Крис Удинг
Воалът на господството (7)

Седма глава

Вечерният час в Аксками бе прогласен от пронизителен вой, който се разнесе от Императорската цитадела и сякаш стържеше по зъбите и оголваше нервите. Източникът на кошмарния звук бе обект на всевъзможни мрачни догадки и предположения от страна на жителите на престолния град. Някои казваха, че това е писъкът на изтезаван дух, затворен от Чаросплетниците в една от кулите; други твърдяха, че е някакво пъклено изобретение, с което пробуждаха Различните зверове от съня им и после ги призоваваше обратно по изгрев слънце. Каквато и да беше истината обаче, нямаше никакво съмнение, че сигналът бе проектиран да всява неописуем страх. След прозвучаването му всеки, който се намираше на улицата и не беше черностражник, вещер или Възел, биваше убит. Човек не можеше да преговаря с Различните хищници, нито да ги моли за милост — щом забележеха някого, те мигом се нахвърляха отгоре му и го разкъсваха на парчета.

Джуто затегна връзките на ботушите си и вдигна поглед към другите, които чакаха до вратата. Изглеждаха притеснени. Дори Лон имаше изнервен вид, макар че идеята да се отправят на тази разузнавателна експедиция беше негова — все пак той бе този, който се бе сдобил с ценна за бунтовниците информация. Едрият мъж с бръснатата глава си помисли, че сега другарят му сигурно се разкайваше, задето не бе държал езика си зад зъбите. Изключение от всеобщото настроение правеше единствено Номору. Тя се бе привела до едната стена и проверяваше пушката, която беше взела, като от време на време хвърляше навъсени погледи към останалите. Новодошлите не можеха да вкарат оръжия в града, ето защо бяха принудени да използват пушките, които им даде Джуто. Разузнавачката не бе никак доволна от този факт.

Здравенякът се изправи и огледа разнородната групичка. Всемогъщи богове, добре, че поне му плащаха добре за това. Патриотизъм, освобождение, революция — това бяха празни думички за залъгване на глупаците. На него му трябваха мангизи, за да оцелее в тези тежки времена, и ако имаше нещо, което силите на Империята да имаха в излишък, това бяха парите. Като един от най-добрите им информатори в Аксками, той изискваше своя дял от тяхното богатство. За съжаление понякога трябваше да рискува главата си заради сътрудничеството с бунтовниците, ала такива бяха правилата на играта.

Те изчакаха и последните остатъци от светлината на Нуки да се скрият зад хоризонта, и вечерта спусна своя покров над престолния град. Увисналият над Аксками димен облак закриваше небето и правеше мрака още по-гъст. На улиците цареше гробна тишина. Не се чуваха никакви стъпки, никакви проскърцвания на каруци, никакви гласове. Столицата се бе превърнала в крипта.

За да наруши потискащата тишина, Джуто предложи Лон да запознае жените със сведенията, които бе открил.

— И се успокой малко — скастри го здравенякът. — Какво си се разтреперил пред дамите?

— Добре, добре — измърмори другарят му. — Всички знаете съдържанието на съобщението, което ви изпратих, нали?

— Точно заради него сме тук — отвърна Фаека. — Ала явно сме се объркали по отношение на автора му. Обикновено сведенията ни за столицата идват от Джуто.

Едрият мъжага се ухили и лицето му придоби страховит облик, подсилен от вечно намръщените му вежди.

— Лон държи да си припише цялата заслуга за откритието — каза той. — Иска да е сигурен, че няма да го забравя, когато пристигнат мангизите.

— Нъл’ аз бях тоя, дет’ ги скива! — възрази по-дребният мъж с грубите изрази на Нисшия сарамирски. — И аз разбрах къде живеят…

— Къде живеят ли? — попита Кайку.

Джуто кимна.

— Смятаме да ви заведем точно там — рече той. — В димните ями.

Здравенякът видя как младата жена повдигна вежди в недоумение.

— Скоро ще видите всичко с очите си — обеща той и се изхили зловещо.

— Каза, че живеели там… — обърна се Фаека към Лон.

— Видях ги — каза мъжът с жълтеникавото лице. — След като напуснаха Аксками и ви изпратих съобщението, след това те се върнаха. Вече бяха опустошили Джурака.

Кайку реши да не го пита откъде знае това.

— И ти ги видя? — натърти тя.

