Сандра Браун
Последният ден на карнавала (42)

Четиридесет и втора глава

Бърк, облечен като пират, вървя по сенките от едната страна на къщата, докато стигна задния двор. Погледна към беседката, където за пръв път бе видял Реми. Една двойка се прегръщаше под покрития с лози купол и не го забеляза, когато прескочи оградата. Пътьом грабна една недовършена чаша, която някой от поканените беше оставил, и влезе вътре, сякаш бе излязъл само да поеме глътка въздух. Стаите бяха претъпкани с маскирани и костюмирани за случая хора. Той причака един сервитьор — пращящ от стероиди културист, както изглеждаше, — облечен като сумо борец. Наложи му се да крещи, за да надвика врявата:

— Господин Дювал търси жена си. Виждал ли си я?

— Мисля, че още не е слязла.

Бърк завъртя отегчено очи под маската.

— Шефът ще побеснее, ако не си довлече задника тук, преди това проклето нещо да е свършило. Мерси.

Той потупа месестото рамо на културиста и започна да си проправя път с лакти през тълпата. Спомни си разположението на стаите от предишното си посещение и постоянно оглеждайки се за пазачите на Дювал, се отправи към главните стълбища, където също имаше голямо движение. Беше очаквал вторият етаж да е пуст, но в коридора имаше опашка от хора, чакащи реда си за тоалетната.

Бърк се престори, че също чака за там, и тръгна по коридора, като оглеждаше нехайно картините по стените и се възхищаваше на мебелите, докато стигна до вратата на спалнята. Стори му се цяла вечност, откакто бе идвал тук като свещеник, за да скрие подслушвателното устройство. Това бе, преди наистина да опознае Реми. Преди да започне да гледа на нея с нещо друго, освен с презрение. Преди да започне да я обича. Вратата беше открехната. Той я бутна, надникна вътре и видя, че е празна.

— По дяволите!

— Нещо не е наред ли?

Той се обърна. Малката овчарка му се усмихваше. Сладките руси къдрици обрамчваха невинно лицето й, но знойното й изражение повече се връзваше с големите гърди, които се издуваха над ниско изрязания корсаж.

— Ъ-ъ, да. Господин Дювал ме изпрати да доведа жена му. Не е там, където трябваше да бъде.

— Колко жалко! — нацупи се тя. — Ти си загубил нея, а аз загубих овцата си. — Малката овчарка протегна ръка и погали кожената ножница, закрепена на хълбока му. — Хубав меч.

— Благодаря. Виждала ли си я?

— Толкова е дълъг и корав!

— Виждала ли си я? — повтори той, като натъртваше на всяка дума.

Малката овчарка отпусна ръката си.

— Божичко, ама ти си бил голям веселяк!

— Може би някой друг път. Точно сега работата ми зависи от това да намеря госпожа Дювал.

— Добре де. Видях я да слиза надолу с една група точно когато дойдох до тоалетната. Поне си мисля, че беше тя. Беше облечена като Мария Антоанета.

— Благодаря.

Бърк мина покрай нея и се втурна надолу по стълбите. От второто стъпало от подножието им се огледа в морето от маскирани хора, като се опитваше да я различи. След като не видя никой, който да наподобява на злощастната френска кралица, той се хвърли в тълпата, като грубо си проправяше път през гостите и оглеждаше всяка от претъпканите стаи. Твърдо решени да съберат колкото се може повече забавления в няколкото оставащи минути от Блажния вторник, гостите на Дювал се веселяха невъздържано.

Пътят на Бърк беше препречен от Червения барон, който мачкаше кикотеща се циганка. Пиян мим се мъчеше да пипне меча на Бърк, а една дебела жена в тога се опита да танцува с него.

— Мисията е приключена.

Бърк се обърна рязко.

С табла чаши на рамо, сумо борецът му се усмихна.

— Видях я да слиза надолу по стълбите. След като говорих с теб, видях госпожа Дювал да минава оттук.

— Сигурен ли си? Мария Антоанета?

— Аха, сигурен съм. Същият костюм като миналата година.

— Накъде тръгна?

