Метаданни
Данни
- Серия
- Преплетеният път (3)
- Оригинално заглавие
- Ascendancy Veil, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Адриан Лазаровски, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Това е преводът на романа преди редактирането и издаването му на български от ИК „Ера“.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от atman)
Двадесет и шеста глава
Окото на Нуку потъваше на запад, възпламенявайки пухкавия памук на облаците. Повърхността на реката Ко блещукаше в алено и сребристо. Денят бе необичайно горещ за сезона, ала жителите на Сарамир се радваха, защото зимата беше към своя край и това бе първият признак на настъпващата пролет. Със снижаването на окото на Нуку температурата падна; слънцето сякаш искаше да се скрие колкото се може по-бързо, изплашено от смута, който лунните сестри щяха да предизвикат, когато завземат небосвода. Тази нощ техните орбити щяха да се пресекат и нощта щеше да бъде раздрана от писъците им. Задаваше се лунна буря и по всичко личеше, че ще е особено свирепа и продължителна.
Подходящ апокалиптичен фон на предстоящата битка, помисли си Юги. Хванал здраво поводите на коня си, той стоеше на едно хълмче южно от реката и гледаше на север. Чакаше появата на Различните хищници.
Земите на север и юг от Ко представляваха редуващи се долини и възвишения, които се простираха между гората Ксу и езерото Азлея. Някъде по средата между тях се намираше мостът Сакурика — масивна арка от дърво и камък, боядисана в белезникаво червено, която свързваше двата бряга на реката. За разлика от другите подобни съоръжения в Сарамир, конструкцията му беше семпла. Мостът бе построен преди доста време поради нуждите на тогавашна военна кампания, за да осигури успешното дислоциране на военни части западно от езерото Азлея, но след това се използваше рядко. Районът между Ксу, Азлея и разлома Ксарана се считаше за доста опасен и търговските кервани гледаха да го отбягват. Въпреки това мостът бе запазен и се поддържаше в добро състояние, защото бе единственото място, където можеше да се пресече реката източно от гората, а ширината му позволяваше по него да вървят един до друг двадесет мъже.
Точно тук силите на Империята се надяваха да спрат настъплението на чаросплетниците.
Юги се чувстваше зле. Искаше му се да си дръпне малко от любимия си амаксов корен, за да успокои страха си, ала вместо това наблюдаваше морето от доспехи, пушки и мечове. Бяха разположили артилерийски батареи от двете страни на моста и до мортирите и топовете стърчаха старовремски балисти и требушети[1] — за предстоящата схватка щяха да имат нужда от всяко оръдие, което можеха да намерят. Самата армия се състоеше както от войници на останалите благороднически фамилии, така и от бойци на Либера Драмач. Духаше съвсем слаб ветрец и знамената висяха отпуснато на пиките.
Мостът бе преграден от барикада, от която стърчаха остри шипове. Войниците бяха заели позиция зад нея и чакаха. Под краката им, добре скрити в ъглите на арката, имаше достатъчно експлозиви да направят моста на трески.
— Богове, как мразя да чакам! — измърмори Юги на хората около себе си; неколцина пълководци, чернокоса Сестра, която приличаше на двойник на Кайлин с грима си, баракс Зан, Номору, Мишани и Лусия. Конете пръхтяха и пристъпваха нервно напред-назад, кожените доспехи проскърцваха, а някой сподави кашлицата си.
— Сигурни ли сме, че изобщо ще дойдат по този път? — попита дъщерята на Мураки. Самият факт, че зададе този въпрос, показваше колко напрегната се чувстваше, защото докладите на разузнавачите й бяха добре известни.
— Идват — рече Сестрата. Ирисите й бяха червени.
Юги погледна към Лусия. Лицето на престолонаследничката беше невъзмутимо. Врагът се движеше по план. Имаше и по-добри места, където да посрещнат Различните — места по-далеч на юг, където имаше доста по-добри условия за засади, — но не можеха да встъпят в бой без Лусия, а тя бе настояла да се сблъскат със заплахата точно тук. Учените бяха обещали, че тази нощ ще има лунна буря, а разузнавачите им бяха преценили, че точно по това време Различните зверове щяха да достигнат реката. Тази нощ, на това място, Лусия щеше да призове духовете, за да защитят земята им.