— Бях точно до димните ями. Те носят мъглата със себе си; тя покрива всичко и ти пречи да виждаш, а те могат да се движат незабелязано. Тогава мъглата, дето беше покрила града, беше по-ужасна от тази, дето имаме сега. Аз обаче бях доста близо и ги видях да влизат в ямите.

— В Джурака нямаше никаква… мъгла — отбеляза Фаека.

Кайку вдигна рамене.

— Навярно така биха попречили на собствените си войски в Джурака. Или пък са искали да ги видим. Да ни покажат какво ни чака. — Тя се обърна към Джуто. — Значи отиваме да видим тези димни ями, така ли?

— Освен ако нямате други предложения — каза здравенякът.

— Ще трябва да се приближим доста, ако искаме да се уверим в истинността на сведенията, които ни даде Лон.

— Милейди, мога да ви закарам толкова близо до ямите, че да скочите вътре, ако случайно ви се прииска.

Кайку се престори, че не е забелязала грубостта му, и се обърна към Лон.

— След като си ги видял да се връщат, фейа-корите излизали ли са отново?

Мъжът с жълтеникавото лице поклати глава и се изкашля хриптящо в юмрука си.

Джуто се надвеси през прозореца и огледа улицата. Във вътрешността на някои от къщите горяха фенери, ала навън цареше пълен мрак.

— Време е — каза той и се обърна към спътниците си, дарявайки ги с поредната си отвратителна усмивка. — Каквито там богове си имате, молете се на тях и се надявайте, че все още могат да ви чуят от Аксками.

* * *

Нощта беше потресаващо тъмна. Черната плащеница над града и липсата на улично осветление правеха невъзможно да видиш каквото и да било. Единствената светлина идваше от свещите, които горяха в къщите на Бедняшкия квартал.

Джуто ги изведе на плоския покрив на една сграда, осеян с всевъзможни отпадъци, и ги накара да спрат за малко, докато очите им се адаптират. Сестрите нямаха нужда от подобно нещо — тяхната кана променяше автоматично зрението им и те виждаха като котки в тъмното, — ала изчакаха спътниците си.

Отвъд границите на Бедняшкия квартал склонът на хълма бе прорязван тук-там от светлинните снопчета, идващи от прозорците на Императорската цитадела. Навярно бе възможно да зърнеш тази гледка и да си представиш стария Аксками, но присъствието на Чаросплетниците беше очевидно дори през нощта. Улиците бяха черни и тихи, а някога гъмжаха от хора и бяха окъпани от лъчите на стотиците фенери. Демоничните съоръжения на вещерите излъчваха призрачно червено сияние, което се процеждаше между отделните плоскости и вентилационните шахти — то свидетелстваше, че огромните пещи не спираха да работят. Гърбавите черупки изпъкваха като противни циреи по кожата на престолния град, а мъглата, която струеше от тях, отравяше въздуха и му придаваше неприятен металически вкус. Той сякаш не правеше кой знае какво впечатление на останалите, ала Сестрите имаха чувството, че ще се задушат.

— Притеснявам се, Кайку — прошепна Фаека.

— Аз също — отвърна тъмнокосата Сестра.

— Не, искам да кажа… от тях. — Тя посочи към другите, които се намираха на известно разстояние от тях.

— От Джуто и Лон? — попита Кайку.

— И от Номору.

— Номору? — Младата жена бе изненадана. — Защо?

— Има нещо между тях. Нещо, което не искат да разкрият пред нас.

Кайку бе склонна да се съгласи. Обучението на Кайлин не й оставяше почти никакво време да се види с приятелите си, но същевременно я сближи с другите Сестри, сред които Фаека й беше най-близка като темперамент. Двете споделяха всички трудности на подготовката и бяха започнали да се разбират изключително добре. Оттогава Кайку винаги се вслушваше в интуицията на Фаека, особено когато ставаше въпрос за хора.

— Навремето са били в една банда — измърмори Кайку. — Сигурно затова си мислиш така.

— Те не се зарадваха да видят Номору.

— Че кой би й се зарадвал?

— Ала Номору се предложи за доброволец…

— …което изобщо не е в неин стил.

— Именно — рече Фаека. — Те не очакваха, че и тя ще дойде, ала тя знаеше, че ще са там. Навремето между тях е имало нещо — сигурна съм в това. И сега Номору е решила да извади наяве миналото.

