Барбара Делински
Диаманти в нощта (2)

Втора глава

Времето, което им бе нужно да минат от библиотеката през фоайето, салона и по-широката трапезария до не толкова официалната стая за закуска, позволи на Джефри да възвърне самообладанието си. Сякаш го бяха проснали на земята — чувстваше се така, както когато зърна Сара в параклиса тази сутрин. Потиснатото настроение от последните няколко дни не му остави време да се сети, че е възможно и тя да дойде на погребението.

Все още беше изненадан. Доколкото му бе известно, от развода насам тя не се бе доближавала до Сан Франциско. Предвид факта, че много от спомените й бяха неприятни, трябва да й е било трудно да се реши. При все това бе дошла.

Сега, докато придържаше стола й, наблюдаваше как сяда с елегантност, която преди не беше притежавала. Тогава беше скована, що се отнася до установените порядки, и сякаш негодуваше срещу начина на живот, налагащ ограничения в замяна на привилегии. Поукротена? Това ли беше думата, която я характеризираше? Или просто — по-зряла?

След като седна от дясната й страна, той се облегна назад и започна да я изучава. По-зряла, май че беше това. В библиотеката бе успял да зърне частица от емоционалния поток, който я беше залял — от изражението на почти физическа болка, през постепенното утихване до заученото спокойно изражение. Сега тя притежаваше вътрешна сила. Само да я беше имала тогава!

Заета с повторно опознаване на обстановката, Сара бе в неведение за изучаващия му поглед.

— Винаги съм предпочитала тази стая — изрече гласно мислите си, — макар че само закусвахме тук. Беше по-тихо, по-интимно.

Стаята бе един преголям осмоъгълник, свързан с кухнята посредством двукрила врата. Стените бяха от чисто стъкло, фрагментирано на малки парченца, които разпръскваха весело слънчевата светлина. Сутрин атмосферата тук бе светла и бодра. Дори сега, един час след пладне, въздухът бе някак ефирен и освежаващ. Джефри отбеляза гласно нейната оценка:

— Сега винаги се храня тук. По-просто е…

С появяването на същата жена, която беше отворила вратата при пристигането им, той веднага отмести поглед и каза:

— Госпожо Флеминг, това е бившата ми жена, Сара Макрей.

Изявлението му предизвика ахване от изненада, даже радост в очите на жената, но Джефри вече се бе обърнал отново към Сара.

— Госпожа Флеминг е при мен вече две години. Не знам какво бих правил без нея — това не беше просто похвала, говореше сериозно.

Сара кимна и размени усмивка със слабичката жена на средна възраст, чиято униформа беше обикновена пола и блуза, за разлика от сивите колосани дрехи, носени от служителите на Сесилия Паркър. Когато жената постави щедро парче пъпеш пред нея, изрече едно тихо „Благодаря“, а после учтиво почака, докато с Джефри останаха отново сами.

— Изглежда ми приятна, някак по-човечна от… останалите.

Джефри се усмихна замислено:

— Никога не си си падала особено по персонала на майка ми, нали?

— Мисля, че по-скоро беше обратното — контрира го Сара.

— Може би — призна й точката той, преди да заключи: — Както и да е. Сега тях ги няма.

Няма ги. Думите отекнаха между стените, преди Сара да успее да реагира на мрачната нотка на окончателност. Съсредоточи поглед върху нежната извивка на лъжичката от чисто сребро до чинията си.

— Джеф — започна меко, — съжалявам за майка ти.

— Как би могла? Тя се държеше ужасно с теб.

Сара вдигна очи.

— Съжалявам, че я изгуби. Зная колко близки бяхте всички…

Той сви рамене.

— Има близост и близост. Майка ми беше жена, която държеше всички ни в ръцете си и ни следеше с поглед на орлица. В много отношения нейната смърт беше истинска благословия. — След кратка пауза добави иронично: — Мисля, че разбираш. Нали не се втурна да присъстваш на нейното погребение?

— Смятах да го направя.

— Но?…

Тихо и откровено, Сара обясни мотивите си:

— Чувствах, че ако можеше да узнае, щеше да бъде обидена. Презираше ме от самото начало.

Джефри замислено забоде лъжичка в пъпеша.

— Всъщност, тя не презираше теб. Как би могла? Никога не успя да те опознае. Беше заради факта, че ти принадлежеше към един друг свят… Както и заради това, че се бяхме опълчили срещу нея, като дръзнахме да се оженим без нейното съгласие.

— Тогава ти беше на двадесет и осем!