 

 

Обръчите на полата й бяха почти толкова широки, колкото алеите на оранжерията. Реми ги посмачка, докато вървеше в тъмнината. Тъй като знаеше, че Пинки вероятно има шпиони на всички изходи, а и се страхуваше да не се сблъска със самия него, не се и надяваше, че планът й ще проработи, докато не стигна на достатъчно разстояние от къщата и не се затича по пътеката към оранжерията.

Едва когато го видя облечен в костюма на Анри VIII, си спомни изкусно изработения костюм в задната част на гардероба си заедно с бяла перука, маска, обувки, фалшиви бижута и дори бенка, която да залепи на бузата си. Когато се облече, изчака да се събере народ пред тоалетната на втория стаж, което бе неизбежно с толкова много гости в къщата.

След това се измъкна незабелязано от спалнята и се присъедини към група дами, които слизаха по стълбите. Новият бодигард, увлечен в неприличен разговор с Малката овчарка, дори не я удостои с поглед. Вероятно му я бяха показали на снимка, а той не гледаше за Мария Антоанета.

Беше безсмислено да се опитва да използва някой от телефоните в къщата. Дори и да набереше 911, нямаше да могат да я разберат, освен ако не крещеше, а така щеше да привлече внимание. Но в оранжерията имаше телефон. Намираше се в малка стаичка в задната част на постройката, където беше и управлението на климатика. По тази причина там не влизаше никой друг, освен Пинки. Нуждаеше се от телефона само за един разговор. Един. Трябваше да набере само един номер. Седем цифри.

Тя отвори вратата.

— Здравей, Реми.

Пинки беше коленичил пред нещо като сейф в пода, покрит с плочки и неизвестен й досега.

Когато го видя, Реми замръзна. Но само за миг. След това се обърна и се опита да избяга. Но Пинки я хвана за китката, изви я и я притисна към гърба й, докато се изправяше. После грубо я бутна през отворената врата.

Дишаше тежко. Шапката му с пера беше леко килната. Потта беше размекнала лепилото, закрепящо изкуствената брада.

— Прелестната Мария Антоанета — прошепна той в ухото й. — Била известна и като голяма курва. Знаеше ли това, Реми?

— Аз не съм курва.

— Безсмислен спор, мила моя. Такъв, за който се страхувам, че в момента нямам време. Благодаря ти, че ме улесни толкова с намирането ти. Ти беше следващата в списъка ми с нещата, за които трябваше да се погрижа, след като се отърва от някои книжа в този сейф.

Вероятно щеше да успее да си отскубне ръката, но не се опита, тъй като пистолетът му бе допрян до слепоочието й. Ако се помръднеше, той щеше да я убие без никакви угризения.

— Тъй като един от ключовите ми хора в полицейското управление се опита да ме очисти преди няколко минути — продължи Пинки, — заподозрях, че се опитва да премахне човека, който би могъл да го посочи като предател. А именно мен. Което пък ме кара да предполагам, че пейзажът вече е осран, да го кажем по народному.

— Не знаеш дори и половината.

— Базил?

— Той. Окръжният прокурор Литръл. Министърът на правосъдието.

— Значи твоят любовник е бил много зает напоследък.

— Моята смърт няма да ти помогне да се измъкнеш.

— Не, но поне Базил няма да се докопа до плячката.

Трите саксии най-близо до Пинки избухнаха и го обсипаха с папратови корени, парчета глина и останки от първокласните орхидеи.

— Следващият е за теб, Дювал, освен ако не хвърлиш пистолета и не се отдръпнеш от нея.

Малко преди това Бърк напусна тичешком къщата и претърси задния двор. Двойката, която се натискаше, бе напуснала беседката. Никой друг не се виждаше наоколо. Дали сервитьорът не беше сбъркал, като казваше, че Реми е излязла през задната врата? Или беше номер? Дали не го бяха изпързаляли?

Той огледа отново двора и зърна оранжерията. Реми я беше споменавала безброй пъти. Избягвайки павираната пътека, Бърк се втурна по най-краткия път през моравата.

Вечерта беше студена и стъклените стени на оранжерията бяха изпотени от по-топлия въздух вътре. Но дори и при това положение не се спря да помисли дали е разумно да се втурва вътре, без да знае какво ще намери. Отвори вратата и влезе тичешком. Отначало не видя нищо, но чу изплашения вик на Реми. Секунди по-късно Дювал я избута през отворената врата на малката стаичка.

