Сандра Браун
Последният ден на карнавала (7)

Седма глава

Бърк усети, че има нещо още когато отиде на работа. Мъжете около кафе машината му промърмориха „добро утро“, когато се приближи, но всички избягваха да го гледат в очите и се бяха разпръснали, докато си наля кафето.

Като отиде до бюрото си, съблече якето си, но още не бе успял да го закачи, когато Пату отвори вратата на кабинета си и го извика. Бърк остави якето на бюрото си, но понесе кафето със себе си.

— Какво става?

Пату затвори вратата, за да останат насаме.

— Седни.

— Не искам да сядам. Искам да знам какво, по дяволите, става!

— Реймънд Хан е мъртъв.

Бърк седна.

— Двамата с приятелката му били намерени в леглото им тази сутрин.

Бърк отпи глътка кафе.

— Трябва ли да приема, че не е умрял по естествени причини?

— Убити са.

Пату обясни, че жената работела като касиерка в клона на една банка. Сутрин идвала на работа в шест и половина и в седем отваряла входа, през който клиентите влизали с кола. Когато не се явила на работа и не се обадила, че е болна, една нейна колежка отишла да провери, като очаквала да я намери с махмурлук или друсана. Момичето показало положителни резултати на един тест за наркотици, но й дали още един шанс, след като обещала, че ще потърси помощ при психолог, за да ги откаже. Колежката намерила вратата на апартамента отключена. И влязла вътре. Било е… истинска гадост.

— Не ми спестявай подробностите — каза раздразнено Бърк. — Няма да припадна.

— Е, жената от банката го направила. Момичето било намушкано с нож на няколко места. Първоначалният доклад на патолога гласи, че само една от тези рани би могла да бъде фатална. Убиецът не е бързал и се е наслаждавал. Изглежда, че е имала и анално сношение, но още не е установено дали преди или след смъртта й. Хан е имал повече късмет, ако може да се нарече така. Има само една рана отстрани на врата си, но е точно на място. Убиецът е знаел къде да го промуши, за да умре бързо и тихо.

Бърк стана, взе кафето си и отиде до прозореца, който откриваше изглед от третия етаж. Загледа се навън, като отпиваше от личната си чаша, украсена с многоцветни морски кончета. Барбара беше купила този сувенир по време на една от редките им почивки във Флорида. Не можеше да си спомни преди колко време. Цяла вечност. Или поне така изглеждаше. Вече не можеше да си представи да прави нещо толкова безгрижно, като да отиде на почивка и да купува глупави сувенири. Всяка фриволност в живота му беше умряла в онази нощ, когато бе прострелял и убил Кев Стюърт.

— Някакви следи?

— Криминалният отдел работи по въпроса, но до този момент изглежда чисто. Може да изникне нещо по време на аутопсията. Ректумът и влагалището на момичето са натъртени и ожулени, но по нея няма видими следи от сперма.

В лабораторията си губеха времето и силите. Нямаше да има нито едно доказателство. Бардо обичаше ножовете и убийството бе с неговия почерк. Любимото му занимание бе грубият секс, но даже и в разгара на жалката си страст не забравяше да си слага кондом. Беше твърде хитър, за да оставя следи от ДНК-то си, макар че можеше да им се усмихне късметът да намерят частици от тъкан или косми.

Предишната нощ Бърк беше изпратил Хан в затвора. Дали агентът не бе мъртвопиян, докато Бардо е изнасилвал и убивал приятелката му? Или пък си е отишъл у дома и ги е заварил двамата?

— Някакви следи от борба?

— Никакви — отвърна Пату. — Не мога да проумея как е успял да убие и двамата. Дали първо не е пречукал Хан, а след това е тероризирал момичето, преди да го убие?

— Може би. Или пък… — Бърк помисли малко. — Или пък първо се е справил с момичето, след това е изчакал в апартамента, докато Хан се прибере у дома.