— Това ми е известно, както и на теб — каза той с равен глас, — но майка ми изобщо не я интересуваше. Тя искаше къщата да бъде управлявана по нейния начин. Или така, или никак. Затова казах, каквото казах за смъртта й. Тя върна свободата на всички ни.

Това напомни на Сара нещо.

— А къде са другите, Джеф? Нима живееш в тази къща сам?

— Да.

— Ами Горди? А Емили?

— Горди тъкмо стана на трийсет. Ръководи научния отдел в Пало Алто и си има собствен дом недалеч оттам. Що се отнася до Емили — въздъхна и отправи поглед към канадските ели в далечината, сякаш я виждаше, — тя замина за някъде с гуруто си. Май този месец е в Париж.

— Нейният гуру? — усмихна се Сара с някакво възхищение. Три години по-малка от нея, Емили можеше дори да й бъде приятелка, ако не беше толкова заета с това да се опълчва срещу всичко, на което Сара тъй отчаяно се мъчеше да подражава. — Емили винаги е била свободен дух. Спомням си разправиите, които имаше с майка ти.

Джефри също ги помнеше, и то — доста добре.

— Двете бяха като огъня и водата. Емили просто отказваше да бъде моделирана по някакъв калъп.

— Ами ти, Джеф? Това не те ли притесняваше?

Той я погледна косо.

— Когато бяхме женени, никога не задаваше въпроси като този.

— Никога не ми е хрумвало — отвърна тихо тя. — Когато живеех в тази къща, ми се струваше, че нямам право да поставям нищо под въпрос. Майка ти беше… доста властна.

Джефри се замисли над думите й, съзнавайки, че има много други, далеч по-горчиви, които Сара можеше да употреби. Гледайки я втренчено, той се почуди на хладнокръвието й. После си позволи да прояви малко спонтанност.

— Ако беше жива сега, щеше ли да бъде прекалено властна за теб?

В погледа и във въпроса му имаше някаква напрегнатост, която за миг стресна Сара. Но когато проговори, гласът й прозвуча уверено.

— Не, не мисля — едва забележимо повдигна брадичка, макар че понижи глас. — Сега тя не би могла да ми предложи нищо, което вече да не притежавам — това бе излагането на един чист факт, напълно лишено от арогантност.

Джефри също го усети.

— Добре си се справила, Сара. Ще ми се да можех да си припиша, макар и най-дребната заслуга за това, което постигна, откакто се разделихме, но не мога. Така и не докосна парите, нали?

Тя остави лъжичката и поклати глава.

— Не. Все още са в банката. Знаеше, че не искам…

Той вдигна отбранително ръка.

— Знаех. Но бяха замесени и егоистични мотиви. Исках да съм сигурен, че няма да търпиш лишения — усмихна се накриво. — Изглежда, добре си се погрижила за себе си. Преди не можеше да си позволиш цената на самолетния билет от Денвър до тук, а сега би могла да хванеш кой да е полет, само за да спестиш няколко часа — усмивката му избледня и той изведнъж стана по-сериозен. — Как разбра за Алекс и Даян?

— Аз… Прочетох във вестника.

— В „Ню Йорк Таймс“? — Доколкото му бе известно, там не беше публикувано съобщение.

Сара поклати глава.

— Не, в „Кроникъл“.

— Нашият вестник? — когато кимна, той отново я изгледа преценяващо. — И защо ще го четеш?

Тя изведнъж се почувства неловко. Получаваше вестника на Сан Франциско от години, като си казваше, че иска да бъде в крак със събитията, ставащи в града, който беше неин дом, макар и за кратко.

— Аз… Периодично обмислям възможността да се захвана с бизнес по Западното крайбрежие — импровизира тя. Всъщност, това бе една идея, предложена от финансовите й съветници. Сара лично бе наложила вето върху нея.

— Разбирам. — Джефри вдигна поглед, когато госпожа Флеминг се появи на вратата, и продължи разговора едва когато тя излезе, оставяйки след себе си две големи чинии със свежа салата от морски плодове. Пренебрегвайки храната, той се облегна на стола си. — Разкажи ми за бизнеса си, Сара — съсредоточеният му вид говореше за нещо повече от обикновено любопитство.

Тя сви рамене, като се отърси от неудобството си.

— Не е нищо чак толкова изключително. Правя бижута.

— Поне това знам — смъмри я с по-нежен тон Джефри. — Но разкажи ми как започна. Не се случва всеки ден една бивша сервитьорка да се превърне в знаменита дизайнерка на бижутерия.

— Предполагам, че не — промърмори тя и после продължи по-отчетливо, — но пък и не се случва всеки ден една бивша сервитьорка да преживее интензивна двугодишна среща с висшето общество. Удивително е колко много можеш да придобиеш, дори само от кучешката колибка — гласът й се бе повишил; тя бързо го сниши и превключи на други обороти. — Нали знаеш, че обичах да рисувам.