Бърк дори не си помисли да повика за помощ, нито да изчака подкрепление. Дори и не му мина през ума да остави системата да действа оттук нататък. Защото системата го беше предавала и преди.

Ако специалните части обградяха оранжерията и арестуваха Дювал, както пишеше в инструкциите, той можеше да си позволи адвокат, безскрупулен като него самия. Бяха събрали достатъчно доказателства. Свидетели като Роланд Сачъл, вече уморен от затвора, бяха готови да дадат показания срещу него в замяна на по-ранно пускане. Но ако попаднеха на неподходящ съдия и заседатели и на некомпетентен прокурор, бе напълно възможно да отърве присъдата, също както Бардо.

Но дори и да го осъдеха и вкараха в затвора, животът зад решетките нямаше да го спре да тероризира Реми и Флара. Можеше да нареди от килията да ги убият толкова лесно, колкото и от луксозния си кабинет.

Основателни причини, за да се оправи сам с Дювал. Но нито една от тях не бе главната. В нощта, когато Бърк се беше заклел в паметта на Кев Стюърт да отмъсти за смъртта му, не беше обещавал да се погрижи системата да свърши това, а самият той.

Приведе се под нивото на най-ниската метална полица и тръгна по патешки към най-удобната според него точка. Когато стреля по онези три саксии и предупреди Дювал, това бе само реверанс към законността и гражданските права. Бърк имаше твърдото намерение да го убие.

Но първо трябваше да спечели достатъчно време, за да измъкне Реми от ръцете му.

И, разбира се, Дювал осъзнаваше това. Той се изсмя на драматичното предупреждение на противника си:

— Хайде, застреляй ме, Базил! Тя ще умре първа.

— Не разчитай на това.

— Не е и нужно. Само възможността за това ще ти попречи да натиснеш спусъка. Не искаш втори случай като със Стюърт, нали?

Пред очите на Бърк падна червена пелена. Пръстите му, които стискаха пистолета, побеляха. Искаше му се да гръмне това копеле, този боклук, който бе лишил Реми от самоуважение и надежда за независимост и я беше държал окована в потисничество и страх.

— Ти си свършен човек, Базил. Бита карта.

— Млъквай!

— Не съм против да убиеш тая курва — рече нехайно Дювал. — Тя си го заслужава. Но не мисля, че се нуждаеш от нов срив в съзнанието си. Така че остави пистолета си и аз ще я пусна.

— Не го прави! — извика Реми, като за пръв път се обади. — Направи това, което смяташ за правилно!

— Ако улучиш нея, обзалагам се, че веднага след туй ще си пръснеш черепа, Базил. Няма да можеш да живееш с мисълта, че си направил още една грешка, както при Стюърт.

— Казах да млъкнеш!

Потта се стичаше от челото му и щипеше очите му. Зрението му се замъгли. Ръцете му бяха толкова потни, че едва държеше пистолета.

Дювал присви очи. Пръстите му около дръжката на пистолета се стегнаха. Базил знаеше, че няма начин човек като Дювал, без никаква съвест, да се откаже да стреля от упор. Знаеше слабото място на Бърк и щеше да го ръчка. Дори да налее киселина в него.

Адвокатът каза:

— Стюърт се насрал в гащите, когато си го застрелял, знаеше ли това? Бардо ми каза.

— Млъкни! — изкрещя Бърк и гласът му секна.

— Каза, че Стюърт умрял, вонейки до бога.

— Предупреждавам те, Дювал!

— Бардо каза, че вонял адски гадно.

— Млъкни, млъкни! — изстена Бърк.

— Гордееш ли се със себе си, задето накара приятеля си да умре така?

— Престани!

— И той имаше хубавичка жена. Видях я на процеса. Ти я направи вдовица. А сега ще трябва да гледаш как Реми умира.

— Не!

Бърк пусна пистолета и вдигна ръце, за да запуши ушите си. След това се облегна на металния стълб, поддържащ полицата с орхидеи, като хлипаше.

