Сандра Браун
Последният ден на карнавала (31)

Тридесет и първа глава

Дъждът беше намалял, но над ръкава като нисък таван се събираха тъмни, мрачни облаци. Реми стоеше на отворената врата на колибата и гледаше как Базил спуска лодката с носа във водата.

Беше запушил дупките от куршумите с материали от дълбоката дървена кутия, която стоеше до една от външните стени. От това, което видя, й се струваше, че е използвал брезент и някакво катраноподобно вещество. Явно си разбираше от работата, защото лодката остана на повърхността. Той я завърза за кея.

— Готова ли е вече? — попита Реми, докато той се приближаваше до колибата.

— Може да стигне дотам, без да потъне.

— Докъде?

— До Дред.

— Кога?

— Утре сутринта, ако спре дъждът. Можете ли да ми донесете една кърпа? Ако вляза така, ще оставя мокри следи навсякъде по пода.

Беше работил упорито и методично през целия ден под дъжда. Джинсите и ризата му бяха подгизнали. Той взе кърпата от ръцете й, благодари лаконично и се оттегли зад ъгъла, за да се измие. Когато се появи няколко минути по-късно, хавлията беше увита около кръста му. Без да каже нищо, той си взе дрехи за смяна и влезе в тоалетната.

Реми забеляза, че раменете му са покрити с лунички.

Когато излезе от тоалетната, посочи към масата.

— Какво е това?

— Вечеря.

Използвайки наличните продукти, беше наредила маса за двама. Дори беше намерила една свещ в чекмеджето с приборите. Тя стоеше сред локва от собствения си восък в една пукната чинийка, но смекчаваше грубия вид на колибата.

— Само чили и боб, но си помислих, че може да сте гладен, след като не обядвахте.

— Ъхъ. Чудесно.

Бърк седна и тя сервира вечерята. Кутия бисквити и бутилка вода довършваха менюто им. Ядоха мълчаливо няколко минути. Той проговори пръв:

— Не е съвсем това, с което сте свикнали.

Тя сложи лъжицата в паницата си и огледа стаята. Беше обзаведена с неподхождащи си вехти мебели, отоплявана от примитивна печка, осветявана от фенер, но беше уютна и суха, убежище от враждебната среда.

— Не, не е това, с което съм свикнала, но ми харесва. Може би защото е толкова по-различно от всичко досега.

— Никога ли не ви е водил някой приятел-кейджън на риба с палатки?

— Никога не съм имала приятел, нито някой ме е водил някъде. — Тя отхапа крайчеца на една солена бисквита, остави я на ръба на паницата и посегна към чашата с вода. Тогава улови погледа на събеседника си и се учуди на удивлението му. — Какво има?

— Никога не сте имали приятел?

— Не, ако не се брои Пинки. От квартирата на майка ми отидох направо в „Благословено сърце“, а след това в дома на Пинки. Никога не съм имала възможности за приятелство. Дори не ходех на организираните от училището танци.

— Защо?

— С Ейнджъл живеехме в една стая — рече тихо тя. — Впечатленията ми от мъжете не бяха особено приятни. Нямах желание да ходя на танци. Но дори и да имах, Пинки никога нямаше да го позволи.

Отново потънаха в мълчание, нарушавано само от тракането на лъжиците по пръстените паници.

Накрая Бърк каза:

— Мислили ли сте някога да станете монахиня?

Въпросът очевидно я развесели, защото тя се засмя тихо:

— Не. Пинки имаше други планове.

— Изплащането.

— Предполагам, че може и така да се нарече. Ожени се за мен вечерта, след като завърших.

— Без университет?

— Исках да отида, но Пинки не ми позволи.

— Пинки нямаше да разреши, Пинки имаше други планове, Пинки не ми позволи.

Обидена от тона му, Реми отвърна:

— Не разбирате.

— Не, не разбирам.

— Не съм невежа. Завърших всички задочни курсове, които се предлагаха.

— Не мисля, че сте невежа.

— Да, точно така мислите. Лошото ви мнение за мен е твърде очевидно, господин Базил.

Бърк понечи да спори, но се отказа, сви рамене и рече:

— Не е моя работа. Не мога да разбера как един човек, мъж или жена, предава живота си на някой друг и казва: „Ето, управлявай го заради мен, ако обичаш.“ Никога ли не сте взимали сама решение?

— Да. Веднъж пренебрегнах желанията на Пинки и тайно кандидатствах за работа в една картинна галерия. Бях учила теория на изкуството и го обичах. По време на интервюто предадох възхищението и знанията си на собственика на галерията и той ме нае. Всичко това продължи два дни.

