Ги дьо Мопасан
Малката Рок (1)

I

Селският раздавач Медерик Ромпел, когото местните хора наричаха по свойски Медери, излезе в обичайния час от пощата в Роюи-льо-Тор. След като премина през малкото градче с широката крачка на стар пехотинец, той първо прекоси ливадите на Вийом, за да стигне брега на Брендий, откъдето по течението на реката щеше да отиде до селото Карвлен и да започне раздаването на писмата.

Вървеше живо край тясната, бърза река, която се пенеше, шумеше и клокочеше в обраслото си с треви корито под свод от върби. Около големите камъни, които препречваха течението, водата се надигаше и образуваше нещо като вратовръзка, която завършваше с възел от пяна. На места под покрива от зеленина, под листака и пълзящите растения се чуваше бучене, едновременно ядовито и нежно, което се носеше от понякога невидимите водопадчета, пръснати по течението; по-нататък стръмните брегове се разширяваха и образуваха спокойно езерце, където плуваха пъстърви между водораслите, които се вият като зелена коса по дъното на тихите потоци.

Медерик крачеше, без да вижда нищо, и си мислеше: „Първото писмо е за семейство Поаврон, после имам едно за господин Ренарде; следователно трябва да мина през бранището.“

Синята му риза, пристегната в кръста с черен кожен колан, се появяваше бързо и равномерно на зеления фон на върбите, а бастунът му — дебела тояга от див чимшир — следваше движенията на краката му.

И така, той премина Брендий по мостчето, което представляваше ствол на дърво, прехвърлено през реката; за перило служеше въже, завързано за два кола, забити на двата бряга.

Бранището, което беше собственост на кмета на Карвлен, господин Ренарде, най-едрия земевладелец в този край, се простираше на половин левга по левия бряг на реката, която служеше за граница на този огромен свод от листа. Дърветата бяха стари, грамадни, прави като стълбове. Край самата река, огрявани от топлите слънчеви лъчи, бяха поникнали високи храсти, но навътре, в старата гора, имаше само мъх, гъст, нежен, мек мъх, който изпълваше неподвижния въздух с лека миризма на плесен и сухи клони.

Медерик забави крачките си, свали черната си, украсена с червен галон фуражка и изтри запотеното си чело, понеже в ливадите беше вече горещо, въпреки че още нямаше осем часа.

Тъкмо си беше сложил отново фуражката и бе ускорил крачка, когато до дънера на едно дърво забеляза ножче, малко детско ножче. Вдигайки го, видя и един напръстник, а две крачки по-далеч — игленик.

Той прибра тези неща и си каза: „Ще ги дам на господин кмета.“ Продължи пътя си, но сега вече по-добре си отваряше очите, очаквайки да намери още нещо.

Внезапно спря рязко, като че ли се беше блъснал в дървена преграда; на десет крачки пред него върху мъха лежеше простряно по гръб съвършено голо детско тяло. Беше момиченце, около дванадесетгодишно. Ръцете му бяха протегнати встрани, краката му — разтворени, лицето, покрито с носна кърпа. Бедрата му бяха изцапани с малко кръв.

Медерик започна да пристъпва на пръсти, с широко разтворени очи, като че ли го беше страх да не направи шум, като че ли се боеше от някаква опасност.

Какво беше това? Спеше ли това дете? После размисли, че човек не ляга да спи съвсем гол под хладната сянка на дърветата в седем и половина сутринта. Значи, детето е мъртво! Извършено е престъпление! При тази мисъл студени тръпки полазиха по гърба му, въпреки че бе ходил на война. В този край убийства ставаха толкова рядко — особено пък убийства на деца, — че той не можеше да повярва на очите си. По тялото нямаше никакви рани, нищо друго освен съсирената кръв на крака. Как ли беше убито?

Той застана съвсем близо до момичето и облегнат на бастуна си, започна да го разглежда. Сигурно го познаваше, тъй като познаваше всички хора в този край, но понеже не можеше да види лицето му, не можеше да отгатне кое е. Наведе се, за да повдигне кърпата, която покриваше лицето му, но така и остана, с протегната ръка, възпрян от една мисъл.