— Знаех си, че си пъзльо. Кев Стюърт умря, защото…

Но Дювал спря по средата на изречението. Очите му се събраха към носа, сякаш искаха да видят дупката между тях. След секунда на два сантиметра над нея се появи втора. Той падна назад върху покрития е плочки под.

Базил се изправи и отиде до него. Погледна в очите на мъртвеца и каза:

— Кев Стюърт умря, защото никога не пропускам целта. Нещо, което очевидно си забравил, задник такъв.

Реми се приближи до него. Той я прегърна.

— Флара е в безопасност.

— Бардо не е…

— Изобщо не й е видял очите.

Реми се вцепени от облекчение. Няколко минути стояха така, притиснати един до друг. След това Бърк я побутна към вратата.

— Трябва да се обадя на няколко места.

Тя погледна само веднъж Дювал и се извърна.

— Слава богу, че се хвана на емоционалната ти криза!

— Значи знаеше, че се преструвам?

— Разбира се. Само малко се притесних, когато пусна пистолета.

— И аз бях притеснен. Но трябваше да поема този риск.

Двамата прекосиха ръка за ръка моравата и влязоха в къщата. Никой от празнуващите не ги забеляза. Всички бяха заети да се веселят възможно най-много в оставащите няколко минути до полунощ.

— Единствената стая, която не е отворена за гости, е кабинетът — каза тя, надвиквайки врявата.

Той й направи знак да го води.

Реми отвори вратата на кабинета, но се дръпна назад при вида на клоуна, лежащ в локва кръв. Бърк я издърпа обратно във фоайето.

— Обади се на девет-едно-едно. Кажи им да се свържат с Литръл.

Тя кимна безмълвно и започна да си проправя път през тълпата. Бърк влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и я заключи, за да не може да влезе никой от гостите, да види трупа и да предизвика паника.

Пристъпи бързо към младежа в черен костюм и потърси пулса му. Беше мъртъв.

След това приклекна до клоуна. Болката беше издълбала линии в грима. Очите, покрити с дебел пласт боя, бяха затворени и неподвижни. Голямата червена усмивка бе размазана и изглеждаше гротескно.

Отначало Бърк не беше сигурен дали е жив, но след това очите потрепнаха и се отвориха. Устните се раздвижиха и през тях излезе слаб глас:

— Базил?

Бърк издиша бавно.

— Здрасти, Дъг.

— Кървя, нали?

Бърк погледна към ръката на Пату. Бялата ръкавица беше подгизнала от кръв, която беше напоила торбестия костюм и бе образувала червена локва под него.

— Страхувам се, че да.

— Дювал — каза той със слаб глас. — Но поне очистих другия.

Пистолетът, с който бе застрелял човека на Дювал, все още беше в неподвижната му ръка. Базил не го докосна. Това си беше място на престъпление.

— Пречуках Дювал — каза му Бърк.

Пату затвори очи.

— Добре. Повикай… повикай… помощ.

Бърк се изправи и отиде до вратата, но не я отвори, за да повика помощ. Ръката му стиска няколко секунди бравата, след това я пусна решително. Бърк се върна при Пату и приклекна до него.

— Помогни ми, Бърк.

Бърк махна нежно кръглия червен нос и огненочервената перука от главата на Пату.

— Не мога да го направя, Дъг.

Очите на Дъг намериха неговите. След това, докато гледаше спокойното лице на приятеля си, плиткият дъх изсвистя през устните му:

— Ти знаеш.

— Че ти си предателят в отдела ли? Да.

— Откога?

— От деня, в който уби Мак. И това беше убийство, Дъг. Мак не дойде да ме търси, за да ме откара при Дювал, както ти каза. Дойде да ми каже, че има по-добър, по-хитър начин да се докопам до него само ако проявя малко търпение. Тази сутрин проверих едно свое подозрение и се оказах прав. Говорих първо с Литръл, а след това с министъра на правосъдието. Изглежда, че скоро след заемането на поста си министърът назначил специален екип за разследване на корупцията в полицията. Мак бил част от него. Той минал през полицейската академия и продължил да си проправя път нагоре, но през цялото време душел из „Наркотици и нравствен“, за да открие предателя. Теб, Дъг. Мак бил съвсем близо да те пипне. Явно си усетил, че става горещо, и го застреля, за да не може да сподели подозренията си с мен. Може и да понечи да извади пистолета си в колибата, но не беше, за да ме убие. Искаше само да ме върне обратно и — с разрешението на министъра — да ме осветли по въпроса. Също така е искал да ме накара да седна, за да може внимателно да ми обясни, че човекът, когото съм смятал за приятел, всъщност е мръсно ченге. И знаеш ли кое е най-лошото, Дъг? За кое най-много ме е яд? Че ти приписа престъпленията си на Мак. — Бърк доближи лицето си съвсем близо до това на умиращия. — Защо, Дъг? Защо Дювал, за бога? Защо? За пари ли?

