Ги дьо Мопасан
Туан (2)

II

И наистина стана — Туан получи удар и се парализира. Сложиха великана на леглото в малката стаичка зад преградата на кръчмата, за да може да чува какво се говори оттатък и да разговаря с приятелите си, защото главата му бе останала читава, а тялото му лежеше сковано неподвижно — огромна маса, която не можеше ни да се мръдне, ни да се повдигне. Надяваха се първите дни, че краката ще се раздвижат постепенно, но скоро тази надежда изчезна и Туан Моя специалитет прекарваше дните и нощите в леглото си. Изтупваха го само веднъж седмично с помощта на четирима съседи, които повдигаха кръчмаря за ръце и крака, докато обръщаха сламеника му.

Все пак той си остана весел, но веселостта му бе по-друга — по-плаха, по-смирена. Боеше се като малко дете от жена си, която по цял ден крещеше:

— Вижте го тлъстото прасе, вижте го търтея, безделника, дебелия пияница! И таз добра! И таз добра!

Той не отговаряше вече. Намигаше само зад гърба на старата и се обръщаше в леглото — единственото движение, което му бе възможно. Той наричаше това упражнение „врътване на север“ или „врътване на юг“.

Най-голямото му развлечение сега беше да слуша разговорите в кръчмата и сам да разговаря през стената, когато разпознаеше гласовете на приятелите си.

— Хей, зетко, ти ли си Селестен? — викаше той.

А Селестен Малоазел отговаряше:

— Аз съм, чичо Туан. Е как е, ще препускаш ли пак, дебеланчо?

— За препускане съвсем ме няма, но не съм отслабнал. Солиден ми е гръдният кош.

Скоро той накара най-близките си приятели да идват в стаята му и да му правят компания, макар че изпадаше в отчаяние, като ги гледаше да пият без него. Все повтаряше:

— Само затуй ми е жал, зетко, че не мога вече да опитам моя специалитет, дявол да го вземе! За другото пет пари не давам, но дето не мога да си сръбна, затуй ми е жално.

Но на прозореца се мярваше кукумявчата глава на стрина Туан.

— Погледнете го, погледнете го само този тлъст търтей, дето трябва да го храня, да го мия, да го чистя като прасе! — крещеше тя.

А когато бабата се скриеше, един петел с червени пера скачаше на прозореца, надничаше с кръглите си любопитни очи в стаята, после изкукуригваше звънливо. Понякога пък една-две кокошки подхвръкваха чак до подножието на леглото и диреха трохи по земята.

Приятелите на Туан Моя специалитет скоро напуснаха салона на кръчмата и всеки следобед идваха да побъбрят около леглото на шишкото. Дори легнал, шегобиецът Туан беше пак забавен. Този хитрец можеше да накара и дявола да се разсмее. Трима се мъкнеха всеки ден: Селестен Малоазел, висок и мършав, изкривен като ябълков дънер, Проспер Орлавил, дребен и сух, с нос на пор, хитър и злобен като лисица, и Сезар Помел, който все мълчеше, но това не му пречеше да се забавлява.

Донасяха една дъска от двора, слагаха я на леглото и играеха на домино, бога ми, играеха не на шега — от два часа чак до шест.

Но стрина Туан стана скоро непоносима. Тя просто не можеше да се побере в кожата си, че този дебел търтей продължаваше да се развлича, като играеше домино в леглото си, и всеки път, щом видеше, че започват някоя партия, тя се спускаше яростно, преобръщаше дъската, грабваше доминото, отнасяше го в кафенето и заявяваше, че напълно й стига, дето храни този тлъст безделник, та няма нужда да гледа и развлеченията му — същинска гавра с бедните хора, които работят по цял ден.

Селестен Малоазел и Сезар Помел навеждаха глава, но Проспер Орлавил дразнеше старицата и се забавляваше с гнева й.

Като я видя един ден по-разярена от обикновено, той й каза:

— Хм! Знаете ли, стрино, какво бих сторил аз на ваше място?

Тя почака да й обясни мисълта си, втренчила в него кукумявчия си поглед.

— Ами че той, мъж ви де, е горещ като пещ — поде той, — понеже никак не става от леглото. Е хубаво, аз щях да го накарам да мъти яйца.

Тя се стъписа. Помисли, че той се подиграва с нея и впери очи в дребното, хитро лице на селянина, а той продължи:

— Щях да сложа пет яйца под едната му мишница, пет под другата в същия ден, когато насадя някоя кокошка. Ще се излюпят и хоро ще играят. А щом пробият черупките си, бих отнесъл на квачката пиленцата на мъжа ви и тя ще ги отгледа. И ето ви, стрино, кокошки, колкото щете!

Озадачена, бабата попита:

— Ами дали е възможно?

— Дали е възможно? — поде мъжът. — Че защо да не е възможно? Щом може да се излюпят яйца в топла кутия, защо да не може и в легло?

Тя остана поразена от това разсъждение и се отдалечи, замислена и успокоена.

Осем дни по-късно старицата влезе в стаята на Туан с пълна престилка с яйца.

— Току-що насадих жълтата кокошка с десет яйца — заяви тя. — Ето ти и на тебе десет. Внимавай да не ги счупиш.

Туан възкликна смаян:

— Какво искаш?

— Да ги измътиш, безделнико! — отвърна тя.

Отначало той се разсмя, но после се разсърди, понеже тя настояваше; възпротиви се и решително й забрани да сложи под мишниците му птичите зародиши, които щяха да се излюпят от неговата топлина.

Но старицата заяви вбесена:

— И храна тогава не ще получиш, докато не ги вземеш. Ще видим какво ще излезе!

Обезпокоен, Туан не отвърна нищо.

Когато часовникът прозвъни дванадесет часа, той извика:

— Ей, майко, сварена ли е супата?

— Няма супа за тебе, дебел мързелане — извика от кухнята старата.

Туан помисли, че жена му се шегува и почака малко. После почна да я моли, да я заклина, да я ругае, направи отчаяно „врътване на север“ и „врътване на юг“, заудря стената с юмруци, но бе принуден да се съгласи да сложи в леглото си пет яйца от лявата си страна. Чак тогава получи супа. Когато приятелите му пристигнаха, стори им се, че Туан е много зле, защото изглеждаше смутен и особен.

После започнаха всекидневната игра. Но Туан не изпитваше като че ли никакво удоволствие и придвижваше ръката си безкрайно бавно и предпазливо.

— Да не ти е схваната ръката? — попита Орлавил.

Туан отговори:

— Усещам някаква тежест в рамото.

Внезапно чуха, че някой влезе в кафенето. Играчите се умълчаха…

Бяха кметът и заместникът му. Те поискаха две чашки коняк и започнаха да разговарят по селските работи. Понеже говореха ниско, Туан Греяната пожела да долепи ухо до стената, забрави за яйцата, направи рязко „врътване на север“ и легна върху истински омлет.

Той изруга. Стрина Туан довтаса, отгатна злополуката и дръпна рязко завивката. Като видя жълтата лапа, размазана под мишницата на мъжа й, стрина Туан се стъписа в първия миг възмутена, онемяла от вълнение.

Но след това, трепереща от ярост, тя се спусна към парализирания и почна да го налага силно по корема, както бухаше прането си на брега на блатото. Ръцете й тупаха глухо и бързо една след друга като заешки лапи по барабан.

Тримата приятели на Туан се смееха до задушаване. Кашляха, кихаха, надаваха викове, а слисаният шишко отбиваше предпазливо атаките на жена си, като внимаваше да не счупи и другите пет яйца под другата си мишница.