Кристин Хана
Златната долина (12)

Единадесета глава

Най-старата муселинена фуста на Девън, разпорена по шевовете от колана до подгъва, лежеше, разперена на пода. Младата жена захапа палеца си и се загледа замислено в плата.

Щеше да стане. Тя коленичи до фустата. Взе четката и посегна към боята. В целия магазин бе успяла да намери само две очукани кутии с боя. Една червена и една бяла.

Девън хвърли нервен поглед към Каменния. Слава богу, той все още почистваше скъпоценните си плочки. Ако я видеше твърде рано, тя щеше да си има проблеми. Не че грешката беше нейна. Откъде можеше да знае, че не разполагаше с достатъчно боя, за да си свърши работата?

Е, добре. Тя сви рамене, престана да мисли по този въпрос и насочи вниманието си към боядисването. Изля предпазливо съдържанието на двете кутии в един буркан. Цветовете се смесиха и образуваха шокиращо яркорозово. Разбира се, всеки оттенък на розовото щеше да изглежда шокиращ за хората в Юкон.

Девън се придвижи малко по-вляво, като закри фустата от очите на Каменния, и се залови за работа. Половин час по-късно остави четката и се изправи.

Яркорозовите букви веднага се набиваха на очи.

ПРЕСНИ ПАЙОВЕ, КЕКСОВЕ И БИСКВИТИ. БЕЗПЛАТНА СЛАДКА ПРИ ПОКУПКА ЗА 10$.

Буквите бяха идеално изрисувани и около тях нямаше нито едно петънце.

Тя отстъпи назад и огледа творението си. Хубаво, чисто и…

Розово.

— Свърши ли вече?

Девън подскочи като уплашен заек. Цялото й тяло се напрегна. Когато се окопити, погледна неохотно към съдружника си:

— Да.

Той пъхна пръсти зад старите си тиранти, изправи се, заобиколи тезгяха и се приближи:

— Е, да видим.

Стомахът й се сви, докато гледаше как партньорът й се приближаваше. Всяка негова стъпка отекваше зловещо. Този надпис бе тъй важен за нея! Той представляваше нейният принос за магазина, нейният начин да бъде полезна. „Боже милостиви — помоли се тя, — не му позволявай да ми го отнема!“

Каменния се закова на място на четири крачки от плата.

— Дявол да го вземе…

Девън се втренчи със затаен дъх в суровия му профил.

— Ама това е розово! Розово!

Тя преглътна. Неочаквано пресъхналите й устни се оказаха неспособни да произнесат и една членоразделна дума. Каменния й хвърли въпросителен поглед.

— Мога да обясня…

— Не искам да слушам — отвърна той и отново погледна към надписа.

Девън прехапа нервно долната си устна. Внезапно времето сякаш спря. Ако й кажеше да изхвърли плата с надписа, това щеше да означава, че не иска помощта й, че няма нужда от нея. Тази мисъл я накара да се почувства почти отчаяна. Решително отказваше да бъде безполезна кукла, която да стои тихо до Каменния по осем часа на ден. Беше изминала всичкия този път, за да бъде партньор, участник. И този мъж със сигурност вече го бе разбрал.

Мълчанието я обгръщаше и разкъсваше като с котешки нокти самообладанието й. Когато вече не можеше да издържа, отвори уста да каже нещо.

Неочаквано той се обърна и я погледна. Огънят в кехлибарените му очи сякаш я изгаряше. Дъхът й секна и думите замряха на устните й. Той щеше да я накара да изхвърли надписа!

Тогава Каменния направи най-странното и неочаквано нещо. Избухна в смях.

— Майдъс винаги казваше, че ще боядисаш всичките ми вещи в розово. Май дъртият пръдльо се оказа прав!

Тя го погледна слисано. Той смяташе, че това е забавно! Каменния, този мечок без всякакво чувство за хумор, смяташе, че надписът й беше забавен!

Изражението на лицето й го накара да избухне в още по-гръмък смях:

— Мили боже, Девън, устата ти е отворена, а от нея не излиза нито дума! Ей, ама това е някакво добро начало!

Смехът му я завладя. Стори й се, че го виждаше за пръв път. Тревожните бръчки около устата му изчезнаха, очите му се обградиха от весели гънки и блестяха по-ярко от летен залез. Девън премигна изненадано. Ама той изглеждаше направо… добродушен!