Имаше ли право да промени каквото и да било в положението на трупа, преди съдът да направи оглед. Той си представяше правосъдието като някакъв генерал, от чието зорко око не убягва нищо и за когото едно изгубено копче има същото значение, както удар с нож в корема. Под тази кърпа може би се криеше най-главното доказателство, може би тя беше веществено доказателство, което щеше да загуби от стойността си, ако неумела ръка го докосне.

Тогава се изправи, решен да изтича при господин кмета, но друга мисъл отново го прикова на място. Ако момиченцето случайно беше още живо, не можеше да го изостави така. Той коленичи полека, доста далеч от него, за да не размести нещо, и докосна крака му с ръка. Беше студен, вледенен от тази злокобна хладина, която прави мъртвата плът тъй страшна и която не оставя никакво съмнение. Както по-късно сам разказваше, при този допир сърцето му се обърнало и слюнката пресъхнала в устата му. Той рязко се изправи и се затича през гората към къщата на господин Ренарде.

Тичаше с равни крачки, със свити юмруци, притиснал под мишница бастуна си, и с наведена напред глава; кожената му чанта, пълна с писма и вестници, се удряше равномерно в хълбока му.

Жилището на кмета се намираше на края на гората, която той използуваше като парк. Езерцето, което Брендий образуваше на това място, миеше единия ъгъл на къщата.

Тя беше голяма, четвъртита, иззидана от сиви камъни и много стара — някога беше издържала обсади; завършваше с огромна кула, висока двадесет метра, построена в самата вода.

Едно време от върха на тази крепост са наблюдавали цялата околност. Наричаха я, кой знае защо, кулата на лисицата. По всяка вероятност от това наименование произхождаше и името Ренарде^[1], което носеха собствениците на това имение; както казваха, то било повече от двеста години притежание на едно и също семейство. А Ренарде бяха от тази буржоазия, считана почти за аристокрация, която често се срещаше в провинцията преди Революцията.

Раздавачът се втурна в кухнята, където в този момент закусваха слугите, и извика:

— Стана ли вече господин кметът? Трябва веднага да говорим с него!

Тъй като Медерик беше човек с тежест и авторитет, слугите веднага разбраха, че се е случило нещо сериозно.

Обадиха на господин Ренарде и той заръча да доведат раздавача при него. Блед и задъхан, с фуражка в ръка, Медерик влезе при кмета, който седеше пред дълга маса, покрита с разпръснати книжа.

Той беше пълен и висок човек, червендалест, здравеняк, силен като бик и много обичан в този край, въпреки че беше крайно избухлив. Около четиридесетгодишен, вдовец от шест месеца, той живееше в имението си като дребен благородник. Буйният му нрав често му беше докарвал неприятни истории; от тях се измъкваше с помощта на съдиите в Роюи-льо-Тор, негови приятели, които се отнасяха снизходително към прегрешенията му и винаги ги потулваха. Не смъкна ли той един ден от капрата кочияша на дилижанса, понеже за малко щял да сгази ловджийското му куче Микмак? Не счупи ли ребрата на един пазач на дивеч, който искаше да му състави акт, понеже минаваше с пушка в ръка през земите на един съсед? И не хвана ли за яката дори помощник-префекта, когато се беше спрял в селото през време на една служебна обиколка, която господин Ренарде счете за предизборна, тъй като по семейна традиция той беше винаги опозиция.

— Какво се е случило, Медерик? — попита кметът.

— Намерих мъртво момиченце във вашата гора.

Ренарде се изправи с лице, зачервено като керемида.

— Какво казваш? Момиченце ли?

— Да, господин кмете, едно момиченце, съвсем голо, легнало по гръб, и кръв има, лежи мъртво, наистина мъртво!

— Дявол да го вземе! — изруга кметът. — Сигурно е малката Рок. Току-що ми съобщиха, че снощи не се е прибрала в къщи. Къде точно я намерихте?

Медерик описа подробно мястото и предложи на кмета да го заведе.

Но Ренарде отсече:

— Не, не ми трябвате. Повикайте ми веднага полския пазач, секретаря на общината и лекаря и продължете обиколката си. Бърже, вървете бърже и им кажете да ме намерят в гората!

