Сандра Браун
Последният ден на карнавала (20)

Двадесета глава

Пинки отвори задната врата на колата на Уейн Бардо, преди още да е спряла напълно. Отрядът на шерифа вече беше пристигнал и за съжаление трябваше да се занимава сега и с тях. Той зърна Ерол, застанал до външната стена с прегърбени рамене, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните си ръце и с такъв вид, сякаш всеки момент можеше да избухне в плач.

Реми не се виждаше никъде и Пинки се надяваше, че се намира в някой дискретен офис в сградата. Беше немислимо неговата съпруга да е дори косвено свързана със сбиване в бар. Вестниците щяха да пощуреят.

Той се отправи към Ерол, като пътьом нареди на Бардо да намери Реми и да я качи в колата.

— Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Бардо се отправи към офиса на бензиностанцията, където шерифът разпитваше свидетелите. Пинки застана срещу Ерол.

— Какво стана?

— Ами… ами… микробусът се счупи. Казах му да спре тук…

— На кого си казал?

— На отец Кевин. Той караше.

Пинки кимна и го насърчи да продължи. Ерол заразказва историята, заеквайки, като постоянно подчертаваше, че не е изпускал госпожа Дювал от очи, дори и докато се е обаждал на Роман да ги вземе.

— Трябваше да се обадиш на мен.

— Предложих, но госпожа Дювал каза да не ви притесняваме. Никак не ми се искаше, но тя…

— Как започна сбиването?

Пинки слушаше с нарастващо неверие.

— И това е същият свещеник, който моята съпруга е приела в дома ни?

— Казах ви, че според мен е педал — рече Ерол в своя защита.

— Но не ми каза, че изглежда като тия, дето биха започнали да свалят мъж в обществена тоалетна. Господи!

— Казах ви това, което видях, шефе.

— Добре, какво стана после?

— Ония момчета започнаха да млатят отец Грегъри. Поведох госпожа Дювал към вратата веднага щом започна боят. Доведох я в бензиностанцията. Оттам се обадих във вашия офис. Тъкмо обяснявах на секретарката, когато…

— Добре. Останалото ще чуем после. Хайде да вземем Реми и да се омитаме оттук.

— Ъ-ъ… госпожа Дювал…

— Пинки!

Дювал се обърна при вика на Бардо. Той тичаше към тях, очевидно развълнуван.

— Жена ти не е тук. Откарали са я!

— Какво? Кой я е откарал? Шерифът ли? Къде?

— Точно това се… Нямах възможността да ви обясня, господине.

Пинки се обърна към Ерол, който изглеждаше така, сякаш беше изправен на разстрел.

— Докато се обадя за втори път в офиса ви, вие вече бяхте тръгнали насам. А Бардо няма клетъчен телефон, така че не можех да се обадя в колата му. Секретарката ви каза, че не сте си взели пейджъра. Нямаше начин…

Пинки го сграбчи за реверите и го разтърси силно.

— Давам ти две секунди да доведеш жена ми!

— Не мога, господин Дювал — заплака Ерол. — О, отец Кевин извади пистолета си…

— Пистолета си?

— Да, господине. Той… ме удари по главата и замъкна госпожа Дювал в микробуса.

Светът пред очите на Пинки стана червен, сякаш в главата му се беше пръснала някаква артерия и бе окъпала очите му в кръв. Той извади тридесет и осемкалибровия пистолет, който носеше в кобур на кръста си, и заби късата дръжка в шията на Ерол.

 

 

Друсането от свалянето й от микробуса я събуди. Гърбът и раменете я боляха, сякаш бяха нападнати от хиляди разгневени пчели. Усещаше, че я носят. Тя отвори очи.

Беше тъмно, горе в небето имаше звезди. Милиони звезди. Повече, отколкото някога бе виждала. Блясъкът им я изненада. Където и да се намираше, не беше близо до града. Небето не беше замъглено от лампи. Въздухът бе студен, но натежал от влага.

— Дред! Дред!

Разпозна гласа на отец Кевин. Също така чу бързи стъпки по кухо думкащи дъски и разбра, че я носят по нещо като мост или кей.

