Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Mère Sauvage, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik(2010)
Корекция
hammster(16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар

История

  1. —Добавяне

На Жорж Пуше

I

Не бях ходил във Вирьолон от петнадесет години. Миналата есен отидох там на лов у приятеля си Сервал, който беше възстановил най-после замъка си, разрушен от прусаците.

Този край безкрайно много ми харесваше. Има в природата такива прелестни кътчета, които крият чувствено очарование за окото. Човек ги обича физически. Ние, хората, запленени от земята, запазваме нежни спомени за определено изворче, горичка, езеро или хълм, които често сме виждали и които са ни развълнували като някакво щастливо събитие. А понякога мисълта се връща към някое горско кътче, стръмен бряг над реката или пухкаво разцъфтяла овощна градина, които си видял само веднъж, в ясен слънчев ден, и чийто спомен се е запазил в сърцето ти като образа на жена, срещната случайно на улицата във ведро пролетно утро, облечена в светла, въздушна дреха и оставила в душата и в тялото ти неутолим, незабравим копнеж, чувството, че самото щастие е минало покрай тебе.

Във Вирьолон аз обичах цялата местност, осеяна с малки горички и прорязана от бързоструйни ручеи, прилични на вени, по които тече кръвта на земята. В тях се ловяха раци, пъстърви и змиорки. Истинско блаженство! Имаше по тези ручеи и вирове, където човек можеше да се изкъпе, а във високата трева по бреговете им често намирахме бекасини.

Крачех леко като коза и гледах как двете кучета душат земята пред мене. Сервал вървеше на стотина метра вдясно от мен, в една люцернова нива. Заобиколих гъсталаците, с които свършва гората Содр, и забелязах една разрушена колиба.

Изведнаж си спомних как изглеждаше тази колиба през 1869 година, когато беше чиста, спретната, обвита в лозници, с кокошки пред вратата. Има ли нещо по-тъжно от мъртъв дом, чийто скелет стърчи все още над развалините, грохнал и злокобен?

Спомних си, че един ден, когато бяхме много уморени, една добра старица ме беше почерпила в тази колиба с чаша вино. Сервал ми беше разказал тогава историята на нейните обитатели. Бащата бил бракониер, убили го жандармите. Синът, когото аз бях виждал преди това, беше висок сух момък, който също се славеше като голям враг на дивеча. Наричаха ги Ле Соваж — Диваците.

Дали така се наричаха наистина, или това беше прякор?

Повиках Сервал. Той забърза към мене със своята скоклеста походка на жерав.

— Какво стана с тези хора? — попитах го аз.

И тогава той ми разказа следната история.