Сивите му очи я гледаха безизразно.

— Знаех само, че когато беше разстроена, обикновено се скриваше в солариума. Едва след като си замина, намерих там куп твои скици.

— Скицирането беше вид отдушник. Помагаше ми да се отпусна.

— Но пътят от рисунки върху хартия до истински бижута — как се случи?

Освен глътката вода от време на време, Сара не удостои с повече внимание от Джефри обяда на госпожа Флеминг. Погледна го смутено.

— Когато човек остане без пари в чужд град, започва да се зачита в малки обяви тук и там. В моя случай градът беше Тъксън, а табелата на витрината на бижутерийния магазин гласеше „Дизайн на бижута. По един долар на парче“.

Той седеше, мъртвешки притихнал.

— Какво правеше в Тъксън?

Сега сякаш вървяха по тънък лед, приближавайки се сантиметър по сантиметър към оня ден, в който се бяха разделили. Проектирайки мислите си назад във времето, към онези болезнени седмици, Сара почувства как тънката маска на спокойствието й започва да се пропуква. Всичко, което успя да направи, бе да запази външно самообладание.

— Мисля, че можеш да го наречеш скитничество. Напуснах този дом, а не можех да се прибера обратно в Айова.

— Не можеше?

Чувствайки се така, сякаш изтърпява телесно наказание, пряко волята си тя отмести поглед. Но той попадна върху ръката му, която лежеше на страничната облегалка на стола. Фините тъмни косми се бяха изправили изпод маншета, а силните пръсти бяха отпуснати в заучена спокойна поза. Тя си спомни как обожаваше да гали тези пръсти, как ги бе придумвала да правят толкова възбуждащи неща. Не че в онези дни се нуждаеха от много увещания. Телата им си пасваха напълно, като някаква скандална взривоопасна смес, и така беше до самия край.

Отбранително насочи вниманието си към бялата ленена салфетка в скута си. А после, отвратена от собствената си слабост, го погледна по-смело.

— Роднините ти не бяха единствените хора, които не одобряваха брака ни, Джеф. Макар че вероятно са искали да ме подкрепят, родителите ми смятаха, че съм допуснала ужасна грешка. Защо мислиш, че така и не дойдоха да ни видят? — попита тя с трескаво блеснали очи. — Причината не беше единствено в парите. Един Господ знае само колко пъти им предлагах да им изпратя сумата, която им трябваше за самолетния билет. Причината бяха самите те. Нямаше да бъдат добре приети в твоя свят и го съзнаваха.

С каменно лице, Джефри поседя тихо няколко секунди.

— Никога не си ми казвала това.

— Има много неща, които никога не съм ти казала — прошепна Сара, — но проблемът не беше само в това — тъжен поглед, въздишка и тя продължи историята си. — Е, аз също си имах гордост. Не можех да побягна към Демойн с подвита опашка. Струваше ми се по-лесно да им пиша за раздялата ни и да им съобщя, че възнамерявам да пътувам за известно време.

— Не се ли тревожеха?

„А ти не се ли тревожеше?“, запита се тя, но после потисна обидата.

— Казах им да не се притесняват и че ти си се погрижил за финансовата ми независимост. Което не беше пълна лъжа.

Погледът му беше изпълнен с укор, но думите му просто изказаха едно твърдение.

— И така, всичко започна в Тъксън?

Сара вдигна вилицата си и разсеяно побутна едно парченце хрускава скарида.

— Едва ли искаш да чуеш цялата история.

— Искам.

Неговият нисък, сериозен тон не търпеше възражения. Нито пък съсредоточеният израз на тъмносивите очи, които съзнателно я пронизваха. Тя почувства същото смущение, което беше отхвърлила преди малко; чувството, че зад въпросите му се крие нещо повече от обикновена сантименталност. Накрая заключи, че просто си въобразява и че напрежението у него е продукт на изтощението му след трагедията със семейство Оуенс.

— Продала си рисунките си в Тъксън? — Тя кимна. — Що за проекти бяха те?

— О, в началото предимно обеци — направи малка пауза и набоде на вилицата си едно зелено гроздово зърно. Деликатно го постави в устата си и погледна Джефри, а устните й заблестяха свежо от сладкия сок. — Наистина трябва да хапнеш. Много е вкусно!

Той пропусна думите й покрай ушите си.

— Как си могла изобщо да се издържаш, продавайки рисунките си тук-там за по един долар?

