Крис Удинг
Воалът на господството (6)

Шеста глава

Лорд Протекторът Авун ту Коли крачеше замислено из коридорите на Императорската цитадела. Въпреки уверенията на Какре, че няма да пострада, той никога не се чувстваше в безопасност в покоите на Върховния Чаросплетник. Най-високите етажи на цитаделата се бяха превърнали в истинска преизподня.

Огромната пресечена пирамида се издигаше на билото на най-високия хълм в Аксками; истински архитектурен шедьовър, Императорската цитадела продължаваше да засенчва всички други постройки с великолепието си дори и сега, хиляда години след като четвъртата Кръвна Императрица Хуита ту Лилира я бе построила. Разкошните колони, арки и огромни статуи сякаш израстваха от стъпаловидните й стени и поразяваха посетителите с изяществото си, а четирите източени кули, свързани с Цитаделата посредством елегантни орнаментирани мостчета, допълваха внушителния й облик.

По време на дългата й история големи участъци от Цитаделата често стояха необитаеми поради простата причина, че аристократичните фамилии рядко имаха толкова много членове, че да запълнят такава огромна сграда. Авун се зачуди какво ли биха казали предците му, ако узнаеха за новите обитатели на Цитаделата, които бяха изпълнили всички кътчета на величествената сграда.

За да стигне до Слънчевия чертог, Лорд Протекторът трябваше да мине през множество помещения, където царяха безумието и извращенията. Чаросплетниците се търкаляха скупчени един върху друг и ломотеха неразбираемо, а Маските им излъчваха слабо сияние, докато споделяха върховното блаженство и екстаза, с които ги даряваше незримият им свят. Стените воняха на кръв и изпражнения и бяха нашарени с тайнствени йероглифи на непознати езици, родени от подсъзнанията на авторите им. Абстрактни математически уравнения и диаграми си съжителстваха с идиотски безсмислици и гениални проблясъци, нахвърляни върху античните мраморни колони, или пък бяха надраскани направо върху безценните шедьоври на древните художници. В центъра на една стая, украсена със странни глинени скулптури, лежеше покритият с мухи труп на един от слугите, а устните и ушите му бяха изръфани от някакво безстопанствено куче. В една от разкошните бани се бе настанил умопобъркан вещер, който се бе захванал с амбициозната задача да проследява шарките на дъските по пода и се нахвърляше с диви крясъци върху всеки, който дръзнеше да наруши покоя му.

Сред престарелите Чаросплетници се тътреха и куцукаха и по-млади техни събратя, които още не бяха станали жертви на лудостта на своята каста. Това бяха офицерите и помощниците на Какре и те се грижеха ревностно за своите владения сред хаоса и безредието на горните етажи на Цитаделата. Изратеността им се проявяваше само след Чаросплитането, когато травмата от напускането на блажения свят на златистите нишки задействаше всевъзможните им зверски инстинкти.

Вещерите винаги гледаха да крият истинските измерения на пораженията, които техните Маски им нанасяха, и често обричаха на доживотно заточение в планинските си манастири най-тежките случаи на деградация. В Императорската цитадела обаче неумолимата ерозия на съзнанията им бе повече от очевидна. Поне гладът осигуряваше достатъчно жертви на онези Чаросплетници, които обичаха убийствата и изнасилванията, помисли си Авун. Той гледаше да не погубва живота на обучените си прислужници, когато можеше да го предотврати, предпочитайки да използва за тази цел селяни или жители на Бедняшкия район, но необходимостта да бъдат отвеждани под охрана до гладните за насилие вещери отне живота на мнозина от стражите му. Сякаш обещаната от Какре закрила се отнасяше само за Авун и всички останали, които пристъпеха в покоите на Чаросплетниците, бяха считани за законна плячка.

