Крис Удинг
Воалът на господството (10)

Десета глава

Стените на Зила бяха удържали враговете на Империята в продължение на хиляда години. Фейа-корите минаха през тях като деца, разрушаващи пясъчни замъци.

Чудовищата приближиха града под прикритието на мъглата, ала не успяха да заблудят никого. Кайку бе предупредила Сестрите за използваните от фейа-корите способи — мъглата се бе спуснала прекалено бързо, а зловонието бе непоносимо, за да имат естествен произход. Въпреки това новината за настъпването на демоните сякаш само влоши положението — очакването на неизбежната им поява се оказа тежко бреме за бойния дух на бранителите.

Воините вече бяха започнали да подготвят града за евакуация, когато демоните изникнаха внезапно от зловонните изпарения, появявайки се сякаш от нищото на десетки метри от стените. Мъжете закрещяха, когато фейа-корите започнаха да се приближават към тях — стръмният склон северно от града създаваше впечатлението, че уродливите същества изникват от гъстата мъгла като морски чудовища, надигнали се от океанските глъбини. Демоните впиха отвратителните си ръце в горната част на стената и откъртиха с лекота огромни късове от нея, покривайки всичко наоколо със съскаща черна слуз. Тези войници, които не бяха достатъчно бързи, за да се отдръпнат от пътя им, останаха завинаги погребани под развалините и отровната тиня.

Тревожен камбанен звън проряза мъглата; мъжете се опитваха да отдалечат тежките мортири, за да могат да открият огън по чудовищата, ала фейа-корите бяха прекалено близо. Те рушаха, разкъсваха и премазваха с бавни и методични движения, унищожавайки огромна част от стената за броени минути, докато бранителите ги засипваха с куршуми и стрели, пропилявайки напразно амунициите си.

Щом отвориха достатъчно широк проход в стената, демоните на покварата нахълтаха в града, като поваляха всички постройки по пътя си, сякаш бяха направени от хартия и клечки. Различните хищници и Възлите не струваха нищо пред пагубната им мощ.

Тсата се носеше по опустошените улици, откъдето бяха минали фейа-корите. Следваха го дузина ткиуратци, които държаха в готовност своите куки за изкормване, а очите им горяха в трескаво очакване. Мъглата зад тях се огласяше от призрачните стонове на страшилищата, а нейде отпред се чуваха гърмежи, писъци и демоничен рев — свидетелство за битката, която водеха войските на Империята срещу пълчищата Различни зверове в опитите си да ги удържат вън от града. Тсата не се интересуваше нито от демоните, нито от хищниците — целта му беше да достигне района помежду им, където освен димящите си, овъглени дири, фейа-корите бяха оставили след себе си сринати къщи с осакатени или смъртно изплашени мъже, жени и деца.

По негова заповед ткиуратците се разделиха на групи от по двама-трима и се пръснаха в различни посоки. Там, откъдето бяха минали фейа-корите, не бе останало нищо живо — самите павирани улици се бяха превърнали в черни тресавища, — но встрани от пътя на гибелта и разрухата навярно бяха останали хора, на които може да се помогне.

Тсата усещаше противен вкус в устата си — въздухът бе станал отвратителен. Образите на двата демона продължаваха да горят ярко в съзнанието му. По време на продължилото цял месец пътуване през океана мисълта, че се връща в Сарамир, всеки път го изпълваше с въодушевление. Четири години беше събирал хора, убеждавайки ги да се присъединят към каузата му; четири години беше бродил из джунглите, за да говори с мъже и жени, чиито местообиталища бяха разпръснати на стотици километри непроходим терен. И въпреки че бе успял да осигури едва четири кораба, за да ги транспортира дотук, плавателните съдове можеха да направят толкова курсове, колкото бе необходимо, за да докарат цялата му армия в Сарамир.

Ала ето че само за няколкото часа, откакто беше тук, бе разбрал до каква степен се бяха влошили нещата по време на отсъствието му. Сега му се искаше да бе послушал сърцето си, вместо главата си, и да бе пристигнал по-скоро.

Тсата се изкатери по една купчина каменни отломки — прашните вътрешности на поредната изтърбушена сграда — и се завтече към две жени, които тъкмо се мъчеха да повдигнат масивната греда, затиснала проснатия под нея мъж. Татуираният мъж не им даде време да реагират на появата му и да се стреснат при вида му. Той сграбчи гредата и повдигна единия й край, а след моментно колебание жените прибавиха силата си към неговата. Двамата ткиуратци, които го придружаваха, също удариха по едно рамо и гредата бе вдигната във въздуха. Освободеният мъж не беше на себе си от болка — едното му стъпало бе зверски премазано, както си беше в ботуша, — но жените веднага му помогнаха да се изправи на здравия си крак.

