз нещата, би било разумно да сведем до минимум обвързването…

Сара отново го прекъсна.

— Но как можем да направим това? Искам да кажа, бракът е обвързване. Той е съпричастност, независимо дали го желаем, или не. Миналата седмица се опитах да ти кажа…

— А аз се опитах да ти кажа, че това не е обикновена женитба. Имаме си уговорка — потърка палец по останалите, свити в юмрук, пръсти. — Както изглежда, ще ми се стовари проблем върху главата, когато Лизи се привърже към теб, а ти отлетиш.

Сара се втренчи в него, дочула някакво обвинение, което не можеше да допусне.

— Както направих преди. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Той премести погледа си към приближаващия самолетен екипаж и въздъхна.

— Ако съм прозвучал така, моля да ме извиниш. Бях много ядосан, когато ме напусна предишния път. Но ти имаше право. Сега мога да разбера това.

Признанието му се изтръгна с мъка от устата му. Изви глава и я погледна.

— Ако беше останала с мен, никога нямаше да станеш човекът, който си сега.

— Постигнахме съгласие поне по този въпрос — неохотно промърмори тя.

Джефри се облегна назад, явно изтощен.

— Виж, наистина не искам да се караме. Всичко, което искам, е да направя тази година поносима…

Острата болка в сърцето накара Сара да скочи на крака.

— Трябва да тръгвам. Вече започват да се качват на борда. Довиждане, Джеф.

— Сара… — той скочи на крака, но тя се обърна и уверено се понесе към изхода. — Сара! — извика я за последен път, но тя отказа да го забележи. Последното нещо, което искаше, бе той да види сълзите в очите й, да разбере колко много я е наранил.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато чакаше на опашката с билет в ръка, молейки се Джефри да не приближи. Прехапа устни и преглътна с мъка сълзите си. Опита се да мисли за нещо, за каквото и да е, което да й помогне да сдържи сълзите да не рукнат по бузите й. Когато най-после се озова на борда на самолета, седна на мястото си до прозореца с изглед към терминала, притисна ръка към устните си и погледна назад. Но погледът й се замъгли и тя не можа да различи високата фигура, която стоеше там и се опитваше да разтълкува болката в очите, появила се преди Сара да си тръгне тъй внезапно.

Докато я чакаше в четвъртък сутринта на същото място, продължаваше да гадае. Беше се тревожил за нея от понеделник насетне, даже й се бе обадил по телефона, за да се увери, че не е променила плановете си. Разговорът сякаш бе записан на касетофон, толкова добре си спомняше всяка дума.

Телефонът беше звънял пет пъти, преди тя да вдигне слушалката.

— Сара?…

Последвала бе кратка пауза и после едно тихо „Да?“.

— Обажда се Джеф. Да не те обезпокоих? — беше пресметнал времето на обаждането си така, че в Ню Йорк да бъде вечер, краткият интервал между работата и съня.

— Не, не — отвърна меко тя. — Тъкмо довършвах няколко проекта за едно шоу през януари.

— Шоу?

— Всъщност, бенефис. Аз осигурявам бижутата, които се явяват аксесоари на облеклата. Едно от тях ще бъде разиграно на лотария. Останалото ще бъде част от колекцията на Вендел.

— Звучи добре — това, което наистина звучеше добре, бе фактът, че в гласа й нямаше и следа от нараненост и тя явно се бе издигнала над тези неща. Той се поколеба, а после каза с дълбок глас: — Как си?

— Добре. Заета — гласът й отново прозвуча по-меко. — А ти?

— И аз. — Че беше зает — вярно, ала добре — това беше под въпрос. Но каква вреда можеше да нанесе една благородна лъжа?

— Лизи добре ли е?

— Да, чудесно — не можа да се сдържи да не се усмихне. — Просто е очарователна. Пълзи навсякъде, изправя се, когато може. Толкова е сладка… Опитва се да ходи насам-натам, като се държи за мебелите, но хич не може да направи първата крачка, без да се изтърси на земята.

