Крис Удинг
Воалът на господството (1)

Първа глава

Те изникнаха от дима, подобни на злокобни сенки в сгъстяващия се мрак. За един кратък миг, преди да нахлуят в залата, изглеждаха досущ като демони — същества с огромни размери и размити очертания. Обаче не бяха демони. Поне до този момент демоните все още бродеха отвън.

Жалката групичка оцелели от отряда на бранителите посрещнаха нападението с мрачна решителност. Някои от тях бяха заели позиции по терасата, обрамчваща помещението, ала повечето се бяха разположили на приземното ниво, приведени зад барикада от рухнали статуи, откъртени первази и преобърнати маси. Склонността на сарамирците към семпло и даже оскъдно обзавеждане изобщо не беше в тяхна полза. Въпреки това защитниците нямаха никакво намерение да отстъпват. Те стояха приведени зад импровизираната си барикада с насочени за стрелба пушки и щом гаурегите нахълтаха вътре, залата потрепери от оглушителния им залп.

Някога това преддверие поразяваше с красотата си — прохладно и просторно, то бе проектирано да впечатлява знатните сановници и благородници. Сега то бе лишено от цялата си украса и великолепие, а стените му бяха обгорени и черни. Подът бе пропукан от същата експлозия, която бе опожарила пищните драперии и гоблени близо до входа, където сега лежаха десетина чудовищни трупа. Една взривена в точния момент бомба беше видяла сметката на първата вълна кошмарни създания, нахлули в преддверието, а пушките бяха покосили част от следващата. Независимо от това обаче, бранителите прекрасно знаеха, че каузата им е обречена.

Гаурегите трополяха тежко по пропукания под на обширното помещение, стопявайки разстоянието до защитниците. Сивата им козина се обагряше в алено при поредния сполучлив изстрел, но зад всяко убито чудовище се възправяше друго, а и някои от повалените се надигаха отново, разлютени още повече от повърхностните рани. Високи над два метра и половина, подобни на маймуни в телосложението си, те представляваха чудовищни канари от козина и мускули. Болката и смъртта не означаваха нищо за тях и те се носеха със самоубийствена ярост през кръстосания огън от свистящи куршуми.

Бранителите успяха бързо да презаредят оръжията си за втори залп, преди свирепите зверове да връхлетят барикадата. Част от гаурегите се захванаха с разрушаването й, а останалите страшилища се закатериха по импровизираната преграда, за да достигнат хората, намерили прикритие зад нея. Защитниците захвърлиха пушките и извадиха мечовете си, но бяха прекалено малко на брой, за да сторят нещо срещу гибелната сила и исполинските размери на Различните създания. Оцелелите съзнаваха това, но продължаваха да се бият храбро и непоколебимо. Беше им заповядано да удържат административния комплекс и те щяха да изпълнят тази заповед, дори и това да означаваше да изгубят живота си. Сарамирските войници биха предпочели сто пъти да умрат пред това да носят клеймото на позора.

Гаурегите сееха гибел сред бранителите. Там, където бойците не бяха достатъчно бързи, за да се изтеглят, чудовищните крайници на зверовете ги премазваха от бой, превръщайки ги на пихтия, или пък ги мятаха във въздуха като изпочупени кукли. Тези, които отстъпваха с мечове в ръка, се сражаваха самоотвержено, кълцайки железните мускули и жилавите сухожилия на страшилищата. За броени мигове подът на преддверието подгизна от кръв, а писъците на мъжете бяха заглушени от рева на страховитите гиганти.

Войниците, заели позиции на терасата, даваха всичко от себе си, поразявайки мишена след мишена в бясното меле, но ето че внезапно ги връхлетя нов проблем — подир гаурегите в залата бяха проникнали няколко скрендела. Източените им туловища с паяковидни крайници и дълги, криви пръсти се закатериха по колоните и само след миг бранителите долу бяха лишени от оскъдната подкрепа, която стрелците им оказваха, понеже всичките им усилия бяха пренасочени в отблъскването на новопоявилите се натрапници.