— Намерете патерица и го изведете оттук — каза им Тсата. — През южната порта. — Сетне изстреля няколко думи на гърлено звучащия окхамбски и тримата отново се понесоха из града.

Мъглата бе започнала бавно да се разсейва и се превръщаше в призрачна омара, прорязвана от лъчите на зимното слънце. Демоните бяха изоставили прикритието си — вече нямаха нужда от него. Единият от тях бе достигнал цитаделата — най-високата точка в Зила, разположена в центъра на каменния пръстен на града. От зейналия проход в северната стена чак до масивния зид на цитаделата пътищата на чудовищата бяха осеяни с черна слуз и димящи развалини.

Тсата се надяваше, че корабите са успели да отплават. Веднага щом пристигнаха, ткиуратците опаковаха общите си принадлежности и заплуваха към брега. Неколцина мъже обаче останаха на гемиите — те щяха да се върнат в Окхамба и да разкажат на сънародниците си какво бяха видели днес. Щяха да им разкажат на какво са способни Чаросплетниците.

За ткиуратците, които се намираха в Сарамир, защитата на техния паш бе върховен приоритет. Жителите на Окхамба не разсъждаваха като сарамирците — те не познаваха частната собственост и обществото им бе еволюирало на равнище група, което означаваше, че смятат общността за по-значима от отделния човек. Индивидуалността им бе винаги на второ място след техния „паш“ — или „групата“ в най-свободен превод. С този термин обозначаваха всички онези, с които бяха свързани през даден период от време; посреством многопластовата концепция за паш окхамбските жители — включително и ткиуратците — преценяваха значимостта на всяка конкретна ситуация и определяха кой от взаимно припокриващите се приоритети е най-важен на това място и време. Смисълът на думата варираше в зависимост от контекста и тя се използваше също така за раса, семейство, приятели, присъстващи, обекти на разговора и любими, както и в дузина други комбинации с най-различни значения. В настоящия момент например техният паш включваше хората от Зила, ето защо татуираните мъже се насочиха към града, без да се замислят — те бяха изпълнени с готовност да помогнат в евакуацията и да спасят живота на колкото се може повече хора, без да се притесняват от опасностите, които застрашаваха собственото им съществуване.

Вик за помощ ги накара да свърнат към едно малко площадче, където цяла редица постройки се бяха продънили навътре, а фасадите им сякаш бяха изтръгнати с някаква нечовешка сила, в резултат на което помещенията зееха като празни пчелни килийки. От приземния етаж, там, където навремето бе имало обущарско дюкянче, се кълбеше черен дим, а някакъв стар мъж с брада се опитваше трескаво да разчисти камъните. Щом зърна Тсата и спътниците му, той веднага им извика:

— Насам! Има затрупан човек!

Ткиуратците тутакси откликнаха на зова му и започнаха да преместват тежките, ръбести камъни. Нейде изотдолу се чуваше френетично тропане.

Инстинктите за самосъхранение на Тсата не отслабиха нито за миг бдителността си, докато той и сънародниците му се бъхтеха над каменните отломки. Изострени до съвършенство от живота в джунглата, сетивата му бяха в състояние да определят къде се намират фейа-корите само по протяжните вопли, които издаваха; засега бяха твърде далеч, за да представляват някаква заплаха. Звуците от битката, която бушуваше в северната част на града, му казваха, че силите на Империята все още удържаха атаките на вещерските пълчища. Независимо от това обаче в Зила имаше Различни хищници — зверовете бяха успели да нахлуят в града през разрушения участък от стената, преди бранителите да успеят да го завардят. Тсата бе видял няколко трупа, чиито рани недвусмислено свидетелстваха за естеството на смъртта им.

Тъкмо разчистиха крайчето на някаква врата, водеща под земята — точно от там се процеждаше димът, — когато някакво движение на площадчето привлече вниманието му.

Преди още двата гаурега да са ги забелязали, тримата ткиуратци вече се бяха изправили и държаха в готовност куките си за изкормване. Те напуснаха прикритието на сградите и излязоха на площада, за да отвлекат вниманието на хищниците от беззащитния старец. Щом зърнаха тримата татуирани мъже, рунтавите гиганти заръмжаха гърлено и разлюляха заплашително глави, след което започнаха бавно да настъпват към плячката си.