Раздавачът, изпълнителен човек, тръгна да изпълни, каквото му поръчаха, ядосан и отчаян, че няма да присъствува на огледа.

На свой ред и кметът излезе, взе шапката си, голяма широкопола мека шапка от сив фьотър, и се спря за малко на прага на къщата си. Пред него се простираше широка поляна, върху която рязко се открояваха три големи ярки петна — червено, синьо и бяло, — три големи кръгли лехи, пълни с разцъфнали цветя, едната точно срещу къщата, а другите — по две встрани. Зад ливадата се извисяваха чак до небето първите дървета на гората, а вляво, отвъд Брендий, която на това място се разливаше и образуваше езеро, се виждаха широки ливади — плоска, зелена равнина, прорязана с вади и плетове от постоянно кастрени върби, които приличаха на чудовища, на ниски и набити джуджета, и върху чиито огромни, къси стволове трептяха букети от къси гранки.

Вдясно, зад конюшните, навесите за колите и другите стопански постройки на имението, започваше селото — село на богати скотовъдци.

Ренарде бавно слезе по стъпалата на терасата, после зави наляво, стигна до реката и с ръце на гърба тръгна по брега с бавни крачки. Той вървеше с наведена глава, като от време на време се оглеждаше, за да види дали не идва някой от хората, които беше наредил да повикат.

Когато стигна под дърветата, се спря, свали шапката си и си избърса челото, както беше направил и Медерик, защото лъчите на жаркото юлско слънце падаха като огнен дъжд върху земята. След това кметът тръгна отново, пак се спря и се върна назад. Внезапно той се наведе и като намокри носната си кърпа в потока, който шуртеше пред краката му, я постави на главата си, под шапката. Капки вода се стичаха по слепите му очи, по ушите му, които бяха винаги морави, по здравия му червен врат и една по една влизаха под бялата яка на ризата му.

Тъй като все още никой не се показваше, той почна да тупа с крак по земята и после викна: „Хей!… Хей!“

„Хей, хей!“ — обади се някакъв глас вдясно и под дърветата се появи лекарят. Беше нисък, слаб човек, бивш военен хирург, който в цялата околност минаваше за много способен. Той куцаше, тъй като беше раняван през време на службата си, и се подпираше с бастун.

След това пристигнаха полският пазач и общинският секретар, които, уведомени едновременно, дойдоха заедно. Те идваха запъхтени, с уплашени лица, като ту ходеха, ту подтичваха и при това така силно размахваха ръце, като че ли се движеха повече с тях, отколкото с краката си.

Ренарде попита лекаря:

— Знаете ли за какво ви повиках?

— Да, за някакво убито дете, което Медерик намерил в гората.

— Така. Да вървим тогава.

Те тръгнаха един до друг, следвани от другите двама. Върху мъха стъпките им не се чуваха; всички се взираха напред и търсеха.

Изведнъж доктор Лабарб посочи с ръка:

— Вижте, ето го!

Далеч под дърветата се забелязваше нещо светло. Ако не знаеха какво е, нямаше да го познаят. Един слънчев лъч, промъкнал се между клоните, хвърляше косо широка черта през корема на бледото тяло и то изглеждаше толкова бяло и блестящо, че можеше да се вземе за парче платно, захвърлено там. Приближавайки се, те започнаха да различават малко по малко очертанията — забулената глава, обърната към реката, и двете ръце, отметнати встрани като разпънати на кръст.

— Ужасно ми е горещо — каза кметът.

И като се наведе към Брендий, той отново намокри кърпата и я постави на челото си.

Заинтересуван, лекарят забърза. Щом стигна до трупа, той се наведе да го разгледа, без да се докосва до него; беше си сложил пенснето, като че ли разглеждаше нещо твърде любопитно, и бавно и внимателно обикаляше наоколо.

Без да се изправи, той каза:

— Изнасилване и убийство, както ще установим ей сега. Впрочем това момиченце е почти жена, вижте гърдите му.

Двете гърди, вече доста едри, омекнали от смъртта, се бяха отпуснали върху гръдния кош.

Лекарят внимателно вдигна кърпата, която покриваше лицето. То беше черно, страшно, с изплезен език и очи, изскочили от орбитите. Той поде:

— Дявол да го вземе, удушил го е, след като го е изнасилил.

