Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Избрани творби
Един живот, новели и разкази - Оригинално заглавие
- Toine, 1885 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Лилия Попова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ги дьо Мопасан. Нормандска шега
Избрани разкази
Съставител: Борис Дечев
Редактор: Пенчо Симов
Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева
Художник-редактор: Зоя Ботева
Технически редактор: Васил Стойнов
Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова
Код 29 95366 5557-61-82
Френска. Първо издание.
Издателски № 18/1982 г.
Дадена за набор на 30 юни 1982 г.
Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.
Излязла м. ноември 1982 г.
Формат 16/60/84.
Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.
Условно-издателски коля 24,79
Цена 2,80 лева.
Издателство на Българския земеделски народен съюз
Печатница на Издателството на БЗНС
Поръчка № 222/1982 г.
Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.
На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар
История
- —Добавяне
II
И наистина стана — Туан получи удар и се парализира. Сложиха великана на леглото в малката стаичка зад преградата на кръчмата, за да може да чува какво се говори оттатък и да разговаря с приятелите си, защото главата му бе останала читава, а тялото му лежеше сковано неподвижно — огромна маса, която не можеше ни да се мръдне, ни да се повдигне. Надяваха се първите дни, че краката ще се раздвижат постепенно, но скоро тази надежда изчезна и Туан Моя специалитет прекарваше дните и нощите в леглото си. Изтупваха го само веднъж седмично с помощта на четирима съседи, които повдигаха кръчмаря за ръце и крака, докато обръщаха сламеника му.
Все пак той си остана весел, но веселостта му бе по-друга — по-плаха, по-смирена. Боеше се като малко дете от жена си, която по цял ден крещеше:
— Вижте го тлъстото прасе, вижте го търтея, безделника, дебелия пияница! И таз добра! И таз добра!
Той не отговаряше вече. Намигаше само зад гърба на старата и се обръщаше в леглото — единственото движение, което му бе възможно. Той наричаше това упражнение „врътване на север“ или „врътване на юг“.
Най-голямото му развлечение сега беше да слуша разговорите в кръчмата и сам да разговаря през стената, когато разпознаеше гласовете на приятелите си.
— Хей, зетко, ти ли си Селестен? — викаше той.
А Селестен Малоазел отговаряше:
— Аз съм, чичо Туан. Е как е, ще препускаш ли пак, дебеланчо?
— За препускане съвсем ме няма, но не съм отслабнал. Солиден ми е гръдният кош.
Скоро той накара най-близките си приятели да идват в стаята му и да му правят компания, макар че изпадаше в отчаяние, като ги гледаше да пият без него. Все повтаряше:
— Само затуй ми е жал, зетко, че не мога вече да опитам моя специалитет, дявол да го вземе! За другото пет пари не давам, но дето не мога да си сръбна, затуй ми е жално.
Но на прозореца се мярваше кукумявчата глава на стрина Туан.
— Погледнете го, погледнете го само този тлъст търтей, дето трябва да го храня, да го мия, да го чистя като прасе! — крещеше тя.
А когато бабата се скриеше, един петел с червени пера скачаше на прозореца, надничаше с кръглите си любопитни очи в стаята, после изкукуригваше звънливо. Понякога пък една-две кокошки подхвръкваха чак до подножието на леглото и диреха трохи по земята.
Приятелите на Туан Моя специалитет скоро напуснаха салона на кръчмата и всеки следобед идваха да побъбрят около леглото на шишкото. Дори легнал, шегобиецът Туан беше пак забавен. Този хитрец можеше да накара и дявола да се разсмее. Трима се мъкнеха всеки ден: Селестен Малоазел, висок и мършав, изкривен като ябълков дънер, Проспер Орлавил, дребен и сух, с нос на пор, хитър и злобен като лисица, и Сезар Помел, който все мълчеше, но това не му пречеше да се забавлява.
Донасяха една дъска от двора, слагаха я на леглото и играеха на домино, бога ми, играеха не на шега — от два часа чак до шест.