Тсата и двамината му другари мигом се разпръснаха, без да отделят очи от Различните твари. Съзнателното им мислене бе изместено от светкавичните реакции на ловеца. Гаурегите изщракаха с масивните си челюсти, наблюдавайки предпазливо хората. Муцуните им бяха оплискани с кръв.

В този момент човекът, намиращ се под вратата, затропа още по-силно. Поразчистените отломки вече не заглушаваха до такава степен звука, ето защо страховитите хищници веднага обърнаха глави към стареца, който се спотайваше зад камъните. Мъжът пребледня от ужас.

Тримата ткиуратци избраха точно този миг, за да прекосят разстоянието, делящо ги от двата гаурега. Кожените им обувки бяха толкова меки, а стъпката им — толкова лека, че гаурегите изобщо не ги чуха да се приближават; обърнаха се в последния момент, за да реагират на атаката.

Тсата видя как едното чудовище замахва с масивната си ръка към него и веднага се наведе, избягвайки успешно удара. Той заби едната си кнтха в ребрата на гаурега, влагайки цялата си сила в удара. Острието се вряза дълбоко в плътта на звяра, но мускулите му бяха прекалено жилави, за да бъдат разрязани лесно, ето защо оръжието бе изтръгнато от ръката на татуирания мъж с отдръпването на чудовището. То нададе кански рев и отстъпи назад, а един от другите ткиуратци използва момента и отсече ръката му от китката с мощен замах; мъжът обаче не видя другата ръка на хищника, докато не стана прекалено късно. Тя го сграбчи за пищяла с желязна хватка и ткиуратецът замахна към муцуната на чудовището, сцепвайки устните му, но куката за изкормване се удари в масивната челюстна кост и отскочи назад. Гаурегът замахна и запрати мъжа във въздуха; още преди другарят му да се строполи тежко върху купчина каменни отломки обаче, Тсата нанесе втория си удар. Гигантското същество нямаше време да реагира и татуираният мъж заби втората си кнтха в гърба му с цялата сила, на която бе способен.

Този път изглежда бе успял да засегне някой от жизненоважните органи на чудовището. Хищникът направи няколко несигурни крачки, като се опитваше да достигне стърчащото от гърба му оръжие, ала усилията му бяха безрезултатни. Гаурегът се строполи тежко на земята, а ведно с последния му дъх от зъбатата му муцуна избълбука струя алена кръв.

През цялото време, докато се занимаваше с единия звяр, ткиуратецът не изпускаше от поглед и другото страшилище. Различната твар все още се занимаваше с неговия другар. Тсата се приближи внимателно до падналия хищник, готов да отскочи при първия признак на живот на Различната твар, и измъкна оръжията си, след което се завтече да помогне на сънародника си.

Този мъж — името му беше Хет — водеше боя тактически. Вместо да се изправи сам срещу превъзхождащия го по сила и размери противник, той го примами настрани, за да могат другарите му да довършат първото страшилище, възприемайки дефанзивна стратегия. Сега видя, че Тсата идва да му помогне, и съотношението на силите се преобърна. Той се хвърли в атака, привеждайки се ниско, за да посече коленете на врага си. Ударът му обаче се оказа неточен и вместо коленните сухожилия порази прасеца на единия му крак; въпреки това явно бе достатъчно силен, защото от раната избликна кървава струя, която обагри сивата козина на гаурега. Хет се отдръпна назад, избягвайки контраатаката на Различното създание; в същия момент Тсата порази трицепса на чудовището. Разярен, хищникът се обърна към него, и Хет се възползва от ситуацията, за да разпори масивното му бедро.

Двамината ткиуратци продължиха в същия дух още няколко минути, като всеки път нанасяха нова рана на противника си и успяваха да се изплъзнат невредими. Най-накрая, когато цялата му козина се обагри в пурпурно и сериозната загуба на кръв забави реакциите му, Хет се възползва от поредния зле насочен удар на хищника и разряза гърлото му със своята кнтха, при което гаурегът изхриптя зловещо и се сгромоляса на земята, без да издаде друг звук.

Тсата се усмихна на другаря си.

— Да побързаме — каза той на родния им език. — Може да дойдат и други.