— Какво стана?

— Галерията изгоря до основи. Сградата и всичко в нея бе напълно унищожено. — Тя го погледна многозначително. — Никога не хванаха подпалвача, но и аз повече не кандидатствах за работа.

Вече не се хранеше. Седеше с лакти, опрени на масата, с преплетени пръсти, покриващи устата й, и гледаше над кокалчетата им. Забеляза, че и скулите му са изпъстрени с лунички. Очите му не бяха кафяви, както си бе мислила преди, а зелени, толкова тъмнозелени, че изглеждаха кафяви, ако човек не ги погледнеше по-отблизо.

— Искате ли още?

Отначало той като че ли не разбра въпроса, но след това погледна надолу към празната си паница.

— Ъ-ъ, да, моля.

Изяде втората си порция в мълчание. Когато свърши, започна да разтребва масата. Бърк й предложи да измие чиниите, а тя да бърше. Реми прие.

— Никога не съм виждал човек като вас — каза той. — Тази сутрин буквално ме молехте да ви върна на съпруга ви, а излиза, че Дювал е самото олицетворение на емоционалното насилие. Вие сте като затворник в собствения си дом. Никога не взимате решение. Вашето мнение не е от значение дори когато става въпрос за собственото ви бъдеще. Не сте нищо, освен притежание на Дювал — нещо, с което той се фука.

— Като с орхидеите си.

— Орхидеи ли?

— Прекарва часове в оранжерията, за да се грижи за тях.

— Майтапите ли се?

— Не. Но това няма нищо общо. Моля, довършете мисълта си.

— Мисълта ми ли? Предполагам, че не ви притеснява, дето не сте нищо повече от притежание, като се има предвид какво получавате в замяна — луксозни дрехи, бижута, лимузина с шофьор. Каквато майката, такава и дъщерята. Просто вие взимате по-висока такса от Ейнджъл.

Ако я беше ударил, нямаше да я заболи толкова. Тя хвърли кърпата за съдове и се извърна, но една от мокрите му ръце се стрелна и я улови за китката.

— Пуснете ме.

— Продавали сте тялото и душата си на Пинки Дювал и смятате, че понеже майка ви е била пристрастена към наркотиците курва, решението ви е оправдано. Да, ама не, госпожо Дювал. Децата не могат да избират родителите или обстоятелствата в детството си, но като възрастни имаме право на избор.

— Така ли?

— Не сте ли съгласна?

— Може би вашите пътища са били много по-ясни от моите, господин Базил.

— О, мисля, че сте избрали това много лесно. Ако аз бях красива и привлекателна млада жена, може би и аз щях да се продам на този, който ми предложи най-висока цена.

— Така ли мислите?

— Може би.

— Не, исках да кажа, наистина ли смятате, че съм красива и привлекателна?

Сякаш получил удар по брадичката, той пусна китката й, но дълго след като вече не се докосваха, продължаваше да я държи с погледа си. След известно време каза:

— Да, така мисля. Още повече, вие го знаете. Използвате сексапила си като разменна монета и всеки мъж, когото срещнете, иска да се възползва — от ръждясал стар темерут като Дред до заекващото момченце на френския пазар, което ви продаде портокалите.

Устните й се разтвориха в безмълвна изненада.

— Аз бях онзи с бейзболната шапка, който ви гонеше с проклетия плик с портокала — рече сърдито той. — Шпионирах ви тогава, шпионирах ви и в нощта, когато си бяхте организирали любовната срещица с Бардо в беседката.

— Не съм имала среща с Бардо. Нито онази нощ, нито когато и да било. Тръпки ме побиват от него.

— Не ми изглеждаше да е така.

— Толкова сте самонадеян и тъй бързо си съставяте мнение, че намирам това за странно, понеже вие най-добре трябва да знаете, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Знаете как смекчаващите вината обстоятелства могат да променят едно положение.

Той направи една крачка към нея.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Вие убихте партньора си. Вие натиснахте спусъка на пистолета, който причини смъртта му. Технически погледнато, точно това се е случило. Но отсъжданото въз основа само на този факт би било несправедливо към вас. Защото има и допълнителни фактори, които, като се вземат предвид, ви оневиняват.

— Добре де. Е, и?

— Така че, след като не знаете всички обстоятелства от живота ми, как смеете да ми четете проповеди, за избора?

— Госпожо Дювал? — рече тихо той.

— Какво?

— Викали ли сте някога така на съпруга си?

Този неочакван въпрос и спокойният глас, с който го зададе, я завариха неподготвена. Тя вдигна учудено вежди.