— Това беше… едно предизвикателство. — При спомена за онези дни ъгълчетата на устните й се извиха в иронична усмивка. — Нека кажем просто, че известно време живях доста скромно.

Нямаше смисъл да се впуска в подробности относно стаята, която беше наела — истинска схлупена колиба, или да се спира по-обстойно на лекия си, за щастие, апетит.

— Изкарвах достатъчно от рисунките, за да си купя някои материали — мъниста, тел и други такива — и да започна да изработвам собствени обеци. Когато ги продадох, можах да си позволя по-добри материали и по-фини инструменти — изгледа го подозрително. — Хайде, Джефри, знаеш как тръгва един бизнес. Използвай въображението си.

Някакво мъждукащо огънче пламна в очите му.

— Опитвам се, принцесо, но умът ми не го побира, как за осем кратки години си стигнала от няколкото еднодоларови рисунки до многомилионната търговия със скъпоценности.

Сара щеше да поиска да узнае източника му на информация, ако не беше думичката, която той употреби така нехайно: „Принцесо“. Така я наричаше винаги в най-интимните моменти; едно мило обръщение, родено под лунното небе на Колорадо, когато й бе разправил за своя свят. Принцеса… Тя беше наистина такава само в прегръдките му.

Като изтри смаяния израз от лицето си, Сара се прокашля леко.

— Ъ-ъ-ъ, осем години не ми изглеждаха толкова кратък период, докато ги изживея. Дори сега понякога дните ми са сякаш безкрайни.

Той повдигна вежди.

— Безкрайни не от отегчение?

— Не. Обожавам работата си — гласът й беше тих и искрен, а очите й — разнежени от гордост. — Би трябвало да я обичам, за да й посвещавам седемдесет часовите работни седмици, както правя.

Всъщност не очакваше реакция, макар че отдавна беше свикнала и с изненадата, и с възхищението. Джефри не показа ни едно от двете. За нейно изумление, изражението му стана по-твърдо.

— Една работна седмица от седемдесет часа не оставя човек с много свободно време. А какво ще кажеш за себе си, Сара? Кога намираш време за нещата, които искаш да правиш?

Тя дори не мигна.

— Искам бизнесът ми да е успешен. Работата ми е това, което искам да правя.

— Никога не си искала да се омъжиш повторно?

Това бе така, но не поради липса на предложения. Никога не бе обичала друг мъж. Щом се бе провалила веднъж, дори и при наличието на любов, то…

— Не.

— А и не искаше деца.

Първото беше въпрос, а второто — твърдение. Сара се ококори.

— Какво ти дава право да мислиш така — изстреля думите си, без много да му мисли.

Погледът му не трепна.

— През тези две години, докато бяхме женени, непрекъснато настояваше да взимаш противозачатъчни, макар че знаеше колко много исках деца.

Сърцето й изтуптя глухо.

— Никога не си го казвал толкова направо. А и как би могло да ти хрумне да имаме деца, когато бракът ни беше толкова разклатен? — гласът й премина в шепот. — Аз самата бях почти дете. В толкова много отношения…

Задавена от вина, как би могла да му каже, че никога не беше пила онези хапчета, че ги бе изхвърляла в тоалетната всяка вечер и че така и не събра кураж да му признае опасенията си, че може би никога няма да може да има деца. Тогава беше млада, неуверена, неспособна да повярва, че той ще я обича въпреки всичко.

И двамата, потънали в собствените си мисли, се хранеха известно време в мълчание. Сара отдавна бе започнала просто да побутва храната в чинията си, когато Джефри рязко стана, хвърли салфетката на масата и закрачи към вратата. Спря, без да се обръща.

— Какви са плановете ти сега?

Гласът му се изтръгна дълбоко от гърдите му. Сара се загледа в широките му рамене, после остави вилицата, облегна се назад и сведе поглед в скута си.

— Трябва да се върна в Ню Йорк — отвърна тихо.

— А ако не се върнеш?

Извърна се бавно и я изгледа внимателно.

— Какво ще стане, ако решиш да прекараш няколко дни тук? Ами ако се разболееш или възникне нещо непредвидено, което известно време да те задържи далеч от „Сара Макрей Ориджиналс“?

Тя долови някаква лека презрителна нотка в гласа му, но отказа да бъде подведена.

— Бизнесът далеч не е едноличен — ще оцелее. Имах късмет да попадна на способни хора. Те лесно ще се справят с положението.

Джефри присви очи.

— Но ти си сърцето и душата на компанията?