Някога Слънчевият чертог беше изумително красив. Покривът му представляваше гигантски купол, обагрен в зеленикаво и златисто, а огромните прозорци с форма на венчелистчета бяха разположени в идеална симетрия под розетката в центъра на тавана. Стъклото бе голяма рядкост в Империята, а още по-рядко можеше да се види по сарамирските прозорци; тук обаче пъстроцветните прозрачни повърхности сътворяваха истинска феерия от различни образи и картини, които Окото на Нуки изпълваше с живот през отминалите дни. Сега черният облак, прострял отровната си мантия над престолния град, възпираше слънчевите лъчи и караше Авун да си мечтае за пълен мрак — дори покривалото на нощта беше за предпочитане пред потискащата сивота, възцарила се навред.

Какре беше взел Слънчевия чертог за себе си и го бе украсил с произведенията на зловещото си изкуство. В трите ложи, облицовани с дърво и злато, където в древните времена се бяха събирали членовете на Съвета, за да чуят речта на някой оратор или да се насладят на театрално представление, сега висяха отблъскващи и уродливи силуети. Лорд Протекторът се опитваше да не мисли за тях. Върховният Чаросплетник бе превърнал Слънчевия чертог в изложбена зала, пренасяйки тук по-голямата част от гнусните си творения. Всяко от тях бе изработено от кожите на мъже, жени и животни, одрани живи от вещера по време на чудовищните му изблици.

Бяха разместени след последния път, когато Авун го беше посетил, и той несъзнателно потърси с поглед фигурите, които се бяха врязали най-дълбоко в съзнанието му — прегърбения изрод, чиято лява половина бе ушита от кожата на мъж, а дясната — от кожа на жена; крилатото създание, чиито пера бяха изработени от щавени сухожилия; крещящият мъж, от чиято зейнала уста надничаше друго лице. Сред осакатените хора, животни и птици се виждаха множество съшити от най-различни кожи същества, чийто невъобразимо отвратителен облик ги поставяше отвъд всеки опит за класификация. Концентрацията на болка, страдание и ужас в това помещение идваше в повече дори на хладнокръвен мъж като Авун, а крясъците на Чаросплетниците от съседните покои обтягаха допълнително нервите му.

Върховният Чаросплетник Какре също беше там. Явно бе потънал в някакъв транс, защото стоеше неподвижно в средата на покрития с мозайка под на залата. Авун се приближи тихичко до него, наблюдавайки го за някакви признаци на движение, защото напоследък се бе научил да бъде изключително предпазлив в присъствието на вещера. През последните няколко месеца душевното здраве на Какре се бе разклатило неудържимо и всеки път, когато Лорд Протекторът се намираше в компанията на стареца, той се притесняваше за безопасността си.

Авун се вгледа в изгърбената фигура пред себе си. Като всички от кастата си, Върховният Чаросплетник бе облечен с тежки, парцаливи одежди, съшити от най-различни кръпки, които никак не си пасваха една с друга и бяха украсени с всевъзможни орнаменти, сред които кокалчета, кичури коса и какво ли още не. Голямата качулка закриваше донякъде изпития мъртвешки лик, който всъщност представляваше неговата Истинска маска — тя бе изработена от изсушена човешка кожа, а под нея се криеше още по-отвратителна физиономия. Лорд Протекторът никога не беше виждал истинското лице на Какре и нямаше никакво желание за това.

— Какре? — попита той. Вещерът потрепна леко и бавно завъртя мъртвешкия си лик към посетителя си.

— Дойдохте, значи — изхъхри старецът. В гласа му се долавяше някаква обърканост и сънливост. Авун се запита дали пък случайно не беше прекъснал Чаросплитането на Какре.

— Поискали сте да ме видите — рече Лорд Протекторът.

Върховният Чаросплетник остана безмълвен за известно време, след което заговори отново, вече с доста по-решителен тон:

— Така е — рече той. — Фейа-корите отново са готови. Какво ще ме посъветвате?