Кайку въздъхна разтревожено.

— Трябва да сме много внимателни.

— Готови ли сте? — извика Джуто, приближавайки се към тях. — Да тръгваме, че дълъг път ни чака. Ще ни отнеме почти цялата нощ. — Зад него Лон и Номору тъкмо преместваха една дъска, за да я използват като мостче към покрива на съседната постройка.

Джуто улови погледа на Кайку и се усмихна.

— Няма да се спускаме до нивото на улицата, освен ако нямаме никакъв друг избор. Не ви е страх от високото, нали?

Лон премина бързо по дъската и закрепи другия й край, колкото можа. Тъмнокосата Сестра надзърна към уличката долу, но не видя никакви признаци на движение.

— Хайде минавай — изсъска й Номору.

Кайку я изгледа пренебрежително и стъпи на дъската. Беше дебела, здрава и достатъчно широка, за да мине по нея, без да се притеснява… стига само да не бе простряна на височина, падането от която щеше да строши врата й. Като стъпваше внимателно, тя премина по импровизирания мост и отиде при Лон на съседния покрив, който също беше плосък. Другите последваха примера й, след което двамата мъже вдигнаха дъската и я занесоха в другия край на покрива.

— Е, не беше толкова зле, нали? — изсумтя Джуто. — Тук в Бедняшкия квартал сме големи импровизатори.

Докато се придвижваха така от покрив на покрив, здравенякът им обясни как този начин на придвижване бе еволюирал в резултат на вечерния час и се използваше широко в тази част на Аксками, защото тук имаше достатъчно плоски покриви, които да обезпечат прилагането му.

— Това е нещо като примирие — измърмори Джуто, докато прекосяваха поредния неосветен участък, осеян с порутени колиби. Някакви мъже ги гледаха равнодушно как минават край тях. — Хората, които живеят в тези бараки, биха прерязали гърлото ми, ако ме срещнат през деня; нощем обаче ни позволяват да минем, защото знаят, че ние ще направим същото за тях. Може да сме мръсни копелета, но да бъдем прокълнати от боговете, ако позволим на Чаросплетниците да ни залавят на собствената ни територия.

— Не можем ли да се приближим до димните ями през деня? — попита Фаека. — Тогава нямаше да се налага да пътуваме по този начин.

Номору се изхили, а устните на Джуто се изкривиха в усмивка.

— Личи си, че не познаваш Бедняшкия квартал — рече той. — Повярвай ми, това бунище, където се срещнахме, беше възможно най-близката до ямите точка, до която можахме да се доберем. Съвсем скоро ще стигнем до целта си — просто в момента се движим твърде бавно.

Вместо да увеличат скоростта си обаче, те започнаха да се придвижват още по-бавно, понеже по улиците започнаха да се появяват доста Различни зверове. Все по-често и по-често Джуто застиваше неподвижно, сякаш в отговор на някакъв сигнал, и те допълзяваха до ръба на покрива, където се намираха в момента, за да видят тъмния, гъвкав силует на острилията, която пълзеше по улицата под тях, а гълъбовото й гукане контрастираше на фона на свирепия й облик.

На няколко пъти се разминаха с други мъже и жени, които се придвижваха по същия начин като тях, и Кайку осъзна, че тракането и похлопването, които според нея идваха от дъските, всъщност са сигнали, разменяни между нарушителите на вечерния час. Те бяха част от сложна система за комуникация, основната цел на която бе да предупреждава за наличието на Различни хищници. Младата жена се зачуди как толкова разнородни групички от съперници можеха да се обединяват срещу общия си враг. Това й напомни битката за Лоното, когато обитателите на разлома Ксарана се бяха обединили срещу пълчищата от Различни зверове. Навярно Джуто грешеше — навярно все още имаше надежда за бунт, стига само жителите на Бедняшкия квартал да решат да загърбят различията си и да се надигнат срещу новите си тирани.

По едно време стигнаха до широка улица, очертаваща западната граница на Бедняшкия квартал. Направиха си кратка почивка на покрива, по време на която огледаха потъналата в полумрак улица, отвъд която се простираха по-богатите части на града.

— Дотук беше лесната част — каза Джуто, след като приклекна до спътниците си. — От тук нататък се налага да поемем по улиците. Трябва да сме бързи и тихи; и не стреляйте с пушките си, освен ако нямате абсолютно никакъв избор. Разбрахте ли?