Можеха само да се надяват, че престолонаследничката добре знае какво прави, защото без помощта, която им бе обещала, нямаше да издържат дълго. Десетки хиляди животи се крепяха на думата на едно момиче, което съвсем скоро бе навършило пълнолетие. Юги си каза, че бе напълно разбираемо защо се чувстваха притеснени.
За кой ли път Мишани се запита какво изобщо правеше тук. За човек с рационален и прагматичен характер като нея напоследък се държеше доста безразсъдно. Първо посещението й при Мураки, а сега и това.
„Но ако не беше безразсъдството ми, нямаше да имаме дори този шанс“, помисли си тя. „О, майко.“
Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Не, нямаше да заплаче отново. Мислите за последната им среща продължаваха да възпламеняват тъгата й, но тя бе доволна, задето се бе помирила с Мураки. Дори и да загинеше днес, щеше да умре със съзнанието за изпълнен дълг.
Ако знаеше, че майка й и баща й вече бяха мъртви от седмици, скръбта й щеше да бъде много по-силна, но чаросплетниците пазеха случилото се в тайна.
В крайна сметка, каза си Мишани, всичко се свеждаше до Лусия. Двете с Кайку се грижеха за нея по време на детството й в Лоното и й бяха като по-големи сестри. Въпреки че времето и обстоятелствата ги бяха раздалечили, между тях все още съществуваше тази връзка. Кайку обаче трябваше да отиде другаде, а Мишани не можеше да остави Лусия да се изправи сама срещу това. Тя знаеше колко податлива на манипулация бе престолонаследничката, а тук нямаше никой, който да милее наистина за нея, с изключение на баща й — баракс Зан. Той обаче щеше да встъпи в сражението и девойката щеше да остане сама. Мишани не бе в състояние да помогне по отношение на битката, ала поне можеше да остане до Лусия. Имаше чувството, че ще е много подло и безчестно да я изостави точно в този момент.
Навремето за малко да убие младата престолонаследничка, когато й занесе като дар заразена с костна треска нощница. В крайна сметка промени решението си, но все още се чувстваше виновна заради намерението си. Поради тази причина дължеше на Лусия поне това. А ако девойката загинеше, и бездруго нямаше да има за какво да живее. Също като в случая с посещението при майка си, това бе нещо, което Мишани трябваше да стори, независимо от рисковете. Моралната необходимост нямаше да бъде изместена от разума или логиката.
„Колкото повече остаряваш, толкова по-импулсивна ставаш, Мишани“, каза си шеговито тя.
В този миг някъде вляво от тях проехтя силен вик, последван от втори и трети. Съгледвачите бяха забелязали нещо на хоризонта със своите далекогледи. Минаха няколко секунди, по време на които Мишани усети как кръвта й се смразява, преди Сестрата да проговори.
— Врагът ни пристигна — оповести тя.
Зан се спогледа с Юги и пълководците и те кимнаха с мрачно разбиране. Бащата на Лусия бе избран за главнокомандващ на тази армия от съвета на аристократичните семейства. Пълководците възседнаха конете си и препуснаха към позициите си. Юги отмести взор към Лусия, която не реагира по никакъв начин на погледа му, след което яхна коня си, а Номору се метна зад него. Зан сложи ръка на рамото на дъщеря си и тя вдигна очи към него.
— Тази нощ ще извършим славно дело — промълви той. — Бъди силна. Ще се върна при теб; обещавам.
Тя кимна. Лицето й сякаш се бе вкаменило.
— Пази я — заръча благородникът на Мишани, след което също възседна жребеца си. Той изравни коня си с този на Юги и двамата стиснаха ръцете си. Номору обърна обезобразеното си лице към Мишани и Лусия и ги изгледа с непроницаемия си взор. Сетне Зан и Юги препуснаха надолу по хълма и се насочиха към моста.