— Не, нали? Е, може би е трябвало. Може би е щял да престане да гори сгради, ако поне веднъж му бяхте казали „как смееш“ и го бяхте заплашили, че ще си отидете.

— Да си отида ли? — възкликна тя с горчив смях. — Каква блестяща идея, господин Базил! Как не можах да се сетя? Защо не съм…

— Шшт!

Той пристъпи към нея, уви едната си ръка около талията й, а с другата притисна устата й. Тя опита да се освободи, но Бърк стисна още по-силно устата и талията й.

— Шшт!

Тогава и Реми чу шума, който той бе дочул секунди преди нея. Звучеше като мотор.

— След като не знаем кой е — каза ниско той, — съветвам ви да пазите тишина.

Реми си спомни мъжете, които ги преследваха от „Кръстовището“, и кимна с разбиране. Той я пусна.

— Угасете свещта.

Тя я духна, а Бърк посегна към фенера и го намали почти докрай.

— Скрийте се.

Базил сложи ръка на главата й, както когато хеликоптерът бе прелетял над тях, натисна я надолу и й посочи да се скрие под масата. Тя пропълзя там.

Бърз като сянка, той отиде до шкафа. Реми го видя как измъква пистолета от най-горната полица. Това долу-горе бе единственото място, където не бе погледнала през деня, докато той поправяше лодката. Базил пъхна пистолета в колана на панталоните си на кръста и застана на кея точно пред вратата.

Шумът от мотора ставаше все по-силен. Скоро се появи и светлина, която проблесна през провисналия от клоните мъх и хвърли тънка пътечка пред приближаващата се лодка. Реми виждаше достатъчно, за да различи, че е приблизително със същите размери като лодката, която Базил бе поправил същия ден.

Някакъв мъж му извика на кейджън-френски. Той отговори с лаконично „добър вечер“.

Реми почувства вибрацията, когато лодката се приближи до кея и се удари в един от буферите от автомобилни гуми на коловете. Тя изпълзя изпод масата и се приближи до един от прозорците, за да вижда по-добре. Вдигна главата си само толкова, колкото очите й да са над перваза. В лодката имаше трима мъже.

Реми не знаеше дали да се покаже и да алармира, че е пленница, или да си остане скрита. Отчаяно имаше нужда да се върне в Ню Орлиънс, но дали тези мъже щяха да й осигурят безопасно пътуване? Или бе по-безопасно при Базил?

Докато се чудеше какво да направи, Базил ги попита дали рибата кълве. Значи не бяха хора на закона. Или Базил се опитваше да я подведе, че не са?

Реми надзърна още веднъж скришом. Мъжете едва се различаваха на бледата светлина, но в грубоватия им вид нямаше нищо, което да й напомня за полицаи, нито имаха някакви отличителни знаци по лодката си.

Говорителят на групата отговори на Бърк, че не са тръгнали на риба.

— Търсим един човек. Свещеник.

— Просто свещеник или някой определен свещеник? — попита нехайно Базил, но Реми знаеше, че безгрижието му е престорено.

— Оня свещеник, отец Грегъри; мислим, че е в беда. Кой знае? Ако има врагове, не искаме да си създаваме неприятности с тях.

— Какво ви кара да мислите, че има врагове?

Базил изслуша разказа на мъжа, без да каже нищо, докато последният не свърши.

— Загубил се е в блатото ли? Горкият глупак. Във всеки случай съм тук от няколко дни, а никой не е минавал насам.

Тримата в лодката се консултираха помежду си шепнешком, след това говорителят им поблагодари на Базил, пожела му лека нощ и се отблъснаха от кея. После обърнаха лодката и поеха по пътя, по който бяха дошли.

Реми си помисли дали да не изскочи през вратата и да ги извика, но размисли. Какво ли имаше в тях, че бяха изплашили отец Грегъри повече от опасностите на блатото? Трябва да бе имал основателна причина да не им се довери.

А може би просто се бе уплашил да не го предадат на властите.

Тя скочи на крака и се втурна към вратата, но Базил вече беше там и й препречи пътя.

— Можете да крещите и те ще се върнат обратно — рече тихо и напрегнато той. — Но няма гаранция, че не ще ви сторят нищо лошо.

— А от вас каква гаранция имам?

— Досега направил ли съм ви нещо?

Не можеше да види очите му, но почувства напрежението в тях и знаеше, че е прав. Бе стигнала дотам да избира познатото зло.

Той усети решението й, отиде до фенера, угаси го и потопи стаята в непрогледна тъмнина.

