Крис Удинг
Воалът на господството (5)

Пета глава

Окото на Нуки се издигаше бавно в източната част на небосвода, докато шлепът се клатушкаше надолу по течението на Керин в посока към Аксками. Големите гребни колела разпенваха водата, задвижвани от проскърцващия, тракащ механизъм, скрит в тумбестия трюм на плавателния съд. Двата комина бълваха гъст черен дим, стелещ се на задушливи мазни кълба. До неотдавна гребните колела се въртяха от хора — мургави и мускулести мъже, които напрягаха мишци под палубата, когато шлепът се движеше срещу течението или просто то не беше достатъчно силно, за да го носи. Тяхното време обаче бе отминало — почти всички плавателни съдове, които кръстосваха трите реки, минаващи през престолния град, бяха заменили човешките мускули с бутала, зъбчатки и трансмисии.

Кайку ту Макаима стоеше на предната палуба с развята от утринния бриз коса и гледаше с натежало сърце земите, покрай които минаваха. Вече не бе облечена в одеждите на Аления орден — дрехите й бяха семпли, здрави и удобни за пътуване, а по лицето й не се забелязваше и следа от характерния за Сестрите грим. Изминалите години изобщо не се бяха отразили на кожата й — единствено очите й се бяха променили. Те сякаш бяха позагубили от блясъка си и понякога изглеждаха тъжни и безрадостни. Такива бяха и в момента.

Светът бе изгубил цвета си. Равнините, които се простираха чак до хоризонта от двете страни на реката, не бяха онези жълто-зелени, окъпани от златистите слънчеви лъчи поля, които си спомняше. Дори на бледата утринна светлина Кайку виждаше, че те бяха лишени от нещо, от някакъв неопределен елемент, който отговаряше за живота и цъфтежа. Редките дървета, които нарушаваха еднообразието на печалния пейзаж, изглеждаха изолирани сред тегнещата пустош. Дори водите на реката бяха съвсем различни в сравнение с онова, което си спомняше — някога толкова наситено синя, че изглеждаше почти лилава, сега Керин имаше противен сивкав оттенък. Някога около шлепа щяха да кръжат множество птички, които да кацат по мачтите с надеждата, че е риболовен кораб, ала сега младата жена не виждаше дори едно пернато създание.

„Ето как започва“, помисли си тя. „Бавната смърт на нашата родина. А ние не можем да сторим нищо, за да предотвратим гибелта й.“

Кайку погледна на запад — нагоре по течението на реката — и забеляза някакво тъмно петно на хоризонта. В следващия миг осъзна какво беше това и сърцето й изтръпна. Беше слушала разказите на шпионите и бегълците, които бяха успели да избягат от завзетите от Чаросплетниците територии и да стигнат успешно до Префектурите, ала нищо не бе в състояние да я подготви за онова, в което се бе превърнал Аксками.

Величественият някога престолен град сега представляваше сива крепост, над която бе надвиснала злокобна мантия от черeн пушек. От високите стени стърчаха оръдия и други военни съоръжения, каквито Кайку не беше виждала никога преди. Пред югоизточната порта се издигаше голяма метална стражева кула, надвиснала над пътя и реката. Градът бе загрозен допълнително от множеството скелета и недовършени строежи, осеяли стените. Младата жена си спомни вълнението си, когато зърна за първи път Аксками — още като дете — и колко впечатлена беше от люлката на цивилизацията, мисълта, изкуството и политиката. Бе повече от отвратена да види в какво се бе преобразил красивият престолен град — в зловеща крепост, потънала в отровен облак от черни изпарения, който се издигаше бавно нагоре, за да оскверни и небето.

Жилищата на речните номади, чиито наколни хижи и разнебитени пристани навремето се издигаха по бреговете на Керин, пустееха. Обитателите им си бяха заминали. Вече нямаше да се тълпят покрай брега и да наблюдават преминаващите кораби с присвити очи, а жените им нямаше да седят пред къщурките, заети да щавят кожи, да нанизват мъниста или да плетат. Покривите на колибите им се бяха продънили, рухнали под неумолимото бреме на немарата и разрухата, а подпорните греди на кейовете им бяха изкривени и прогнили. Тракането и скърцането на двигателния механизъм на шлепа утихнаха, когато той заплава покрай запустелите постройки и порутените съоръжения.

— Какво се е случило с това място? — попита Фаека, която се бе присъединила към нея, докато Кайку бе потънала в унеса си.