Гаурегите разрушиха напълно барикадата и битката се превърна в чудовищно клане. Грамадните челюсти се отваряха и затваряха, строшавайки кости и хрущяли; исполинските мускули играеха под дебелата кожа, докато крайниците разкъсваха хилавата и дребна плячка. За по-малко от минута половин дузината гауреги, които бяха останали, изтребиха до крак неголемия отряд, отбраняващ преддверието, а гибелта на малцината напуснали полесражението бе въпрос единствено на време. Малките жълти очички на свирепите твари тъкмо се съсредоточиха върху последните оцелели защитници, когато един от зверовете внезапно лумна в пламъци.

Двете Сестри от Аления орден влязоха в залата през задния вход, а решителната им походка излъчваше смъртоносна дързост. И двете бяха облечени в черните одежди на Ордена, а лицата им бяха изрисувани по характерния начин — с червени и черни триъгълници по устните и пурпурни полумесеци, които обрамчваха очите им и се простираха от челото до брадичката им. Ирисите им имаха цвета на горящи въглени.

Другите гауреги побързаха да се отдръпнат от пламналия си събрат и Сестрите използваха този момент, за да продължат делото си. Две от страшилищата се строполиха на земята, а от всяко отверстие в тялото им рукнаха фонтани от кръв; други две лумнаха в бели пламъци, превръщайки се в колони от огън, дим и цвърчаща мазнина, а последният сякаш бе вдигнат във въздуха от невидима ръка и беше запратен срещу стената със сила, достатъчна да разцепи камъка. Щом зърнаха това, скренделите тутакси се разпръснаха, спуснаха се по колоните и се насочиха към изхода, но едната Сестра махна небрежно с покритата си с черна ръкавица ръка и ги осакати, строшавайки тънките кости в телата им, след което ги остави да лежат гърчещи се на земята.

Всичко свърши за броени секунди. След оглушителната какофония на битката в залата се бе възцарила неестествена тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня, скимтенето на умиращите скрендели и воплите на ранените войници. Оцелелите бранители се взираха в Сестрите с безмълвно страхопочитание.

Кайку ту Макаима огледа сцената пред нея. Взорът й обхождаше както зримия за всички материален свят, така и този на Чаросплетието. Под окървавените фигури, вторачени в нея, и труповете, осеяли преддверието, над които се стелеше гъст дим, тя виждаше златистата диорама на нишките, шевовете и фибрите на мирозданието — цялата зала потрепваше в унисон с поклащането на милионите влакънца. Младата жена наблюдаваше движението на въздуха, който живите жадно всмукваха в дробовете си, спиралите и вихрушките на огъня и кълбящия се дим и статичните, неподвижни фибри на масивните колони.

Тя сви пръсти и завърза бeснеещите нишки на пламъците, затягайки ги все по-здраво и по-здраво, докато не угаснаха от само себе си.

— Джурака падна — заяви Кайку и гласът й отекна звънко в просторното помещение. — Оттегляме се на югозапад към реката.

Тя усети как разочарованието им я залива като приливна вълна. Не бе искала да им казва това. Другарите им лежаха мъртви около тях — десетки животи бяха пожертвани, за да отбраняват това място, а сега Кайку трябваше да уведоми оцелелите, че всичките им усилия са били напразни. Навярно я мразеха заради това. Навярно сърцата им преливаха от горчивина и дори злоба, задето бе дошла и бе обезсмислила стореното от тях. „Мръсна Различна“, сякаш крещяха мислите им.

Голяма работа. Имаше далеч по-големи грижи.

Кайку остави спътничката й — червенокосата Фаека — да обясни нещата по по-деликатен начин, а тя самата закрачи през разсейващия се дим към топлия и ясен зимен ден навън.

Джурака беше построен на хълмист склон, надвиснал над бреговете на огромното езеро Азлея. В древността, преди градът да се превърне в значимо търговско средище, той бе служил като място за отдих на пътниците, нагърбили се с изнурителния преход между Тчамаска и Мачита по Пътя към префектурите, но с течение на времето риболовът и лодкарството се превърнаха във вoдещи отрасли. По време на кървавите междуособни войни след смъртта на безумния император Кадис ту Оторо Джурака бе превърнат във военно укрепление с постоянен гарнизон, а напоследък представляваше жизненоважно звено от фронтовата линия, която последните защитници на Империята удържаха от години срещу вещерите и свирепите им орди.

