Ги дьо Мопасан
Просякът

Той беше познал и по-добри дни въпреки своето нещастие и недъга си.

Когато беше петнадесетгодишен, една кола премаза краката му по главния път за Варвий. И оттогава просеше, като се влачеше по пътищата и из дворищата на чифлиците, клатушкайки се на патериците си, които издигаха раменете му до ушите. Главата му изглеждаше хлътнала между две планини.

Беше подхвърлено дете, намерено от свещеника на Бийет в един ров в навечерието на задушница и затова го кръстиха Никола Тусен^[1]; отгледано по милост, останало без всякакво образование, осакатяло, след като изпи няколко чашки ракия, предложени му от селския хлебар ей тъй, за да се пошегува, то стана оттогава скитник и не знаеше нищо друго, освен да протяга ръка.

Едно време баронеса д’Авари му бе разрешила да спи в нещо като колибка, пълна със слама, до кокошарника на чифлика, който беше близо до замъка — тогава и през най-хладните дни беше сигурен, че ще намери винаги парче хляб и чаша ябълково вино в кухнята. Често получаваше и по някоя и друга дребна монета, която старата дама му хвърляше от високата си веранда или от прозорците на своята стая. Сега тя не беше вече жива.

В селата не му даваха почти нищо: познаваха го твърде добре; беше им дотегнало да го гледат от четиридесет години насам да мъкне от къщурка на къщурка дрипавото си и обезформено тяло с дървените си патерици. Въпреки това по никакъв начин не искаше да се махне оттам, защото не познаваше нищо друго на света, освен този кът от земята, тези три-четири селца, където влачеше жалкия си живот. Той си беше определил граници за своята просия и за нищо на света не би преминал пределите, които по навик не прекрачваше.

Не знаеше дали светът продължаваше и оттатък дърветата, които закриваха погледа му. Не се и питаше. И когато селяните, на които им беше дотегнало да го срещат постоянно в покрайнините на своите ниви или някъде из рововете, му викнеха: „Защо не отидеш и в другите села, а се влачиш постоянно тъдява?“, той не отговаряше и се отдалечаваше, обхванат от смътен страх от непознатото, от страха на бедняка, който се бои несъзнателно от хиляди неща — от новите лица, от обидите, от подозрителните погледи на хората, които не го познаваха, и особено от стражарите, които вървят на двойки по пътищата и заради които се криеше инстинктивно в храсталаците или зад някоя купчина камъни.

Когато ги забелязваше в далечината с блестящите им на слънцето униформи, той проявяваше изведнъж някаква странна, чудовищна пъргавина, за да успее да се добере до някое скрито място. Строполяваше се с патериците си, падаше като дрипа и се свиваше на топка, ставаше съвсем малък, незабележим, спотайваше се като заек в дупката си, слял тъмните си дрипи със земята.

При това никога не беше имал работа с тях. Но носеше това в кръвта си, сякаш беше получил този страх и тази хитрост от родителите си, които никога не бе познавал.

Нямаше убежище, нямаше покрив, нямаше колиба, нямаше подслон. Лете спеше навсякъде, а зимно време се промъкваше много ловко в плевниците или в оборите. Офейкваше винаги, преди да са открили присъствието му. Познаваше всички дупки, през които можеше да се проникне в постройките, тъй като употребата на патериците беше придала на ръцете му удивителна сила, катереше се до сайвантите, където натрупваха фуража, само с помощта на мишците си и престояваше там понякога по четири-пет дни, без да шавне, ако беше събрал достатъчно припаси преди това при обиколката си.

Живееше като горски звяр сред хората, без да познава някого, без да обича някого, като предизвикваше у селяните само един вид равнодушно презрение и примирена враждебност. Бяха го кръстили „Камбаната“, понеже се люлееше върху патериците си като някоя камбана между стойките си.

Не беше ял от два дни. Вече никой не му даваше нищо. Омръзнал беше най-сетне на всички. Селянките, застанали на вратите си, му викаха отдалеч, когато го виждаха, че приближава:

— Я се махай оттук, нехранимайко такъв! Само преди три дни ти дадох парче хляб!

Той се завърташе на патериците си и се отправяше към съседната къща, където го посрещаха по същия начин.

Жените си подвикваха една на друга от вратите:

— Ами че няма да седнем да хрантутим този мързеливец през цялата година я!

Но мързеливецът имаше нужда от храна всеки ден.

Той беше пребродил Сент-Илер, Варвий и Бийет, без да събере нито стотинка или да получи някоя суха кора хляб. Единствената му надежда беше в Турнол, но за да стигне дотам, трябваше да премине две мили по главния път, а се чувствуваше толкова уморен, че едва се влачеше, тъй като коремът беше празен като джобовете му.

И все пак той тръгна.

Беше през декември, студен вятър духаше над нивята и свиреше в оголените клони; облаците тичаха по ниското и мрачно небе, сякаш бързаха за някъде. Недъгавият вървеше бавно, като местеше патериците си една след друга с мъчително усилие и пристъпваше с единия си останал недъгав крак, който завършваше с изкуствено ходило, завито в някакви дрипи.

От време на време сядаше в крайпътния ров и си почиваше по няколко минути. Гладът пораждаше в обърканата му и загрубяла душа чувство на отчаяние. Мислеше само за едно — да яде, но не знаеше как да го постигне.

Цели три часа се мъкна по дългия път; след това, като забеляза дърветата на селото, ускори движенията си.