— Предполагам, че е така — Сара погледна часовника си и стана отмерено от стола, като предусещаше, че времето е дошло. — Наистина трябва да тръгвам. Моля те, благодари от мое име на госпожа Флеминг за обяда — беше много вкусен. Ако можеш да ми повикаш такси…

Думите замръзнаха на устните й, когато Джефри се материализира точно пред нея. Инстинктивно тя повдигна лицето си. Внушителният ръст, силната фигура, зашеметяващата смугла красота на чертите му заляха с вълна от жадно очакване нервни окончания, потънали от дълго време в сън.

Погледът му падна върху устните й, преди да се взре отново в очите й.

— Ами ако те помоля да останеш — започна Джефри, като пренебрегна изплашеното й изражение, — само до утре? Ако те помоля да ми правиш компания…

Но Сара вече клатеше глава в знак на отрицание.

— Не, не мога…

— Само компания. Нищо повече.

— Джеф, аз…

Макар че говореше с достойнство, в изражението му имаше неприкрита молба.

— Не искам да съм сам, Сара. Не и днес.

Докато траеше обядът, бе успяла да прогони от съзнанието си настоящата трагедия. Сега тя я заля отново, като оттегли руменината от бузите й и впи нокти в сърцето й. Тази сутрин, в параклиса, Джефри бе протегнал ръка към нея. Сега Сара усети същата болка, както при щракването на капан от жалост върху сърцето й. Но този път бе някак по-дълбока и лична.

— Не мога… — прошепна с треперещ глас.

Той бе чул всяка нейна неизречена дума и тонът му, омекнал, сякаш я галеше.

— Само каквото желаеш…

— Но аз не мога да ти дам това, което ти желаеш — промърмори тя с някаква настойчивост. Чувстваше как твърдото й решение отслабва, но беше важно той да я разбере.

Дланите му нежно обхванаха раменете й.

— Само малко време, Сара, един ден от твоето време. Това е всичко, за което те моля.

Ако не се мъчеше отчаяно да успокои пулса си, който препускаше лудо, може би щеше да се позамисли по-дълбоко за този обрат на нещата. Това, което беше в сила по време на погребението сутринта, важеше и сега: Джефри изпитваше нужда от нея. Това беше една мисъл, която хвърчеше бясно и се блъскаше в стените на съзнанието й, която я потапяше в неизпитано досега опиянение. Бе по-опияняваща, но и по-плашеща от всичко на света.

— Не зная…

— Моля те, Сара.

Преизпълнени с тъга, очите му говореха, говореха… Той бе човешко същество, което изпитваше болка, нужда. Още повече, някога беше неин съпруг, мъжът, когото бе обожавала години наред. Как бе възможно да му обърне гръб?

С инстинктивното желание да го успокои, тя вдигна ръка към гърдите му, но се възпря и я отпусна. Погледът й последва ръката. Веднъж взела решение, въздъхна дълбоко:

— Ще трябва да се обадя на някои хора по телефона…

Спадът в напрежението му се усети веднага, от пръстите, които бяха обгърнали раменете й, през жилестите му ръце и тяло. Когато отново се осмели да го погледне в лицето, то излъчваше светлината на тиха благодарност. После, сякаш навивайки обратно кълбата от емоции, разплели се така внезапно и неочаквано, той се отдръпна.

— Защо не използваш телефона в библиотеката? Там ще ти бъде по-удобно.

Тя кимна, мина покрай него и излезе от стаята, като се стараеше с всички сили да прикрие своята несигурност. Но това бе нищо в сравнение с несигурността, която изпита мигове по-късно, когато, седнала на разкошното дъбово бюро, вдигна телефонната слушалка, за да проведе делови разговор, точно както Сесилия Паркър бе правила толкова много пъти.

Със слушалката в ръка, стрелна с очи наблюдаващата я фигура, която внезапно бе изпълнила рамката на вратата. Ако не се беше появил той, май щеше да се поддаде на силното желание да загризе нокътя с прекрасен маникюр, който бе погалил. Вместо това стисна зъби и набра номера на офиса си в Ню Йорк.

Джефри следеше всяко нейно движение, съзнавайки, че трябва да я остави насаме, но му беше невъзможно да се отлепи от вратата. Когато Сара заговори тихо в слушалката, бе заинтригуван от чувството й за самоконтрол. Напълно владееща себе си… И седнала не къде да е, а на майчиния му стол.

Тя пасваше добре на стола и му придаваше някаква царственост, каквато никой от семейството не беше притежавал въпреки знатния си произход. Бе обещал да я направи принцеса; тя се бе коронясала за кралица. Сега говореше с дясната си ръка в компанията с такова мило изражение на лицето, че Джефри бе готов да се закълне в обожанието на придворните й.