Сара се бе разсмяла от удоволствие, съпреживявайки разказаното.

— Вече й е време, нали? Кога, всъщност, прохождат бебетата?

— Според педиатъра — в близките дни.

— Ти ли се консултира с него?

— Заведох Лизи при нея вчера.

Сара отново се бе засмяла и Джеф се бе почувствал много по-добре.

— Извинявай. Предполагам, че трябва да преодолея собствените си стереотипи.

— Няма проблеми. Тя наистина е мила жена.

— Млада и красива?

— Омъжена и майка.

Това въздишка на облекчение ли беше? Но бе отминала толкова бързо, че никога нямаше да узнае със сигурност.

— Звучи добре квалифицирана. Лизи харесва ли я?

— Мрази я. Крещи всеки път, когато жената влезе в стаята.

— О, не! Защо?

Джефри се прокашля благоразположено.

— Мисля, че има някаква връзка с ваксинациите — нали знаеш, шарка, заушки и други подобни.

— Ооо! Тогава ще го прави всеки път.

И двамата се разсмяха, а Джефри се почувства великолепно. Но Сара продължи малко по-сдържано.

— Скоро идва рожденият й ден, нали?

— Единайсети декември.

— Една годинка. Паметен юбилей. Трябва да го отпразнуваме! Сигурна съм, че Алекс и Даян биха искали… — прекъсна рязко думите си.

— Всичко е наред, Сара. И аз си мислех същото. Алекс и Даян със сигурност биха вдигнали доста шум около рождения ден. Ще се погрижа да не й липсва нищо.

— Убедена съм — добави Сара, а после каза замислено: — Джеф?

— Да?

— Твоят адвокат работи ли по осиновяването?

Той кимна, забравил, че не може да го види, напразно опитващ се да анализира колебливостта в гласа й.

— Ще ни донесе предварителните документи в петък, за да ги подпишем. Става ли?

— Чудесно — тя замълча за момент. — Ти… казал ли си на някого, Джеф?

Той веднага разбра какво има предвид.

— За нас двамата? Да.

— А те… Какво казаха? — попита почти шепнешком Сара, учудвайки го с опасенията си. Бе я смятал за толкова самоуверена понастоящем. Нима това бе някаква следа от предишната й несигурност?

— Зарадваха се за нас — отвърна смело той, като не желаеше нищо друго, освен да възвърне увереността й. Странно, но бързо започваше да свиква с тази нова, по-уверена жена.

— Доволна съм.

— Ами ти, Сара? Видяха пръстена, нали?

Това бе една препратка към проведения между двамата разговор от миналия уикенд. Сара веднага схвана за какво става въпрос и каза с устни, разтеглени в усмивка:

— Да, видяха пръстена.

— Е, и какво казаха?

Разсмя се тихо.

— Едва ли искаш да узнаеш.

— Напротив, искам — тъй пълно се наслаждаваше на непринудеността на разговора им, че се чувстваше способен да понесе всичко. — Кажи ми!

В гласа й звучеше хумор, който смекчаваше думите й.

— Казаха: „Ти си се какво?“ Звучи ли ти познато?

Той кимна.

— Майка ми.

— Точно така.

— Неприятно ли им беше? — сега бе негов ред да звучи колебливо. Последното, което искаше, е да настрои нейните служители против себе си. Нима позициите им се бяха завъртели на сто и осемдесет градуса?

— Не толкова недоволни, колкото изумени. Бяха започнали твърдо да вярват, че не се интересувам от брака.

— И ти, разбира се, им каза колко много са грешали.

— Разбира се.

— И свестиха ли се най-накрая?

Нарочно го бе накарала да изчака за отговор няколко секунди; сигурен беше. Но нищо не можеше да го настрои против нея. Беше заслужила този момент след всичко, което беше преживяла някога.

— О, да — въздъхна шумно Сара, — свестиха се. Донякъде помогна обяснението ми — срамежливо, естествено — че сме били женени преди. Внезапността на брака ни престана да ги шокира толкова силно. Но пък бяха длъжни да се свестят. Нямаха друг избор. Аз съм им шеф.