Лусия и Мишани останаха на билото заедно със Сестрата и неколцина стражи. Можеха само да наблюдават и да чакат.
* * *
Нощта вече спускаше мантията си над земята, когато Различните се появиха като всепомитаща вълна от нокти и зъби. Пълчищата им почерниха долините с шеметна бързина, но въпреки стремителния си ход те сякаш бяха неуморими. Силите на Империята за пореден път бяха изненадани от бързината, с която се движеха армиите на чаросплетниците.
Този път в небето нямаше гнусоврани. Също като гарваните на Лусия, те бяха абсолютно безполезни през нощта, защото не виждаха добре в тъмнината. Ето защо вещерите нямаха никаква представа за армията, която ги очакваше на южния бряг на реката Ко, докато не забелязаха разположените по хълмовете артилерийски батареи.
Самите главнокомандващи на вещерите бяха добре защитени сред ядрото на многочислените си пълчища, докато Възлите яздеха Различни манкстуи и бяха разпръснати из армията. Покрай всеки от тях имаше и чаросплетници, които проникваха с лекота в съзнанията на Възлите и получаваха достъп до цялата информация, която им беше нужна. Вещерите, от своя страна, съгласуваха помежду си информацията и даваха заповеди на Възлите, без да подозират, че и те самите бяха марионетки, подчинени на волята на вещерските камъни и лунния бог Арикарат.
Реакцията на чаросплетниците при вида на силите на Империята бе светкавична — обменът на информация из цялата Различна армия отне по-малко от минута. Благородническите фамилии не очакваха подобно нещо. Те мислеха, че вещерите ще забавят ход, за да преценят по-добре ситуацията и да решат каква тактика да предприемат, но не знаеха, че Авун е мъртъв и Какре ръководеше кампанията. А Върховният чаросплетник имаше различна представа за водене на бойни действия от Лорд Протектора.
Вещерът изпрати заповедите си и хищниците се втурнаха в атака.
Многочислените пълчища нададоха кански рев, когато техните кукловоди пробудиха неистовата им ярост. Страховитата звукова вълна се понесе напред и обля воините на Империята, които бяха застинали в мрачно очакване на позициите си покрай брега на реката, на моста и по близките възвишения. За нищо на света нямаше да се опозорят, като покажат страх, ала ужасът пропълзяваше в сърцата им при вида на хълмовете от другата страна на Ко, които се покриваха от несметните вражески орди. Войниците си мислеха за семействата си, за миговете на радост и наслада, за нещата, които бяха оставили недовършени. Някои изпитваха разкаяние за грешките си и се надяваха, че боговете ще ги сметнат за достойни, когато пристъпят в Златните владения, докато други не съжаляваха за нищо и очакваха края, изпълнени с хладна решителност. Трети се чувстваха горди, задето щяха да бъдат част от това, а четвърти се проклинаха, вбесени от мисълта, че навярно щяха да изгубят живота си в предстоящата касапница, и съжаляваха, че не бяха избягали. Можеха да живеят още ден, месец или година, а честта да върви по дяволите!
Ала никой от тях не наруши редиците, никой не пророни сълза и никой не даде външен израз на слабостта си. Въпреки че някои се потяха и трепереха и въпреки че други се бореха да задържат съдържанието на стомасите си вътре в тях, защитниците на Империята не помръднаха от местата си, докато Различните зверове прииждаха яростно към тях, а всяка секунда ги приближаваше все по-близо и по-близо.
И по-близо.
Внезапно въздухът бе раздран от писъка на фойерверк, който полетя високо в сумрачното небе, пръскайки бяло сияние; това бе сигналът, който чакаха батареите, за да открият огън.