Авун изгледа отнесено Какре. Зад вечното му изражение на апатия и незаинтересованост се криеше безжалостен, остър като бръснач ум. С кльощавата си фигура и плешивото си теме той изобщо не изглеждаше като най-значимия след вещерите човек в Аксками, но външността често можеше да бъде измамна. Лорд Протекторът се бе възползвал от хаоса, за да възкачи фамилията Коли на върха, докато всички други благороднически семейства бяха низвергнати, и за съвсем кратко време се превърна от обикновен фигурант на вещерите — човешкото лице на техния режим — в безценен за тях играч.

— Зила — рече той.

— Зила? — повтори учудено Какре. — Защо не ги нападнем? Защо не ударим директно Сараку?

— Те очакват да потеглим на юг и да се опитаме да превземем моста Сасако — обясни Авун. — Не трябва да правим това. Да им покажем, че можем да ги размотаваме по целия им фронт. Така ще ги принудим да разцепят армиите си, защото няма да знаят откъде ще дойде следващият удар. Нападнете Зила с фейа-корите, превземете я и сложете там гарнизон.

— Какъв ще е смисълът от това? — попита нетърпеливо Чаросплетникът. — Какво ще постигнем, като откъсваме по един град от тях?

— Войната не трябва да се води прибързано, Какре — каза Авун. — Мисля, че вече трябва да сте се убедили в това. Помните ли как беше в началото? Първия удар из страната след завладяването на Аксками? Тогава стратегията ви беше да изпращате колкото се може повече армии към целите ви, разчитайки, че ресурсите ви са неограничени. Тогава бяхте разгромени от десетократно по-малобройни от вас сили. Защото те използваха тактика. Те знаят как да водят войни. — Лорд Протекторът повдигна вежди. — Както и аз.

Мъжът усещаше омразата в погледа на Какре даже иззад очните процепи на Маската му. Беше необходимо да напомня на Чаросплетниците за своята значимост отново и отново, за да не би да го забравят, ала това си беше доста рисковано. Ако Върховният Чаросплетник изпуснеше нервите си, последствията за Авун щяха да са пагубни.

— Кажете ми подробностите — рече внезапно старецът и Авун усети как възелът в стомаха му се поотпуска. Той започна да обяснява плана на господаря си, припомняйки си местонахождението на бойните единици и тяхната численост. И ако преди години би изпитал чувство за вина при предателството спрямо сънародниците си, сега не усети нищо такова.

Началото на войната изобщо не се бе развило според очакванията на Чаросплетниците. Те бяха предвидили пълното рухване на Империята, което щеше да им позволи да смажат неорганизираната опозиция с многочислените си армии. Обаче не знаеха нищо за Сестрите. Аленият орден заши раните, които Чаросплетниците бяха нанесли, и като осигури защита на благородниците срещу вещерите, аристократите оказаха изненадващо сериозна съпротива. Те бързо разбраха, че противниците им си нямат и понятие от военна тактика и стратегия и обърнаха това в своя полза. Чаросплетниците имаха преимущество по отношение на числеността, ала опитните пълководци на Империята, врели и кипели в множество сражения, ги накараха скъпо да си платят за всяка педя земя, която завземаха. Постепенно стана очевидно, че дори неограничените на пръв поглед ресурси на вещерите не могат да си позволят подобни загуби и Империята премина в контраатака.

Тогава удари часът на Авун. Новите господари на Сарамир не бяха пълководци — те не се интересуваха от историята и поради тази причина не бяха научили уроците й, а на всичкото отгоре повечето от тях се тътрузеха по ръба на бездната на лудостта. Лорд Протекторът беше хитър и проницателен и под неговото ръководство армиите на Чаросплетниците изведнъж станаха далеч по-ефективни и контраатаката на Империята бе преобърната в патова ситуация.

Предимството бе изгубено. Поддръжниците на Империята се оттеглиха в Южните префектури и започнаха да ги отстояват с всичките си сили. Щетите, причинени на армиите от неумението на вещерите да водят бойни действия, и огромните райони, които трябваше да държат под окупацията си, доведоха до стопяване на подразделенията от Различни хищници, а им бяха необходими години, за да отгледат нови. Времето беше същевременно и на тяхна страна, и против тях, защото всеки вещерски камък, открит от Чаросплетниците, ги правеше по-силни, но и ускоряваше покварата в земята, която убиваше посевите.