— Това помага понякога.

— И аз съм го забелязала.

— Ами… Другите?

— А, искаш да кажеш — приятелите ми, като в съпоставка с колегите?

— Да — трябваше да се пребори в себе си за запазването на равния си тон. — Онези, които те придружават на разни балове и благотворителни вечери.

— Не са чак толкова много — смъмри го тя, но той се съвзе бързо.

— Баловете или… мъжете?

— И двете! — изявлението й отекна звучно от едното крайбрежие до другото.

— Тогава да вземем мъжете. Съобщи ли им, че вече не си свободна?

— Искаш да кажеш, дали съм се обадила на всекиго поотделно, само за да ги уведомя, че вече не са в списъка? Не — очарователно влезе в тон тя.

— Не? Защо не? Сара, нали ти казах, че аз ще бъда твоят… — даже и сега си спомняше ясно колко бързо се бе разпалил, макар следващите й думи бяха съвсем резонни.

— Успокой се, Джеф, и ме изслушай. Не възнамерявам да седна със списък на приятели и познати в ръка и систематично да звъня на всеки един от тях, за да съобщя, че съм се омъжила спонтанно, под напора на моментно хрумване. — Гласът й за първи път прозвуча твърдо. — Не е кой знае какво. И то — само за година, което определено не мога да им кажа — тъкмо когато бе започнал да се наежва, тя пое дъх и продължи по-меко. — Разбира се, обадих се на най-близките си приятели — мъже и жени. А и трябваше да отида на театър през уикенда с един човек; обадих му се и му казах истината, когато отмених срещата. С времето всички ще научат. Слуховете се разпространяват — или не си забелязал?

Беше забелязал, разбира се. Как можеше да не забележи, предвид броя на хората, които се бяха обадили през седмицата, за да споделят, че са чули новината, кулминацията на всичко бе партито, насрочено за събота вечерта, но той не й го съобщи по телефона. Не събра нужния кураж. Освен това имаха да обсъждат други неща.

— Е, може да се каже, че вече си се погрижила за това — отговорът й го задоволи напълно. — Между другото, работниците наистина напредват с къщичката.

— Наистина ли? — попита развълнувано Сара. — Да нямат някакви проблеми с разчитането на плановете ми?

На свой ред Джефри леко се засмя.

— Наистина, казаха нещо от рода на това, че скиците ти са леко отклонение от тези на нормалните архитекти.

— Мога да накарам моя човек да поработи върху тях. Той свърши отлична работа тук. Просто исках да подготвя нещо набързо за твоите хора…

— Всичко е наред, Сара. Те са съобразителни момчета. Ще се изненадаш, когато видиш как напредват. Събориха вътрешните стени и сега се занимават с осветлението…

— Вътрешните стени?… Не съм искала да си дават толкова труд. Едно просто обновление щеше да свърши работа. Може би наистина трябва да накарам Харис да нарисува нещо по-подробно!

— Сара, всичко е наред — успокои я Джефри, вживял се в ролята на силния мъж. — Слушай: защо не ми дадеш номера на архитекта си, а аз ще накарам предприемача да говори с него. Ще можеш да се срещнеш с предприемача в петък. Той ще работи тогава.

— О, Джеф, като говорим за петък — направих няколко обаждания и прегледах някои мостри. Тогава ще пристигне първата доставка. Аз… Надявам се, че нямаш нищо против.

— Да имам нещо против? Разбира се, че не. Казах ти да правиш с къщата каквото пожелаеш.

Гласът й отново бе станал колеблив, почти извинителен.

— Не става дума за къщата, а за… стаята на Лизи.

Трябваха му няколко секунди, за да проследи мисълта й. Когато успя, остана изумен.

— На Лизи… За стаята на Лизи! Нима работиш по този въпрос от Ню Йорк?

— Казах, че ще го направя.

— Но ти имаш толкова много други задължения.