— За всеки случай, ако са останали наблизо да наблюдават.

— Какво мислите, че се е случило с отец Грегъри, след като се е измъкнал от сватбеното тържество? — прошепна тя.

— Един господ знае. Но поне дотам е стигнал.

 

 

Грегъри вече се бе примирил, че ще умре скоро.

Нямаше да получи смъртна присъда за участието си в отвличането, но и нямаше да изкара дълго в затвора. Хора като него представляваха плячка, а хищниците там бяха прекалено много. Животът му в килията можеше да продължи до няколко месеца, а смъртта щеше да бъде дългоочаквано избавление.

Той се сви на задната седалка на полицейската кола без отличителни знаци с разтуптяно сърце. Само че, за негова изненада, не отиваха към участъка.

— Към центъра ли ме водите?

Полицаите, които го бяха арестували, не му обърнаха никакво внимание, а продължиха разговорите за плановете си за предстоящото празнуване на Блажния вторник.

Когато минаха покрай управлението, без дори да забавят ход, ужасът на Грегъри надмина всякакви размери.

— Къде ме водите?

Мъжът до шофьора се обърна към него:

— Ще млъкнеш ли, ако обичаш? Обсъждаме плановете си.

— Вие, момчета, федерални ли сте? Те се засмяха и шофьорът каза:

— Аха, такива сме. Федерални.

Грегъри не хареса никак кикота им и захлипа:

— Бях принуден да участвам! Базил е по-зъл от дявола. Заплаши, че ще ме убие, ако не му помогна. Дори не знаех какво ще правим. Аз… не знаех нищо за отвличането, докато то не стана свършен факт! — И тъй като клетвите му за невинност очевидно не ги трогваха, той предприе друга тактика: — Баща ми е богат. Ако ме откарате в дома му, ще ви плати много пари, без да задава въпроси. Просто му кажете какво искате и ще го получите. Богат е, кълна се!

— Знаем всичко за теб, Грегъри — каза мъжът до шофьора. — А сега си затвори шибаната уста, че може да се вбеся.

Грегъри преглътна следващата си молба и заплака тихо. Вече му стана ясно, че не е в ръцете на хора на закона. Всякакво съмнение изчезна, когато влязоха в подземния паркинг на някаква сграда с офиси. По това време на нощта гаражът беше празен, ако не се смятаха само още няколко коли.

Паркингите бяха фон на безброй убийства по филмите и сега тези страховити сцени се завъртяха като калейдоскоп в ума му. Предполагаше, че именно тук ще го изправят с лице към бетонната стена и ще го застрелят в тила. На другия ден сутринта трупът му щеше да бъде открит от някой чиновник, пристигнал по-рано на работа.

— Моля ви! — разциври се той и се сви на кълбо на задната седалка, когато отвориха вратите на колата. — Моля ви, недейте!

Но мъжът, когото бе взел за ченге, посегна към задната седалка, сграбчи го за предницата на ризата и го измъкна навън. Грегъри се свлече на колене и се замоли да му пощадят живота, но те го изправиха на крака и го забутаха грубо към асансьора.

Добре, значи нямаше да го застрелят на паркинга. Може би не искаха да си изцапат дрехите с кръв. Щяха да го отведат до покрива на сградата и да го бутнат долу, за да изглежда екзекуцията му като самоубийство. Тъй като беше съучастник в отвличане, Грегъри и без това вече беше прекрачил ръба. Буквално.

Но асансьорът спря, преди да е стигнал до покрива. Когато го извлякоха от кабината, Грегъри се изненада при вида на покрития с килими коридор с махагонови врати от двете страни. В края на този зловещ коридор имаше двойни врати с гравирана табелка.

Когато прочете името на нея, коленете на Грегъри подкосиха и той се свлече на пода.

— Ставай! — рече един от придружителите му.

— Хайде де, не бъди такъв задник!

Грегъри се сви на кълбо и захлипа нещастно. Двойните врати се отвориха и в коридора прогърмя нечий глас:

— Какво става?

— Не ще да стане. Какво да правим с него, господин Дювал?

Името, изречено на глас, звучеше дори още по-зловещо, отколкото когато го бе прочел на табелката. Грегъри запуши уши, но видя как обувките от крокодилска кожа се приближават към него, оставяйки отпечатъци в плюшения тревисто зелен килим. Когато дойдоха на сантиметри от главата му, се спряха.

Пинки Дювал каза:

— Не зависи от нас какво ще правим с него, господа. Оттук нататък съдбата на господин Джеймс е в неговите ръце.