Вещерите бяха нетърпеливи. Те се бо        яха армиите им да не умрат от глад. Авун добре съзнаваше това, ала не можеше да проумее какво лежи под лудостта на Чаросплетниците. Лорд Протекторът виждаше, че Маските и вещерските камъни им даваха огромна власт — даже напълно ги разбираше, — но същите тези камъни предизвикваха заразата. Вещерите се мъчеха да запазят това в тайна, ала само слепец не би могъл да съзре взаимовръзката. За какво им беше една отровена земя? Дори те трябваше да ядат.

Какре едва ли щеше да му отговори на тези въпроси. Както винаги, той щеше да потърси най-доброто за себе си. Докато беше Лорд Протектор, щеше да има свободата да маневрира. Нека другите благородници водят безнадеждната си война срещу вещерите. Авун бе превърнал предателството в наука и тя му служеше добре. Когато му дойдеше времето, щеше да предаде и Чаросплетниците.

В момента обаче говореше тихо и спокойно на Какре, учейки го как да убива някогашните си съюзници на фона на крясъците на другите обитатели на преизподнята, която го заобикаляше.

* * *

Откри жена си в покоите й. Това изобщо не го изненада, защото тя рядко ги напускаше.

Мураки ту Коли беше тиха, бледа и дребна женица — елегантен призрак, чийто глас почти винаги звучеше като шепот. Дългата й черна коса бе разделена на път по средата и падаше свободно от двете страни на лицето й, лишена от каквито и да е украшения. Бе облечена с бродирана светловиолетова рокля и носеше меки черни чехли, защото не обичаше звука, който издаваха обувките върху облицования с твърд лач под на Императорската цитадела. Перото й изписваше вертикални редици от символи по белия лист, когато Авун влезе в стаята й.

Тя се престори, че не го е забелязала. Това също не беше нещо ново за него. Съпругата му прекарваше по-голямата част от времето си в света на фантазиите си и когато беше там, реалният свят сякаш преставаше да съществува за нея. Някога, когато бракът им все още можеше да се нарече нормален, тя му беше казала, че не знае какво правят ръцете й, докато е в това състояние. Авун не се престори, че я разбира. В онези години се възхищаваше на дарбата на жена си, а сега тя го вбесяваше. Тя я използваше като убежище и все по-често отказваше да се връща в истинския свят.

— Добре ли върви? — попита мъжът. Нямаше нужда да пита за какво се разказва в книгата, защото всичките бяха за Нида-джан.

Мураки не каза нищо. Тя довърши изречението си, след което остави перото си и изгледа съпруга си изпод черния водопад на косите си.

— Добре ли върви? — повтори той въпроса си.

Мураки кимна безмълвно.

Лорд Протекторът въздъхна и седна близо до нея. Кабинетът й беше малък, претъпкан с най-различни вещи и лишен от прозорци към външния свят, поради което се налагаше да бъде осветяван от фенери. В горната част на едната стена имаше неголямо отверстие, снабдено с орнаментирана решетка, чиято функция беше да осигурява вентилация на въздуха. Тази стая беше пълна противоположност на откритите и слънчеви места, където Мураки обичаше да пише. Тя ненавиждаше този кабинет и мразеше да работи тук. Това бе добре известно на Авун и тя го знаеше. Жената бе приела мъченическата си орис и това беше нейният начин да протестира, задето бе принудена да остане в Аксками, когато повече от всичко й се искаше да е у дома си край залива Матакса.

Авун остана загледан в нея за известно време. Погледите им не се срещнаха, защото Мураки се взираше в отсрещната стена.

— Сигурна ли си, че няма да се чувстваш по-добре в по-голяма стая? — попита след цяла вечност Лорд Протекторът.

— Местният въздух не ми понася — отвърна съпругата му. — Как мина срещата с Какре?