— Това е също толкова важно. И въобще не е трудно. Тук има хора, с които съм работила — занимават се с тапети, килими и други такива неща. Всички са толкова ентусиазирани — както и самата тя. Ясно и звънливо прозвуча в телефонната слушалка. — Открих идеалните тапети — на червени, бели и жълти шарки, пъстри и искрящи… Но може би най-напред искаш да ги видиш?

Зарадван от ентусиазма й, Джефри побърза да пресече опасенията й.

— Не, Сара — отвърна с доверие. — Разчитам на преценката ти. Избери каквото сметнеш за добре, а после ще изненадаш и двама ни.

— Такава е идеята. Пристига в петък.

— Как изобщо успя да го направиш? Искам да кажа, винаги съм мислил, че отнема време, когато поръчваш неща като тапети.

В Сариния глас звучеше гордост.

— Хората, с които работя, са прекрасни. Когато им обясних ситуацията, веднага телефонираха на свои познати от района на Залива. Мокетът ще пристигне от Лос Анджелис, но всичко останало е местно.

— Всичко останало — попита Джеф. Дори сега съвсем ясно си представяше как армията декоратори, понесли топове материали във всички посоки, ще направи десант на къщата.

— Ще видиш — кратичко отвърна Сара, а после бързо смени темата. — Джеф?

— М-м-м?

— Готово ли е всичко за утре?

— Аха. Ще бъдем в тесен кръг — само ние тримата.

— Горди няма ли да дойде?

И досега Джефри се чудеше как Сара има желание да види по-малкия му брат. Гордън бе един от многото, които бяха направили предишния й живот тук непоносим.

— Не, не и тази година.

— Каза му, нали?

— Ъ-ъ, да. Не го прие много добре.

Но пък Горди никога не бе одобрявал стореното от Джеф. Първия път бе сметнал Сара за ловец на богатства. Сега беше по-благороден — просто бе предположил, че Джеф се е размекнал.

— О, Боже… — замислено произнесе тя.

— Ами семейството ти, Сара? Съобщи ли им новината?

Помълча, преди да отговори.

— Ъ-ъ, не. Просто не събрах смелост. Може би ще им се обадя през уикенда, ако намеря кураж…

Отчитайки това, което бе научил съвсем наскоро, Джефри не бе в състояние да я обвинява.

— Това би било добре, особено по празниците… Но само ако не се притесняваш. Бих искал да прекараш един приятен уикенд. Сара? — спомняше си как се бе поколебал, а после, преди да изгуби кураж, продължи. — Съжалявам, ако съм те обезпокоил в понеделник сутринта — измъченият поглед, който бе зърнал тогава, му тежеше на съвестта през цялата седмица.

Гласът й прозвуча по-меко през разделящите ги километри.

— Няма нищо. Бях уморена. Не бях на себе си.

— Въпреки това, искам нещата между нас да вървят добре.

— Аз също — добави тя с толкова разнежен шепнещ глас, та той почти повярва, че говорят за едно и също нещо.

— В такъв случай… Ще се видим утре сутринта, нали?

Макар че очакваше едно просто „да“, получи удължение на разговора. Ако бе оставил въображението си да се развихри, можеше и да повярва, че тя нарочно е отложила края му.

— Съжалявам, че не можах да се измъкна днес, но полетите през уикенда са запълнени за месеци напред. Само благодарение на една услуга се сдобих с място за сутрешния самолет.

— Още един приятел?

Изобщо не би се изненадал. Много лесно можеше да си представи как Сара привлича тълпи от обожатели. Като например госпожа Флеминг, която не бе престанала да говори за „новата госпожа“. „Изискана, но без да е надута“, така я беше характеризирала. Явно закуската в кухнята силно я бе впечатлила.

— Да, приятел — Сара сякаш се бе усмихнала в телефонната слушалка. — Тя работи за авиокомпанията.

— Тогава, моля те, благодари й от името на всички ни.

— Така и ще направя.

— Е, до утре.

— Да.

— Приятни сънища.

— И на теб.