Пату се намръщи със съмнение.

— Хан е бил съблечен и в леглото, когато е бил убит.

— Хан се е върнал късно. Убиецът е изчакал, докато горкият Рей си с легнал. Вероятно е легнал, без да запали лампата. И аз правя същото, когато не искам да будя Барбара. Хан не е видял, че приятелката му е мъртва. Не е видял кръвта, нито пък е усетил, че нещо не е наред. — Бърк стисна по-здраво чашата си. — Това е неговия почерк.

— На кого?

— На Бардо. Би си помислил, че ще е забавно, ако жертвата го заключи в дома си, а не отвън.

— Защо смяташ, че е Бардо?

— Арестувахме Хан и Сачъл. Дювал цъфна тук посред нощ. Знаем, че Сачъл фигурира в тайната ведомост на Дювал. Бардо е наемният му убиец. Нашият агент бива убит. Помисли малко. Това не може да е съвпадение.

— Разбира се, че може! — възкликна Пату. Бърк се обърна с лице към него, но началникът продължи, преди подчиненият му да успее да каже нещо: — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Хан беше наркоман. Изглежда, жената също. Убийството може да е станало заради провалена сделка с наркотици. Може и да е любовен триъгълник. Може да е…

— Може би Дювал е знаел, че Рей е от нашите и е искал да го извади извън строя, като по този начин ни даде хубав урок.

— Добре де, би могло — призна Пату и се изправи. — Но не искам да приемаш това лично, както винаги става с теб. Целият отдел ще се почувства зле от това. Ние сме отбор, Бърк. Трябва да работим заедно. Не можем да позволим на няколко неуспеха да ни извадят от релси. Трябва да продължим да работим методично.

Тези глупави управленчески речи не бяха характерни за Дъг. Обикновено запазваше агитациите за цялата група. Когато бяха насаме с Бърк, се държаха по-естествено.

— Какво друго? — попита Бърк.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че има нещо повече. Какво се страхуваш да ми съобщиш?

Пату потърка врата си. Беше слаб мъж с високо гладко чело и глава, която започваше леко да олисява. Тази сутрин изглеждаше по-стар, отколкото беше.

— Твърде умен си, за да е добре за теб.

— Да де, все ми го казват — рече нетърпеливо Бърк. — Какво?

— Сачъл отказа сделката.

— Дай ми петнадесет минути с него.

— Няма смисъл, Бърк. Отказа ни, преди още да му изложим условията. Не остави никакво място за преговори.

— Ще рискува да се заведе дело?

— Ще се признае за виновен. По всички обвинения.

— Кучи син! — изруга Бърк. — Дювал го с обработил.

— И аз така мисля.

— Боже, тоя да не е безсмъртен? — Той се изсмя горчиво: — Всеки път ни прави на маймуни.

— Дювал не играе честно, а ние се придържаме към правилата.

Бърк загриза вътрешната страна на бузата си и промърмори:

— Може би е време да се откажем от правилата.

— Моля?

— Нищо. Виж, Дъг, трябва да се махна оттук.

— Бърк…

— Ще се видим по-късно.

Той затръшна вратата след себе си. Грабна пътьом якето си от бюрото и едва не се сблъска с Макуен на изхода.

— Хей, Базил! Навсякъде те търсих. Трябва да поговорим.

— Не сега. — Не беше в настроение за Макуен. Точно сега не можеше да понесе непреклонния му оптимизъм и дразнещата, неизтощима енергия. Без дори да забави ход, той каза: — По-късно, Мак.

 

 

— Здравей, Бърк. Влизай — каза Нанси Стюърт и му махна да влезе в дома й в предградието.

След като научи за Хан и Сачъл, бе истински мазохизъм да идва тук днес. Но след като кара с часове, вбесен и ругаещ, Бърк не знаеше какво да прави. И след като и без това му се полагаше седмица отпуск, защо да не пропилее целия ден?

