Крис Удинг
Воалът на господството (22)

Двадесет и втора глава

Портата на Императорската цитадела стоеше отворена през деня, за да не пречи на входящия и изходящия трафик, необходим за нормалното функциониране на такава гигантска постройка. Натоварени с храна каруци, снабдени със сериозна охрана заради гладуващите тълпи по улиците на града, влизаха пълни и излизаха празни. Други доставяха стъкленици с вино и подправки, каци с почистващи течности и рула с платове, както и упоени жители на Бедняшкия квартал — мъже, жени и деца — за забавление на чаросплетниците.

Освен черностражниците, на портата присъстваха и двама вещери. Мъжете от Черната стража проверяваха стоките и документите на влизащите, а чаросплетниците следяха за по-коварни опасности — скрити експлозиви и други подобни. Те стояха прегърбени от двете страни на пропусквателния пункт, подобни на раздърпани гаргойли, и не помръдваха, докато вършеха тайнствената си проверка.

Вътре в каляската си лечителят Юкида се размърда нервно, когато наближиха портата.

— Махнали са благословията на арката — изтъкна Мишани, загледана през прозорчето на файтона.

Юкида само изсумтя въпросително; изобщо не я слушаше, защото бе погълнат от собствените си страхове. Спътничката му извърна лице от прозореца и го погледна.

— Ако не се овладеете, господарю Юкида, ще ни издадете веднага — отбеляза строго тя.

Думите й го засегнаха и мъжът се опита да се успокои, което направи безпокойството му още по-очевидно в сравнение с преди. Искаше му се въобще да не беше взимал това проклето писмо. Не биваше да се съгласява — трябваше да й откаже и толкова! Какво щеше да му направи тя? Да го изправи пред Имперския съд? Ха! Вече нямаше никаква Империя и никакъв съд и тя самата щеше да бъде арестувана, ако се опиташе да огласи публично неподчинението му. Защо не се бе замислил за това по-рано, ами се бе подчинил сляпо на старите си представи за чест и лоялност? Ако бе постъпил така, неговата господарка Мураки нямаше да го накара да участва в този заговор и животът му нямаше да бъде изложен на риск.

Закъснялата ретроспективна преценка бе жестоко нещо. Тя продължи да го гложди дори когато стигнаха до портата и единият от черностражниците се приближи до вратата на каляската.

— Господарю Юкида — разпозна го той. Беше симпатичен млад мъж с черна лента и кожена броня в същия цвят — характерната униформа на Черната стража. — Коя е тази жена? — попита той и погледна към Мишани, която си седеше кротко в купето на файтона.

Лечителят хвърли бърз поглед над рамото на мъжа към мястото, където стоеше единият чаросплетник. Кораловата му Маска се взираше безизразно в тях.

— Моя помощничка — рече Юкида и му подаде навития на руло пергамент, запечатан с печата на семейство Коли. — Само временна, всъщност. Господарката Мураки е болна — нещо доста необичайно — и има нужда от специалните познания на тази жена.

Мишани посрещна съвсем спокойно изпитателния поглед на черностражника.

— Може ли? — попита той, сочейки печата. Юкида му кимна, мъжът го разчупи и започна да чете.

Дъщерята на Мураки чакаше търпеливо, без да дава външен израз на тревогата си, ала лечителят бе притеснен и за двама им. Можеше само да се надява, че стражът няма да сметне ситуацията за достатъчно подозрителна, че да предприеме някакви действия, като да извика чаросплетника например или да ги задържи, докато провери валидността на документа, който държеше в момента. Той бе написан и подпечатан от самата Мураки ту Коли и даваше на новата помощничка право на достъп в Цитаделата.

— Виждам, че господарката Мураки не е толкова болна, че да не може да пише — рече черностражникът. Той отмести поглед от Юкида към Мишани и между тримата се възцари напрегната тишина. — Това е добра новина — добави след малко мъжът и им се поклони леко. — Господарю Юкида. Господарке Соа. Можете да продължите напред.

Мишани забеляза, че Юкида бе прекалено възторжен в благодарностите си към черностражника, ала той вече не им обръщаше никакво внимание. Само махна на кочияша да продължи и закрачи към следващата кола.