 

 

Джефри се раздвижи пред прозореца, докато гледаше как каца самолетът й. Преживя отново топлото, уютно чувство, което разговорът им по телефона бе предизвикал у него. Разбираха се толкова добре от разстояние… Нима беше заради предпазната бариера на километрите, или, както гласеше старата поговорка, разстоянието сближава сърцата? Наистина очакваше с нетърпение да я види, повече, отколкото му се искаше да признае пред себе си. И да, наистина, бе спал добре миналата нощ — по-добре, отколкото през много други нощи напоследък.

Този път Сара беше сред първите пътници, слезли от самолета. Бе избрала нарочно мястото си и се бе чувствала нетърпелива въпреки измъчвалите я през седмицата мисли. Когато зърна тъмнокосата глава на Джефри, сърцето й подскочи. Когато очите им се срещнаха, запрепуска бясно. Но когато най-после застана лице в лице с него, за момент изгуби ума и дума. За щастие, Джеф се владееше по-добре.

Хвана нежно ръцете й над лактите и остана за момент така, като й се усмихваше от височината на ръста си.

— Здрасти.

Сара се помъчи да изрече едно „здравей“ в отговор. Не беше лесно, предвид дълбокия му тембър, разконцентриращия изкусителен поглед и трапчинката на дясната му буза, която се появи с усмивката му — камо ли за доловимото движение на пръстите му по ръкавите блейзера й от туид.

— Как мина пътуването?

— Чудесно — пое си шумно въздух Сара.

— Появи се навреме.

— Полетът мина гладко.

Усмивката му, както и нейната, не слизаше от устните му.

— Честит Ден на благодарността.

— И на теб, Джеф.

Той задържа поглед върху нея миг по-дълго от обикновено.

— Дали да не им направим малко шоу?

— На кого? — попита, неспособна да свали очи от него. Той вдигна брадичка с жест към застаналите наоколо хора.

— На всеки, който гледа. В края на краищата — наведе се към нея и добави с кадифен глас, — нали сме женени.

— Ами такива сме — прошепна тя с полуразтворени устни, готови да посрещнат неговите.

Почувства как ръцете му я стиснаха по-силно, а нейните се плъзнаха под якето и обхванаха гърба му. Но най-вече почувства топлото посрещане на целувката му и с готовност й отговори. Когато най-накрая Джефри се отдръпна от нея, почувства замаяност, която отмина, щом той сложи ръка на рамото й и я придърпа в крачка до себе си.

— Багаж? — попита меко той.

Тя поклати глава.

— Добре. Да тръгваме.

И така, потеглиха към къщи в атмосфера на доброжелателност, която бе на светлинни години от изпълнената с тревоги седмица, преживяна от Сара. Всеки път, когато си повтаряше думите му: „Всичко, което искам, е да направя тази година поносима“, сърцето й се късаше. Не само заради думите — ами гласът му… Примирение, изтощение, безразличие — какво значение имаше? Което и да е от тези чувства бе диаметрално противоположно на любовта, която изпитваше.

Макар че не си бе позволила да се надява, беше се изненадала приятно, когато той се обади. Повече от приятно изненадана — направо възхитена от постъпката му. О, да, беше си казала, просто се е почувствал зле, задето се е държал малко грубо. Но фактът, че си бе направил труда да позвъни, беше… нещо, все пак. А и сега, след нежната целувка на летището и мили погледи сегиз-тогиз по време на пътя, се почувства отново изпълнена с надежда. Празничният уикенд се очерта ваше дълъг и тя бе решена да му се наслади. По дяволите, къде другаде можеше да бъде, ако не и тук, при Джеф?

— Какво щеше да правиш в Деня на благодарността, ако не се бе случило това с нас? — попита Джефри като ехо на собствените й мисли, докато шофираше.

— О, не зная. Сигурно щях да прекарам деня с приятели. В Манхатън има доста самотни птици като мен, тъй че не е трудно да се намери компания.

— Никога ли не се връщаш вкъщи?

— Връщам се, един-два пъти — погледна разсеяно през прозореца. — Но пък толкова съм заета, че ми е трудно да ходя чак дотам.