Днес обаче това щеше да се промени. Преди окото на Нуки да се скрие зад хоризонта, Джурака щеше да попадне в лапите на врага.

Кайку изруга под нос — неподобаващ за една дама навик, който бе усвоила от отдавна мъртвия си брат и от който нямаше намерение да се откаже. Тя прекрасно съзнаваше, че тази патова ситуация все някога щеше да свърши — рано или късно — и че едната страна щеше да вземе надмощие над другата. Само й се искаше Чаросплетниците да не бяха дошли толкова бързо.

Административният комплекс се състоеше от няколко грандиозни постройки, разположени в кръг, обградени от масивна стена. Вдясно от нея къщите бяха накацали по хълмист склон, на чието било се виждаше малка горичка, а вляво улиците и изящните площадчета се спускаха стъпаловидно към езерото, чиято развълнувана повърхност искреше на дневната светлина. В далечината се мержелееха силуетите на бойните кораби, танцуващи под оглушителния тътен на оръдията, а по-голямата част от многобройните кейове и складове, отрупали бреговата ивица, се бяха превърнали в димящи развалини. Пушекът се издигаше на гигантски черни стълбове, изпълвайки със задушливото си зловоние по-ниско разположените квартали и улички.

Взорът на Кайку обходи града, спирайки се на разрушените светилища и срутените къщи, на улиците, където мъже и жени се биеха с острилии, фурии и скрендели. Гнусоврани се рееха в небето и осигуряваха в буквалния смисъл панорамни гледки от птичи полет за своите Възли-господари. Това обаче бяха добре познати врагове — Кайку се бе сблъсквала доста често с тях по време на четирите години, откакто бе започнала тази война, — ето защо насочи вниманието си към истинските виновници за падението на Джурака.

Бяха двама на брой — единият се намираше до самия бряг на езерото, а другият се подаваше иззад дърветата, увенчали хребета на хълма. Фейа-кори: „демони на покварата“ в превод от сарамирското наречие, използвано за свръхестествени същества. Височината им надхвърляше дванадесет метра — слузести, тромави и излъчващи зловоние същества, чиито уродливи туловища сякаш представляваха гротескна пародия на всичко човешко. Те имаха дълги ръце и крака, придвижваха се на четирите си крайника и навсякъде, откъдето минеха, оставяха след себе си непоносима смрад. Телата им бяха съградени от някаква отвратителна тинеста мътилка, която непрекъснато се процеждаше и капеше от тях и сипеше огън и разложение. Тази субстанция караше листата и тревите да се сбръчкват и изсъхват, а дърветата да изгниват. Фейа-корите нямаха лица — между раменете им се издигаха уродливи буци, в които пламтяха нажежени кухини с огнени кълба. Те стенеха жаловито един на друг, докато сееха разрушение и гибел, и тъжните им вопли акомпанираха флегматичната, чудовищна жестокост на зверските им деяния.

Докато Кайку ги наблюдаваше, единият демон на покварата нагази в езерото. Водите му мигом засъскаха и заклокочиха, а там, където бе застанала гнусната твар, езерната повърхност сякаш се покри с плътна черна ципа, която започна да се разпространява с шеметна бързина. Младата жена усети как стомахът й се свива на кълбо, щом осъзна намерението на огромния фейа-кори. Той се затътри към един от имперските кораби, надавайки скръбните си стенания, и когато го достигна, вдигна уродливото си подобие на ръка и стовари юмрука си върху плавателния съд. Той изпращя зловещо и се разчупи на две, а мачтите, платната му и хората, които се намираха на борда му, пламнаха като факли. Кайку затвори очи и отвърна глава, но продължи да усеща присъствието на демона в Чаросплетието, чиято черна, светотатствена природа сякаш отравяше подсъзнанието й.

Другият фейа-кори излезе от гората, оставяйки зловеща диря от сбръчкани, прогнили дървета след себе си. Ръцете му пометоха дузина от близките покриви с безпричинна жестокост. Пет от Сестрите на Кайку вече бяха загинали, докато се опитваха да се преборят с тинестата твар. Заповедта за отстъпление бе обходила цяла Джурака и силите на Империята се изтегляха на югозапад.