Кой друг я обожаваше? Сигурно през годините бе имала мъже в живота си. Една красива жена, талантлива, богата… Беше апетитна хапка за всеки мъж — тоест, ако мъжът не възразяваше да свири втора цигулка на Сара Макрей „Ориджиналс“.

О, знаеше достатъчно за бизнеса й. Редовното четене на „Уол Стрийт Джърнъл“ го държеше в течение за развитието и феноменалния му успех. Знаеше, че тя проектира частни колекции за някои от най-скъпите бижутери на Пето авеню; че работи ръка за ръка с неколцина от най-прочутите създатели на висша мода в Ню Йорк, изработвайки бижута за провежданите два пъти в годината ревюта; че нейните уникати биваха поръчвани и разграбвани от най-бляскавите политически, театрални и обществени личности.

Онова, което не знаеше, бяха подробностите и именно те го озадачаваха. Как го бе направила — сладката, наивна Сара, която никога не беше ходила на театър, преди той да я заведе в Сан Франциско? Сега тя бе в Ню Йорк и вероятно посещаваше премиери, като нещо напълно в стила й… Тоест, ако отделеше от времето си. Сърцето му се сви от мъка, когато се запита дали не се бе превърнала в същия автомат в женски образ като майка му. Но не… Склонила бе да остане, нали така? Сесилия Паркър никога не би отстъпила пред една лична молба, особено ако ставаше дума за бизнеса й.

Със стиснати челюсти и мрачно изражение наблюдаваше как Сара кимна, усмихна се, подхвърли като за финал нещо приятно на човека от другата страна на линията и затвори телефона. После сдържано зачака.

След минута, колкото да събере мислите си, тя най-накрая вдигна поглед към очите му.

— Всичко е уредено — промърмори. — Дейвид ще отложи ангажиментите ми и ще ме замества, когато може. За щастие, в момента не работим нищо спешно.

— А това случва ли се често?

— Не много. Гледам да го избягвам винаги когато е възможно. Няма нищо по-лошо от това да се опитваш да изработиш произведение на изкуството под натиска на времето — дръзна да се усмихне извинително. — Има моменти, когато нямам избор — изведнъж някой темпераментен клиент решава, че нещо трябва да бъде променено или проектирано наново, и то веднага. За мой късмет, сега всичко е спокойно.

Последва неловка тишина — и двамата осмисляха факта, че решението Сара да пренощува в Сан Франциско е взето. После, като отлепи гръб от рамката на вратата, където се беше подпрял, Джефри се приближи към бюрото.

— Ако ми кажеш къде си оставила чантата си, ще изпратя Сайръс да я вземе.

— Ето там е — рече Сара с открито лице и посочи към дамската чантичка, която лежеше на дивана.

— И това е всичко? Само дамската ти чанта?

— Смятах да се прибера със самолета директно — обясни тя, развеселена от учудването му. — Нося със себе си малко козметика и един гребен. Така съм си, както ме виждаш, друго няма.

Джефри потърка леко брадата си, която едва забележимо бе набола след сутрешното бръснене — вече беше пет следобед, — но тя само допринасяше още повече за мъжествения му чар.

— Смятах, че деловите жени винаги са подготвени за неочакваното — каза.

— Така е! Имам чекова книжка и кредитни карти. Каквото ми потрябва, мога да си го купя. Доколкото си спомням — подразни го тя, — в Сан Франциско има универсални магазини.

Той продължи да я гледа още минута, после поклати глава, но не се усмихна накриво.

— Заслужих си го. Ако става въпрос, и така изглеждаш много добре.

Въпреки комплимента му, Сара вече се чувстваше леко изтощена. Носеше същия костюм, който бе облякла, преди да напусне апартамента си в ранните часове на деня. Изведнъж я налегна умора, сякаш, веднъж решила да остане, просто не можеше да помръдне.

Джефри споделяше нарастващата й умора.

— Слушай — трезво каза той, — защо не се качиш горе да си починеш? Избери си някоя от стаите за гости. А после можем да се поразходим с колата по крайбрежието.

Някаква сянка премрежи очите му.

— Може да ни се отрази добре… Да свали напрежението… — добави.

Сара нямаше възражения. Стана от бюрото, взе чантата си и се извини. Очите му я проследиха по целия път — чувстваше как оставят отпечатък върху гърба й, докато върви през фоайето и бавно се изкачва по извитото стълбище към втория етаж.

Изминалите осем години не бяха замъглили спомена й за разпределението в къщата. Зави наляво и се насочи по коридора към крилото за гости, където влезе в последната стая отдясно.