— Но дойде дотук — упрекна я той.

Тя вдигна глава.

— Различно е! — после замълча, сведе поглед, попипа златната халка на пръста си и отново погледна навън. — Предполагам, че си прав. Бих могла да ги навестявам по-често. Но се чувствам неудобно. Сякаш с напускането ми на Демойн преди десет години сме скъсали връзката окончателно. Пиша им доста често. На хартия е някак си по-лесно — нямаше смисъл да се разпростира върху опитите си да им изпрати пари. Инатливата им гордост си беше неин проблем, не негов.

— Виждаш ли се изобщо с братята и сестрите си?

Тя поклати глава.

— Не много често. Понякога, когато някой от тях минава през Ню Йорк, се срещаме за обяд или за вечеря. Обичам да ги виждам, но те имат свой живот.

Джефри понижи глас.

— Сигурно ти липсват.

— Така е — отвърна, без да се замисли, тя. — Бяхме много близки като деца. Нищо не сближава толкова едно семейство, както моментите на криза, а ние живеехме така в продължение на години — Сара въздъхна. — Но сега нещата са се успокоили. Баща ми е пенсионер, ние всички сме самостоятелни. Макар че наистина ми липсват.

— Тогава — вметна Джефри ободрително — ще трябва всички ние да се постараем да те забавляваме през уикенда, за да не изпадаш в меланхолия.

Така и направиха — той и Лизи. Карин бе освободена за празника, а госпожа Флеминг трябваше да я замести, докато се върнат Джефри и Сара и поемат пълноправните си роли на родители.

Започна се с обед от печена пуйка, поднесен в късния следобед на четвъртъка, а Лизи в своето високо столче хапваше по мъничко почти от всичко, което ядяха и те. Продължиха с оглед на къщичката, светкавична размяна на идеи по отношение на плана за ателието на Сара, удължена игра на къпане с Лизи. За изненада на Сара, Джефри се справяше с пеленките също толкова сръчно, колкото бързо се ориентираше за местонахождението на бебешката пудра, миниатюрните нощнички и четките за коса.

— Много те бива — развеселено го похвали тя. — Наистина се чувствам като новак тук.

— Напоследък имах повече практика — обясни Джефри, като прекара нежно четката през златистите руси къдрици.

— Трябва да си доста зает — връщаш се от работа и се грижиш за Лизи, водиш я на лекар и така нататък… Откъде намираш време за всичко?

В погледа му се четеше подигравателен укор.

— Май не си достатъчно еманципирана. Това, което върша, не е по-различно от онова, с което трябва да се справя всеки работещ родител. Ако нещо е от значение за теб, намираш време да го правиш.

Сара би се замислила над думите му и техния подтекст, ако Джеф рязко не бе изоставил темата. Като настани Лизи върху тоалетката, той изгледа със задоволство резултата от свършената работа. Малката сръчно го сграбчи за ризата и се изправи на крачка. Присъедини се към диалога с нечленоразделен поток от срички, неразбираеми за никой друг, освен за самата нея.

— Нищо ново — подразни я Джефри, като се включи в играта. — Кажи ми нещо, което не знам.

Когато детето продължи да прави тъкмо това, Сара не може да сдържи смеха си.

— Изглежда така, сякаш знае точно какво казва. Само да можехме да я разберем!

— Звуците са налице. Трябва само да ги подреди. Ето, Лизи — той взе гуменото пате, което бе донесла със себе си от ваната, и го протегна подкупващо пред нея. — Пате. Можеш ли да го кажеш? Па-те.

Малкото момиченце нетърпеливо посегна към играчката си.

— П-п-п-п…

— Браво! Голямо момиче! Какво ще кажеш за това — наведе се и вдигна една ярко цветна гумена топка. — Топка. Топ-ка.

Когато Лизи вдигна патето във въздуха с едно доволно па-па-па, Сара съвсем се разтопи от умиление. Но Джеф беше неуморим. Преди да се усети, той прехвърли ръка през рамото й, сръга я леко в ребрата със свободната ръка и я придърпа към себе си. Но не изпускаше Лизи от поглед.

