Сандра Браун
Последният ден на карнавала (35)

Тридесет и пета глава

Мак Макуен пресметна наум какви са шансовете да се загуби и прецени, че са доста големи.

Беше наел лодката от един човек, който имаше повече брадавици, отколкото зъби, и се кълнеше, че никога не е чувал за братята Базил или тяхната рибарска колиба. Макуен подозираше, че лъже и се радваше, че си е записал указанията на Джо Базил. Местните като че ли смятаха блатото за своя територия и не обичаха натрапници.

Ако зависеше от него, можеха да си задържат това забравено от Бога място. Не можеше да проумее защо някои възпяват дивната красота на ръкавите и блатата по тукашните места. Те гъмжаха от насекоми, змии, алигатори, рисове, глигани и други диви животни, а той не искаше да се меси в това. Даже и като дете не бе обичал великата природа. Желанието му да излезе на открито долу-горе се заключаваше в отиването на пистата за конни надбягвания. И в собствения си заден двор.

Мислите за дома му напомниха за Тони. Господи, какво ли си мислеше тя? Предишната вечер, когато трябваше да се срещне с Дел Рей Джоунс и Уейн Бардо, той изпращаше младата си хубава жена при майка й в Джаксън, Мисисипи. Когато започна да хвърля вещите й в куфари, тя естествено мъничко се ядоса и поиска да знае какво, по дяволите, става.

Той скалъпи някаква лъжлива история за търговец на наркотици, когото арестували и който заплашил участвалите в ареста полицаи с отмъщение за семействата им.

— Може да са само приказки, но Пату ми каза да взема необходимите мерки.

Лъжата мина. Но дори и да не беше, Мак не би й дал друг избор. Тя трябваше да се махне на безопасно място извън града. Точка, край на спора. Срокът на Дювал беше преминал и това нямаше да остане ненаказано. Щяха да дойдат да го търсят с ловджийските инстинкти и решителността на кучета за лов на хора.

Намекът на Дювал за Тони бе привлякъл вниманието на Мак, както адвокатът се бе надявал. Мак знаеше какво е способен да направи с една жена Уейн Бардо. Беше виждал осемдесет процента от престъпленията, където Бардо бе замесен, но никога подвеждан под отговорност.

Затова Тони трябваше да изчезне от града и да остане Джаксън, докато тази каша с Бърк Базил и Пинки Дювал не се разрешеше по един или друг начин.

По дяволите, как се беше насадил под този кръстосан огън?

Разбира се, знаеше как. Хазартът. Пристрастеността му бе причина за всичките погрешни решения, които някога бе взимал, а те бяха много. Всяка негова простъпка бе свързана с поддържането на този навик. Всички знаеха, че от време на време залага по нещичко, но никой не съзнаваше докъде бе стигнал, за да покрие дълговете си — нито роднините му, нито жена му, нито хората, с които работеше. Никой. Но той знаеше. И съвестта го гризеше.

Закле се най-тържествено, че ако с Тони излязат от това положение невредими, никога повече няма да се обзаложи за каквото и да било. Но още в следващия миг се обзаложи със себе си сто на едно, че ще наруши клетвата си.

Неочаквано пред него изникна колибата.

Мак едва не се разсмя на глас. Когато се качи на лодката, той почти не се надяваше, че ще я намери, но последва указанията на Джо съвсем стриктно и — о, чудо! — ето я, точно такава, каквато Базил я беше описал, чак до старите гуми, окачени на кея.

Беше твърде късно да се доближава предпазливо. В тази пустош Базил сигурно бе чул мотора на лодката много преди да я види. Точно сега вероятно го наблюдаваше от някой от замрежените прозорци. Сърцето на Мак затуптя бързо, сякаш знаеше, че се намира на мушката.

Той изключи мотора и остави малкия съд да доплава до кея. След това извика:

— Сам съм, Базил, и трябва да поговоря с теб.

Хвана се за един от коловете, покачи се тромаво върху кея и завърза въжето на лодката.

Макар денят да бе хладен, плувна в пот. Усещаше как гладни, враждебни очи го наблюдават от безброй скривалища по бреговете на ръкава, но никои от тях не го плашеха повече от тези на Базил.

Стъпките му проехтяха високо по дъските на кея към грубата постройка. Беше обучен да подушва местата на надвиснала опасност, но сега полицейските му умения го бяха напуснали. Беше слязъл на непозната територия, която му бе далечна и чужда. Чувстваше се некадърен и тромав, а това не беше начинът един полицай да подхожда към, даден проблем, особено такъв от величината на Бърк Базил.

Когато стигна до мрежата на вратата, преглътна сухо.