Докато каляската трополеше из двора, младата жена си позволи да си отдъхне за миг. Едно препятствие по-малко. Сега трябваше да се подготви за вероятността да бъде разпозната и възможността да се натъкнат на някой чаросплетник, преди да стигнат до майка й. Ако Шинту им се усмихнеше, можеха да се отърват с разрешителното на майка й. Но в противен случай…

Тя погледна през прозореца. Дворът беше оживен както винаги — мъже и жени сновяха насам-натам; манкстуи мучаха и се душеха една друга; хората спореха и се пазаряха в подножието на двойната редица от обелиски, водещи до портата на Цитаделата. Тук поне не цареше онази унила, тревожна потиснатост, просмукала се в другите части на града, макар че в маниерите на хората се усещаше известна припряност, сякаш бързаха да свършат работата си и да се махнат час по-скоро от тук. Под сянката на надвисналия покров златистият, украсен с величествени скулптури полегат склон на южната стена изглеждаше угнетяващо. Каляската им премина по една рампа, след което спря на нещо като малко площадче, гъмжащо от слуги. Лечителят и спътничката му слязоха от файтона и минаха през един от охраняваните входове на Цитаделата, предназначен само за благородници и важни придворни. Стражът почти не ги погледна.

Юкида и Мишани изкачиха няколко стълбища и поеха по облицованите с лач коридори на Императорската цитадела. От двете им страни имаше множество помещения, които варираха от просторни, бляскаво декорирани зали до елегантни, разкошно обзаведени стаи. Лечителят пристъпваше отпред, а жената го следваше, както подобаваше на една помощничка. Колкото и странно да беше, Мишани се чувстваше в приповдигнато разположение на духа, въпреки страха си и промяната, която бе направила във външния си вид, за да изиграе по-убедително ролята си. Беше отрязала косата си.

Мислеше си, че ще го преживее доста по-тежко, отколкото се оказа в действителност. Косата й беше дълга още откакто бе съвсем малка, а след пубертета неизменно стигаше до глезените й. Това беше най-голямата й гордост. Придаваше й тежест, защото непрактичността й свидетелстваше за висш аристократизъм, и тя я смяташе за неотменна част от себе си — също като малкото й носле или тънките й вежди. Никой обаче нямаше да повярва, че помощничката на един лекар може да има такава коса; за човек без благородническо потекло това най-малкото беше неприлично.

Ето как косата й се превърна в препятствие между нея и майка й. Мишани обаче винаги се бе славела с дълбокия си прагматизъм, както и с това, че не робуваше на чувствата си; въпреки че сега не можеше да се познае, когато се видеше в огледалото, тя знаеше, че постъпката й бе за добро. Сега целият й облик беше променен и на пръв поглед тя изглеждаше като съвсем друг човек. Малко умело подбран грим и измамата бе пълна.

„Всеки от нас носи своята маска“, беше си помислила тя, докато нанасяше последните щрихи около очите и бузите си.

Мишани никога досега не си бе давала сметка за тежестта на косата си — чувството, че нещо липсва от врата и скалпа й, беше доста изнервящо. Тя се зачуди дали някога щеше да свикне с него. Сега косата й стигаше до раменете, но тъй като по този начин все пак напомняше за предишния й стил, тя я бе аранжирала с фиби и гребенчета по такъв начин, че я носеше прибрана около главата си, както правеха образованите млади жени с нисък произход.

В необятната утроба на Цитаделата едва ли щеше да има много хора, които да я познаят — дори и без промените във външността й, — ала с наближаването на Императорските покои щяха да се натъкват на все повече и повече слуги на рода Коли и рискът щеше да нарасне значително.

Първо обаче трябваше да се срещнат с чаросплетника и Мишани от все сърце се надяваше планът на майка й да проработи.

На няколко пъти трябваше да смъмря Юкида да се вземе в ръце — лечителят се потеше обилно и изглеждаше толкова притеснен, че Мишани проклинаше неспособността му да прикрие страха си. Човек не трябваше да е чаросплетник, за да се досети, че нещо не е наред; ето защо тя го посъветва да отдаде тревогата си на тежкото здравословно състояние на Мураки, ако някой го попита защо е тъй обезпокоен. Юкида я бе уверил, че през последните няколко дни майка й се е преструвала, че не се чувства добре, а неговите фалшиви диагнози са потвърдили заболяването й. Мураки бе наредила строго през този ден да не бъде посещавана от никого, освен от Юкида и помощничката, която щеше да доведе. Прислужниците и вещерите бяха уведомени, ето защо идването на Мишани не би трябвало да изненада когото и да било.