— Са-ра — бавно и отчетливо произнесе името й. — Сара.

Лизи я погледна, ухили се и възторжено занарежда: Та-та-та-та. После се опита да галопира върху тоалетката, преди да се изтърси по дупе. Когато начупените й устнички потрепериха, Сара бързо посегна към нея и я взе в прегръдките си.

— Няма нищо, сладурчето ми — каза с майчински тон тя, притисна детето към гърдите си и пристъпи към люлеещия стол. — Все някой ден ще успееш. Всички ние сме го направили — настани се на стола и бавно се залюля напред-назад, хипнотизирана от сладката бебешка миризма на детето в ръцете си и топлината на телцето му. Лизи остана спокойна няколко минутки, а после вдигна глава и гордо дръпна кичур от Сарината Коса. Сара изимитира силна болка. — Олеле! Ама тя си е закрепена там, момичето ми.

Детето се ухили, дръпна кичура още няколко пъти и за награда рече: Са-са-са-са… Сара бе напълно доволна.

Освен това се чувстваше и изтощена. Когато се изтърколи десет часът, след една приятна вечер, прекарана в игра на табла с Джеф, тя се извини и се отправи към стаята си. Джеф не направи опит да я последва, за което, всъщност, беше благодарна. Денят мина просто прекрасно. Но колкото и да й се искаше да прекара нощта в ръцете му, за нищо на света не би повдигнала въпроса. Бяха успели да постигнат временно примирие. И беше доволна да остави нещата така.

Както стана, това си беше истински късмет — да успее да подремне, колкото можа. Защото петъкът бе напрегнат и изтощителен: с пристигането на доставките от мокети, тапети, осветителни тела и мебелировка; с работниците, на които трябваше да се показва пътя от къщата до по-малката къщичка и обратно, а и с Лизи, кацнала в ръцете й през цялото време.

— Защо не оставите малката при мен — бе предложила госпожа Флеминг, защото Джефри беше в офиса, а и сякаш всичко се струпваше наведнъж.

Но Сариният ентусиазъм не спадаше.

— Ако работниците преместят старото й креватче в някоя от стаите — защо пък не в моята — за да я сложа да подремне малко по-късно, ще се оправим. Докато е заета с наблюдаването на работата, аз мога да контролирам нещата.

Всичко мина неочаквано гладко. Лизи беше предоволна да я носят на ръце, а Сара — да се осведомява, да насочва и да прави предложения. Едва с напредването на деня изтощението ги повали. Когато Джефри най-после се върна късно следобед, откри и двете жени на живота си да спят здрав сън, Лизи в своето креватче, а Сара — в леглото си наблизо. Той остана дълго да се любува на гледката, а после седна до Сара на леглото и нежно я целуна по бузата. Тя се събуди стреснато, седна в леглото и почувства вина.

— Съжалявам, Джеф — прошепна тя, като бързо извърна глава към Лизи, за да се увери, че е добре. — Не очаквах да заспя така. Мислех само да полегна малко и да я наглеждам… — Джефри я прекъсна с една дълбока целувка, която остави и двамата без дъх. — А за какво беше това? — пое си въздух най-накрая, доволна, макар и озадачена.

— Това — прошепна дрезгаво той — е защото изглеждаш толкова неустоима, колкото и тя — кимна с глава по посока на детето. После се приведе към нея и пое устните й в своите по-нежно, по-настойчиво и по-изкусително.

— А това? — някак си успя да го попита, когато устните им се разделиха най-накрая.

— Това е за всичко друго, което притежаваш, а тя няма… все още.

— С ласкателство ще стигнеш далеч.

— Така ли? — искрата в очите му накара сърцето й да забие неравномерно. — Тогава, ако ти кажа колко изключително красива, умна и предприемчива си, ще се… съгласиш ли да дойдеш с мен на едно парти у семейство Шипли утре вечерта?