Ги дьо Мопасан
Историята на една ратайкиня (3)

III

Детето щеше да навърши осем месеца: тя не го позна. То бе станало розово, бузесто, цяло закръглено като вързопче жива тлъстина. Разперените му от месести гривнички пръстчета леко мърдаха с видимо доволство. Тя се хвърли към него като животно върху плячката си и го разцелува толкова силно, че малкото зарева от уплаха. Тогава и тя заплака, защото детето й не я познаваше и протягаше ръчички към дойката си, щом я зърнеше.

Но още на другия ден то свикна с лицето й и се смееше, като я видеше. Тя излизаше с него из полето, държеше го в протегнатите си ръце, тичаше като луда, сядаше под сянката на дърветата; после за пръв път в живота си отвори сърцето си пред друго същество и макар че то не разбираше, разказваше му за скърбите си, за работите си, за грижите си, за надеждите си и непрекъснато го уморяваше с бурните си и настървени милувки.

Изпитваше безкрайна радост да го мачка, да го мие, да го облича; беше щастлива дори и когато почистваше детските му мръсотии, сякаш с тая грижа се утвърждаваше нейното майчинство. Тя го разглеждаше, постоянно се изненадваше, че то е нейно, и си повтаряше полугласно, като го подхвърляше в ръцете си:

— То си е моето мъничко, то си е моето мъничко!

Докато се връщаше в чифлика, тя рида по целия път и едва се бе прибрала, когато господарят я повика в стаята си. Тя отиде много изненадана и развълнувана, без сама да знае защо.

— Седни там — каза той.

Тя седна и двамата постояха някое време един до друг, смутени, с безжизнено отпуснати ръце, които им пречеха, и както правят обикновено селяните, не се поглеждаха.

Чифликчията — дебел, четиридесет и пет годишен мъж, два пъти вдовец, веселяк и упорит — изпитваше видимо стеснение, което не му беше присъщо. Най-сетне той се реши и заговори с неопределен израз на лицето, като малко се запъваше и гледаше някъде надалеч в полето.

— Роза — каза той, — не си ли помисляла да се задомиш?

Тя пребледня като смъртник. Като видя, че не му отговаря, той продължи:

— Добра мома си ти, скромна, работлива и спестовна. Жена като тебе ще бъде богатство за кой и да е мъж.

Тя стоеше все така неподвижна, гледаше плахо и дори не се стараеше да разбере, защото мислите й бяха объркани като пред надвиснала голяма опасност. Той почака малко, после продължи:

— Нали виждаш, чифлик без господарка не върви, дори и при слугиня като тебе.

Тогава спря, не знаеше какво повече да каже; а Роза го гледаше с ужас, сякаш отпред й стоеше убиец и тя се готвеше да избяга при първото негово движение.

Най-сетне, след пет минути той попита:

— Е, съгласна ли си?

Тя отговори с тъга:

— За какво, господарю?

Тогава той рече внезапно:

— Че да ме вземеш!

Тя изведнъж стана, после пак се отпусна като подкосена на стола и дълго остана неподвижна като човек, когото неочаквано е сполетяло голямо нещастие. Накрая чифликчията стана нетърпелив:

— Хайде де, че какво ти трябва тогава?

Тя го гледаше замаяна; после внезапно сълзи бликнаха в очите и, задушиха я, тя повтори два пъти:

— Не мога, не мога!

— Че защо? — попита мъжът. — Хайде, не ставай глупава; давам ти до утре да си помислиш.

И побърза да си отиде, много облекчен, че е свършил с тая постъпка, която твърде го затрудняваше, и уверен, че на другия ден слугинята ще приеме предложението, което за нея беше съвсем ненадейно, а за него — една чудесна сделка, тъй като по тоя начин той завинаги си осигуряваше жена, която положително щеше да му донесе повече от най-богатата мома в селото.