Първият залп помете предните редици от авангарда на прииждащите Различни. Във въздуха се разхвърчаха осакатени тела, а осколките откъсваха с лекота крайниците и се забиваха дълбоко в гъстата козина и твърдите люспи. Оцелелите от взривната вълна бяха прегазени от следващите редици, които продължиха невъзмутимо бесния си галоп. Вторият залп удари на по-близко разстояние. Снарядите се взривяваха и пръскаха горящата си смес, мортирите осакатяваха и ослепяваха, а масивните катапулти запращаха огромни торби с експлозиви по враговете. Пълчищата на Различните зверове представляваха мишена, която бе невъзможна за пропускане, и всяка бомба унищожаваше поне по десетина от тях. Артилерийските батареи погубиха стотици, но това беше капка в океана. Вълните продължаваха да прииждат.
Бойците на Империята стреляха непрестанно и вече дори не си даваха труд да се прицелват в първите редици; вместо това запращаха смъртоносните си снаряди, гюлета и експлозиви в живото море от зверове, защото бяха сигурни, че всеки изстрел поразяваше Различна плът. Земята почервеня и се покри с килим от окървавени крайници, но пълчищата изглеждаха все така несметни. И съвсем скоро щяха да връхлетят върху хората.
Различните изчадия вече се носеха по широкия мост, а част от тях се хвърлиха във водата и заплуваха към отсрещния бряг. Оборудваната с шипове барикада отне живота на първите двадесет хищника, преди да бъде срината; настъпващите чудовища се хвърляха едно подир друго върху нея, докато накрая тя се срути под тежестта им. Събратята им прегазиха труповете им и продължиха напред.
Бойците на Империята, които бяха заели позиция на моста Сакурика, обсипаха свирепите хищници с яростен дъжд от куршуми, но те покосиха само първата вълна прииждащи Различни. Бе дошъл редът на хладните оръжия. Войниците захвърлиха пушките и извадиха мечовете си, за да посрещнат смело кръвожадните изчадия.
Клането бе зверско. Огромните, рунтави гауреги се врязаха сред защитниците, изблъсквайки част от тях във водата, докато откъсваха глави и трошаха черепи с масивните си предни крайници. Скренделите пълзяха по парапетите, за да атакуват неприятеля по фланговете, и хапеха, удушаваха и ослепяваха наред. Острилиите изпълваха въздуха с нежното си писукане, а закривените им нокти раздираха плътта на бранителите на кървави парцали. Имаше и други създания — кошмарни същества с люспести израстъци и страховити челюсти, чийто зловещ и причудлив облик ги поставяше извън всякакви опити за класификация.
Защитниците разрязваха, кълцаха и дробяха Различната плът, но изчадията имаха несравнимо преимущество в близкия бой. Естествената броня на острилиите отблъскваше мечовете, дебелата кожа и гъстата козина на гаурегите затрудняваше нанасянето на дълбоки рани, а дори и тогава ударите трябваше да бъдат смъртоносни, защото само спирането на някой от жизненоважните органи бе в състояние да ги повали. Скренделите бяха твърде бързи, което ги правеше трудни мишени, а и войниците бяха разположени прекалено нагъсто; това не им позволяваше да се развихрят, защото щяха да наранят другарите си. Макар и бавно, Различните зверове настъпваха неотклонно напред, докато защитниците гинеха под неумолимия им напор. Мостът стана хлъзгав от кръвта, труповете и разпилените вътрешности на преданите на Империята воини.
А в разпенените води на реката под тях изчадията вече наближаваха другия бряг.
* * *
— Време е, Лусия — измърмори Мишани.
Престолонаследничката не й обърна внимание. Не по-зле от нея виждаше какво се случва на моста Сакурика. От билото на хълма битката изглеждаше някак си далечна и незначителна, за да бъде истинска. Окото на Нуку се бе скрило зад линията на хоризонта, оставяйки само ефирно синьо сияние в небосвода, през което се виждаха звездите. Трите луни — и трите подути до пръсване — се издигаха в притъмняващото небе и пълзяха бавно една към друга. Имаше нещо зловещо в неотклонното им движение — някаква плашеща целеустременост.
Четиримата стражи стояха около тях и се опитваха да не гледат към Лусия или Сестрата, застанала до нея. Мишани изчака известно време, надявайки се, че Лусия все пак ще й отговори, след което отново се обърна към девойката.
— Лусия, време е — повтори дъщерята на Авун и Мураки.