— Това там димните ями ли са? — попита Фаека, сочейки на запад, където ниско стелещата се мъгла бе обагрена от злокобно червено сияние.

— Да — кимна Джуто. — Близо сме. Един Различен обаче да ни види, и с нас е свършено. Всички знаете за острилиите, нали така?

— Ехолокация — каза Номору. — Помага им да виждат, дори когато е прекалено тъмно и очите им са безполезни. Само пред тях обаче — можеш да се промъкнеш зад тях, без да те забележат.

— Не ви го препоръчвам — ухили се здравенякът. — Тук ще си имаме работа главно с острилии, въпреки че има и скрендели, а те са дяволски трудни за забелязване. Не са толкова опасни, но ще вдигнат голяма гюрултия, ако ви зърнат. Не е изключено да се натъкнем и на гауреги, ала те не виждат добре в тъмното. Пък може да срещнем и хрущялници или гибелюспери… Проклетите Чаросплетници развъдиха доста гадини.

Кайку изпита странно усещане. Двамата с Тсата бяха кръстили някои от тези създания още в разлома Ксарана, а ето че сега чуваше същите имена и тук, на стотици километри разстояние. Тя се зарея в спомени за времето, което бяха прекарали с ткиуратеца. Въпреки обстоятелството, че бяха принудени да преживяват като диваци, в онези дни имаше и хубави мигове.

След като се увериха, че пътят е чист, се спуснаха до нивото на земята посредством няколко скърцащи стълби и прогнили балкончета от северната страна на сградата. В мига, в който нозете на Кайку стъпиха на улицата, тя усети как сърцето й заби лудешки. Светът на покривите изведнъж й се стори като убежище, което не искаше да изоставя. Тя стисна здраво пушката си, ала допирът до хладното дуло изобщо не я успокои, защото, също като нейната кана, това бе оръжие за извънредни ситуации, но дори тогава по-скоро щеше да коства живота им, отколкото да го спаси.

— Останете тук — изсъска Номору на спътниците си. — Аз ще мина напред.

Лон понечи да възрази, ала преди да направи каквото и да било, Джуто я сграбчи за ръката.

— Няма — рече той. — Трябва да се държим плътно един до друг.

Жилавата жена се изскубна от хватката му и го изгледа с пламнали от гняв очи.

— Аз съм разузнавач — отсече тя. — Чакайте сигнала ми — добави, и преди здравенякът да успее да каже нещо, пресече улицата и се изгуби в тъмнината.

Лон изруга ядосано. Джуто даде знак на останалите да прилепят гърбове към стената и се приплъзна до ъгъла на постройката, откъдето щеше да види по-добре, ако нещо се приближи към тях. От мястото, където се намираха, похлопването и тракането на съгледвачите се чуваха едва-едва, ала Кайку остана с впечатлението, че мъжът с бръснатата глава се вслушва внимателно в сигналите, за да не бъде изненадан от Различните зверове, бродещи по улиците.

Времето течеше, отмервано от забързания сърдечен ритъм на Кайку. Тя погледна към Фаека, която се опита да й се усмихне окуражително и докосна ръката й. Нощта бе пълна с едва доловими звуци — цвърченето на плъховете, които сновяха насам-натам, ронещата се мазилка на сградата, на която се бяха облегнали, и тупването на някакъв камък на метри от тях, най-вероятно хвърлен от покрива, което накара и четиримата да подскочат от уплаха.

— Достатъчно — отсече Джуто. — Тя ще ни намери. Да тръгваме. Прекалено опасно е да стоим тук.

Никой не възрази. Здравенякът, Лон, Кайку и Фаека прекосиха улицата, напускайки границите на Бедняшкия квартал, и потънаха в мрака на алеите от другата страна.

От този момент нататък Лон излезе начело на групата. Той ги водеше целенасочено по тесните преки между големите улици, като се спираше на всеки ъгъл и замръзваше неподвижно при най-малкия признак на движение. Тук имаше повече осветени прозорци, но Кайку забеляза, че всички бяха със спуснати капаци и сиянието, което се процеждаше изпод тях, не можеше да разсее гъстия мрак. Вече никой не ги предупреждаваше за приближаващи се хищници и всеки ъгъл можеше да ги изправи лице в лице с подобната на клюн муцуна на някоя острилия. Четиримата спътници се спираха периодично и се ослушваха внимателно за нежното гукане, което издаваха тези създания, понеже така щяха да си осигурят поне няколко секунди преднина, но за съжаление бяха безсилни срещу заплахата от онези Различни, които се придвижваха доста по-безшумно. Кайку си даде сметка, че ръцете й треперят неудържимо от притока на адреналин в организма й.