Кайку изгледа спътничката си, но не каза нищо. Винаги й беше странно да вижда Фаека лишена от атрибутите на Ордена. Навярно защото беше свикнала да я вижда по-често с грим, отколкото без, но Кайку смяташе, че с боядисано лице изглежда по-добре. Без грим Сестрата изглеждаше прекалено слаба и губеше от загадъчността и силата на характера си. От друга страна, всичко, което губеше, тя компенсираше с естествения си стил — Фаека бе израсла в Речния район на Аксками и излъчваше тъй ярка претрупаност и екстравагантност, че Кайку тайничко й завиждаше. Косата й изглеждаше като шедьовър на фризьорското изкуство — тъмночервените й кичури бяха украсени с най-различни шноли и фиби и представляваха фантастично съчетание от тежки плитки, разкошни букли и палави къдрици. Дрехите й бяха направо ексцентрични в сравнение с тези на Кайку и въпреки че Фаека бе посмекчила малко яркостта на тоновете, за да не привлича излишно внимание в града, пак бе успяла да прекрачи тънката граница между елегантността и кича, която характеризираше стила на Речния район.

— Къде е Номору? — попита отнесено Кайку.

Събеседничката й изсумтя пренебрежително, с което показа колко я интересуваше местонахождението на разузнавачката. Както и се очакваше, Номору не бе успяла да се сближи с Кайку по време на дългото им пътуване от Южните префектури. Дори Фаека, която бе толкова толерантен човек, бе започнала да се дразни от грубите маниери на съгледвачката.

— Бъди внимателна — рече Кайку след малко. — Чаросплетниците вероятно са нащрек. Не отслабвай защитата си, докато не излезем от града. — Тя погледна към тъмния облак, надвиснал над престолния град, и усети как стомахът й се свива на топка. — И не използвай своята кана, освен в случаите, когато трябва да се скриеш присъствието си от вещерите. Тя ще ги насочи директно към нас.

— Звучиш ми притеснена, Кайку — усмихна се Сестрата. — Няма нужда ми напомняш какво да правя — добре зная как трябва да се държим.

Спътничката й я изгледа извинително. Дарбата на Фаека да вижда вътре в хората отстъпваше само на тази на Лусия; тя имаше необикновени емпатични^[1] способности.

— Естествено, че съм притеснена — изтъкна тъмнокосата жена. — Що за глупачка трябваше да съм, ако не се чувствах така?

— Такава глупачка, която се нагърби доброволно с тази мисия — подметна Фаека, но Кайку не се засмя. Настроението й бе смазано от злокобния облик на непознатия град, който се приближаваше неумолимо към тях.

Огромната молитвена арка, издигаща се над портата, под която Керин се втичаше в Аксками, бе изстъргана жестоко и всички благословии бяха заличени. Пуфтящият, бълващ дим шлеп се носеше неотклонно към нея и Кайку се запита какво ли щяха да открият отвъд гладката й паст… Какво ли ги чакаше в търбуха на града?

Ако можеше да избира, кракът й изобщо нямаше да стъпи на шлепа. Пътищата обаче бяха строго охранявани от Чаросплетниците и беше по-лесно да се промъкнат незабелязано в Аксками от пристанището, което винаги гъмжеше от народ. Ето защо бяха принудени да оставят конете си в едно малко градче на южния бряг на Керин и да се качат на корабчето. Младата жена презираше всяка секунда, която бе прекарала на това корито с механични гребни колела. Това изобретение беше дело на вещерите, които го бяха създали, без да се замислят за евентуалните последствия. Тя гледаше мазния дим, бълван от двата комина на шлепа, с унили и безрадостни очи.

„И въпреки всичко Чаросплетниците не са истинският ни враг“, напомни си Сестрата. „Те са само слуги на по-голям господар.“

— Кайку — прошепна внезапно Фаека, а в тона й се долавяше предупреждение. — Чаросплетници!

Тъмнокосата жена вече ги бе усетила — хищните им съзнания се стрелкаха като акули, плъзгащи се под повърхността на света. Търсеха Сестри — ослушваха се за най-малкото смущение в тъканта на Чаросплетието, което би издало присъствието на най-страшните им врагове. Шансът Кайку и Фаека да бъдат забелязани беше нищожен, ала човек никога не трябва да разчита единствено на шанса. През последните години способностите на Чаросплетниците бяха станали непредсказуеми. Всеки вещерски камък, който пробуждаха, увеличаваше силите им, и те бяха изненадвали Аления орден повече от веднъж. Демоните фейа-кори бяха най-скорошният пример за това.