Но стрина Туан стана скоро непоносима. Тя просто не можеше да се побере в кожата си, че този дебел търтей продължаваше да се развлича, като играеше домино в леглото си, и всеки път, щом видеше, че започват някоя партия, тя се спускаше яростно, преобръщаше дъската, грабваше доминото, отнасяше го в кафенето и заявяваше, че напълно й стига, дето храни този тлъст безделник, та няма нужда да гледа и развлеченията му — същинска гавра с бедните хора, които работят по цял ден.
Селестен Малоазел и Сезар Помел навеждаха глава, но Проспер Орлавил дразнеше старицата и се забавляваше с гнева й.
Като я видя един ден по-разярена от обикновено, той й каза:
— Хм! Знаете ли, стрино, какво бих сторил аз на ваше място?
Тя почака да й обясни мисълта си, втренчила в него кукумявчия си поглед.
— Ами че той, мъж ви де, е горещ като пещ — поде той, — понеже никак не става от леглото. Е хубаво, аз щях да го накарам да мъти яйца.
Тя се стъписа. Помисли, че той се подиграва с нея и впери очи в дребното, хитро лице на селянина, а той продължи:
— Щях да сложа пет яйца под едната му мишница, пет под другата в същия ден, когато насадя някоя кокошка. Ще се излюпят и хоро ще играят. А щом пробият черупките си, бих отнесъл на квачката пиленцата на мъжа ви и тя ще ги отгледа. И ето ви, стрино, кокошки, колкото щете!
Озадачена, бабата попита:
— Ами дали е възможно?
— Дали е възможно? — поде мъжът. — Че защо да не е възможно? Щом може да се излюпят яйца в топла кутия, защо да не може и в легло?
Тя остана поразена от това разсъждение и се отдалечи, замислена и успокоена.
Осем дни по-късно старицата влезе в стаята на Туан с пълна престилка с яйца.
— Току-що насадих жълтата кокошка с десет яйца — заяви тя. — Ето ти и на тебе десет. Внимавай да не ги счупиш.
Туан възкликна смаян:
— Какво искаш?
— Да ги измътиш, безделнико! — отвърна тя.
Отначало той се разсмя, но после се разсърди, понеже тя настояваше; възпротиви се и решително й забрани да сложи под мишниците му птичите зародиши, които щяха да се излюпят от неговата топлина.
Но старицата заяви вбесена:
— И храна тогава не ще получиш, докато не ги вземеш. Ще видим какво ще излезе!
Обезпокоен, Туан не отвърна нищо.
Когато часовникът прозвъни дванадесет часа, той извика:
— Ей, майко, сварена ли е супата?
— Няма супа за тебе, дебел мързелане — извика от кухнята старата.
Туан помисли, че жена му се шегува и почака малко. После почна да я моли, да я заклина, да я ругае, направи отчаяно „врътване на север“ и „врътване на юг“, заудря стената с юмруци, но бе принуден да се съгласи да сложи в леглото си пет яйца от лявата си страна. Чак тогава получи супа. Когато приятелите му пристигнаха, стори им се, че Туан е много зле, защото изглеждаше смутен и особен.
После започнаха всекидневната игра. Но Туан не изпитваше като че ли никакво удоволствие и придвижваше ръката си безкрайно бавно и предпазливо.
— Да не ти е схваната ръката? — попита Орлавил.
Туан отговори:
— Усещам някаква тежест в рамото.
Внезапно чуха, че някой влезе в кафенето. Играчите се умълчаха…
Бяха кметът и заместникът му. Те поискаха две чашки коняк и започнаха да разговарят по селските работи. Понеже говореха ниско, Туан Греяната пожела да долепи ухо до стената, забрави за яйцата, направи рязко „врътване на север“ и легна върху истински омлет.
Той изруга. Стрина Туан довтаса, отгатна злополуката и дръпна рязко завивката. Като видя жълтата лапа, размазана под мишницата на мъжа й, стрина Туан се стъписа в първия миг възмутена, онемяла от вълнение.
Но след това, трепереща от ярост, тя се спусна към парализирания и почна да го налага силно по корема, както бухаше прането си на брега на блатото. Ръцете й тупаха глухо и бързо една след друга като заешки лапи по барабан.
Тримата приятели на Туан се смееха до задушаване. Кашляха, кихаха, надаваха викове, а слисаният шишко отбиваше предпазливо атаките на жена си, като внимаваше да не счупи и другите пет яйца под другата си мишница.