Престолонаследничката надигна бавно глава и посрещна погледа й с дълбока печал в очите си. За миг в съзнанието на Мишани проблесна ужасна мисъл — че Лусия ще признае, че всичко е било само измама и че никакви духове няма да им се притекат на помощ. Но това, което престолонаследничката каза, беше още по-тревожно.
— Каквото и да се случи отсега нататък, Мишани, недей да мислиш лошо за мен — промълви девойката. — Направих избор, който никой никога не бива да прави.
Чернокосата жена не отговори. Усещаше, че няма кой знае какъв смисъл от това. На всичкото отгоре нямаха и време да го обсъждат, защото Различните твари почти бяха прекосили реката. Войниците на южния бряг стреляха по плуващите хищници, но те бяха прекалено много, за да бъдат спрени с куршуми.
Лусия наведе глава и затвори очи.
Мишани веднага усети промяната, която настъпи в атмосферата. Първо си помисли, че това е началото на лунната буря, но луните още не бяха застанали една до друга, а и усещането не бе съвсем същото. Въздухът сякаш се обтегна, обърквайки сетивата, като създаде впечатлението, че очите и носът са откъснати от съзнанието, а вятърът започна постепенно да се усилва, докато не се превърна в истински вихър. Русите къдрици на Лусия заплющяха под напора му; същото сториха и черните кичури на Мишани, освобождавайки се от обсипаните с перли фиби, които ги придържаха. Внезапно й се стори, че съзира с ъгълчето на окото си някакви източени, тъмни силуети, които се стрелнаха между стражите, които ги заобикаляха, ала щом примигна, вече бяха изчезнали.
Повърхността на реката се бе накъдрила от мехурчета и вълни, които се гонеха една друга, тласкани от вятъра, но Различните хищници сякаш изобщо не ги забелязваха и продължаваха да плуват към южния бряг на Ко.
Изведнъж водите на реката заклокочиха. Хищните твари започнаха да лаят и вият, докато събратята им биваха засмуквани от дълбините, а бялата пяна на повърхността стана аленочервена. Някакви призрачни същества със змиевидни силуети се стрелкаха между Различните изчадия, увиваха удължените си тела около тях и ги завличаха на речното дъно. Зверовете на чаросплетниците се съпротивляваха ожесточено, но това не доведе до никакъв резултат. Речните духове не пропуснаха нито един от натрапниците и никой не успя да стигне до отсрещния бряг.
Някои от Различните, чийто страх от духовете надделяваше дори над заповедите на Възлите, се опитаха в последния момент да спрат и изобщо да не влязат в реката, но напорът на събратята им зад тях ги изблъска във водите на Ко, където попаднаха в гибелните обятия на призрачните създания. Стотици загинаха по този начин или се удавиха в реката, докато Възлите не възстановиха контрола над ордите и не преустановиха атаката. Вещерите бяха разбрали, че единственият начин да преминат на южния бряг беше чрез моста Сакурика, а оттам можеше да минават само ограничен брой хищници. Това щеше да забави настъплението им и да позволи на противниковата артилерия да покоси още повече Различни зверове; пълчищата на чаросплетниците обаче бяха толкова многобройни, че поне засега те не се тревожеха за числените загуби.
Щом видяха, че настъплението на врага е забавено, бойците на Империята нададоха възторжени викове, към които се присъединиха и стражите, стоящи на билото на хълма заедно с Лусия и Мишани. Те се взираха в престолонаследничката със смесица от страх, възхищение и благоговение, и въпреки че девойката не ги виждаше през затворените си очи, чернокосата жена бе сигурна, че усеща емоциите им.
— Съжалявам — прошепна Лусия тъй тихо, че само Мишани я чу, и младата жена усети как по гърба й пробягват ледени тръпки.