Фаека и Кайку се втъкаха в Чаросплетието, сливайки се със златистите нишки, докато станаха неподвижни за възприятията на вещерите като дъските на палубата под нозете им. Те постигнаха това с цената на лека концентрация и минимални усилия, които дори не обагриха в червено ирисите им, което по принцип съпътстваше всяка проява на тяхната кана. Двете Сестри останаха в това състояние, докато вещерите преминаха над тях, без да ги забележат, и продължиха по-нататък.

Шлепът мина под гигантската арка и Кайку почувства смазваща тежест в гърдите си при вида на някогашната бляскава столица.

Аксками крееше. Многолюдните улици, пищните градини, украсените с разноцветни мозайки площади, бляскавите куполи на храмовете, внушителните галерии и пъстрите бани бяха заменени от сиви сгради, потънали в призрачен сумрак, който обаче не се дължеше на черния облак, надвиснал над столицата. Този полумрак сякаш струеше от самите постройки, от покритите с капаци прозорци и обезцветените стени; някакво усещане за изтощение, примирение и поражение. Двете Сестри го усещаха като непосилно, тегнещо бреме.

Храмовете ги нямаше. Кайку ги потърси с поглед и откри, че на местата, където навремето се извисяваха разкошните и величествени сгради, сега се виждаха странни коруби от метал — изгърбени чудовищни съоръжения, от които стърчаха тръби, зъбчати колела и комини, бълващи зловонни изпарения. Взорът й се плъзна нагоре по хълма към Императорската цитадела и младата жена забеляза, че каменната молитвена порта, която нявга се издигаше на входа на Императорския квартал, бе съборена. Дори малките олтари по вратите на крайречните постройки бяха изчезнали, както и камбанките. Без религиозните атрибути, украсявали фасадите им, къщите изглеждаха занемарени и изоставени.

Вдясно от тях архипелагът на Речния район изглеждаше като куха черупка, изпразнена от някогашната си пъстрота и оживление. Кайку чу как спътничката й въздъхна тежко при вида на онова, в което се бе превърнал родният й дом. Грандиозният храм на Панузу бе разрушен и оставен на произвола на съдбата. Публичните домове и пушалните за опиум пустееха, а малкото хора, които вървяха по тесните му улички или се возеха в лодките, бяха облечени в убити тонове и сякаш не смееха да вдигнат поглед. Впечатляващата архитектура на сградите не се беше променила, ала сега изглеждаше по-скоро глуповато, отколкото екстравагантно — досущ като старица, облечена като млада жена.

— Мисля да отида да се преоблека — промълви Фаека. — Дори тази дреха изглежда прекалено ярка за този мрачен град.

Кайку кимна. Това наистина бе мъдро решение, ала тя подозираше, че беше преди всичко извинение за спътничката й да се уедини и да се вземе в ръце след видяното. Изострената чувствителност на Сестрата бе нож с две остриета и потискащата атмосфера на Аксками със сигурност й бе повлияла много по-силно, отколкото на Кайку.

— Намери Номору — извика тъмнокосата жена подире й, докато Фаека се отдалечаваше с бързи стъпки.

Когато стигнаха до пристанището, мъглата вече беше толкова гъста, че човек усещаше тежест в дробовете си, а Кайку се почувства омърсена само от досега с нея. Улиците около складовете гъмжаха от народ — покрай кейовете чакаха множество шлепове и по-малки плавателни съдове, около които се суетяха хамали, проскърцваха натоварени каруци, теглени от манкстуи, а търговците се пазаряха и спореха. Въпреки цялото това оживление обаче не се чуваха нито смях, нито викове — дори към хамалите се обръщаха с тихи заповеди и те изпълняваха мълчаливо задълженията си, без да си разменят обичайните ругатни и подвиквания. Всички бяха привели глави, съсредоточени върху конкретните си задачи, сякаш животът бе препятствие, което трябваше да преодоляват всеки изминал ден. И, както изглеждаше, те просто се бяха примирили с това.