Тя бе любимата й, винаги беше била. Ъгловото й разположение даваше прозорци на две стени, които я правеха по-просторна и светла. Настроението в нея също беше такова. Тук Сара се бе чувствала по-отдалечена от останалата част на къщата и от пипалата, които протягаше към нея животът на семейство Паркър.

За нейна радост, обзавеждането не бе претърпяло значителни промени от мига, в който за последен път бе прекрачила прага й. Истински австрийски щори все така покриваха прозорците, а пода — весел килим в лимоновожълти краски. Все същият флорален десен в жълто, синьо и бяло застилаше огромното легло и опасваше четирите стени. Същите мебели, лакирани в бяло, придаваха на стаята приятна провинциална атмосфера.

Беше си същото, все така безупречно поддържано. Сара въздъхна и потъна в креслото, покрито с възглавничка, което стоеше край прозореца. Отметна назад глава и затвори очи. Толкова отдавна не го беше правила. Помисли за километрите, изминати днес, и разбра, че физическото разстояние бе само една малка част от пътешествието.

Бе видяла Джефри отново. Години наред се бе чудила кога ще се случи това. Знаеше, че все някога пътищата им ще трябва да се пресекат; само обстоятелствата да не бяха свързани с тази трагедия…

Ясно отпечатаните в съзнанието й спомени я заляха с вълна от умора. С голямо усилие се надигна от креслото, съблече се и потърси облекчението на душа. След минути, само по сутиен и бикини, отметна кувертюрата и се пъхна под чаршафите, за да потъне в сън почти мигновено.

Изтощението си каза думата и Сара заспа толкова дълбоко, че не чу нито тихото почукване на вратата, нито последвалото щракване на бравата. Няколко мига Джефри остана на прага. После бавно пристъпи в стаята.

Беше дошъл само да провери дали гостенката му не се нуждае от нещо, но тя очевидно се бе ориентирала добре. С тихи стъпки, заглушени от плюшения килим, той се приближи към леглото като потънал в транс.

Беше много красива така, както си лежеше по корем под завивките, с оголени рамене, а върху гладката, съвършена кожа се забелязваха само презрамките на сутиена й с мънички панделки. Лицето й бе обърнато настрана; русата, копринена коса, освободена от кока, покриваше възглавницата. Протегна ръка да я докосне, но разсъдливо я отдръпна.

Заспала, без строгата линия на деловия костюм или силата на самообладанието си, които да му напомнят в какво се бе превърнала, Сара бе все тъй свежа и невинна, както когато се бе влюбил в нея преди десет години.

Какво бе станало с любовта им, с клетвите, че тя ще оцелее въпреки изпитанията? Сара беше млада, да, но се бе предала твърде лесно… Беше го разочаровала.

С болезнена гримаса прекара ръка през косата си, а после разтърка схванатите мускули на врата си. Вината беше и негова. Едва наскоро беше в състояние да си го признае. Тогава той също беше млад, съвсем неопитен, що се отнася до изискванията на любовта. Да се разсъждава върху това, че никога не беше виждал пряко проявление на любовта, че бе израснал с всеки друг лукс, освен този, бе бледо извинение за начина, по който я бе оставил да си иде.

Освен това, приемайки за даденост собствената си способност да се справи с диктата на майка си, не бе успял да предвиди в пълна степен ефекта, който доминиращият матриархат щеше да окаже върху непосветената. Едва след като Сара си замина, той атакува майка си открито. Ала тогава беше твърде късно, за да спаси брака си.

Изпълни го презрение към самия себе си, отслабено единствено от нежното наблюдение на спящата в леглото жена. Беше прелестна… По-хубава от всякога. И сега усети познатото напрежение в слабините. Беше ли направил грешка, като я покани да остане? Щеше ли да може да устои на думата си да не я насилва, когато това, което желаеше най-много, бе да захвърли дрехите си и да се присъедини към нея в леглото? Ако не друго, присъствието й бе отклонило мислите му в друга посока, помисли си иронично той.

Но не задълго. Почти веднага онези мрачни и сериозни мисли го заляха отново. Алекс и Даян си бяха отишли… Най-близките му приятели ги нямаше вече. А малкото? Какво щеше да прави с него?

Когато Сара се събуди цял час по-късно, нищо не подсказваше, че е имала посетител. Чувствайки се освежена, тя се облече, събра отново в кок косата си и оправи грима си. После слезе по стълбите, за да потърси Джефри.

Не откри и следа от него в библиотеката или в предния салон. Зърна го в по-голямата всекидневна, проснат в огромния фотьойл пред старата мраморна камина.