Първият селянин, когото срещна и комуто поиска милостиня, му отвърна:

— Пак ли се връщаш, стари хитрецо? Няма ли най-сетне да се отървем някога от теб?

„Камбаната“ се отдалечи. Нагрубяваха го от врата на врата, отпращаха го, без да му дадат нещо. Въпреки това той продължаваше търпеливо и упорито обиколката си. Не можа да изпроси нито едно су.

Тогава обходи чифлиците, като вървеше през размекнатите от дъжда ниви, изтощен до такава степен, че не можеше да повдига вече патериците си. Изгониха го отвсякъде. Беше един от онези студени и тъжни дни, когато сърцата са затворени, когато духовете са раздразнени, когато душата е мрачна, а ръката не се разтваря нито за да даде, нито за да помогне.

Като обходи всички къщи, които познаваше, той се строполи в ъгъла на един ров, който се простираше край двора на чичо Шике. После „се откачи“, както казваха, за да изразят начина, по който се смъкваше между патериците си, плъзгайки ги под мишниците си. Остана дълго време неподвижно, измъчван от глад, но твърде много оскотял, за да може да осъзнае бездънната си мизерия.

Не знаеше какво очаква и седеше с онази смътна надежда, която живее постоянно в нас. Чакаше в ъгъла на двора под ледения вятър тайнствената помощ от небето или от хората, на която винаги се надява човек, без да пита нито как, нито защо, нито чрез кого би могла да му дойде. Няколко черни кокошки минаваха край него, търсейки храна в земята, която храни всички живи същества. Те клъвваха с човките си по някое зрънце или невидима буболечка, а след това продължаваха бавно и уверено да търсят.

„Камбаната“ ги наблюдаваше, без да мисли за нещо определено; тогава му дойде по-скоро в корема, отколкото в главата, по-скоро усети, отколкото помисли, че някоя от тези животинки би била много вкусна за ядене, изпечена върху огън от сухи клони.

И през ум не му мина мисълта, че ще извърши кражба. Взе един камък и понеже беше сръчен, улучи и уби на място най-близката до него птица. Кокошката падна настрани, потръпвайки с криле. Другите избягаха, като се клатушкаха върху тънките си крака, а „Камбаната“ се изправи отново на патериците си и тръгна да прибере своя лов с движения, подобни на тези на кокошките.

Той беше почти стигнал до малкото черно телце с обагрена в червено главичка, когато ужасен удар в гърба го накара да изтърве патериците си и да се отърколи на десет крачки напред. И разяреният чичо Шике се нахвърли върху крадеца и го смаза от бой, удряйки като бесен, както може да удря ограбен селянин — с юмруци и крака той налагаше цялото тяло на недъгавия, който не можеше да се брани.

Дойдоха и хората от чифлика и на свой ред, заедно с господаря си, започнаха да бият безмилостно просяка. След това, когато се умориха да го блъскат, те го вдигнаха и го отнесоха в дърварника, където го затвориха, докато в същото време други отидоха да извикат стражарите.

„Камбаната“, полумъртъв, потънал в кръв и почти умиращ от глад, остана да лежи на земята. Настъпи вечерта, след това нощта, дойде и зората. Той все още не беше ял нищо.

Към обед се появиха стражарите и отвориха предпазливо вратата, очаквайки съпротива, тъй като чичо Шике твърдеше, че бил нападнат от просяка и че се защищавал с голяма мъка.

Старшията извика:

— Хайде ставай!

Но „Камбаната“ не можеше вече да се помръдне; той се опита напразно да се изправи на патериците си, но не успя. Помислиха, че се преструва, че хитрува, че проявява зла воля на разбойник; тогава двамата стражари го хванаха и като го блъскаха грубо, го поставиха насила на патериците му.

Той беше обхванат от страх, вроден страх от жълтите стражарски ремъци, страха на дивеча пред ловеца, на мишката пред котката. И със свръхчовешки усилия успя да се закрепи прав.

— Хайде тръгвай! — каза старшията.

Той тръгна. Всички от чифлика бяха дошли да го видят. Жените му показваха юмрук, мъжете му се присмиваха, оскърбяваха го — паднал им беше най-сетне в ръцете! Добре се отърваха от него!

Недъгавият се отдалечи между двамата пазачи. Успя да намери в себе си онази отчаяна енергия, която се изискваше от него, за да продължи да се влачи до вечерта отъпял, несъзнаващ това, което му се беше случило, прекалено уплашен, за да може да разбере нещо.

Хората, които го срещаха, се спираха, за да го погледат, а селяните мърмореха:

— Някой крадец сигурно!

Привечер стигнаха седалището на кантона. Той не беше идвал никога дотук. Не разбираше нито какво става, нито какво можеше да му се случи. Всички тези страшни, непредвидени неща, тези нови къщи и лица го поразяваха.

Не произнесе нито дума, понеже нямаше какво да каже, не разбираше вече нищо. Впрочем от много години той не говореше с никого и почти беше изгубил способността да си служи с езика си; пък и мисълта му беше твърде неясна, за да може да я изрази с думи.

Затвориха го в градския затвор. Стражарите не помислиха, че той може би има нужда от храна, и го оставиха така до следния ден.

Когато дойдоха призори, за да го разпитат, намериха го мъртъв на земята. Каква изненада!

Бележки

[1] Празник на всички светии. — Б.пр. ↑