Той опипваше врата.

— Удушено с ръце, без да остане някакъв особен белег — нито одраскване с нокът, нито следа от пръсти. Така. Действително това е малката Рок.

Той отново предпазливо постави кърпата.

— Нищо не може да се направи, мъртва е най-малко от дванадесет часа. Трябва да уведомим прокурора.

Ренарде стоеше прав, с ръце на гърба и втренчено гледаше малкото тяло, проснато на тревата.

— Какъв мерзавец? Би трябвало да се намерят дрехите й — измърмори той.

Лекарят опипваше ръцете и краката й.

— Сигурно се е къпала. Трябва да са на брега — каза той.

Кметът заповяда:

— Ти, Пренсип (така се казваше общинският секретар), иди да потърсиш дрехите й край реката. А ти, Максим (това беше полският пазач), ще изтичаш до Роюи-льо-Тор и ще доведеш съдия-следователя и полицията. Да са тук до един час, чуваш ли?

Двамата бързо се отдалечиха и Ренарде каза на лекаря:

— Кой ли нехранимайко може да е направил такова нещо в нашия край?

Лекарят промърмори:

— Кой знае? Всеки е способен на това. И всички, и никой. Но все пак трябва да е някой скитник, някой безработен. Откакто сме република, постоянно срещаш такива по пътищата.

И двамата бяха бонапартисти.

Кметът поде:

— Да, не ще да е тукашен, сигурно е някой, който е минавал оттук, някакъв скитник, бездомник…

Лекарят прибави, като се поусмихна:

— И без жена. Щом не е имал нито какво да яде, нито къде да спи, рекъл е да си достави поне другото. Всъщност нямаме представа колко много хора по света са способни да извършат престъпление в даден момент. Знаехте ли, че малката е изчезнала?

С върха на бастуна си той докосваше един след друг вкочанените пръсти на мъртвата, сякаш натискаше клавиши на пиано.

— Да. Вчера към девет часа вечерта дойде при мен майката, тъй като детето в седем часа все още не се било прибрало в къщи за вечеря. Търсихме го до среднощ по пътищата, но не помислихме да го потърсим в гората. Пък и трябваше да чакаме да съмне, за да можем да направим основно издирване.

— Искате ли една пура? — попита лекарят.

— Благодаря, не ми се пуши. Така съм разстроен от всичко това…

Двамата стояха прави пред това слабо, младо тяло, още по-бледо на фона на тъмния мъх. Една голяма муха, със синьо коремче, се разхождаше по едното бедро, спря се върху кървавите петна, тръгна отново, премина с живо и отсечено движение по хълбока, изкатери се на едната гърда, после слезе, за да обиколи другата, като търсеше да изсмуче нещо от мъртвата. Двамата мъже гледаха блуждаещата черна точка.

Лекарят каза:

— Колко красиво нещо е една бенка. Дамите от миналия век с основание си поставяха бенки по лицето. Защо изчезна тая мода?

Кметът, потънал в размисъл, като че ли не го чуваше.

Внезапно той се обърна, стреснат от някакъв шум; една жена с боне и синя престилка тичаше между дърветата. Беше майката, старата Рок. Щом съзря Ренарде, тя започна да крещи:

— Детето ми, де ми е детето?

Беше така обезумяла, че не поглеждаше към земята. Внезапно видя трупа, спря изведнаж, сключи ръце и ги издигна, като нададе остър, пронизващ вик, вик на ранено животно.

После се спусна към тялото, падна на колене и повдигна кърпата с такова бързо движение, като че ли я откъсваше. Когато видя страшното лице — черно и сгърчено, тя се дръпна назад, после се повали с лице към земята, в гъстия мъх, като надаваше ужасни и продължителни викове.

Голямото й слабо тяло с прилепнали дрехи, трепереше, разтърсвано от конвулсии. Кокалестите й глезени и сухите й прасци, обути в дебели сини чорапи, страшно потръпваха; тя дълбаеше земята със сгърчени пръсти, като че ли искаше да изкопае дупка, в която да се скрие.

Трогнат, лекарят промълви:

— Горката старица.