Явно потънал в мислите си, зареял поглед в студената камина, с пръсти, притиснати към устните, от първо той не я видя. Тя направи крачка напред, а после се поколеба, напомняйки си за преживяната от него загуба, като се зачуди дали той не се нуждае от тези мигове на самота. Едва се бе обърнала да си върви, когато Джефри излезе от вцепенението си.

— Сара? — изправи се той в креслото. — Не си тръгвай.

— Може би предпочиташ…

— Не. Остани. По-добре ли се чувстваш?

Тя се усмихна в отговор на нежната му проява на загриженост.

— М-м, да, наистина съм по-добре. Съжалявам, че спах толкова дълго. Мислех да подремна двайсетина минути…

— Имаше нужда да поспиш.

Докато си припомняше колко дълбоко бе спала, когато той стоеше до леглото й, поогледа руменината, заляла бузите й.

— Изглеждаш по-добре.

Тя кимна, чувствайки се странно стеснителна. Беше я гледал и преди, но бе успявала да запази самообладание. Сега обаче в погледа му се четеше нещо по-лично, нещо, което я отвеждаше в миналото. Почувства се отново млада и невинна, но огънят във вените й контрастираше с наивността. Беше жена, зряла жена, която реагираше съвсем разбираемо на присъствието на един мъж с изискана красота. Химията беше налице, както винаги.

Магията се развали, когато Джефри помръдна. Изпращайки живот в дългите си крайници, той се надигна от стола.

— Моля те, не ставай. Ако си уморен…

— Трябва — разтри схваналия се раменен мускул. — Иначе ще пусна корени тук и повече няма да мога да помръдна.

Сара се разсмя тихо, защото си спомни, че за него липсата на физическа активност бе анатема.

— Съмнявам се.

При все това у него се долавяше някакво отчаяние, което й се стори тревожно.

— Ами разходката с кола, която ми обеща? Мисля, че глътка свеж въздух ще се отрази добре и на двама ни.

Свеж въздух имаше в изобилие. С Джефри зад волана на малкия син „Мерцедес“ поеха по бавния, живописен път покрай брега, който водеше на юг към Монтерей. Никой не говореше много. Никой не изпитваше нужда. В тишината имаше някаква проста утеха; в безмълвната компания — спокойствие. Движейки се между величествените гънки на планините и ритмично пулсиращия Пасифик, мислите им за живота, смъртта и непреходността на природната сила се сливаха в едно.

Слънцето се спусна ниско в прозореца на Сара, а после залезе над рамото на Джефри малко след като тръгнаха обратно на север. Когато фаровете на колата осветиха малък крайпътен ресторант, спряха да хапнат по нещо. Това бе като символичен опит да се държат естествено. Никой не беше чак толкова гладен, а разменените по време на вечерята мисли бяха кратки и изречени с тих глас.

Ако Сара се бе надявала да разведри настроението на Джефри, може да се каже, че позорно се бе провалила. Защото колкото повече се приближаваха към дома му, налегналото го бреме изглеждаше по-тежко, а в тишината отново се прокрадна тъжната нотка на трагичността.

Докато колата спре на обичайното си място в полупразния гараж за четири автомобила, Сара беше вече толкова разстроена, колкото в най-мрачните моменти от погребението. Сърцето я болеше за Алекс и Даян, за Джефри, за нея самата. И се почувства напълно безпомощна.

Извървяха пътя до къщата рамо до рамо и минаха през задния вход и кухнята. В салона се спряха и се спогледаха безмълвно. От тук накъде? Имаше толкова много различни врати, толкова много посоки. Погледът му беше объркан; нейният съвсем не бе по-ясен. Думите убягваха и на двамата.

Накрая, като схваната и с чувство на неловкост, Сара отмести погледа си от неговия и се заизкачва по стълбите, стиснала излъскания махагонов парапет за подкрепа.

Най-после сама в стаята си, тя се отказа от преструвките. Без да си даде труда да запали лампата, събу обувките си и тихо пристъпи към прозореца. Но тъмнината отвън изглеждаше още по-дълбока, като проекция на вътрешната й празнота, като глухо огледало.

По-рано се бе запитала в какво се бе превърнал Джефри. Сега насочи въпроса към себе си. В очите на света бе една преуспяла жена, със свой бизнес, с власт, с всички хубави неща в тоя живот. Само тя знаеше за онези самотни среднощни часове, когато я спохождаха видения за вчерашния ден. Само тя знаеше, че седемдесет часовите работни седмици бяха такива по неволя.

С тъжни очи, започна да се съблича. Едва бе закачила сакото си в гардероба и разкопчала блузата си, когато едно тихо почукване я извади от вцепененото й състояние. Вдигна глава стресната и впери ококорени кафяви очи във вратата, която бавно, бавно се отвори.