Те прибраха оръжията си. Хет отиде да види спътника им, който започваше да крещи от болка — първоначалният шок бе отминал и агонията разпростираше пипалата си по тялото му. Междувременно Тсата се приближи до вратата. Пушекът бе станал още по-гъст, тропането бе престанало, а от стареца нямаше и следа. Татуираният мъж почисти каменните отломки и отвори вратата, като гледаше да я използва като преграда между себе си и вътрешността на подземието. Това се оказа мъдър ход, понеже от отвора лумнаха буйни пламъци, които щяха да го опърлят не на шега, ако бе застанал на пътя им. В следващата секунда огнените езици се успокоиха, ала продължиха да поглъщат интериора с неотслабващ глад.

Мъжът си пое дълбоко въздух, задържа го и надникна вътре. Очите му веднага се насълзиха — димът бе прекалено горещ, за да издържи дълго така. Временно лишен от зрение, Тсата се протегна, убеден, че сетивата му ще го предупредят, ако се доближи прекалено близо до пламъците. Ръката му напипа някаква тъкан и мускули. По всичко изглеждаше, че това е нечие рамо, ето защо ткиуратецът го стисна здраво, напрегна мишци и задърпа нагоре.

Човекът се оказа учудващо лек за ръста си, ала въпреки това на Тсата не му беше никак лесно да повдигне инертна маса. В крайна сметка успя да изтегли отпуснатата фигура и я положи на земята, но дотогава вече бе разбрал, че помощта му е безнадеждно закъсняла.

Той се вгледа в мъртвеца. Кожата му беше бяла, а чертите на лицето му бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха закърнели. На врата му се виждаха малки процепи, очевидно хриле, безжизнените му очи бяха изпъкнали като на риба, а зениците му имаха кръстовидна форма. Различен.

Явно се е криел в града, под обущарското дюкянче. Тсата беше чул, че откакто в Сарамир бе избухнала гражданската война, Различните вече не са преследвани и екзекутирани. Приоритетите се бяха променили и при положение че Лусия и Аленият орден се сражаваха на тяхна страна, изглеждаше най-малкото неуместно силите на Империята да избиват себеподобните им. Предразсъдъците обаче не можеха да бъдат заличени толкова лесно. Въпреки че убийствата на Различни вече се считаха за престъпление, сарамирците продължаваха да изпитват омраза и боязън към Различните, които бяха принудени да се крият или да търсят закрила в своите изолирани общности. Сестрите от Аления орден бяха щастливки; поне външно те изглеждаха напълно нормално, докато този човек тук сигурно бе смятан за урод.

Очите на Тсата се свиха от отвращение при мисълта за това. В тази красива нявга страна имаше толкова много омраза. Той се запита дали мъртвият е имал семейство, защото, за разлика от ткиуратските обичаи, сарамирците създаваха общности по двойки и всяко такова семейство имаше изключителни права върху потомството си. Сетне погледът му се отмести към входа към подземието, откъдето се чуваше монотонното мъркане на огъня, и татуираният мъж реши, че не иска да разбере.

* * *

Баракс Зан седеше на коня си близо до южната порта на Зила и наблюдаваше тълпите, които се точеха навън от града. Бе заобиколен от неколцина стражи от личната си гвардия. Недалеч отряд войници на рода Винаксис се опитваха да въведат ред сред изплашените граждани и да ги успокоят, защото паниката в очите на хората подсказваше, че всеки момент ще се юрнат напред като стадо обезумели от страх животни. Шумът беше ужасен, а във въздуха продължаваше да се усеща зловонието на мъглата, породена от фейа-корите, примесена със заразителния мирис на страха.

Той погледна към билото на хълма, където единият демон почти бе сринал из основи цитаделата. Другият фейа-кори събаряше сградите напосоки с бавни и методични движения. Грохотът от рухващи постройки и призрачните стенания на демоните ехтяха из целия град.

Кръвта му кипеше — беше бесен заради безсилието си. Богове, беше абсолютно погрешно да изостави такъв стратегически аванпост като Зила. Войниците му бяха разположени покрай речния бряг и стените, но единственото, което правеха, бе да държат Различните хищници настрана, докато всички граждани бъдат евакуирани. Битката бе изгубена в момента, в който се появиха фейа-корите. Просто нямаше какво да направят, за да им се противопоставят. И най-лошото беше, че това щеше да се повтори и със следващия град, който демоните нападнеха, и с по-следващия, докато Южните префектури не се превърнат в димящи развалини и Чаросплетниците не завладеят целия Сарамир.