Ала въпреки всичко бе достатъчно да се обърка и едно-единствено нещо, за да отиде целият им план по дяволите. Последиците от това щяха да бъдат катастрофални, защото ставаше въпрос не само за животите на Мишани и Юкида. Дъщерята на Лорд Протектора знаеше прекалено много за плановете и действията на Либера Драмач и аристократичните фамилии и ако бъдеше заловена, тези тайни щяха да бъдат изтръгнати от съзнанието й от някой чаросплетник. Тя прекрасно съзнаваше, че това, което върши в момента, е егоистично и безотговорно, ала изобщо не й пукаше. Бе твърдо решена да види майка си, независимо от цената, която трябваше да се плати.

Лечителят и помощничката му изкачиха още няколко стълбища, като избираха най-безлюдните маршрути. По едно време Мишани трябваше да сграбчи Юкида за ръката и да се престори на страшно заинтригувана от някаква изрисувана ваза, поставена в една ниша в стената, за да скрие лицето си от прислужницата, която можеше да я разпознае. Повечето слуги обаче принадлежаха на Цитаделата, когато баща й беше станал Лорд Протектор, ето защо не я познаваха, а и коридорите бяха тихи, понеже нямаше благородници и придворни, които да ги запълват. В Императорската цитадела вече нямаше гости, макар че Юкида говореше със страх за горните етажи, където се бяха настанили чаросплетниците.

— Наближаваме Императорските покои — измърмори по някое време лечителят. Малко след това забелязаха някакво момче на видима възраст четиринадесет жътви, което хукна напред по коридора веднага щом ги зърна.

— Страхувах се, че няма да е тук — рече Юкида и въздъхна успокоено. Поне досега всичко се развиваше според плановете им.

Те се спряха за момент, преструвайки се, че разглеждат някакъв гоблен, но бяха готови да потеглят отново, ако някой нежелан субект се приближеше към тях. После, когато Юкида прецени, че е минало достатъчно време, продължиха нататък по коридора, където трябваше да се намира чаросплетникът.

Императорските покои бяха охранявани много по-стриктно от останалата част на Цитаделата. Беше невъзможно да се постигне максимално ниво на сигурност в толкова голяма сграда, където ежедневно влизаха и излизаха толкова много хора. Ето защо Цитаделата бе проектирана по такъв начин, че до определени секции да се достига само чрез няколко входа, които се пазеха особено бдително. Всеки достъп до вътрешността на Императорските покои се наглеждаше от чаросплетник, който можеше да прерови съзнанието на всекиго от евентуалните посетители.

Дългият коридор завършваше с масивна врата, пред която бе застанал един вещер със сребърна Маска, изваяна като тяло на жена. Мишани отправи гореща благодарност към боговете, че това не беше чаросплетникът на рода Коли, но после си каза, че не би трябвало да се тревожи. Нали вещерите вече не принадлежаха на благородните фамилии?

В следващия миг вратата зад чаросплетника се отвори и на прага й застана Мураки ту Коли, подкрепяна от момчето, което бяха видели по-рано. Лечителят ускори ход и се втурна към нея. Мишани застина за момент — „Майко!“ — след което го последва.

— Господарке! — извика Юкида, щом се приближи. — Защо сте станали от леглото?

— Юкида — каза Мураки с глас, наподобяващ измъчен шепот, — толкова се радвам, че си тук. Чувствах се зле… Имах нужда да глътна малко въздух.

— Доведох помощничката, за която ме помолихте — каза лечителят и посочи към Мишани, ала майка й дори не я погледна. — Хайде, трябва да се върнете в леглото си. Аз ще ви помогна.

И те понечиха да влязат, подминавайки чаросплетника, сякаш изобщо не го забелязваха.

— Почакайте — прохриптя гласът му иззад сребърната Маска. Тя бе обърната към младата жена и тъмните очни прорези сякаш пронизваха Мишани.

— Какво има? — попита Юкида и по щастлива случайност гласът му прозвуча авторитетно и властно. — Господарката трябва веднага да се върне в леглото си.