— Назад! Назад! — прошепна внезапно Лон и всички прилепиха гърбове към стената. Намираха се по средата на дълъг и тесен пасаж, от двете страни на който се издигаха жилищни сгради с безизразни фасади, лишени от характерните за сарамирските домове олтари и оброчни орнаменти. От глинените гърнета се подаваха мъртви растения, отровени от атмосферата.

Някъде пред тях се дочу едва доловимо чуруликане. Лон погледна разтревожено към края на пасажа, ала разстоянието беше прекалено голямо, за да бъде изминато с бягане. Кайку усети как стомахът й се свива на възел и стисна пушката си толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Тук! — изсъска Джуто и те се скриха зад една каменна стълба, водеща до невисока тераска. Това бе ужасно неподходящо скривалище — четиримата едва можеха да се поберат отдолу. Тогава Кайку разбра какъв бе замисълът на Джуто. Здравенякът се беше привел до стената и дърпаше с всички сили гравираната метална решетка, прикриваща отвора към мазето на къщата.

Фаека си пое дъх през стиснатите си зъби. Тя се взираше в края на алеята, където гъвкавият силует на една острилия се открояваше на фона на по-светлата улица. Различната твар се беше спряла и въртеше муцуна наляво и надясно, преди да реши накъде да поеме. Тези секунди сякаш се проточиха до безкрайност и се превърнаха в истинска агония за Сестрата, която се молеше на всички богове едновременно хищникът да продължи по пътя си и да ги остави на мира.

Ала боговете, ако изобщо я бяха чули, явно бяха доста злонамерени през тази нощ. Острилията се обърна към четиримата закононарушители и закрачи бавно по алеята.

— Идва към нас — прошепна изплашено Фаека.

Лон изруга.

— Побързай с тази проклета решетка! — просъска той на Джуто, който му отвърна с доста сочна псувня, без дори да се обърне. Здравенякът беше престанал да дърпа решетката — вместо това се мъчеше да я разклати, за да я изтръгне от стената. Бе постигнал известен напредък, защото камъкът бе стар и се ронеше, ала въпреки усилията му препятствието продължаваше да стои здраво вкопано в зидарията.

— Близо ли е? — попита Джуто.

— Да — прошепна Фаека.

— Колко близо? — изсъска мъжът.

— Не зная! — отвърна Сестрата. Не беше особено добра в преценяването на разстояния.

Кайку понечи да надзърне иззад стълбата, ала Лон веднага я дръпна назад.

— Ще те види! — процеди мъжът с жълтеникавото лице.

Гукането, което чуваха, беше в долния край на слуховия спектър на острилията; тези звукови сигнали се отразяваха от обектите и се улавяха от чувствителните органи в гърлото й по начин, наподобяващ ехолокационното ориентиране на прилепите. Преди известно време Сестрите бяха успели да хванат няколко живи екземпляра и ги изучиха добре.

Джуто бе поразхлабил решетката, но не достатъчно. Гукането на Различната твар ставаше все по-силно с всеки изминал миг. Здравенякът разтърси здраво железните пръчки и от зидарията се посипаха камъчета и парчета мазилка, ала препятствието все още блокираше пътя им.

— Мили богове, хайде! — прошепна мъжът. Острилията беше толкова близо, че и четиримата усещаха присъствието й, сякаш стоеше точно зад тях…

В този момент Фаека го сграбчи за ръката.

И всички застинаха неподвижно — досущ като статуи. Броени секунди по-късно продълговатата муцуна на острилията, увенчана с извита костна яка, се появи пред тях — острите й зъби стърчаха зловещо под твърдата й, клюноподобна горна челюст, а ягуаровите й крайници носеха с лекота люспестото й туловище. Хищникът застана точно пред тях… и се спря.

Създанието се намираше на метри от четиримата нарушители на вечерния час. Приведени под каменната стълба, те виждаха как хълбоците му се издигат и спускат, чуваха съскащото му дихание и нежното му птиче чуруликане. Бяха вцепенени от страх — някакъв древен и първичен биологичен рефлекс ги бе парализирал като мишки, забелязали появата на котка. Изглеждаше абсурдно, че Различната твар се намираше точно пред тях и въпреки това не се бе нахвърлила отгоре им.