В корема на Ренарде се чу някакъв странен шум; после той кихна шумно — някак си особено — едновременно през носа и през устата. Той извади носната кърпа от джоба си покри очите си и заплака, като кашляше, хълцаше и се секнеше шумно. Той заекваше:

— Дя-дя-дявол го взел този, който е направил това. На… на… на гилотината да го видя!

В този момент пристигна Пренсип, отчаян и с празни ръце. Той промълви:

— Нищо не мога да намеря, господин кмете, не намирам никъде нищичко!

Стреснат, Ренарде отговори с дебел, задавен от сълзи глас:

— Какво не можеш да намериш?

— Дрехите на малката.

— Е, какво… потърси ги пак… и… и… ги намери… или ще ти дам да разбереш.

Пренсип, който знаеше, че с кмета не се излиза наглава, тръгна отново с унила походка, като хвърли косо плах поглед към трупа.

Между дърветата се зачуха далечни гласове, някаква смътна глъчка — шум на приближаваща се тълпа. През време на обиколката си Медерик беше разнесъл новината от къща на къща. Изумени, селяните отначало разговаряха за случката на улицата, пред праговете на къщите си; след това се събраха и бъбриха, разискваха и коментираха събитието няколко минути, а сега идваха да видят всичко на самото място.

Те пристигаха на групи, колебливи и малко неспокойни, защото се страхуваха от първото вълнение, което щяха да изпитат. Когато видеха тялото, те се спираха, като не смееха да се приближат, и говореха тихо. После, придобили повече смелост, отново пристъпваха, спираха се, тръгваха пак и скоро около мъртвата, майката, лекаря и кмета се образува плътен обръч, шумен и развълнуван, който се стесняваше все повече от блъскането на новопристигналите. Тълпата вече почти докосваше трупа. Някои дори се наведоха, за да го пипнат. Лекарят ги отстрани. Тогава кметът, изтръгнат внезапно от вцепенението, в което беше изпаднал, се разяри, грабна бастуна на доктор Лабарб и се нахвърли към тълпата, като крещеше и се запъваше от гняв:

— Махайте се оттук… махайте се оттук… говеда такива… махайте се оттук!

За една секунда кръгът на любопитните се оттегли на двеста метра.

Стрина Рок се беше повдигнала и обърнала настрани. Сега тя седеше и плачеше, скрила лице в сключените си ръце.

Всред тълпата разискваха за произшествието; жадните погледи на момците шареха по младото, голо тяло. Ренарде забеляза това, рязко свали лененото си сако и го хвърли върху момиченцето, което изчезна напълно под широката дреха.

Любопитните тихо се приближаваха; цялата гора се изпълни с хора; непрестанна глъчка се издигаше под гъстия листак на големите дървета.

Кметът, по риза и с бастун в ръка, стоеше прав, сякаш готов за бой. Той изглеждаше вбесен от това любопитство на хората и повтаряше:

— Ако някой от вас се приближи, ще му счупя главата като на куче!

Селяните се страхуваха много от него и стояха надалеч. Пушейки, доктор Лабарб седна до стрина Рок и почна да й говори, като се мъчеше да я разсее. Старата жена тутакси свали ръце от лицето си и му отговори през сълзи с поток от думи, като изливаше болката си в нескончаеми слова. Разказа му целия си живот — за женитбата си, за смъртта на мъжа си, който бил говедар, убит от рогата на бик, за детството на дъщеря си, за мизерния си живот, когато останала вдовица без средства и с малко дете. Тя имала само малката си Луиз, която сега бяха убили тук, в тази гора. Изведнаж поиска да я види пак и като се влачеше по колене, стигна до трупа и повдигна единия край на дрехата, която го покриваше; след това я отпусна и отново започна да вие. Тълпата мълчеше, поглъщайки жадно с очи всички движения на майката.

Внезапно хората се раздвижиха. Чуха се викове:

— Стражарите идат! Стражарите идат!

В далечината се появиха двама конни стражари; те следваха в тръс полицейския капитан и един дребен господин с червеникави бакенбарди, който подскачаше като маймуна на гърба на висока бяла кобила.

Полският пазач беше намерил съдия-следователя господин Пютоен точно в момента, когато той възсядаше коня си, за да направи всекидневната си разходка. Той си въобразяваше, че язди красиво и това много забавляваше офицерите.