В този миг се стопиха всичките й тревоги за зимата, която предстоеше, и за пръв път от години се почувства млада и свободна. От самотната й душа се надигна смях и се разсипа като бълбукащ водопад от устните й.

Смехът им се смеси и изпълни палатката с радостните си звуци. Девън неволно пристъпи към партньора си. Чувстваше се толкова добре в компанията му! Тя постави ръка върху лакътя му и приближи лицето си до неговото.

В момента, в който го докосна, Каменния замръзна и смехът му секна.

Девън веднага се почувства неудобно. Настъпи напрегнато мълчание. Той се покашля:

— Е, ами ти по-добре да закачиш надписа си.

Тя отдръпна пръсти от топлината на ръкава му и потърси в неумолимия му профил някакъв знак, поне мъничък, че мъжът, когото бе видяла преди малко, бе реален. Безуспешно. Около очите му не беше останала нито една гънчица, а устните му отново се бяха превърнали в строга линия.

— Трябва да изсъхне — каза младата жена след дълга пауза.

— Е, тогава аз се връщам при моите плочки.

— Да, наистина така ще бъде по-добре.

Когато и двамата се отправиха към обичайните си места — той към тезгяха, тя към масата, — настъпи тишина. Девън се залови за всекидневната си работа — да прави кафе, да пренарежда рафтовете, да бърше прах. От време на време погледът й отново се връщаше към човека зад тезгяха.

Изведнъж си спомни думите на отец Майкълс: У Каменния има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

 

 

До следващия ден неловкостта между тях се беше стопила и те отново се върнаха към обичайното пестеливо на думи, но удобно ежедневие.

Девън огледа магазина. Всяко нещо беше на мястото си, както през всеки ден от изминалия месец. И все пак под повърхността се усещаше някаква промяна.

Днес се чувстваше някак по-различна от вчера. Смехът, който бяха споделили, промени нещата между тях. Поне беше променил това, което тя искаше от Каменния. Вече не й беше достатъчно невраждебното отношение. Искаше да се върне онзи смях, онзи миг на нежност.

Помисли си, че ако го накараше да й помогне за окачването на надписа, може би близостта им щеше да се възстанови. Тя се изправи решително.

— Сядай, Девън, още вали.

Отпусна се обратно на стола си.

— Знам, но…

— Но си мислиш, че ако ставаш и проверяваш на всеки десет секунди, ще спре по-бързо? — засмя се той. — Успокой се, надписът ще бъде закачен днес. Това е временен дъжд. Залагам долар за кучешко лайно, че до два часа ще грейне слънце.

Девън се усмихна:

— Да, но ако ме извиниш, нямам кучешко лайно.

Той се изсмя и отново се наведе над плочиците. Тя се покашля:

— Скучно ми е.

МакКена пусна две клечки в буркана и отговори:

— Нали искаше да ставаш магазинерка?

— Мога ли поне да си тананикам? Това не се брои за говорене.

Това го накара да вдигне стреснато поглед:

— Не!

— Ти имаш ли по-добро предложение?

Той въздъхна и бутна плочиците встрани:

— Какво ще кажеш да играем покер?

— Но аз не знам как се играе.

— Добре, значи ще играем за пари. Сядай. Ще започнем с правилата…

През следващия един час вятърът се усили и зашиба парцаливия трепетликов шубрак около палатката. Яростта на дъжда сякаш се утрои. Ледената вода пердашеше по увисналия покрив и се стичаше по брезентовите стени. Кафявите порои на Юкон закипяха в коритото й и занапираха да излязат навън.

Но вътре в палатката беше топло и сухо. Малкото кюмбе пукаше и съскаше. Прогонваше студа от потъмнелия от бурята следобеден въздух. Двамата партньори седяха един срещу друг до очуканата дървена маса, облегнали лакти на твърдата й повърхност, и гледаха съсредоточено в картите си.

— О-хо! — нададе ликуващ вик Девън и свали две дами.

Каменния се намръщи. Тя се наведе нетърпеливо напред.

Той свали една по една картите си. Четворка асо, четворка шестици, четворка…

Девън се опита да се държи спортсменски.

— Пак печелиш. — После промърмори под нос: — Дявол да го вземе.

— Забелязваш ли нещо?

Тя взе картите от ръката му и започна да ги подрежда в малки спретнати купчинки.

— Не.

— Дъждът спря.