— Бърк, не бива така, човече. Позволи ми да вляза вътре и да поговоря с теб, става ли?

Отвори мрежата на вратата, като държеше ръцете си така, че да се виждат. Дървената врата зад нея беше отключена. Мак я бутна, поколеба се малко и влезе вътре.

Очите му огледаха бързо единствената стая.

— Кучи син!

Почувства се като глупак и ужасно ядосан, защото колибата беше изоставена и бе очевидно, че никой не бе живял в нея от дълго време. Поне не хора. Някакви насекоми бяха изяли част от възглавничката на един от столовете. Хлебарките се бяха разбягали при влизането му. Един паяк не му обръщаше никакво внимание, а плетеше мрежата си около фенера, който висеше, окачен на един пирон. От чешмата в покритата с петна кухненска мивка капеше бавно вода.

Джо Базил грешеше. Или пък беше хитър като по-големия си брат и усещайки опасност за Бърк, нарочно бе изпратил неговия наивен колега за зелен хайвер.

А сега какво? Какво щеше да прави, дявол да го вземе? Не можеше да се върне обратно без Базил. Без Базил… Дори не искаше да си помисля за това, но бе достатъчно да се каже, че вонящото страховито блато бе нищо в сравнение с ада, който го очакваше в Ню Орлиънс, ако не заведеше там Базил.

Отвратен, Мак се обърна, закова се на място и ахна, когато видя силуета, очертан на мрежата на вратата.

 

 

Дред залагаше въдиците, когато на покритата с чакъл алея от главното шосе към магазина му се появи кола. Той я наблюдаваше как се приближава, забавя ход и спира. Шофьорът слезе и когато видя Дред, махна с ръка.

— Здрасти, Дред. — Грегъри Джеймс се приближи предпазливо по кея, като се усмихваше унило. — Как върви?

— Ти, скапаняко — озъби се Дред. — Къде е лодката ми? Би трябвало да те изкормя и да използвам карантиите ти за стръв. — И размаха ножа, с който нарязваше стръвта си.

Грегъри вдигна умиротворително ръце.

— Съжалявам за лодката ти. Ще платя за нея. Баща ми е богат.

— Какво правиш тук? Жалко, че не беше преди малко. Изпусна приятеля си, Бърк Базил.

— Къде е той?

— Да не би да искаш да знаеш?

— Може ли да влезем вътре и да поговорим?

Дред се извърна настрани.

— Имам си друга работа.

— Дред, моля те! Погледни ме!

Дред прекъсна работата си и се вгледа по-внимателно в лицето на младежа. Все още бе подуто и обезформено. Беше ужасно насинено. Но между синините кожата беше бледа, а чертите — присвити и напрегнати.

Мърморейки укори към себе си заради своята мекушавост, Дред направи знак на Грегъри да го последва. Веднага щом влязоха вътре, младежът започна да заеква:

— Имам само десет минути.

— Докато какво?

— Докато не дойдат при теб. Ще те държат пред дулото на пистолет, може и да те измъчват, не знам. Но няма да се върнат обратно без Реми Дювал и Бърк Базил, а ти ще трябва да ги заведеш до скривалището им.

— Как пък не!

— Тогава ще те убият.

— Кои са те?

— Хората, дето работят за Дювал.

— Бардо?

Младежът поклати глава:

— Бардо остана в града. Тези са двама други, дето ме чакаха у дома, когато се върнах.

— Все още те слушам.

— Снощи сключих сделка с Дювал. Можех или да отида в затвора с уверението, че ще бъда затворен в килия с грубияни със сексуални отклонения, които ще правят с мен каквото си искат, докато ми скъсат задника и умра от загуба на кръв, или ще доведа тези убийци до последното място, където съм видял Базил и жената на Дювал.

Дред изсумтя презрително:

— Звучи така, сякаш си сключил добра сделка, ти, бъзлив педал!

— Ако наистина бях приел сделката, щях ли сега да те предупреждавам? — попита Грегъри с глас, писклив от отчаяние. — А и когато свършат, и мен ще убият.

— Тогава защо ме предупреждаваш? За да те защитя?

— Вероятно. Не знам… — Той прехапа долната си устна и отново разкървави порязаното място там. — Гадно ми е, че провалих плана на Базил. Заради мен госпожа Дювал беше простреляна. Или може би защото винаги се държа като страхливец и това е начин да се отплатя.

— Запази си го за изповедите — рече презрително Дред. — Все още има два дни до Пепелната сряда. Тогава ще можеш да си излееш душата.

— Добре, не ти се сърдя, задето не ми вярваш. Но ни остават още седем минути. Чакат ме на главното шосе. Ако не се върна да кажа, че тук няма никакви други клиенти, ще дойдат и ще се престорят на рибари, за да те сварят неподготвен.