Изведнъж тя почувства паякообразното придвижване на Чаросплетник долу по улиците, чу виковете на войниците и гнева и мъката в сърцето й си намериха отдушник.

„Ако не мога да спра това“, зарече се тя на ум, „поне ще убия един от тях в замяна.“

Кайку излезе от административния комплекс, мина под молитвената порта, украсена с хвалебствени химни в чест на Нарис, бога на учените, и пое по тесните стръмни улички.

Кръвта течеше из процепите между паветата, подобно на десетки алени поточета, напускайки бездиханните тела на мъжете, жените и свитите в зародишна поза Различни хищници. Младата жена се усмихна горчиво при мисълта за това как Различните, които бяха рожби на вещерите, бяха едновременно техните най-предани бойци и най-яростни врагове. Тя и всички останали Сестри бяха резултат от същия процес, който бе създал чудовища като гаурегите и острилиите. Кайку бе сигурна, че боговете, които ги наблюдаваха от Златните си владения, си умираха от смях заради развоя на събитията.

Тя се шмугна между две току-що опожарени сгради, без да се бои от създанията, които вилнееха по улиците. Дървените балкони и фасадите на магазинчетата гледаха с празен поглед, като че ли в ням потрес, задето хората ги бяха изоставили. Каруците и рикшите си стояха там, където бяха захвърлени в паниката да се евакуира населението. На билото на хълма проехтя нестроен залп, когато дузина войници пропиляха напразно амунициите си в отчаян опит да направят нещо на демона на покварата, който невъзмутимо се спускаше надолу по склона.

Писъците, които достигаха до ушите на Кайку, бяха станали доста по-силни. Младата жена долови раздвижването на златистите нишки в Чаросплетието, свидетелстващо за грубата намеса на вещер в незримата тъкан на света. Тя ги ненавиждаше — ненавиждаше непохватността им в сравнение с елегантното шиене на Сестрите, както ненавиждаше и бруталната им склонност да подчиняват природата на волята си. Кайку подхранваше яростта си, докато се приближаваше, скривайки присъствието си от Чаросплетника с няколко ловки усуквания.

Уличката я изведе на малко площадче, където се срещаха три големи пътни артерии. В центъра му се издигаше статуя на морска котка, изобразена в момент на полет към небето — тялото й бе извито, а плавниците и мустаците й сочеха надолу. Това бе животинският облик на Паназу — богът на реките, бурите, дъжда и езерата. Логичен избор за град, построен на брега на най-голямото езеро на континента. Двуетажните постройки, чиито фасади заобикаляха Кайку, бяха с отворени капаци на прозорците, под които се валяха купища изпотрошени саксии, а дървените стени бяха направени на решето от куршумите.

Това бе една от жизненоважните отбранителни точки на Джурака, ето защо бе укрепена с барикади и снабдена с две оръдия. Подобни мерки обаче бяха напълно безполезни срещу вещерите. Чаросплетникът се бе възползвал от отсъствието на Сестрите от Аления орден и бе проникнал в умовете на войниците, карайки ги да напуснат укритието си. Различните хищници преминаха необезпокоявано през неохраняваните барикади и се нахвърлиха върху обзетите от паника хора. Вещерът не се виждаше никакъв.

Кайку не си пилееше времето в гадаене как се е стигнало до тази трагедия. Тук трябваше да има Сестра, която да защитава войниците, но представителките на Аления орден бяха разпръснати из целия град. Младата жена застана в края на кръстопътя и отвори Чаросплетието. Въздухът се раздвижи около нея, развя полите на дрехата й и разроши кестенявата й коса, която се бе спуснала от едната страна на лицето й. Кайку се отдаде на екстаза на Чаросплитането.

Невероятната наслада от обезплътяването, от това да зърнеш истинската, сурова същност на мирозданието в безкрайното изобилие от блещукащи нишки, сама по себе си бе повече от достатъчна да тласне необучения към бездните на лудостта. Кайку обаче бе пристъпвала много пъти в златистите му владения и владееше мантри и методи на самоконтрол, които я предпазваха от тази първа вълна на опияняваща хармония. Тя зърна разкъсванията и дупките, зейнали след минаването на Чаросплетника, и почувства влиянието му върху златистите кукли, представляващи войниците — то бе деформирало възприятията им, превръщайки ги в объркани и безпомощни жертви.

