Ги дьо Мопасан
Историята на една ратайкиня (4)

IV

Омъжи се за него. Чувствуваше се като затънала в ров с недостъпни брегове, от който никога няма да може да излезе, а над главата й сякаш бяха надвиснали всевъзможни нещастия като големи скали, които щяха да се строполят при първия случай. За нея мъжът й беше човек, когото тя е ограбила и който днес или утре ще забележи това. После мислеше и за детето си, от което идеше цялото й нещастие, но също и цялото й щастие на тая земя.

Тя ходеше да го вижда два пъти в годината и всеки път се връщаше по-тъжна.

Но с време и страховете й се успокоиха, сърцето й се смири и тя заживя по-доверчиво, с някакъв неясен страх, който все още се мяркаше в душата й.

Минаха години; детето караше шестата година. Тя вече беше почти щастлива, когато настроението на чифликчията неочаквано се помрачи.

От две или три години у него сякаш се бе загнездила тревога, той сякаш таеше някаква грижа, някаква болка в душата, която постепенно растеше. След вечеря оставаше дълго на масата, забил глава в ръцете си, тъжен, разяждан от мъка. Думите му ставаха по-сурови, навремени груби и дори изглеждаше, че има някаква задна мисъл срещу жена си, защото понякога й отвръщаше сприхаво, почти гневно.

Един ден, когато момченцето на една съседка беше дошло да вземе яйца и тя го посгълча, понеже беше претрупана с работа, мъжът й внезапно изскочи и й каза със зъл глас:

— Да беше твое, нямаше така да се отнасяш с него!

Тя остана стресната, не можа да отговори, после си влезе — всичките й тревоги отново се събудиха.

На вечерята чифликчията не й заговори, не я погледна, сякаш знаеше нещо.

Объркана, тя не посмя да остане сама с него след яденето: избяга и отърча до църквата.

Нощта се спущаше; тесният храм беше съвсем тъмен, но в тишината някъде там към олтара бродеха някакви стъпки, защото клисарят приготвяше за през нощта кандилото пред дарохранителницата. Тази трепкаща огнена точка, потънала в мрачината на свода, се стори на Роза като последна надежда и впила поглед в нея, тя се отпусна на колене.

Мъждукащото кандило се изкачи нагоре с шум на вериги. Скоро по плочите прокънтя равномерно тропот на дървени обувки, последван от триене на въже, което се влачи, и тънкогласната камбана изби за вечерня сред нарастващата мъглявина. Когато човекът щеше вече да излезе, тя го настигна.

— В къщи ли си е свещеникът? — каза тя.

Той отвърна:

— Разбира се, той винаги се храни, когато камбаната бие за вечерня.

Тогава, трепереща, тя бутна портичката на свещеническия дом.

Той тъкмо се канеше да вечеря. Веднага я покани да седне.

— Да, да, знам, мъжът ви ми е говорил за онова, което ви води.

На бедната жена й призляваше. Свещеникът поде:

— Какво желаете, чадо мое? — и бързо гълташе супата, която капеше по мазното му, издуто на корема расо.

Роза вече не смееше да говори, нито да иска, нито да умолява; стана; свещеникът й каза:

— Не се обезсърчавайте…

И тя излезе.

Прибра се в чифлика, без да знае какво прави. Господарят я чакаше, работниците се бяха разотишли, докато я нямаше. Тогава тя се строполи тежко в нозете му, проливаше поройни сълзи и стенеше:

— Какво имаш против мене?

Той започна да крещи, да ругае:

— Това имам, че нямам деца, дявол да го вземе! Човек си взима жена не за да самотува с нея до края. Това имам. Когато една крава не се отели, значи не струва. Когато жената няма деца, също значи, че нищо не струва.

Тя плачеше, заекваше, повтаряше:

— Не съм аз крива! Не съм аз крива!

Тогава той поомекна и прибави:

— Не казвам, че си, ама все пак е лошо.