Острилията обаче не ги виждаше. Тъмнината беше прекалено гъста, за да ги забележи, а звуковата й навигационна система бе твърде праволинейна, за да ги забележи. Поне докато звярът не обърнеше муцуната си към тях.

Ала той не помръдваше, като изключим огромните му закривени нокти, които почукваха нервно по павираната настилка. Животинската му интуиция сякаш го предупреждаваше, че наблизо има и други живи същества, които го наблюдават.

„Махай се!“, изкрещя мислено Кайку. Намираха се толкова близо, че тя виждаше лъскавия черен плужек, впил се в тила на хищника. „Всемогъщи духове, махай се!“.

Усещаше как Лон се пресяга за кинжала си, движейки бавно, съвсем бавно ръката си. Искаше й се да му изкрещи да спре, но не смееше да издаде и звук, защото се боеше, че дори движението на устните й или полъхът от дъха й ще нарушат крехкото равновесие и ще привлекат вниманието на страшилището. Нейната кана бе като натегната до скъсване пружина, готова да избухне всеки момент.

В този миг Острилията закрачи напред.

Кайку не можеше да повярва на очите си. Четиримата спътници гледаха изумено как гъвкавият силует на Различната твар се отдалечава с котешка грация, а дългата й опашка се поклаща лениво зад нея. Отначало младата жена си помисли, че това е някакъв трик и стомахът й се разкъсваше от ужасното предчувствие, че след броени секунди звярът ще се върне, но ето че той стигна до края на пасажа и свърна настрани, изгубвайки се от погледа й.

Всички въздъхнаха облекчено.

— Мисля, че и четиримата дължим на Шинту цяла година на благодарности за това избавление — промълви Фаека.

Лон започна да си напява тихичко мантра от такива ругатни, че на Кайку й стана неудобно, а Джуто, чиято физиономия просто сияеше от щастие, скочи на крака и изрита с всичка сила упоритата решетка. Тя се откърти с глух трясък и издрънча на пода на мазето.

— Хайде — измърмори отвратено той. — Колкото по-скоро се измъкнем от това проклето място, толкова по-скоро ще ми платят.

* * *

Скоро след тази случка стигнаха до димните ями.

Номору все още се губеше и Кайку се чувстваше угрижена. Тя не харесваше вечно намусената разузнавачка — доколкото знаеше, никой не я харесваше, макар че между нея и Юги явно съществуваше някаква привързаност, — ала дотолкова бе свикнала с присъствието й, че сега се безпокоеше за нея. Фаека бе доста по-прагматично настроена — тя се надяваше, че Номору не се е оставила да я убият или заловят, с което автоматично би издала присъствието им на Чаросплетниците. Вещерите обаче изглеждаха необичайно бездейни и това я тревожеше. Откакто двете с Кайку слязоха от шлепа, те периодично претърсваха Чаросплетието за присъствие на Сестри или други признаци на опасност, ала през последните няколко часа не проявяваха никаква активност, което най-малкото беше подозрително.

Димните ями бяха изкопани под неголям ъгъл в склона на един хълм и от мястото, където се намираха, натрапниците можеха да разгледат цялата мрачна сцена. Голяма част от Аксками беше срината със земята, за да се освободи терен за ямите, вследствие на което покрайнините на района бяха осеяни с натрошени камънаци, полусрутени зидове и надробени отломки, а тук-там се издигаха планини от греди, тухли и железария, които стърчаха като причудливи скулптури, издигнати в чест на опустошението и разрухата.

Около самите ями обаче царството на хаоса и безредието свършваше — те бяха изградени с безжалостна прецизност. Бяха две на брой и имаха колосални размери, като всяка се състоеше от няколко концентрични пръстена, и бяха защитени от метални ограждения. Всеки външен пръстен бе по-висок от вътрешния, а от зейналите черни отверстия в центъра се издигаха дебели стълбове мазен, задушлив дим. Концентричните пръстени бяха свързани посредством широки мостове, а нажежените пещи излъчваха зловещо червено сияние, което се процеждаше през плетеницата от тръби, отдушници и комини.