Когато слязоха на сушата, Номору се присъедини към тях. Трябваше да минат през някои формалности — да подпишат регистъра на пътниците (с измислени имена), да покажат документи за самоличност (фалшиви) и да бъдат претърсени за оръжие. Един офицер от Черната стража ги попита по каква работа бяха дошли в Аксками и им напомни наредбите и законите, с които трябваше да се съобразяват — събиранията на повече от пет души и показването на религиозни символи или изображения беше забранено, а след залез слънце имаше вечерен час. Фаека и Кайку слушаха внимателно, като същевременно бяха нащрек заради Чаросплетниците, които се разхождаха наоколо и оглеждаха кейовете. Номору изглеждаше отегчена.

Намериха връзката си в Бедняшкия квартал, както бе уговорено. Водеше ги разузнавачката — тя бе израснала сред безкрайните войни между бандите, които се водеха из мръсните, белязани от мизерията улички на тази част от Аксками. Дори тук промяната беше очевидна. Жителите на този район винаги бяха недоволни, бързо се разгневяваха и се бунтуваха срещу тежкото си положение, вместо да се примиряват с него. Сега обаче улиците бяха пусти, а вратите — здраво залостени. Малкото хора, които жените видяха, бяха станали кожа и кости и явно умираха от глад. Столицата също страдаше от недостиг на храна и, както винаги, най-бедните бяха първите жертви на бедствието.

Тази гледка накара Кайку да се замисли за Тсата и неговото мнение за обществото й — младата жена се зачуди какво ли би казал за сегашното състояние на Сарамир. Почти го бе забравила през годините, когато се отдаде на изучаване на тайните на Аления орден под вещото ръководство на Кайлин, ала идеите му не я бяха изоставили и тя често се опитваше да мисли за проблемите на родината си от неговата гледна точка, за да бъде малко по-обективна. Именно защото никой не поставяше под съмнение нещата в Империята, Сарамир бе изпаднал в такова положение — дълбоко вкоренената вяра, че обществото не може да функционира без вещерите, беше позволило на Чаросплетниците да изтръгнат Империята от ръцете на тези, които я бяха създали. Тсата й беше помогнал да прозре всичко това, но после се завърна в родната си Окхамба, за да предупреди народа си за случващото се в Сарамир. Докато вървяха през немотията и мизерията на Бедняшкия квартал, Кайку се запита дали ткиуратецът изобщо щеше да се върне.

Връзката им живееше на втория етаж на една порутена къща и трябваше да се изкачат по разнебитените стълби, укрепени със стъбла камакова тръстика, за да се доберат до вратата. Безпокойството на Кайку растеше, откакто слязоха на сушата, и тя непрекъснато се ослушваше. В момента призрачната тишина се нарушаваше от далечния тътен и тракане на една от подобните на гигантски бръмбари постройки на Чаросплетниците. Въздухът бе тежък за дишане и миришеше ужасно. Ако не знаеше, че тялото й инстинктивно неутрализира отровите, които инхалираше, Кайку щеше сериозно да се замисли за щетите върху здравето си. Всемогъщи богове, как изобщо хората живееха в тази клоака?

Номору разклати камбанката и вратата се отвори от един мъж с жълтеникаво, болнаво лице. Очите му се разшириха от изумление при вида на разузнавачката. След неловка пауза те размениха паролите си и той ги въведе вътре. Озоваха се в една гола стая с опърпани рогозки по земята. Плъзгащите се врати бяха полуотворени и зад тях се виждаше вехт бюфет, по чиито полици бяха наредени захабени глинени съдове. Прозорците на помещението бяха закрити от завески, които го правеха още по-сумрачно. Едър мъж с бръсната глава бе отместил едното перде и наблюдаваше улицата, ала щом жените влязоха вътре, пусна завеската и се обърна към тях. Беше грозноват — с дебели устни, сплескан нос и вечно намръщени вежди.

— Номору? — учуди се той. — По духовете, никога не съм очаквал, че ще те видя отново! Изобщо не си се променила.

Съгледвачката вдигна рамене, без да каже нищо.

Той погледна към Сестрите.

— А вие трябва да сте Кайку и Фаека. Кой кой е?

Въпреки неофициалния му тон, двете жени се представиха според изискванията на етикета.

— Добре — каза мъжът. — Сигурно вече сте се досетили кой съм. Джуто ен Гарика. А този на вратата е Лон. Има и други, но не се събираме тук. На първо време ще работите с мен и Лон.