Дред се почеса замислено по брадата.

— Ако си откровен с мен, защо тогава ги доведе тук?

— За да имам поне един шанс да се съпротивлявам и да се измъкна жив от цялата каша.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш? Откъде да знам, че не ме предаваш, а се правиш, че изменяш на Дювал?

— Мислиш ли, че съм чак толкова умен?

Дред го изгледа дълго и преценяващо.

— Разумно казано.

— Значи ми вярваш?

— Наречи ме скапан глупак — промърмори Дред, — но мисля, че да.

— Какво ще правим?

— Още не знам. Но ти трябва да седнеш, преди да си се строполил на земята. Нервен си като курва в църква. Жаден ли си? Ще ти донеса безалкохолно.

Грегъри седна благодарно на стола до масата, който му посочи Дред. С ъгълчето на окото си Дред го видя как се отдръпва отвратено от главите на малките алигатори. Дузина от тях бяха лакирани и оставени да съхнат на масата.

— Ето. — Дред постави пред него отворена кутия със студеното питие. Грегъри я хвана с треперещите си ръце и го изпи на един дъх.

— Какъв е нашият план? — попита той.

— Аз ще бъда на кея и ще ловя риба.

— Добре — съгласи се Грегъри. — А аз къде ще бъда?

Дред се вгледа в очите на младежа.

— Хм?

— Кажах… Кажах… Ка’во, по дявъли…

Грегъри премрежи очи, строполи се напред и главата му се удари в масата на сантиметри от една от блестящите алигаторски отворени усти.

— Това момче просто не носи на безалкохолно.

Дред отиде зад Грегъри, хвана го под мишниците и завлачи безжизненото му тяло към спалнята, където го остави между леглото и стената. Не беше идеално скривалище, но на първо време щеше да свърши работа.

Грегъри можеше да се събуди с леко главоболие от удара в масата, но нямаше да има странични ефекти от приспивателното, което Дред бе прибавил към безалкохолното. Беше малка доза, но достатъчна, за да го остави в безсъзнание достатъчно дълго и да не му се пречка, докато се оправя с главорезите на Дювал.

Приливът на адреналин, който усещаше, бе по-добро лекарство от всяко, създадено от майката природа или човека. Не му липсваха правилата, наредбите и ограниченията на някогашната работа, но му липсваше вълнението. Досега не беше осъзнавал колко много. Очакваше следващите няколко минути с нетърпение.

Ако Грегъри казваше истината и ако сметките му бяха верни, Дред разполагаше с четири минути, докато се покажат „рибарите“. А дотогава имаше много работа за вършене.

 

 

— Хей, Мак, какво те води насам?

— Изкара ми акъла!

Бърк отвори мрежата и влезе вътре.

— Кого очакваше?

— Никого. Искам да кажа, очаквах да видя вътре теб е госпожа Дювал.

— Така ли?

— Аха, брат ти…

— Знам всичко. Говорих с Джо тази сутрин. Каза ми за отчаяните ти обаждания. Не оценявам тактиката ти на сплашване, Мак.

— Нямах избор.

— Е, каква е кашата?

— По дяволите, Бърк, престани с глупостите! — възкликна Мак. — Тоя път престъпи границата. Отвлякъл си жената на Пинки Дювал и я криеш тук, в рибарската си колиба.

— Това е само отчасти вярно — рече откровено Бърк. — Наистина престъпих границата и отвлякох госпожа Дювал, но проявих здравия разум да не я водя тук.

Дред го беше предупредил да не води Реми в колибата, където бе напълно възможно в някой момент да ги потърсят. Предложи му вместо това да използва колибата, която той притежаваше и понякога даваше под наем. Беше обзаведена по същия начин, но се намираше на по-отдалечено място, в по-труден за намиране и по-рядко посещаван ръкав. Тъй като бе взел под внимание съвета на Дред, скривалището все още бе тайна, известна само на него и на приятеля му.

— Ако търсиш госпожа Дювал тук, много си далече, Мак. Много далече. Също така си навлязъл в частна собственост. Разкарай се.

— Бърк, чуй ме, моля те! Знам, че никога не си имал особено високо мнение за мен. Добре. Знам, че ти действам на нервите и вероятно мислиш, че съм скапан полицай. И за това нямам нищо против. Мисли си каквото искаш, но само ме изслушай този път! Той ще те убие!

— Предполагам, говориш за Дювал.

— Той няма да си цапа ръцете, но ще му поднесат главата ти на тепсия и е готов дори да умре за това!

— Точно на туй разчитам: да умре!

— А ти ще прекараш остатъка от живота си в затвора!