Ръцете й увиснаха във въздуха. Тя погледна към небето.

— Наистина!

После скочи на крака и се втурна за палтото си. Когато се загърна добре, взе фустата, чук и пирони и се отправи към входа на палатката.

— Ей, Девън.

Тя се спря:

— Какво?

— Спомняш ли си деня, в който пристигна?

— Да, защо?

— Спомняш ли си как се пльосна по задник в калта?

— О, не.

— Не бой се. Ще закачим проклетия ти надпис.

Той грабна старата маса и я измъкна през отвора на палатката. Тя веднага потъна на шест инча в калта. Каменния я почака да спре да потъва и изпробва стабилността й.

— Сега е добре. Качвай се.

Девън погледна подозрително към разкривената маса.

— Сигурен ли си?

Мъжът протегна ръка.

— Имай ми доверие.

Девън хвана грапавата му длан. Пръстите му се увиха около нейните, а загрубялата им кожа я задраска. Ръката му беше топла и успокояваща.

— Хайде сега. — Тя повдигна полите си и скочи.

Масата незабавно се разклати. Девън стисна още по-здраво ръката на Каменния, за да запази равновесие.

Когато масата се успокои, тя си пое дълбоко въздух, пусна се и се повдигна на пръсти. После проби с пирон колана на фустата и закова едната страна на надписа.

Когато се завъртя да попита за мнението на партньора си, прехвърли тежестта от единия на другия си крак и масата пак се заклати. Преди да успее да изкрещи, Девън вече летеше във въздуха.

Връхлетя право върху гърдите на Каменния. Той залитна назад и се просна в цял ръст в калта.

Младата жена се озова върху него по очи. Ударът беше замаял главата й и изкара въздуха й. Девън лежеше неподвижна.

Малко по малко главата й се проясни. Тя премигна и изтри калта от лицето си:

— Боже…

После осъзна, че нечии очи я гледат сърдито. Това беше всичко, което можа да види — очите му. Останалата част от лицето му беше покрита с кал.

Девън не можа да се сдържи и се засмя.

— Мислиш, че това е забавно ли?

— Н-не, просто е… — Тя се опита да наложи на лицето си сериозно изражение. — Не.

Ръцете му се вдигнаха от калта с глухо шляпване. Девън погледна към двете огромни топки черна лепкава маса и после отново към лицето му. Устните му се раздвижиха под слоя кал. Усмихваше се.

— А я да видим дали това ще ти се стори също толкова забавно?

Той я стисна здраво за раменете. Между пръстите му се процеждаше кал и се стичаше надолу към полите й. Тя ококори очи:

— Ах, ти…

— Хайде, стига де, нали ти беше весело?

По шията й пропълзяха топли пръсти, обвити в рядка студена кал. Девън потрепери. След това пръстите се плъзнаха към устните й.

Тя несъзнателно ги облиза и веднага усети вкус на кал.

— Добре де, добре. Не е забавно.

Калната му брада се размърда и сред чернилката се показа ослепителнобяла усмивка.

Сякаш слънцето беше проникнало през облаците. Девън се усмихна в отговор и преди да осъзнае какво става, двамата вече се смееха като ученици.

— Ста… стани — рече Каменния през пристъпите смях. — Не мога да дишам.

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Краката й бяха върху тялото на Каменния. Тя се размърда, като се мъчеше да се измъкне от калта.

Когато и това не помогна, Девън опря длани на гърдите му и се опита да се изправи, като несъзнателно потърка бедра в неговите.

Смехът му внезапно секна:

— Не мърдай.

Тя замръзна и се втренчи в него. Ръцете й бяха приковани в неговите бурно надигащи се гърди. Каменния дишаше бързо и накъсано.

Ето че и нейното дишане се усили. Почувства горещия му поглед върху устните си и внезапно се сети за онази негова целувка…

Девън се наведе към него и брадичката й почти докосна гърдите му. Всичките й сетива бяха изострени до крайност. Усещаше широките му гърди под своите и мириса на тютюн в топлия му дъх.

Тя се усмихна мечтателно, докато си припомняше как устните му бяха галили нейните.

— Да не би да си мислиш за нашата целувка? — попита го, без да ще.

В следващата секунда се озова сама, седнала в калта, а той се беше надвесил над нея. Младата жена скръсти ръце и премигна слисано.