— Не познавам тази — рече вещерът и посочи към Мишани.

— Аз помолих да я доведат — намеси се Мураки. — Остави я да мине.

— Един момент… — каза чаросплетникът и фалшивата помощничка усети как стомахът й се свива на топка при мисълта какво щеше да последва.

Тя почувства как вещерът прониква в съзнанието й и гнусните му пипала се плъзгат върху мислите й. Мишани потрепери. Със сигурност щеше да разбере коя е и да изтръгне спомените й за живота в семейство Коли. Тя се опита трескаво да прикрие миналото си под някакви други образи, ала единствените картини, които й дойдоха на ум, бяха гемиите в залива Матакса, спомени за Лусия и Кайку и случки, които правеха идентичността й още по-очевидна. Тя се взираше, вцепенена като статуя, в черните прорези на сребърната Маска, чиито женствени очертания прикриваха лицето на уродливия й собственик; чуваше съскането на дъха му и усещаше прогнилото му съзнание.

Сетне внезапно това усещане изчезна.

— Влизай — каза чаросплетникът и Юкида положи длани на раменете й, насочвайки я към покоите на майка й. Вратата бързо се затвори зад тях.

— Всемогъщи богове… — измърмори Мишани на себе си. — Той не видя…. Той не видя…

Тя продължи да пристъпва с наведена глава, когато свърнаха зад ъгъла и поеха по неголямо коридорче. Късметът бе на тяхна страна и не срещнаха никого. Юкида отмести завесата и направи път на Мураки и Мишани да влязат, след което спусна обратно завесата и застана на пост в коридора, оставяйки двете жени сами.

Помещението представляваше малка спалня с единично легло, разположено в близост до прозореца, през който се виждаше ръката на една от гигантските фигури, увенчали полегатата стена на Цитаделата. Той бе замрежен с ефирна завеска, която приглушаваше и без това оскъдната светлина. Скромната мебелировка се допълваше от маса, върху която лежеше тънко томче, и два скрина с чекмеджета.

Когато майката и дъщерята се погледнаха за пръв път след десет години, ледената стена на мълчанието между тях най-сетне се пропука. Приликата им беше забележителна.

— Отрязала си косата си — прошепна Мураки.

— Налагаше се — въздъхна Мишани. — Голяма работа. Пак мога да си я пусна.

Майка й се пресегна и я докосна внимателно.

— Изглежда странно — рече тя. — Но ти отива.

Младата жена се усмихна.

— Изглеждам като селянка — каза тя и погледна към прозореца, преди да добави: — Прочетох книгите ти. Всички до една.

— Знаех си, че ще го сториш — отвърна майка й. — Знаех си.

— Този чаросплетник… — започна Мишани, а на лицето й се изписа въпросително изражение.

— Те са тук, за да следят дали някой не възнамерява да причини вреда на Императорското семейство — обясни майка й. — Ти очевидно нямаш такива намерения. Дори и към баща си. Ако посетителят не таи подобни мисли, вещерите спират да се ровят в мислите му. Да продължат би било… проява на насилие. Опасно е. След като неколцина от гостите ни бяха убити, а други обезумяха, Авун забрани на чаросплетниците да проникват по-дълбоко в съзнанието на приходящите. — Тя се огледа нервно из стаята. Нямаше да те оставя да дойдеш, ако можех аз да дойда при теб, но не мога да излизам от тук. Баща ти се е погрижил за това.

— Казах ти, че ще те видя на всяка цена — изтъкна Мишани. — Готова съм да поема всякакъв риск.

Майка й посочи към леглото и двете приседнаха една до друга на ръба му.

— Има много неща, които искам да ти кажа — започна младата жена. — Неща, които да идват от устните ми, а не от някое закодирано стихотворение. Ние сме от двете страни на барикадата, майко, а рано или късно войната ще свърши и едната страна ще трябва да победи. Тогава тази, която остане на губещата страна, най-вероятно ще загине.

Мураки я слушаше безмълвно, а косата й бе увиснала пред лицето й. Косите й винаги й бяха служили за прикритие — прави и разделени на път по средата, те се спускаха като завеса пред лицето й, разкривайки единствено малка част от очите, носа и устните й.

— От толкова време искам да те видя — промълви Мишани. — Представях си как те прегръщам и двете се смеем радостно. Сега обаче съм при теб и положението е същото както преди. Защо винаги се държим така една с друга?