Вещерът още не бе доловил присъствието й. Тя се промъкна по-близо, лъкатушейки между нишките, като се стрелваше елегантно от възел на възел, за да не може Чаросплетникът да почувства появата й. Кайку веднага установи неговото местонахождение — той се намираше на горния етаж на една от старите сгради, заобикалящи площадчето с кръстопътя. Явно този вещер беше млад и непредпазлив, след като не бе успял да я забележи въпреки силата и уменията си.

Кайку обаче не го нападна. Колкото и да бе разярена, тя добре съзнаваше рисковете, съпътстващи директното възправяне срещу Чаросплетник. Ето защо младата жена се плъзна между фибрите на гредите, които поддържаха покрива на сградата, разполагайки се по дължината им, за да си осигури възможно най-голяма ефективност. Най-добрият начин да убиеш вещер беше да го направиш скрито.

С едно рязко усукване Кайку строши гредите на две.

Взривната вълна, предизвикана от разкъсването на нишките на Чаросплетието, беше толкова силна, че капаците на прозорците на сградата буквално изхвърчаха навън. От прозорците на горния етаж изригнаха пламъци, дъските се нацепиха на трески и полетяха шеметно във въздуха. Покривът се сгромоляса, премазвайки вещера под тежестта си. Ехото от гибелта му отекна с оглушителна сила из златистото необятие на Чаросплетието, след което започна постепенно да утихва.

„Намаляхте с още един“, помисли си Кайку, докато светът на блещукащите нишки избледняваше пред взора й.

Войниците взеха бавно да идват на себе си, потресени да открият, че се намират в разгара на битка. Някои реагираха прекалено бавно и бяха накълцани на парчета от Различните хищници, които вилнееха около тях; други бяха по-бързи и смогнаха да извадят мечовете си и да се включат в схватката. Броят им все още бе достатъчен, за да окажат сериозна съпротива, и те се впуснаха да сторят точно това, кипящи от бойна ярост.

Кайку пристъпваше между воините, сеейки смърт сред Различните твари. С едно махване на ръката си тя взривяваше органи и прекършваше кости, запращаше чудовищата надалеч или ги превръщаше в огнени стълбове от цвърчаща мазнина и овъглена плът. Това вдъхна кураж на войниците, които си крещяха груби заповеди един на друг, и те се хвърлиха с нови сили в боя. Кайку също се присъедини към бойните им викове, давайки отдушник на безименната си омраза към онези, които бяха сторили всичко това на нея, на земята й и на тези хора, и не след дълго цялата бе оплискана с кръв.

Поне засега нямаше други врагове, срещу които да се бият. Младата жена с кестеняви къдрици постепенно дойде на себе си, сякаш се съвземаше от транс. Площадчето бе станало неузнаваемо тихо — претъпкана от мъртъвци костница, над която се стелеше задушлив мирис на барут и тежка смрад на съсирена кръв. Бойците се поздравяваха един друг и я наблюдаваха подозрително, сякаш се бояха от спасителката си. Един от тях пристъпи към нея, навярно за да й благодари за помощта, ала изведнъж забави крачка и свърна настрани, сякаш в последния момент се сети, че трябва да отиде другаде. Кайку ги виждаше как спорят тихо кой трябва да бъде удостоен с честта да я поздрави за победата, ала обстоятелството, че никой не изяви желание да направи това, бе повече от красноречиво. Богове, дори и сега тя си оставаше Различна за тях!

— Трябва да тръгваме — рече Фаека, която се беше приближила неусетно до нея. Когато Кайку не й отговори, Сестрата сложи нежно ръка на рамото й.

Кайку измънка нещо под нос, ала не помръдна. Демонът на покварата, който се спускаше по хълма, се приближаваше застрашително към тях, а траурните му стенания предхождаха дрезгавия грохот на разрухата, която сееше по пътя си.

— Трябва да тръгваме — повтори Фаека тихо, но настойчиво, и Кайку осъзна, че в очите й напират сълзи — сълзи на гняв и разочарование. Тя ги избърса с опакото на дланта си и се отдалечи с натрапчивото чувство, че отчаяната война, която водеха за родината си, се бе преобърнала из основи, и то не в тяхна полза.