— От страх — рече немощно мъжът.

— Ти не си страхливец.

— Момчето, дето го застрелях. Помниш ли?

— В годината когато бяхме новобранци? — Бърк си спомняше смътно инцидента. — Беше въоръжен и понечи да си извади оръжието, когато ти се опита да го арестуваш. Случаят беше съвсем ясен.

Пату поклати едва забележимо глава:

— Искаше да се предаде, но аз се паникьосах, застрелях го прекалено бързо и го покрих. — Поспря се и си пое няколко пъти хриптящо дъх. — Беше от хората на Дювал. Той знаеше, че този човек не използва пистолет, а ножове. Не можеше да умре с пистолет в ръка и оня мръсник го знаеше. Оттогава съм му в ръцете. — През белия грим се проточи сълза. — Бях добро ченге. Исках да стана главен.

— Това никога нямаше да стане, Дъг — каза тъжно Бърк. — Ако не беше Мак, някой друг щеше да те хване.

— Ти.

— Да, може би аз. Само че го разбрах твърде късно.

Пату остави пистолета да падне и с последни усилия хвана предницата на ризата му.

— Как… как… се досети?

— Не съм се досещал. Ти сам ми каза.

Пату го погледна объркано.

— След като застреля Мак — обясни Бърк, — ми каза, че разговорите с търговците на наркотици били проследени обратно до Мак: дори и онзи, който ги предупредил в нощта, когато беше убит Кев. Това беше лъжа и аз го знаех. — Наведе се към Пату, така че да не пропусне нито дума. — Търговецът на наркотици е боклук. Но ченге, което играе на тяхна страна, е още по-голям боклук. Лошите момчета печелеха всеки рунд с помощта на един от нашите. Вътрешните работи не хвърляха камък в рядкото лайно, защото повечето от тях също са корумпирани. Окръжният прокурор си играеше на политика и си живееше живота. Предполагах, че екипът на министъра на правосъдието работи по този въпрос, но много тайно. Изглеждаше така, сякаш не се прави нищо, за да хванат кучия син, който ни предаваше на Дювал. Колко акции трябваше да отидат по дяволите, преди да бъде направено нещо? Десет? Пет? Може би само една. Може би само една провалена акция би подтикнала някого да направи нещо. Разбира се, кой можеше да предположи, че точно тази акция ще струва живота на Кев? Аз със сигурност не. Нали разбираш, Дъг — продължи той, но вече по-тихо. — Онзи ден в колибата ти ме излъга, че Мак е предупредил търговците оная нощ. Знаех, че не е Мак. Защото бях аз.

Пату изстена. Главата му се обърна на една страна, но той не отделяше очи от Бърк.

— Казах им, защото си мислех, че една провалена акция, дори и съвсем дребна, може да се окаже достатъчна, за да се започне разследване. Но блестящият ми план се провали. Нямаше откъде да знам, че Бардо е в склада. Единственият път, когато направих компромис със себе си, когато се направих на продажник, Кев беше убит. — Той се приближи още повече до умиращия си приятел и прошепна: — И до края на живота си ще трябва да живея с това на съвестта си. — После откопчи пръстите на Пату от ризата си и отблъсна ръката му. — Но ти ще трябва да умреш с твоята вина на съвестта си.

Пату изхлипа. Бърк погледна часовника.

— Две минути до полунощ, Дъг. Блажният вторник ще свърши и ти ще бъдеш мъртъв. — След това се покашля и изтри сълзите от очите си. — Тогава ще ти простя.