Къщата на Стюъртови беше тухлена, с боядисани дървени прозорци и врати. Моравата бе добре поддържана, докато Кев беше жив. Той обичаше да работи по двора и се хвалеше, че неговата морава е най-зелената в квартала. Бърк забеляза, че капакът на един от предните прозорци висеше. Килимчето в антрето имаше нужда от изпиране и една от крушките на сводестия таван беше изгоряла. В някой от следващите дни трябваше да помогне на Нанси в поддръжката и поправките.

— Ела в кухнята — каза тя през рамо и го поведе по коридора. — Започнах да приготвям яденето. Ще вечеряме рано, защото в училището ще има празненство. Искаш ли нещо за пиене?

— Кафе, ако може.

— Имаш ли нещо против да е нес?

Имаше, но поклати отрицателно глава. Кухнята беше разхвърляна и уютна. На видно място висеше календар, на който бяха обозначени дните, в които можеше да се ползва колата, часове при зъболекаря и училищното празненство тази вечер. Бележки за напомняне и снимки с класовете на двете момчета бяха прикрепени на вратата на хладилника с магнити. От плота му се усмихваше буркан за сладки е формата на мече.

Нанси проследи погледа му към мечето и му предложи сладка.

— Купих ги от магазина. Вече не пека често.

— Не, благодаря — каза той. — Кафето ми стига.

Тя се върна до купата, в която месеше, и започна да рони солени бисквити в говеждата кайма. Накълцаните зелени чушки чакаха да бъдат прибавени заедно с консерва доматен сос.

— Руло от кайма? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Майка ми го правеше доста често.

— Майка ти ли? — погледна го озадачено тя. — Знаеш ли, Бърк, струва ми се, че за пръв път те чувам да споменаваш семейството си през всичките години, в които се познаваме.

Той сви рамене:

— Нали разбираш, страхувах се от отмъщения. Затова нарочно не говоря много за тях. Както и да е, вече не е останало много от семейството ми. Баща ми работеше на гарата. Когато бях в трети клас, беше премазан между локомотив и товарен вагон. Затова майка ми стана самотен родител, преди това да се превърне в мода. Работеше в една телефонна компания, преди няколко години умря от рак. Останахме само аз и по-малкият ми брат. Той живее в Шрийвпорт. Има жена и две деца. — Усмихна се мрачно. — Мама знаеше поне трийсет начина да приготви руло от кайма.

— Аз също.

— Как са момчетата?

— Чудесно.

Той отпи от кафето, което имаше по-лош вкус, отколкото бе очаквал.

— Добре ли са в училището?

— Последните докладни картички бяха добри.

— Освен успеха?

Тъй като знаеше, че той пита за емоционалното им състояние, тя се поколеба.

— Добре са. Като се има предвид всичко, което преживяха.

— Е, това е добре. — Той си играеше със солницата и пиперницата на масата, слагаше ги една до друга, разделяше ги и отново ги събираше. — Напоследък е топло.

— Бих искала да мисля, че това е краят на зимата. Но все още може да замръзне.

— Аха, докато не мине март.

Напоследък като че ли можеха да водят само такива вяли разговори. Избягваха да говорят за каквото и да било съществено или важно. А това бе странно, тъй като най-лошите времена бяха вече зад гърба им.

Той сам им бе донесъл лошата вест за смъртта на Кев. Тогава Дъг Пату изяви желание да изпълни неприятната задача, но Бърк настоя отговорността да падне върху него. Той подхвана Нанси, когато тя припадна, след като чу новината, и й бе опора по време на цялото погребение.

През следващите седмици и месеци й помагаше да се оправя с документите по застраховката, да подаде молба за недостатъчната пенсия, която получаваше от полицейското управление, да си отвори собствен кредит и банкови сметки и да направи други необходими финансови постъпки.