Кайку го наблюдаваше внимателно. Произношението и маниерите му просто крещяха, че е израснал в Бедняшкия квартал. Като повечето хора тук, той нямаше фамилно име и бе сложил на негово място място названието на бандата си, а предлогът „ен“ означаваше буквално „част от“ на Нисшия сарамирски. Физическият му облик бе меко казано заплашителен. Обикновено това не би стреснало Кайку — все пак вече беше Сестра от Аления орден, — ала потресът от падението на Аксками и обстоятелството, че не можеше да използва силата си зад стените му, я караше да се чувства изнервена.

Джуто седна с кръстосани крака на една от рогозките, без да покани гостенките си, ала Номору последва примера му и двете Сестри направиха същото. Лон се отдръпна незабелязано, оставяйки ги сами. Неподдържаната и необзаведена стая обиждаше изтънченото естетическо чувство на Кайку, но младата жена си напомни да не се държи превзето. Ако това беше най-големият й проблем по време на престоя й в столицата, щеше да се смята за благословена от Шинту.

— Викам да се хващаме за работа — рече Джуто и погледна към Сестрите. — Само да уточним едно нещо — всички знаем какви сте и сме наясно с вашите особени… възможности. — На Кайку й бе приятно да чуе, че познатата нотка на отвращение, с която се сблъскваше почти всеки път, когато ставаше дума за Различните й способности, отсъстваше от гласа на здравеняка. — Ще бъде най-добре, ако никой не ги споменава на глас. Заговорите и плановете минават и заминават, но ако някой чуе за това, веднага ще ви изпее на Черната стража. — Той видя, че Фаека поглежда към вратата и допълни: — Лон знае. Можете да разчитате на него. Нито думичка обаче на останалите!

— Вие двамата познавате ли се? — попита Фаека, обръщайки се към Джуто и Номору. От мига, в който мъжът бе заговорил, Кайку си задаваше същия въпрос.

Бръснатият мъж се ухили широко, при което показа големите си кафяви зъби.

— Ние никога не забравяме своите.

— Да не сте били от една и съща банда? — полюбопитства Фаека, ала Номору само я изгледа навъсено.

— Преди доста време — отвърна Джуто. — Бяхме я отписали — той погледна към разузнавачката. — Тръгнах да те търся и проследих дирите ти до човека, който те беше татуирал за последно. Той ми каза, че си…

— Джуто! — прекъсна го внезапно жената. — Това не е тяхна работа!

Очите на мъжа проблеснаха за миг, след което на лицето му се появи изражение на опасно спокойствие.

— От доста време вече не си Номору ен Гарика — процеди той с непогрешима заплаха в гласа си. — Внимавай как говориш с мен.

Тя само го изгледа безмълвно — мършаво създание със стърчаща във всички посоки заплетена коса, което се взираше предизвикателно в два пъти по-едрия от нея мъж. В никой от двамата обаче не се четеше страх.

— Какво е положението в града? — попита Кайку, за да разсее напрежението. Въпросът й имаше по-голям ефект от очаквания, защото Джуто избухна в смях и поклати глава.

— Да не сте били със завързани очи по пътя за насам? — попита той. — Хората са смазани. Лорд Протекторът държи столицата под желязната си пета и ще ни мачка, докато не ни направи на прах и кости. Аксками е градът с най-много запаси от храна в цял северозападен Сарамир и въпреки това стотици хора умират от глад всеки ден. Единственото хубаво нещо е, че поне вече няма благородници, които да изплюскват всичките провизии, както беше през доброто старо време на Империята. — Сарказмът му беше очевиден и язвителен. — Работниците получават храната. Както и черностражниците и проклетата армия от Различни зверове на Чаросплетниците — това се разбира от само себе си. Бедняшкият квартал обаче страда както винаги, защото някои от нас по-скоро биха умрели, отколкото да превиват гръб в тези прокълнати от боговете конструкции, които построиха на мястото на храмовете ни.

— Какво правят там? — попита Фаека. Сестрите още не бяха успели да разберат каква бе функцията на металните съоръжения на Чаросплетниците в градовете.

— Нямам никаква представа — поклати глава мъжът. — Всеки работник знае само своята задача, а досега никой не може да каже до какво водят задачите на всички. Едва ли произвеждат нещо. Просто поредната проклета вещерска мистерия.

Здравенякът се изправи и отново се доближи до прозореца, надзъртайки към улицата. Когато се върна, вече подбираше по-внимателно думите си.

— Ами тази мъгла? — продължи той. — Старите хора кашлят кръв и умират, майките помятат, болните не оздравяват, а всяко порязано място се инфектира. Що за хора биха завзели града, само за да го отровят впоследствие? Що за абсурд е това?