Той й разказа за какво бяха говорили, доволен, че имат тема за разговор. Обикновено жена му не споделяше интересите му, но поне можеха да си приказват за политика. Или по-скоро той можеше да й говори за политика — тя никога не подхвърляше и една реплика. Обаче го слушаше. Все пак това беше по-добре от нищо.

Когато изчерпа темата, Авун почувства, че разговорът върви доста добре, ето защо реши да повдигне нова.

— Това не може да продължава, Мураки — рече той. — Защо си толкова нещастна?

— Не съм нещастна — прошепна тя.

— Нещастна си от десет години!

Жената мълчеше. Да му отговори отрицателно два пъти поред щеше да й дойде в повече, а и бездруго бе излъгала. Съпругът й прекрасно знаеше каква бе причината за нещастието й и просто искаше да я въвлече в разговор, ала Мураки не обичаше конфликтите.

— Какво мога да направя за теб? — попита накрая Лорд Протекторът, след като се увери, че съпругата му не иска да върне топката.

— Пусни ме да се върна в залива Матакса — отвърна Мураки и погледът й най-накрая срещна неговия. В следващата секунда обаче тя побърза да отмести очи и се вторачи в листа пред себе си, изплашена, че е отишла твърде далеч.

Мъжът й обаче запази хладнокръвие и не се поддаде на гнева си.

— Знаеш, че не мога да сторя това — въздъхна престорено той. — Там ще бъдеш в опасност. Ти си съпругата на Лорд Протектора; много хора биха искали да те убият или да те отвлекат, а после да те използват като разменна монета срещу мен.

— Ще ме откупиш ли, ако ме отвлекат? — попита тихо Мураки.

— Разбира се. Ти си моя жена.

— Така е — промълви тя, — ала между нас няма любов. — Писателката отново го погледна, а косата й закриваше половината й лице. — Ще се пожертваш ли за мен?

— Разбира се — гласеше отговорът.

— Защо?

Авун я изгледа недоумяващо — не можеше да проумее защо Мураки не може да разбере нещо толкова очевидно.

— Защото си моя жена — повтори той.

Съпругата му се отказа. Още преди доста време бе научила, че възгледите на Авун за женитбата и бащинството нямат нищо общо с нежните чувства. Бракът им беше политически съюз, както повечето от браковете в сарамирското висше общество. В началото имаше известно привличане, ала то бе изчезнало почти веднага и оттогава двамата бяха непознати един за друг.

Въпреки това нямаше никаква възможност за анулиране на брака им — дори и сега, когато политическите интереси бяха станали безпредметни поради разтурването на дворовете на аристокрацията. Тя никога не би го поискала, а и той не би го допуснал. Щеше да е позорно за него — истински провал от негова страна. Поради същата причина Авун отказваше да низвергне Мишани от рода Коли, въпреки че я беше прогонил преди доста време. Той никога нямаше да си признае, че има непокорна дъщеря, защото това щеше да опетни името му, но едва ли някога щеше да й прости и да се сдобри с нея.

— В момента работя над книгата си — каза тя след известно време. — Моля те, остави ме да я довърша.

Авун се изправи и закрачи бавно към вратата. Когато стигна там, спря и се обърна към жена си, която тъкмо потапяше перото си в мастилницата.

— Някога изобщо ще спреш ли? — попита той.

Ала тя вече бе започнала да изписва гъстите колонки от пиктограми и не го удостои с отговор.

* * *

На повече от деветстотин километра на югоизток, високо в планините Тчамил, Мишани четеше думите на майка си.

Тя седеше облегната на една скала, която й правеше завет, увита в тежко вълнено наметало, а вятърът развяваше косата пред лицето й. Беше я сплела на една дебела плитка за пътуването и я бе захванала със сини кожени ленти, ала няколко своенравни кичура бяха успели да се изплъзнат и в момента я дразнеха. Тя ги отметна зад ухото си, но те отново се освободиха и продължиха да й досаждат.