В отговор на телефонно обаждане от нея, той дойде в деня, когато тя разчисти гардероба на Кев. Предложи на Бърк някои от най-хубавите му дрехи и той ги прие. По пътя към дома ги хвърли в един кош за дарения за бедните. Не можеше да ги носи.

През есента провери фурната й и смени филтрите. На Коледа й помогна да сложи елхата и да я украси. Кев беше мъртъв от повече от година, но Бърк все още се чувстваше задължен да идва веднъж на две седмици и да оказва на неговата вдовица нужната помощ.

Бедата бе, че все по-трудно намираха теми за разговор. С течение на времето разговорите им ставаха все по-напрегнати, а не обратното. Бърк избягваше да споменава каквото и да било за участъка и полицаите, които Нанси познаваше. И тъй като работата бе най-важният елемент в живота му, откри, че търси да намери нещо, освен времето и здравето на момчетата, за да запълни нарастващите паузи на мълчание.

Тя винаги го приемаше благосклонно, но се беше променила — едва доловимо, но не можеше да се отрече. Сега бе по-резервирана, отколкото когато Кев беше жив. Преди често се бяха смели безгрижно. Можеше да се шегува и да те постави на мястото ти не по-зле, отколкото някое от момчетата. Бърк предполагаше, че за една жена е по-лесно да се майтапи с приятел на съпруга си, когато съпругът й е там и се смес заедно с нея. И не толкова лесно, когато беше мъртъв.

Бяха прекарали доста време в размишления за изхода на процеса на Бардо. Сега той беше приключил и след като последната глава на този тъмен епизод от живота им беше написана, за какво можеха да говорят?

— Ъ-ъ…

— Бърк…

Сигурно бе усетила замиращия разговор със същото неудобство като него, защото започнаха да говорят едновременно. Той й направи знак да продължи.

— Не, ти кажи — рече тя.

От поредното неловко положение ги спаси пристигането на момчетата. Бяха видели колата на Бърк, паркирана отвън, и се втурнаха в къщата. Напълниха я с уникалната миризма на потни момчета и радостна врява. Хвърлиха якетата и чантите си и наобиколиха Бърк, като се блъскаха кой да застане по-близо до него.

След като похапнаха, той ги заведе в задния двор. Това беше част от ритуала. След посещението при Нанси винаги правеше нещо с Дейвид и Питър насаме. Момчетата можеха да избират какво. Днес решиха да поупражняват играта на батсмена.

— Така ли, Бърк? — попита по-малкият, Питър. Стойката му беше ужасна, но Бърк отговори:

— Точно така. Почваш да схващаш чалъма, синко. Хвани бухалката малко по-високо от дръжката. Я сега да видим какво можеш да направиш.

Той му подаде топката, която се удари в бухалката, а не обратното. Питър нададе радостен вик и се затича по импровизираните бази. Когато стигна на мястото си, Бърк му показа вдигнати палци и го плесна отзад.

— Ще участваме в Малката лига. Може би ще успееш да дойдеш на някой от мачовете, Бърк — каза с надежда Дейвид.

— Само на един ли? Аз мислех да си купя билет за целия сезон.

Косата, която разроши шеговито, беше със същия медночервен цвят като на баща им. И тъй като и усмивките им бяха точни копия на тази на Кев, в гърлото му се надигна буца. Щеше здравата да се изложи, ако точно в този момент Нанси не се беше показала на вратата, за да извика момчетата да си измият ръцете.

— Вечерята е след петнадесет минути — каза им тя.

— Чао, Бърк.

— Чао, Бърк — каза Питър, като имитираше по-големия си брат, докато се мъкнеха неохотно към задната врата на къщата.

— Страхотен си с тях — забеляза Нанси.

— Лесно е да бъдеш страхотен с чужди деца. Чувал съм, че е по-трудно със собствените.

— Защо с Барбара нямате деца?

— Не знам. Просто никога не се стигна до това. Винаги като че ли съществуваше основателна причина да го отложим. Първо беше недостигът на пари.