— Такава е природата ни — рече тихо Мураки. — И никоя раздяла няма да промени това.

— Но аз те видях в книгите ти, майко — изтъкна младата жена. — Видях сърцето ти. Зная, че чувствата ти са дълбоки — по-дълбоки от тези на повечето хора. И определено по-дълбоки от тези на татко.

Майка й стоеше с приведена глава, избягвайки да срещне погледа й.

— Писането ми изразява душата ми по-добре от всички думи или действия — каза тя. — Там намирам утеха и не се боя от нищо.

— Зная това, майко — рече Мишани и сложи длан върху нейната. Ръката на Мураки бе студена и влажна и тя изгледа стреснато пръстите на дъщеря си, сякаш можеха да я ухапят. Девойката обаче не ги отмести. — Сега зная. Има много неща, които не бях виждала преди. Също като шифъра в стихотворенията ти, ми трябваше доста време, докато ги проумея.

От този миг насетне разговорът им потече като буйна река; и двете съзнаваха, че не могат да пилеят безценното си време, още повече че всеки момент можеха да бъдат прекъснати. Никога преди Мишани и майка й не си бяха говорили тъй прямо и откровено една с друга.

— Когато бях малка, си мислех, че си слаба и дистанцирана — рече дъщерята. — Ти беше като сянка на жена в сравнение с баща ми. Изобщо не се сещах за теб, когато отивах в Аксками, за да се присъединявам към него на дворцовите приеми. — Тя срещна за секунда погледа на майка си, притеснявайки се да не би Мураки да се почувства зле и да прекъсне контакта им. — Бях студено и безчувствено дете. Ти заслужаваше по-добро.

— Не — възрази майка й. — Как може изобщо да си помислиш това? Не преценяваме ли всеки според това как се държи към нас? Ти не можеш да бъдеш виновна за моите грешки, дъще. Ако си ме смятала за дистанцирана, то е било защото не съм те прегръщала или говорила с теб. А ако си ме смятала за слаба, то е било защото не съм направила така, че да бъда чута. Във въображението и книгите ми има страст, понеже там мога да моделирам света такъв, какъвто го искам да бъде. Светът отвън е… безсмислен, грозен и хаотичен. Всеки път, когато трябва да говоря с хората, изпитвам срам… чувствам се притеснена от вниманието им… — Тя осъзна, че е започнала да мънка, и повиши глас. — Това са недостатъците ми. Доколкото си спомням, ги имам от дете. Не искам да съм такава — това, което искам, съм го описала в книгите си, — но за съжаление съм такава.

Мишани стисна нежно ръката й.

— Но всяка следваща книга, която ти написа, ме караше да осъзнавам колко много съм грешала по отношение на теб. Ето защо дойдох да те навестя. Да се опитам да поправя нещата и да те помоля за прошка. И да ти кажа, че се гордея с теб, майко.

Мураки я изгледа недоумяващо.

— Не разбираш ли какво си направила? — продължи дъщеря й. — Ти се осмели да се превърнеш в наш шпионин и рискува живота си, като изпрати Чиен да ме закриля преди няколко години. — При тези думи Мураки сложи пръст на устните й. — Ако не беше ти, хиляди хора щяха да умрат в разлома Ксарана. Нещата щяха да се развият по съвсем различен начин. Тихо и незабележимо ти ни помогна повече, отколкото бихме могли да искаме. — Младата жена отмести ръката й. — Ала въпреки всичко оставаме в два различни свята, единият от които скоро ще достигне своя край. Именно затова съм тук и именно затова поех целия този риск. Има някои неща, които просто трябва да бъдат сторени… на всяка цена. Духът ми никога няма да намери покой, ако някоя от нас умре или… й се случи нещо лошо.

— Никога не съм подозирала, че детето ми може да бъде толкова безразсъдно — прошепна Мураки, но ъгълчетата на устата й се извиха в едва забележима усмивка.

— За мен също беше изненада — призна младата жена. Имаше чувството, че от плещите й бе паднал огромен камък. Дори и да я хванеха сега, това нямаше да има особено значение. Стореното беше сторено и не можеше да бъде върнато назад. — Навярно природата може да се промени с течение на времето.