Асара беше наблизо и в момента хранеше манкстуите, а другите бяха отишли на лов. Едрите животни се блъскаха едно в друго и я побутваха с муцуните си, нетърпеливи да се докопат до храната. Мишани се изненада, когато чу Асара да им се смее, и надигна глава от книгата, за да погледа как красавицата ги смъмря с шеговит тон. Отпуснатите, набраздени от бръчки маймунски физиономии на манкстуите им придаваха едновременно тъжен и мъдър вид, ала в действителност тези животни бяха доста хрисими и глупави. Добичетата изгледаха недоумяващо Асара, след което отново започнаха да я побутват.

Благодарение на манкстуите бяха изминали дългия път от Муйа през скалистите пътеки на пустините до подножията на планините. Задните им крайници бяха къси, а предните — дълги, както беше при маймуните, бяха високи над два метра в холката и туловищата им бяха покрити с дебела рунтава козина с оранжевочервен цвят, наследство от арктическия им произход. Откакто бяха пренесени на Сарамир, тези добичета се бяха превърнали в най-разпространените товарни и впрегатни животни в Тчом Рин. Широките им сплеснати копита се справяха с лекота както с равен, така и с пресечен терен, и разпределяха равномерно тежестта на масивния им скелет, което им позволяваше да се движат без проблеми по пясъчните дюни; без съмнение крайниците им бяха еволюирали в заснежените планини на арктическата пустош, където ледената покривка криеше доста опасности. Въпреки че бяха бавни, манкстуите изкачваха с неподозирана пъргавина тесните и стръмни планински пътечки и можеха да вървят цели дни без почивка, стига да бяха хранени добре, а рунтавата козина им позволяваше да понасят без проблеми дори ужасно ниски температури.

След като провеси на врата на всяко от добичетата по една торба с храна, Асара седна до Мишани и започна да тършува из багажа си. Бе облечена с мъхнати кожи, защото зимата по тези места бе необичайно студена за сравнително мекия климат на Сарамир. Съпругата на Реки извади една питка сладък хляб, разчупи я и даде половината на Мишани. Тя остави книгата, която четеше, пое хлебчето и благодари на спътничката си. Двете жени похапнаха заедно, загледани на юг, където се извисяваше тъмносивият силует на връх Ариачта, чийто върхари се губеха в облаците.

— Изглеждаш ми в добро настроение — отбеляза Мишани.

— На теб пътуването не ти ли харесва? — попита я Асара, макар че прекрасно знаеше как се чувства събеседничката й. Дъщерята на Мураки ту Коли бе благородничка по рождение и за разлика от Кайку не можеше да забрави разкоша и лукса, с които беше свикнала.

— Зная и по-хубави начини да прекарам деня си. Ти обаче изглежда обичаш да пътуваш.

Асара се облегна на скалата и отхапа замислено от сладката питка. Бе опечена с плънка от нарязани плодове, които я правеха вкусна и освежаваща закуска.

— Май съм прекарала прекалено много време в пустинята — рече тя, — защото съм зажадняла за малко опасности, които да раздвижат кръвта ми. Когато станеш на деветдесет жътви, Мишани, ще се преситиш на всичко, ала рискът е опиат, който никога не омръзва.

Дребничката жена я изгледа с повдигнати вежди — по принцип Асара не бе склонна на такива излияния. Обикновено тя избягваше да говори за Различните си способности дори и пред тези, които знаеха за тях.

— Стига боговете да ми позволят да доживея до деветдесет жътви — усмихна се Мишани. — Дотук имахме късмет. Водачите ни ни предпазиха от неприятности. Надявам се да прекосим благополучно планините.

— Планините Тчамил са доста обширна територия и си мисля, че на практика тук няма толкова много Различни зверове, както вещерите искат да си мислим — отбеляза Асара. — По-скоро се опасявам от това, което навярно ни очаква на юг.

— Това не може да бъде единствената причина, поради която реши да тръгнеш с мен — изтъкна събеседничката й. — В пустинята е не по-малко опасно.

Някогашната прислужничка на Кайку й се усмихна загадъчно.