— А после?

— Недостигът на пари. — Искаше да прозвучи като шега, но тя увисна във въздуха.

— Не зная какво бих правила без синовете си. Чрез тях Кевин е още жив.

Той кимна тържествено с разбиране. След това осъзна, че дясната му ръка се присвива, отпусна я и каза бързо:

— По-добре да си тръгвам. Не искам бъдещето на бейзбола да закъснее за тържеството.

— Ако искаш, остани за вечеря.

Това беше задължителна покана. Тя винаги му предлагаше и той винаги отказваше.

— Не, благодаря. Барбара ще ме чака.

— Поздрави я от мен.

— Ще го направя.

— Бърк. — Тя погледна по коридора към банята, където се чуваха виковете на момчетата. След това отново върна очи на него и продължи: — Не искам да идваш пак.

Бърк не беше сигурен, че я е чул добре.

— Какво? — Дори и след като Нанси го повтори, той стоеше слисан.

Тя си пое дълбоко дъх и изправи рамене. Явно дълго беше обмисляла това, което му каза. И колкото и да се страхуваше, бе твърдо решена да го направи и сега събираше всичките си сили, за да не се размекне.

— Не мога да бъда около теб, дори не мога да те погледна, без да си спомня за Кев. Всеки път, когато те видя, сякаш отново минавам през цялото това мъчение. Когато се обадиш или дойдеш, след това плача с дни. Ядосвам се, съжалявам се. И едва се окопитя — отново те виждам или чувам, и отново преживявам всичко.

Нанси присви устни и помълча, за да подреди мислите си.

— Опитвам се да си изградя живота без Кев. Казвам си, че вече го няма. Завинаги. И че мога да го преживея. И точно когато съм най-убедена, ти се появяваш и… — От очите й бликнаха сълзи. Тя започна да рови из джобовете си за салфетка. — Нали разбираш какво имам предвид?

— Да, разбирам какво имаш предвид — отвърна Бърк, без дори да се опита да прикрие горчивината в гласа си. — Не ти е приятно да сервираш кафе на човека, който те е направил вдовица.

— Не съм казвала такова нещо.

— Не беше необходимо.

Мина покрай нея и се отправи към вратата.

— Бърк, разбери ме, моля те! — извика след него Нанси. — Моля те!

Спря и се обърна, но когато видя измъченото й лице, ядът му се изпари. Как можеше да й се сърди? Тя не бе взела това решение, за да го нарани. Не беше заради него, а заради нея. Молеше го да не се връща повече тук, за да предпази самата себе си.

— По дяволите, Нанси, разбирам те! На твое място и аз бих направил същото.

— Знам какво означаваш за мен и момчетата. Знам какво означаваше за Кев. Но аз…

Той вдигна ръце.

— Недей сега да си внушаваш натрапчиви мисли за вина. Ясно? Ти си права. Така ще бъде най-добре.

Тя подсмръкна и избърса носа си със салфетката.

— Благодаря ти, че ме разбра, Бърк.

— Кажи на момчетата… — Бърк се опита да измисли нещо, с което тя можеше да им обясни защо той, подобно на баща им, е изчезнал внезапно от живота им.

В гърдите й се надигна ридание.

— Ще се оправя. Те са учудващо издръжливи. — После му се усмихна леко. — След всичко, което направи за нас, никак не ми се искаше да те наранявам. Ако ще се почувстваш по-добре, признавам — ужасно ми е трудно. Все едно че си отрязвам дясната ръка, за да си спася живота. Ти беше добър приятел.

— И още съм. Завинаги.

Тя каза тихо:

— Не мога да продължа напред, без да оставя това зад гърба си, Бърк.

— Разбирам.

— Същото важи и за теб. Ти кога смяташ да го оставиш зад гърба си?

Минаха няколко секунди. Бърк отвърна:

— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.