Следователят скочи на земята едновременно с капитана, ръкува се с кмета и лекаря и хвърли поглед крадешком, като бялка, към лененото сако, издуто от лежащото под него тяло.

След като го осведомиха подробно за случилото се, той най-напред нареди да се отстрани публиката, която стражарите изгониха от гората; тълпата обаче веднага се появи в ливадите, от другата страна на Брендий, където по брега се образува нещо като жив плет — висок плет от развълнувани и движещи се фигури.

На свой ред лекарят даде обяснения, които Ренарде записваше с молив в бележника си. Направиха всички констатации, записаха ги и ги обсъдиха, без да могат да направят каквото и да било заключение. Пренсип се върна също, без да е намерил нито следа от изчезналите дрехи.

Изчезването им учудваше всички; не можеха да си го обяснят по друг начин, освен с кражба, но тъй като тези дрипи не струваха дори двадесет су, и това предположение беше неприемливо.

Следователят, кметът, капитанът и лекарят започнаха сами, двама по двама, да търсят дрехите, като отместваха и най-малките клонки покрай реката.

Ренарде каза на съдията:

— Как така този мерзавец е скрил или отнесъл дрипите, а е оставил трупа на открито, където всички могат да го видят!

Следователят, хитър и прозорлив човек, отговори:

— Е какво, може би е някаква хитрост! Престъплението е извършено или от някой оскотен тип, или пък от хитър нехранимайко. Както и да е, ще съумеем да го открием.

Шум от кола ги накара да обърнат глава. Заместник-прокурорът, лекарят и секретарят на съда пристигнаха на свой ред. Наново започнаха разследвания и оживени разговори.

Ренарде внезапно каза:

— А сега каня всички на обед в къщи.

Те се усмихнаха и приеха поканата. Следователят, който счете, че достатъчно са се занимавали за този ден с малката Рок, се обърна към кмета:

— Нали разрешавате да наредя да се занесе у вас тялото? Сигурно имате някоя стая, в която може да остане до вечерта.

Ренарде се смути и промълви:

— Да, т.е. не… собствено, предпочитам да не се донася в къщи… заради… заради слугите… които и без това говорят, че имало духове… в кулата, в кулата на лисицата. Разбирате, нали… не бих могъл да задържа след това нито един слуга… Не… по-добре да не остава в къщи.

Съдията се засмя.

— Добре… ще наредя веднага да отнесат трупа в Роюи за медицинско изследване. — И като се обърна към заместник-прокурора, попита: — Нали мога да използувам вашата кола?

— Да, разбира се.

Всички се върнаха отново при трупа. Стрина Рок седеше до дъщеря си, държеше ръката й и гледаше пред себе си с блуждаещ и безсмислен поглед.

Двамата лекари се опитаха да я отведат, за да не види как ще вдигнат детето, но тя веднага разбра намеренията им, хвърли се върху тялото и го прегърна. Легнала отгоре му, тя крещеше:

— Няма да ми я вземете, тя си е моя, все си е моя. Убиха ми я, но ще си я пазя, не ви я давам!

Мъжете, смутени и нерешителни, стояха наоколо й. Ренарде коленичи и й заговори:

— Слушайте, стрино Рок, трябва да я вземем, за да разберем кой я е убил; иначе няма как да го открием, а нали трябва да го намерим, за да го накажем. Ще ви я върнем, след като го намерим, обещавам ви.

Тези доводи разколебаха жената; в безумния й поглед блесна омраза.

— Значи, ще го хванете? — попита тя.

— Да, обещавам ви!

Тя стана, решила вече да остави да вдигнат тялото, но тъй като в този момент капитанът промърмори: „Наистина чудно, че не могат да се намерят дрехите“, нова мисъл мина през пресметливия й селски ум и тя попита:

— Ами де ли й са дрешките? Че те са мои. Искам ги. Де са ги дянали?

Обясниха й, че не могат да ги намерят; тя обаче настояваше с отчаяно упорство, като плачеше и стенеше:

— Па те са си мои, искам ги. Де са, искам ги!