В края му имаше странна постройка; всъщност няколко, очевидно залепени една до друга без никакъв предварителен план.

Зад мрежата на вратата стоеше един още по-странен на вид мъж. Той държеше пистолет на нивото на кръста си, насочен към тях.

— Кой е там?

— Имам нужда от помощта ти, Дред.

— Боже господи!

Вече се намираха в кръга от бледожълта светлина, която идваше от лампа, монтирана високо на един стълб и осветяваща верандата. Очевидно мъжът, наречен Дред, позна отец Кевин, защото остави настрана пистолета и отвори вратата.

— Триста дяволи, какво правиш тук? Какво е станало с нея?

— Простреляна е.

— Мъртва?

— Не.

— Колко зле?

— Достатъчно. Къде да я оставя?

— Имам само едно легло и ти знаеш къде се намира.

Минаха покрай Дред и тя долови мирис на дим. Брадата му като че ли тлееше. Разбира се, имаше халюцинации. Виждаше животни и влечуги да стърчат от стените е оголени зъби. Лавиците бяха претъпкани с буркани с мътни течности. Неопределими скелети бяха замръзнали в заплашителни пози. Докосваха я някакви кожи. Видя една кукумявка и разбра, че е жива едва когато тя впи в нея жълтите си очи и размаха ядосано криле.

Отец Кевин се обърна настрани, за да може да мине през тясната врата на една малка стая. Гола крушка висеше от кабел, провесен от грубите греди на тавана. Мъждивата й светлина хвърляше зловещи сенки по стените, покрити с пожълтели вестници.

Той я положи на едно тясно легло. Покривката му вонеше отвратително, сякаш не беше прана от дълго време, ако не и никога. Ако имаше сили, Реми щеше да възрази.

— Едва те разпознах — рече Дред на отец Кевин.

— Напоследък и аз едва се разпознавам.

— Кой е тоя?

От стаята, през която току-що бяха минали, се чуваше жалното циврене на отец Грегъри.

— По-късно — отговори отец Кевин.

— Изглежда така, сякаш са го прекарали през дарак.

— Ако не го убия със собствените си ръце, ще оцелее. За нея се тревожа.

— Е, дай да я поогледам.

Отец Кевин отстъпи настрани и странният мъж се приближи до леглото. Реми беше твърде слисана, за да изпищи. Кожата му бе толкова тъмна, че изглеждаше почти нечовешка, по-скоро като кожите, които беше видяла в другата стая. Лицето му представляваше мрежа от дълбоки бръчки. Беше гол до кръста, но гърдите му бяха покрити с омачкана сива брада, напомняща на испански мъх.

Но брадата не гореше. В ъгълчето на устните му имаше цигара.

Когато протегна мазолестите си ръце към нея, тя се сви уплашено. Но докосването му бе изненадващо нежно. Той повдигна лявото й рамо нагоре, докато накрая тя легна настрана. Мъжът докосна една от раните й. Реми изстена от болка.

— Извинявай, cheri — рече дрезгаво той. — Знам, че сега боли, но Дред ще те оправи.

След това отново я обърна внимателно по гръб.

— Правиш ми сянка — рече остро той и избута отец Кевин, който стоеше наблизо.

— Колко е зле? Ще се оправи ли? Можеш ли да се справиш с това?

— А, питаш значи! След като връхлетя тук с простреляна жена, почти в безсъзнание, и свещеник, дето са го блъскали толкоз, колкото никога в живота си не съм виждал, и след като тя ми окървави леглото, ти сега ме питаш дали ще мога да се справя?

— Можеш ли?

— Разбира се, че мога. Ако ми дадеш време. Имаш късмет, че са само сачми за птици, но все пак няколко от тях са й се забили.

— Какво мога да направя?

— Да не ми се пречкаш.

Реми затвори очи. Беше простреляна? Тогава си спомни всичко: повреждането на микробуса, кафенето, сбиването и свещеника, който извади пистолет.

Отвори рязко очи. Той стоеше до леглото й и я гледаше втренчено. Псувните му, уменията му да се бие и изобщо цялото му поведение опровергаваха, че е човек, избрал свещеничеството по призвание.