— Навярно — кимна Мураки, след което се изправи и се доближи до прозореца. Там отметна завеската и погледна навън.

— Дъще, обичам те — рече, както си стоеше с гръб към Мишани. — И винаги съм те обичала. Никога не съм се съмнявала в това, дори и да не съм ти го показвала. Много съм щастлива, че дойде, за да мога да ти го кажа. Това може да е последният път, когато сме заедно.

Мишани усети как в очите й напират сълзи. Тя знаеше колко много бе струвало на майка й да изрече тези думи, а да ги чуе за първи път през живота си бе невероятно щастие.

— Сега ме чуй добре — каза Мураки и се обърна с лице към нея. Завеската бавно се люшна, заемайки предишното си положение. — Имам да ти казвам доста неща.

И тя започна да говори за плановете и кроежите на Авун, за намеците, които й бе подхвърлил, и за намеренията му, които сам бе изразил пред нея. Разказа й за неуспешния заговор да премахнат Какре, за пробуждането на още фейа-кори, за истинската численост на Различните хищници и ужасното положение, в което се намираха чаросплетниците — как армиите им бяха заплашени от гладна смърт, ако не успееха да завземат Южните префектури до следващата жътва. Мишани попиваше всяка нейна дума, без да я прекъсва, и докато майка й говореше, си помисли, че посещението й навярно щеше да се окаже далеч по-значимо, отколкото си мислеше; тези сведения бяха съвсем пресни и щяха да я достигнат едва след няколко месеца, ако Мураки решеше да ги закодира в поредната си книга. Младата жена бе поразена от това колко много знаеше майка й. Изглежда, Авун обсъждаше всичко с нея, и малките хапки информация, които тя вплиташе в текста на книгите си, засягаха само онези дългосрочни събития, които нямаше да изгубят значението си, когато романите й бъдеха публикувани и стигнеха до ръцете на дъщеря й. За пет минути Мураки й каза повече, отколкото цялата шпионска мрежа на Либера Драмач и Аленият орден бяха успели да узнаят за четири години.

— Добре дошли, Лорд Протекторе! — извика внезапно Юкида от другата страна на завесата и дъщерята и майката изстинаха. Мишани се бе вцепенила. Освен че щеше да бъде открита от баща си и толкова много животи щяха да бъдат пожертвани заради глупавото й идване тук, мисълта, че тя и майка й трябва да се разделят — че навярно никога вече нямаше да се видят и тези безценни няколко минути от десетте дълги години, които бяха прекарали далеч една от друга, бяха единствените, които някога щяха да имат, — я изпълваше с неописуема скръб.

— Тръгвай! — изсъска Мураки, ала Мишани се колебаеше, стиснала силно ръцете на майка си. — Тръгвай! — подтикна я отново тя, а очите й се бяха разширили от ужас.

— Чух, че е станала от леглото си — каза Авун. — Трябва да я видя!

— В момента е под грижите на моята помощничка — каза Юкида от другата страна на завесата. — Моля ви, за нея ще бъде най-добре ако…

Мишани бързо се наведе, целуна Мураки по бузата и прошепна в ухото й:

— Ти се оказа най-силната от всички нас, майко. Сърцето ми винаги ще бъде с теб.

Сетне се изправи и пристъпи към входа тъкмо когато Авун отметна завесата. Младата жена му се поклони и премина покрай баща си с приведена глава, докато той й държеше завесата, за да мине. Заради разликата във височината им той видя само задната част на главата й. Това бе изключително невъзпитано и Авун беше тъй изненадан, че не можа да реагира веднага; в следващия момент, когато отвори уста, за да повика помощничката, Мураки му извика:

— Авун! Авун! Ела тук!

Гласът на жена му, който звучеше като шепот, го накара веднага да забрави за невъзпитаната девойка и да се втурне към леглото, където Мураки го прегърна и го зацелува с такава страст, каквато не бе проявявала от години, и не искаше да го пусне. Тя го дръпна в леглото и двамата правиха любов за първи път от дълго време насам.

Лорд Протекторът беше толкова изненадан, че съвсем забрави за младата помощничка на лечителя. Сети се за нея едва след като девойката вече бе напуснала Императорската цитадела, и то защото не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че макар и да не беше видял лицето й, я познаваше отнякъде. Само дето не можеше да се сети откъде.