В следващия момент въздухът сякаш потрепери от незримия конфликт между Сестрите и чаросплетниците. Яростта на битката беше неописуема. Противниците не само се опитваха да се погубят един друг, но и правеха всичко възможно да въздействат и на бойното поле. Вещерите бяха протегнали пипалата си към Лусия, опитвайки се да разберат къде се намира, но уникалните й способности я бяха направили невидима за тях. Чаросплетниците правеха всичко възможно, за да внушат на пълководците да вземат безразсъдни решения, да накарат войниците да се обърнат срещу братята си по оръжие и да убедят артилеристите да насочат огъня на батареите си към поддръжниците на Империята. Последните тревожеха най-много вещерите, защото не спираха да покосяват Различните зверове, а и армията на Какре не разполагаше с далекобойни оръжия, за да отвърнат на удара. Сестрите обаче даваха всичко от себе си, за да осуетят подмолните им опити, и засега успяваха.
Чаросплетниците не се отчайваха — имаше толкова много възможности. Все някъде щяха да пробият — рано или късно…
* * *
Юги, Номору и баракс Зан наблюдаваха битката на моста, възседнали конете си. Намираха се недалеч от речния бряг, сред бойните редици на Империята, но на разстояние от самата схватка. Неколцина войници и една Сестра се бяха скупчили около сапьор, който бе приклекнал с фенера си до края на фитила, скрит в дълга тръба, заровена в земята. Другият край на фитила бе свързан с един от пакетите със скрити експлозиви в арката на моста. Взривяването им щеше да задейства останалите и така цялата конструкция щеше да бъде вдигната във въздуха. А в случай че нещо се объркаше, наблизо имаше и втори сапьор с резервна фитил.
Мостът Сакурика гъмжеше от Различни твари, ала въпреки че настъпваха неумолимо, бранителите ги караха да плащат скъпо за всеки завзет сантиметър. Всеки от противниците бе нанесъл ужасни рани на другия и мечовете, ноктите и зъбите не спираха кървавото си шествие из жива плът. Касапницата бе тъй ожесточена, че беше трудно да се определи коя от враждуващите страни бе по-жестока.
— Кажете им да се изтеглят — рече Зан на Сестрата. — Ще взривим моста.
Жената от Аления орден предаде заповедта на своята посестрима, която се намираше в близост до фронтовата линия, и тя уведоми генерала до нея за решението на главнокомандващия. Незабавно бе даден сигнал за отстъпление и войниците на моста започнаха да отстъпват, при което той се изпълни с още повече Различни.
— Пали — нареди Зан на сапьора, който доближи пламъчето на фенера до фитила. Той се запали с приглушено изсъскване и огънчето се изгуби във вътрешността на тръбата. За по-голяма сигурност вторият фитил също бе възпламенен.
Бранителите вече бяха отстъпили до южния край на моста, където бяха подкрепени от бойци с пушки, които поваляха високите гауреги с точни изстрели в главата. Фитилите догаряха в мрака на тръбите — две малки искрици, които се бяха запътили по различни маршрути към една и съща цел. Успееха ли да унищожат моста, реката ставаше непроходима и единственото, с което чаросплетниците можеха да ги застрашат, бяха фейа-корите, от които все още нямаше и следа.
Искрата на втория фитил настигна пламъчето на първия и двете огънчета достигнаха експлозивите по едно и също време.
И внезапно угаснаха — на сантиметри преди края.
Юги нямаше как да види, че фитилите бяха изгаснали, но не му трябваше много време, за да разбере, че нещо не беше наред. Той видя как редиците на бранителите вече се огъваха под напора на Различните зверове и си даде сметка, че съвсем скоро свирепите пълчища щяха да нахлуят на южния бряг.
— Какво става? — извика той. — Къде е проклетата експлозия?
— Чаросплетниците — рече Сестрата, а аленият й взор бе разфокусиран. — Всемогъщи богове. Успели са да се доберат незабелязано до фитилите. По някакъв начин са се промъкнали покрай нас. Използвали са трик… трик, какъвто не предполагахме, че владеят.
Предводителят на Либера Драмач погледна ужасен към моста и видя как последните му защитници биват прегазени от Различните хищници. Те се разляха като разтопено масло по южния бряг на реката и започнаха да осакатяват, изкормват и убиват.