Въпросът му не бе отправен към никоя от тях, ето защо те останаха безмълвни. Джуто се огледа и се облегна с гръб към стената, кръстосвайки ръце на гърдите си.

— Те поставиха боговете извън закона — промълви той. — Всичките. Изкореняват и най-малката възможност за бунт, като ни забраняват да се събираме повече от петима на едно място. Според мнозина именно поради тази причина сринаха храмовете. Но, всемогъщи богове, в това няма никакъв смисъл! Оставиш ли на хората утехата на вярата, те ще бъдат кротки и покорни, ала ограбиш ли надеждите им, веднага ще се разбунтуват. — Мъжът се почеса зад ухото и изсумтя. — Някои казват, че вещерите искат да се примирим с факта, че сме обречени. Аз обаче не вярвам в това. Мисля, че те просто мразят боговете. Или ги мразят, или се страхуват от тях.

— Мислиш ли, че Аксками би могъл да се надигне срещу потисниците? — попита Кайку.

Джуто въздъхна горчиво.

— Можеш да стовариш огромна армия пред стените на града и никой няма да се осмели да отвори портите. Не става въпрос само за смелост, макар че и смелостта сега е кът. Хората са слаби и болнави. Черностражниците са сити и силни, а отгоре на всичко непрекъснато увеличават броя си, защото всеки месец все повече и повече хора се присъединяват към тях. Те виждат как умират семействата им и принципите им се изпаряват като утринна роса. Да не забравим шпионите и доносниците, които гледат да свършат колкото се може повече работа, за да си напълнят тумбаците. Вещерите научават всичко, било чрез проклетите сили, които притежават, било посредством предателите и продажниците. В мига, в който се появят слухове за нов водач, плъзва и мълвата, че вече е мъртъв или изчезнал. И за да бъде картинката пълна, да не пропуснем и Различните изчадия. Чаросплетниците само трябва да щракнат с пръсти и тия противни твари вече сноват по улиците.

— Ами Лусия? — намеси се Номору. — Тогава може да се надигнат. Ако Лусия дойде.

— Лусия? — присви очи здравенякът. — Не отричам, че хората биха приели всеки на мястото на Чаросплетниците, бил той Различен или не, но лошото на легендарните избавители е, че никой вече не вярва в тях. Аз самият няма да повярвам, че тя наистина съществува, докато не я видя със собствените си очи, и дори тогава тя трябва да е със златни доспехи, а боговете да й пеят хвалебствени химни от небесата… Едва тогава ще се убедя, че наистина си заслужава да се обърна срещу вещерите. — Той изгледа внимателно слушателките си. — Мислите ли, че изобщо можете да се доберете до Аксками с армия? Дълбоко се съмнявам в това. Чаросплетниците ще ви разгромят още преди да сте стигнали на север от Разлома.

Кайку понесе стоически разочарованието. Очакваше подобен отговор. Човек не се нуждаеше от способностите на Фаека, за да разбере, че надеждата на Юги, че жителите на Аксками ще се вдигнат на бунт, е само празна заблуда. Тя самата бе прозряла това още щом влязоха в града. Едва ли и самият водач на Либера Драмач е разчитал много на тази възможност.

— Стига съм ви занимавал с нашите проблеми — каза Джуто и се наведе към тях, а устните му се разтеглиха в толкова широка усмивка, че приличаше повече на озъбване. — Как вървят нещата при вас? Какво стана с битката на юг?

— Там е въпросът — отвърна Кайку, намествайки един непослушен кичур зад ухото си. — Тръгнахме преди две седмици и дотогава нямаше никаква промяна. Чаросплетниците превзеха Джурака, но засега не са предприели каквито и да било действия, за да прекосят реката, а и фейа-корите сякаш се изгубиха вдън земя.

— А, да — замисли се Джуто. — Фейа-корите.

— Идват от Аксками — каза Фаека. — Знаеш ли откъде?

— Имам известни подозрения — рече мъжът, — но чаках да дойдете, за да проверим всички заедно.

— Кога ще можем да направим това?

— Още тази нощ — рече здравенякът. — След вечерния час.

Кайку се замисли за момент, след което смръщи вежди.

— Какво точно правят черностражниците, за да принудят хората да спазват вечерния час?

Джуто се усмихна зловещо.

— Пускат Различните.