Четиримата спътници се спряха за известно време в сянката на къщите, загледани в апокалиптичния пейзаж пред тях. Сиянието на димните ями разсейваше мрака и щяха да бъдат лесно забележими, излезеха ли веднъж на открито. Кайку забеляза, че Лон беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе напред-назад, а пръстите му потрепваха, сякаш свиреха на някакъв невидим музикален инструмент. Той правеше всичко възможно, за да потиска пристъпите си на кашлица, но въпреки това Джуто не спираше да му хвърля гневни погледи.

— Никога няма да можем да прекосим тази пустош — промърмори мъжът с жълтеникавото лице, след което добави: — И къде се запиля тази кучка?

На Кайку не й допадаше да обиждат спътничката й, без значение дали тя самата я харесваше или не — това я караше да се чувства неудобно и определено не беше сред най-кавалерските постъпки.

— Няма ли да млъкнеш? — изсъска тя. Лон й хвърли ядосан поглед и понечи да й отвърне, ала явно промени решението си, защото в крайна сметка не каза нищо.

— Ще се справим — заяви Джуто в отговор на песимизма на своя другар. — Мъглата се сгъстява. Само трябва да изчакаме малко.

Здравенякът беше прав. Тежките изпарения постепенно спускаха мрачните си воали над земята и отвратителният вкус в устата на Кайку придоби още по-отчетлив металически оттенък.

— Трябваше да го направим по-рано — изсумтя Джуто и се почеса по лицето.

— Често ли става така? — попита Фаека. — Имам предвид мъглата.

— От време на време — отвърна й здравенякът. — Не много често. Май тази нощ Шинту наистина е на наша страна.

Мъглата бързо изпълваше улиците и не след дълго закри димните ями, които се мержелееха сред призрачното алено сияние като останките на тумбести кораби, изхвърлени на пустинен бряг. Когато Джуто им даде знак, те напуснаха укритието си и се затичаха приведени към купчините от ръждясали железа и надробени тухли. Четиримата се притаиха зад един полусрутен зид и мъжът с бръснатата глава тъкмо оглеждаше терена, за да прецени какъв да бъде следващият им ход, когато Лон го сграбчи за ръката.

— Не можем да продължим — изшътка той.

— Какво? — намръщи се Джуто. — Защо да не можем?

— Мъглата — промълви мъжът с жълтеникавото лице. — Това са демоните. Демоните!

Физиономията на здравеняка се изкриви от отвращение. Спътникът му трепереше от страх, а очите му се въртяха диво в орбитите си.

— Не бъди глупак — озъби му се Джуто. — Това е само една мъгла. Недей да си мислиш, че е непременно дело на фейа-корите.

— Тази мъгла са демоните! — проплака Лон и в същия миг другарят му го сграбчи с две ръце за гърлото и го придърпа към себе си, докато носовете им почти не се допряха.

— Това си е само мъгла и нищо повече — изръмжа заплашително здравенякът. Двамата се гледаха втренчено известно време, след което мъжът с жълтеникавото лице отмести очи и Джуто го пусна. — Ти си този, който знае как да се ориентира на това проклето място. Затова най-добре си размърдай задника, ако не искаш да те застрелям.

След тези думи едрият мъжага напусна укритието им, влачейки Лон след себе си. Сестрите ги последваха. Те навлязоха сред гъстите червени изпарения, намериха си ново укритие и отново продължиха напред. По едно време Фаека забеляза някакъв тъмен силует, пристъпващ на границата на зрителните й възможности, който й заприлича на гаурег, но той не се появи отново и четиримата нямаха друг избор, освен да продължат. Едва ли щяха да имат по-добра възможност да проникнат в територията на врага.

Накрая достигнаха стената, обграждаща димните ями. Тя изплува постепенно от червената мъгла — гротесков хибрид от камък и метални плочи. Водена от Лон, групичката тръгна покрай ограждението, а всеки от четиримата бе нащрек за Различните хищници, които навярно патрулираха наоколо.

Ала късметът отново беше на тяхна страна — нашествениците достигнаха тайния вход на Лон, без да бъдат забелязани. Той представляваше четириъгълна дупка в стената, където плочата или се бе разклатила, или бе счупена. Мъжът с жълтеникавото лице се спря пред него и погледна умоляващо към Джуто.

— Това са демоните — прошепна той.

— Влизай вътре! — изръмжа здравенякът и четиримата пропълзяха през отвора.