Колкото повече се мъчеха да я успокоят, толкова повече тя хълцаше и упорствуваше. Вече не искаше тялото, искаше дрехите, дрехите на дъщеря си; искаше ги колкото от някаква неосъзната алчност, присъща на бедняците, за които една сребърна пара представлява цяло богатство, толкова и от майчинска нежност.

Когато малкото тяло, увито в покривките, които бяха донесли от къщата на Ренарде, изчезна в колата, старата, придържана от кмета и капитана, стоеше под дърветата и крещеше:

— Нищо вече нямам на света, нищо, нищо нямам вече, дори и малкото й боне; нищо нямам, нищо нямам, нито дори малкото й боне!

В този момент пристигна свещеникът — съвсем млад, но вече доста затлъстял свещеник. Той се нае да отведе стрина Рок и те тръгнаха заедно към селото. Сладникавите думи на духовника, който й обещаваше, че бог ще я възнагради стократно за мъките й, притъпиха болката на майката. Но тя непрекъснато повтаряше: „Да имах поне малкото й боне…“ — залавяйки се за тази мисъл, която в момента изместваше всички други.

Ренарде извика отдалеч:

— Елате на обед у нас, отче. След един час.

Свещеникът се обърна и отговори:

— На драго сърце, господин кмете. Ще дойда у вас в дванадесет часа.

Всички се отправиха към къщата, чиято сива фасада и голяма кула, издигаща се на брега на Брендий, се виждаха през клоните.

Обедът продължи дълго, говореха за престъплението. Всички бяха на едно мнение — че е извършено от случайно минаващ скитник, докато малката се е къпала.

След това чиновниците заминаха за Роюи, като казаха, че ще се върнат рано на следния ден; лекарят и свещеникът се прибраха по домовете си, а Ренарде след дълга разходка през ливадите се върна в гората, където с бавни стъпки, сключил ръце на гръб, се разхожда до вечерта.

Той си легна доста рано и на другия ден още спеше, когато съдия-следователят влезе в стаята му с доволен вид, потривайки ръце.

— Охо! Още спите! Знаете ли, драги, че тази сутрин има нещо ново? — каза той.

Кметът седна в леглото си.

— Какво ново?

— О, нещо наистина странно. Нали си спомняте как майката вчера искаше нещо за спомен от дъщеря си, особено малкото й боне. И ето, тази сутрин, като отворила вратата, намерила на прага двете дървени обущенца на детето. Това доказва, че престъплението е извършено от някой местен човек, от някой, който се е смилил над нея. Освен това пощенският раздавач Медерик ми донесе напръстника, ножа и игленика на убитата. Следователно, когато е отнасял дрехите, за да ги скрие, убиецът е изръсил тези неща, които са били в джобовете. Аз най-вече отдавам значение на факта с обувките, който сочи за известна нравствена издигнатост и способност за разнежване у убиеца. Ако искате, нека да изредим заедно по-важните жители на вашия край.

Междувременно кметът беше станал. Той позвъни да му донесат гореща вода за бръснене, като каза:

— На драго сърце, обаче това е доста дълга работа, та нека започнем веднага.

Господин Пютоен беше седнал като на кон на един стол; по този начин, дори когато беше в стая, той продължаваше да се отдава на своята мания за яздене.

Като се гледаше в огледалото, Ренарде започна да покрива брадата си с бяла пяна; след това наточи бръснача си на ремъка и подхвана:

— Първият гражданин на Карвлен се нарича Жозеф Ренарде, кметът, богат земевладелец, човек груб и навъсен, който бие полските пазачи и кочияшите…

Съдия-следователят се изсмя:

— Достатъчно, да минем на следващия…

— Вторият по значение е господин Пелдан, помощник-кмет, скотовъдец, също така богат земевладелец, хитър селянин, много прикрит, голяма лисица, когато е въпрос за пари, но според мен неспособен да извърши подобно злодеяние.

— Следващият — каза господин Пютоен.

Докато се бръснеше и миеше, Ренарде се произнесе върху нравствеността на всички жители на Карвлен. След като разискваха два часа, подозренията паднаха върху три доста съмнителни личности: един бракониер на име Кавал; някой си Паке, който ловеше раци и пъстърви; и един говедар, който се казваше Кловис.