Впрочем между тях не можеше да съществува въпрос за неравенство в брака, защото на село всички са приблизително равни: чифликчията оре като ратая си, който най-често на свой ред днес или утре става господар, а слугините постоянно се превръщат в господарки, без това да внесе каквато и да било промяна в живота или в навиците им.

Роза не си легна тая нощ. Тя се отпусна на леглото си, нямаше сили дори да плаче — дотолкова бе съсипана. Стоеше неподвижно, не чувствуваше вече тялото си, а умът и бе разсеян, сякаш някой го бе късал с един от ония гребени, с които даракчиите влачат вълна за дюшеци.

Само от време на време успяваше да събере някакви късчета от разсъдък и се ужасяваше пред мисълта за онова, което можеше да се случи.

Страхът й нарасна и колчем големият кухненски часовник отмерваше бавно часовете в заспалата тишина на къщата, тя се обливаше в пот от тревога. Главата и се маеше, кошмари идваха един след друг, свещта угасна; тогава тя изпадна в унес, обзе я неистовият стремеж към бягство, който обхваща селските хора, когато мислят, че им е направена магия, лудо желание да се махнат, да се изплъзнат, да бягат пред нещастието като кораб пред буря.

Изписка прилеп; тя потрепери, изправи се, прокара ръце по лицето си, в косите си, опипа тялото си като луда; после слезе с движения на сомнамбул. Когато се намери в двора, тя запълзя, за да не би да я забележи някой скитащ безобразник, защото луната беше на залез и хвърляше силна светлина в полето. Вместо да отвори вратата на оградата, тя се прехвърли през насипа; после, като се намери пред полето, тръгна. Тичаше право пред себе си, с гъвкав и бърз бяг и от време на време несъзнателно надаваше остър вик. Чудовищната й сянка, легнала на земята отстрани, бягаше заедно с нея, понякога нощна птица се извиваше над главата й. Кучетата в чифликчийските дворове залайваха, когато я чуеха да минава край тях, едно куче прескочи трапа и се хвърли след нея, за да я ухапе, но ти се извърна и така изкрещя, че животното избяга ужасено, сви се в колибката си и млъкна.

Тук-там младо семейство зайци лудуваше в някоя нива, но щом приближеше жената, която бягаше бясно като подлудяла Диана, плахите животни се разпръсваха; малките и майката изчезваха и се свираха в някоя бразда, а бащата хукваше, колкото му краката държат, и понякога скачащата му сянка с големи щръкнали уши преминаваше върху залязващата луна, която сега потъваше накрай света и осветяваше равнината с косата си светлина като огромен фенер, поставен наземи на хоризонта.

Звездите изчезнаха в небесните глъбини, няколко птички зацвърчаха; денят се раждаше. Изтощена, момата се задъхваше и когато слънцето проби заруменената зора, тя се спря.

Подутите й крака отказваха да вървят; но тя зърна някаква локва, голяма локва със застояла вода, която под червените отблясъци на новия ден приличаше на кръв, и със ситни стъпки, куцукайки, притиснала сърцето си с ръка, отиде да накваси в нея двата си крака.

Седна на едно снопче трева, махна грубите си, покрити с прах обувки, развърза чорапите и потопи посинелите си прасци в неподвижната повърхност, където от време на време се пукаха въздушни мехурчета.

Сладостна свежест се изкачи от петите до гърлото й и изведнъж, докато гледаше неподвижно дълбокото блато, я обхвана шемет, бясно желание цяла да потъне в него. Там ще престане да страда, ще престане завинаги. Не мислеше вече за детето си; искаше мир, пълен покой, да спи безкрайно. Тогава се изправи с вдигнати ръце и пристъпи две крачки напред. Вече бе затънала до бедрата и щеше да се хвърли, когато някакво палещо щипане по глезените я накара да отскочи назад и тя нададе отчаян вик, защото, залепени за месото от коленете до края на ходилата, дълги черни пиявици пиеха живота й, издуваха се. Тя не смееше да ги пипне и виеше от ужас. Отчаяните й крясъци привлякоха един селянин, който минаваше надалеч с колата си. Той изтръгна пиявиците една по една, затисна раните с трева и отведе момата с колата си до чифлика на нейния господар.