Реми се почуди как е могла да бъде толкова наивна. При един по-внимателен поглед в него не се откриваше нищо свято.

Излъчваше напрежение, несъвместимо с благостта и вътрешния мир, обещан на тези, които вървяха по пътя на Бога. Устните му не бяха направени за молитва. Бяха твърде корави, твърде цинични, по-подходящи за груб език. Беше страстен, но не в любовта си към Бога или хората. Макар и да стоеше абсолютно неподвижен, сякаш вибрираше от вътрешно напрежение, което я караше да се страхува. Не само за себе си, но и за него.

Мъжът на име Дред се върна и донесе със себе си чаша течност.

Отец Кевин я взе и я подуши.

— Какво е това?

— Аз бъркам ли се в твоите работи? — попита Дред и я грабна от ръката му.

— Виж, Дред, тя е…

— Ранена. Опитвам се да я излекувам. Но ако ми нямаш доверие, можеш да вземеш и нея, и онова жалко подобие на свещеник, и да ме оставите на мира. Не съм ви молил да ме забърквате в тази каша. Вие ми я натресохте. А сега какво решаваш?

Мъжът прие мълчанието на отец Кевин за съгласие.

— Добре тогава.

След това Дред върна вниманието си на нея, наведе се и притисна ръба на чашата до устните й.

— Изпий това.

Течността миришеше отвратително. Реми обърна глава настрани, но той опря ръка до бузата й и я върна в предишното положение.

— Хайде де. Това ще те накара да заспиш. Няма да почувстваш нищо.

Дред наклони чашата и Реми трябваше или да глътне гадната течност, която изпълваше устата й, или да я изплюе, или да се задави с нея. Но предполагаше, че ако се задави или я изплюе, той просто ще се върне с нова. Пък и обещанието за забрава звучеше примамливо. Тя изпи всичко.

— Добро момиче! Студено ли ти е? — Той покри краката й с одеяло. — А сега ще те оставя достатъчно, за да ти подейства моето лекарство. Вероятно ще си заспала, когато се върна, ама не се тревожи. Ще се погрижа за теб. Като се събудиш, ще се чувстваш много по-добре. — Той я потупа по ръката и се оттегли. Докато излизаше, каза на Бърк: — Нали ме попита какво да правиш? Можеш да я съблечеш и да я обърнеш по корем.

След това излезе от стаята и Реми още веднъж остана сама с похитителя си. Той седна на ръба на тънкия дюшек и започна да разкопчава сакото й. Реми беше безсилна да го спре. Каквото и да й бяха дали да пие, то беше силно и бързодействащо. Пръстите на краката и ръцете вече я сърбяха. Ставаше й все по-трудно да държи очите си отворени.

Когато я вдигна да й съблече сакото, главата й се отпусна на рамото му. Чувстваше се така, сякаш нямаше никаква връзка с ръцете, от които той измъкна сакото. Потрепна, когато отец Кевин отлепи подгизналата от кръв материя от кожата й, но болката вече не бе толкова остра, както преди минути.

Почувства как гърдите й се отпускат и разбра, че е разкопчал сутиена й. При обикновени обстоятелства това щеше да я ужаси, но сега й липсваше енергия дори да се разтревожи.

След това я положи на леглото. Тя отвори очи и го видя как бърше потта от челото си. На опакото на ръката му се виждаха четирите кървави следи от ноктите й.

Върхът на палеца му докосна ъгълчето на устните й.

— Боли ли?

— Кой сте вие?

Той я погледна право в очите и отвърна след кратко колебание:

— Името ми е Бърк Базил.

И без да я изпуска от поглед, посегна към раменете й, за да свали презрамките на сутиена.

— Недейте. Моля ви!

— Нали го чухте — каза той. — Трябва да ви съблека и обърна по корем, за да може да обработи гърба ви.

Но Реми не протестираше срещу това. Тя се опита да поклати глава, но не бе сигурна дали тази команда е достигнала до мускулите й, или ако ги е достигнала, дали са успели да се подчинят.

— Недейте, господин Базил — прошепна Реми. След това, като се мъчеше да задържи очите си отворени, издиша дълбоко и каза: — Той, ще ви убие!