Ала дори пред лицето на подобно поражение Зан си мислеше за позитивните аспекти, които можеше да извлече от случилото се. Засега удържаха Различните изчадия, които нахлуваха от изток и от запад по протежението на реката, с относителна лекота. Очевидно атаката разчиташе на две неща — на пробива на фейа-корите, които разрушиха част от стената, и на нахлуването на зверовете през осигурения портал. Само че демоните на покварата бяха поели из града, сеейки разрушение и смърт по тесните улички на Зила, а войниците на Империята реагираха достатъчно бързо, за да преградят пътя на Различните пълчища. Ако фейа-корите имаха поне зрънце тактическа мисъл в главите си, щяха да сринат по-голяма част от стената или поне щяха да останат там, докато достатъчно Различни хищници успеят да нахлуят в града. Зан се съмняваше, че Чаросплетниците можеха да управляват тези същества на някакво по-висше ниво, а това най-малкото си струваше да се знае.

Бащата на Лусия погледна към небето, където кръжаха гнусоврани. Проклетите летящи създания се носеха високо над земята, отвъд обсега на пушките им. Както винаги, Възлите се спотайваха някъде наблизо и ръководеха битката отдалеч. Гнусовраните бяха очите им, а Различните хищници — техните марионетки. Ако можеха да се доберат до Възлите, щяха да предизвикат невъобразим хаос сред хищниците, ала вещерите се бяха научили да не държат диригентите на сраженията си на едно място, след като Зан ги бе изклал при битката за Лоното преди четири години. Ала дори и да успееха да постигнат това, дори и да убиеха всеки Различен звяр, пак нямаше да победят. Всичко се свеждаше до един неотменим факт — нямаха никакво оръжие срещу демоните на покварата.

Един ездач спря коня си пред него — млад и симпатичен мъж с гъста кестенява коса, облечен с цветовете на рода Икати.

— Какви са новините от съюзниците ни? — попита Зан. Помнеше този човек — беше го изпратил в града, за да наблюдава ткиуратците. Не му бе особено приятно, че хората на Тсата бяха напуснали корабите си, но в хаоса, който настана след появата на фейа-корите, нямаше никакво желание да отделя от собствените си бойци, за да им попречи. Сега те сновяха на воля из Зила, ала въпреки че по-скоро помагаха, отколкото пречеха, дългогодишният опит го бе научил да не се доверява на подобен демонстративен алтруизъм.

Докладът на младия мъж обаче не носеше лоши новини за ткиуратците. Те бяха дали всичко от себе си, за да ускорят евакуацията, да спасят ранените и да помогнат на войниците в избиването на Различните зверове, които вилнееха по улиците. Някои от тях изгубваха живота си. Сигурно и това беше част от хитроумния план, с който искаха да спечелят доверието му…

Младият мъж продължаваше да докладва, но Зан вече не го слушаше. Бараксът се взираше в двата демона, които не спираха да рушат древния град, и си мислеше за странните хора, които бяха дошли от континента на джунглите. Навярно това спаси живота му.

Той видя стрелеца, застанал на последния етаж на една порутена къща, в секундата преди дулото на пушката му да проблесне, и то само защото гледаше натам. Това му даде миниатюрна частица от секундата, по време на която куршумът, предназначен за сърцето му, го уцели в рамото. Баракс Зан падна от седлото си и се строполи на земята с крака, заплетени в стремената на коня му. Жребецът изцвили и подскочи изплашено, повличайки го по паважа, след което отстъпи рязко назад и стъпка доскорошния си ездач. Шокът замъгли сетивата на Зан и сякаш целият свят потъна в някаква призрачна мъгла, а въздухът стана толкова гъст, че всяко движение изглеждаше съвсем бавно. Той смътно видя как един мъж — млад вестоносец — се хвърля към него с нож в ръка, ала в следващия миг ръката на вестоносеца бе отсечена, а секунда по-късно същата участ сполетя и главата му, защото стражите му знаеха как да си служат с мечовете си. Още един удар и стремената, които привързваха Зан за коня му, бяха прерязани. Изведнъж той отново зърна небето; през това време жребецът му препусна надалеч и някой го застреля.

Около него се струпаха много хора, а гневните викове на другите бяха насочени към бойците в близост до сградата, където се намираше атентаторът. Той обаче най-вероятно вече беше мъртъв, и то от собствената си ръка; никой нямаше да узнае кой го беше изпратил, нито пък кой бе вербувал вестоносеца… ала Зан знаеше. Естествено, че знаеше.

Докато лежеше на земята с пребледняло лице и се мъчеше да си поеме въздух, а хората му стояха около него и му говореха разни несвързани неща, бараксът прокле името на Ойо ту Еринима, която искаше на всяка цена да се сдобие с дъщеря му.