— Не е единствената причина — отвърна тя и замлъкна. Мишани знаеше, че бе по-добре да не настоява. Асара бе изключително добра в пазенето на тайни.

— Хареса ли подаръка ми? — попита внезапно тя.

Дъщерята на Авун ту Коли вдигна книгата на майка си и я повъртя в ръцете си.

— Странна е… — промълви тя.

— Странна ли?

Мишани кимна.

— Книгите на майка ми… чела ли си някоя от тях?

— Само една или две от ранните й творби — призна Асара. — Много е талантлива.

— Стилът й се промени — продължи събеседничката й. — Забелязах го още преди няколко книги. Историите станаха по-кратки и тя започна да ги печата много по-бързо, в резултат на което на всеки няколко месеца излиза нова книга за Нида-джан, а преди се появяваше една на няколко години. Но не е само това…

— Чух, са станали много по-тъжни след разногласията ти с баща ти — отбеляза съпругата на Реки. — Някои хора даже твърдят, че Мураки изразява в книгите си своята мъка по отсъствието ти.

Дребничката жена усети как сълзите напират в очите й и веднага ги възпря. Школовката й в Императорския двор бе достатъчно добра, за да си позволи да покаже, че думите на Асара са я разчувствали.

— Не става въпрос за темите, а за съдържанието — продължи Мишани. — Нида-джан се отдава на поезията, за да изрази чувството си за загуба в търсенето на изчезналия си син; но стиховете са груби и неиздържани на места. Поезията никога не е била сред силните страни на майка ми, но това е много под нивото й. — Тя отново завъртя томчето в ръцете си, сякаш щеше да открие отговорите, като го погледне от различен ъгъл. — И самите книги ми изглеждат… пришпорени. Преди тя прекарваше толкова време над тях и шлифоваше всяко изречение до блясък, а новите й произведения приличат на чернови на фона на предишните.

Спътничката й дъвчеше замислено сладката питка.

— И си мислиш, че книгите й отразяват състоянието, в което се намира в момента? — предположи тя. — Творбите за Нида-джан се пропиха с тъга и меланхолия по времето, когато ти напусна дома си. Сега се промениха отново и ти не знаеш защо. — Асара стана, извади манерка греяно вино и наля малко на Мишани, която го прие с благодарност.

— Боя се, че с нея се случва нещо ужасно — сподели девойката с дългата черна плитка. — А се намира тъй далеч от мен!

По-възрастната й събеседничка отново приседна до нея.

— Мога ли да ти предложа един съвет? — попита тя.

Мишани не беше свикнала Асара да се държи толкова приятелски, ала въпреки това не видя причина да откаже.

— Чуй какво ще ти каже един човек, който е на този свят от доста по-дълго време от теб — започна съпругата на Реки. — Недей да търсиш винаги причина и следствие. Думите на майка ти може и да не изразяват чувствата й точно по този начин, както си мислиш. Прости ми, че ти казвам това, ала не можеш да й помогнеш. Тя е съпругата на най-страшния човек в Сарамир. Ти не си в състояние да сториш нищо.

— Точно защото не мога да направя нищо, мога само да се тревожа — отвърна Мишани. — Но ти си права. Може би се притеснявам напразно.

Асара щеше да каже още нещо, когато чуха приближаващи се стъпки от ботуши и гласове, огласяващи завръщането на стражите и водачите, които прекосяваха планините заедно с тях.

— Бъди в добро настроение — каза Различната жена на Мишани, докато се изправяше. — След няколко седмици ще се видиш с приятелите си. Това не е ли нещо хубаво, което да чакаш с нетърпение? — добави тя и се отправи да посрещне мъжете.

Дребничката й събеседничка се загледа след нея. Не вярваше на нищо от това, което й беше казала Асара; готовността, с която се бе отправила на това пътешествие, само караше Мишани да се чуди каква ли работа имаше на запад. От онова, което знаеше за миналото на настоящата съпруга на Реки, тя имаше неприятното предчувствие, че щеше да е свързана с Кайку.