— Запознат съм със законите на Луизиана, но все пак ти благодаря за опреснителния курс и за съвета. А сега съм зает. Чао, Мак.

Мак заобиколи Бърк и застана между него и отворената врата.

— Тя добре ли е?

— Да, по дяволите, добре е! — отвърна сърдито Бърк. — Нима мислиш, че бих сторил нещо лошо на жена?

— Не, но и никога не съм си помислял, че можеш да отвлечеш жена! — кресна Мак. След това се овладя и прибави с по-спокоен тон: — Опитвам се да те предпазя да не съсипеш живота си. Затънал си до ушите в лайна, но все още не всичко е загубено. Върни госпожа Дювал на съпруга й. След това, с моя помощ, може би нещата ще се оправят.

Бърк се изсмя:

— Дювал никога няма да забрави или прости, че съм отвлякъл жена му, Мак. В кой свят живееш?

— Добре тогава. Дай ми я да я върна вкъщи. Ти изчезваш — и край на историята.

— Краят на историята ще настъпи тогава, когато сърцето на Дювал престане да бие, а Бардо е мъртъв. А преди да умрат, ще ги накарам да ми кажат кой е предателят в нашия отдел и след това и него ще убия.

— Да не би да се превръщаш в убиец?

— Екзекутор за извършени престъпления.

— Не е в твоя стил.

— Очевидно е.

— Остави това на Вътрешните работи.

Бърк отново се изсмя, по-горчиво от преди:

— И те са корумпирани като другите. Нима мислиш, че ако надушат кой е предателят, ще го предадат на окръжния прокурор? По дяволите, не! Никой от полицейското управление няма да направи нищо, освен шашма след шашма, като едновременно с това си пълнят гушите!

— Има и честни ченгета, Базил. С едно по-малко, след като ти напусна.

— Те няма да променят нещата.

— Ако извършиш тези убийства, ще върнеш ли Кев Стюърт?

На Бърк му хрумна, че никога не е виждал по-младия си партньор да говори толкова сериозно за каквото и да било. Беше отчаян и толкова нервен, че бе получил тик на лицето.

— Какво правиш тук, Мак?

— Казах ти вече.

— Това, което ми наговори, са глупости. Не си си сложил главата в торбата само защото ми се възхищаваш. Не е като да сме кръвни братя. Тук има нещо гнило. Какво е?

Мак извърна очи за няколко секунди и отговори:

— Дължа на един лихвар петдесет бона.

— Разбирам — рече Бърк, за когото мозайката вече бе започнала да се нарежда. — Започвам да схващам. Дювал е научил за твоя дълг и ти е предложил да го изплати, ако му поднесеш жена му и мен. Това обяснява отчаянието ти.

— Какво можех да сторя, Бърк? Заплашиха да направят нещо лошо на Тони!

Бърк го сграбчи за предницата на ризата.

— Доведе ли ги тук?

— Не, по дяволите, не! — Мак се замъчи да се освободи. — Трябваше да се срещна с тях снощи, но не се показах. Надявах се да те намеря, преди те да са ме намерили. Не знаят къде съм.

— Е, ще открият. Довиждане, Мак. Пожелавам ти късмет.

Бърк се опита да го заобиколи, но Макуен отново му препречи пътя.

— Базил, кълна се, че нямаше да рискувам да премина през това проклето блато, ако беше само за пари! Тъстът ми ще покрие заема, ако го помоля. Тук има нещо повече, отколкото знаеш!

— Да, сигурен съм, че би се получил интересен разговор, но точно сега малко бързам.

Бърк се тревожеше за Реми, която стоеше сама в колибата. Беше отсъствал повече, отколкото бе очаквал.

А и каквото и да кажеше Мак, нямаше да промени решението му, не можеше да му вярва. Откъде можеше да знае, че Мак не е довел Бардо и неговата банда убийци право при него? Щеше да си вземе лодката от мястото, където я беше скрил на брега, и да се върне бързо в колибата на Дред. Не се притесняваше, че Мак може да го проследи. Лесно щеше да се отърве от него в мрежата от ръкави.

Мак го сграбчи за ръкава.

— Мога да ти помогна, Базил! Можем да си помогнем взаимно!

— Ти си заинтересован да помогнеш само на себе си. А сега се разкарай от пътя ми!

— Не мога да ти позволя да си тръгнеш ей така!

— Не можеш да ме спреш.

Когато Бърк се опита да го избута настрани, Мак посегна към кръста си.

— Господи, Мак, не!

Но не беше нужно да се притеснява, че Мак може да го застреля. Преди той да успее да извади оръжието си, се чу изстрел. Мак погледна слисано Бърк, след това погледът му стана празен и той се строполи по очи.