— Хайде да закачим това проклето нещо, преди да е заваляло — тросна се Каменния.

Тя изчегърта калта от полите си и се изправи с мъка.

— Предполагам, че ти си си мислил за нещо друго — промърмори под нос Девън.

Той й хвърли унищожителен поглед:

— Точно така, дяволски права си. Тази целувка не значеше нищо. Недей сега заради нея да се правиш на овчедушна пансионерка.

След това Каменния грабна увисналия край на фустата, опъна го и го закова. После напъха чука в колана си и побърза да се върне в палатката.

— Повече ми харесваше, докато се смееше — каза мрачно Девън и го последва.

— А аз пък те харесвах повече, докато ти беше изкаран въздухът.

 

 

След като и двамата се поизчистиха от калта, се върнаха към обичайните си занимания в магазина. Тя седеше до масата, а той — зад тезгяха. Девън се правеше, че бродира, но всъщност й се падаше по един бод на час.

Тя обмисляше, анализираше и изследваше странната си реакция върху тялото на Каменния. Очевидно трябваше да препрочете книгата на доктор Кауън „Наука за новия живот“, особено главата „Влюбчивостта: ползата и вредата от влюбчивото държане“.

Какво я бе накарало да го попита за нея?

Девън въздъхна отчаяно. Всеки път, когато се сетеше за въпроса си, й идеше да се зашлеви заради глупостта си. Какво я беше прихванало тогава? Думите още звучаха в ушите й: Да не би да си мислиш за нашата целувка?

О, боже!…

— О-хо-о! — долетя познат глас. — Да пукна, ако това не са моите любимци! Как сте, вие двамата?

Девън вдигна рязко глава.

— Отец Майкълс! — Тя захвърли гергефа и се спусна към него. — Как си?

Дребният мъж се остави да бъде заведен до масата.

— Здрав и читав, момиче. Благодаря, че се интересуваш.

Тя му наля чаша горещо кафе и му подаде сладка от праскови. Той побутна лакомството обратно през масата.

— Ей, нали знаеш, че не мога да платя за това? По-добре си спести тези благини за клиентите, дето имат пари.

Девън седна на стола срещу него и взе ръцете му в своите:

— Вземи си една, моля те!

— Не би било правилно.

— Това са нашите сладки, отче, и можем да ги даваме, на когото намерим за добре. Нали така, Каменни?

— Точно така, отче, ние наистина бихме искали да си вземеш една, даже две.

Девън потрепери и скочи на крака. Каменния беше казал „ние“! Ние, което означаваше „моят партньор и аз“!

— Благодаря ти, съдружнико!

Той кимна и очите им се срещнаха. Тя пристъпи несъзнателно към него и полите й прошумоляха нежно по дървения под. Упоритият й поглед не се отделяше от лицето му.

Точно пред тезгяха се спря.

— Знаеш ли, Каменни… — За момент й се стори, че той трепна и се намръщи. — Какво има?

— Нищо.

Тя направи още един опит:

— Мисля, че от това партньорство ще излезе нещо.

— Просто казах, че свещеникът може да си вземе един сладкиш. Недей да го превръщаш в световен проблем.

— Знаеш, че е много повече от това. Ти каза „ние“.

— Изтървах се.

— Не си.

Той отметна един кичур от челото си и въздъхна:

— Добре де, казах го и точно това имах предвид. Не ме карай сега да съжалявам.

По лицето й се разля радостна усмивка:

— Няма. Ще видиш, ще те направя много, много щастлив.

Каменния изстена:

— Точно от това се страхувах.

Девън понечи да се извърне, но в този момент забеляза, че бурканът до златарските везни беше празен. Прехвърли наум случилото се през деня. Между закачването на надписа и играта на покер беше изрекла стотици думи. Тя погледна към Каменния:

— Къде са кибритените клечки?

Той се размърда неловко:

— Няма ги.

— Няма ги? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ги няма, дявол да го вземе. Вече свикнах с дърдоренето ти. Но ако започнеш да прекаляваш, пак ще ги използвам.

Отец Майкълс се изсмя от дъното на палатката. Девън прехапа долната си устна, за да не направи същото. Лицето й остана неподвижно само благодарение на волята й. В зелените й очи не се появи дори триумфален блясък. Не можеше да рискува да притеснява партньора си точно сега, когато нещата бяха потръгнали толкова добре.

— Няма — беше всичко, което си позволи да каже.