Тя лежа петнадесет дена, после, в деня, когато стана, както седеше пред вратата, чифликчията дойде неочаквано и застана пред нея.

— Значи — каза той, — работата е решена, нали?

Отначало тя нищо не отговори, после, понеже той стоеше прав и я пронизваше с упорития си поглед, тя изрече с мъка:

— Не, господарю, не мога.

Но мъжът изведнъж се ядоса:

— Не можеш ли, моме, не можеш ли, че защо?

Тя се разплака и повтори:

— Не мога.

Той я огледа и изкрещя в лицето й:

— Значи имаш любовник, а?

Разтреперана от срам, тя промърмори:

— Може и така да е.

Зачервен като мак, мъжът заекваше от гняв:

— А, признаваш значи, никаквице! А какъв е тоя хубостник? Някой босяк, просяк, скитник, голтак някой, така ли? Какъв е, кажи де?

И понеже тя нищо не отговаряше, продължи:

— А, не щеш да кажеш… А пък аз ще ти кажа: Жан Бодю, нали?

Тя извика:

— Не, не е той!

— Тогава Пиер Мартен?

— О, не, господарю.

Той изреждаше като замаян всички момци в селото, а тя, съсипана, отричаше и час по час бършеше очите си с края на престилката. Но той търсеше и търсеше с животинска упоритост, човъркаше в сърцето й, за да открие неговата тайна, както ловджийското куче претърсва цял ден някоя бърлога, за да хване звяра, който то чувствува, че е в дъното й. Внезапно мъжът извика:

— Хе, дявол да го вземе, тогава ще да е Жак, миналогодишният ратай; казваха хората, че ти говорел и че сте си били дали дума да се вземете.

Роза се задушаваше: прилив на кръв обагри лицето й, сълзите й изведнъж пресъхнаха, те засъхваха по бузите й като капки вода върху нажежено желязо. Тя извика:

— Не, не е той, не е той!

— Не е ли той? — запита хитрият селянин, който надушваше частица истина.

Тя отговори забързано:

— Заклевам ви се, заклевам ви се…

Търсеше в какво да се закълне, не смееше да се позове на светите неща. Мъжът я прекъсна:

— Той те задиряше по ъглите и те поглъщаше с поглед на трапезата. Давала ли си му дума, а, казвай!

Тоя път тя погледна господаря си направо.

— Не, никога, никога и кълна се в господа, днес да дойде да ме иска, няма да го взема!

Изглеждаше толкова искрена, че чифликчията се поколеба. Той поде, сякаш говореше на себе си:

— Тогава какво? Нещастие все пак не ти се е случвало, щеше да се узнае. А щом не е имало последствия, никоя мома не би отказала на господаря си само за това. Все пак трябва да има нещо.

Тя нищо повече не отговори, задушаваше я страх.

Той пак запита:

— Не искаш ли?

Тя въздъхна:

— Не искам, господарю.

И той си тръгна.

Тя помисли, че се е отървала и прекара почти спокойно останалата част на деня, но се чувствуваше така пребита и изтощена, сякаш я бяха карали да движи вършачката вместо стария бял кон.

Легна си, щом можа, и веднага заспа.

Към средата на нощта я събудиха две ръце, които опипваха леглото й. Тя подскочи от страх, но веднага позна гласа на чифликчията, който й казваше:

— Не се плаши, Роза, аз съм, дойдох да ти говоря.

Отначало тя се изненада; после, понеже той се мъчеше да влезе под завивките й, тя разбра какво иска и се разтрепери много силно — чувствуваше се сама в тъмнината, натежала още от съня и съвсем гола до тоя мъж, който я желаеше. Тя не се съгласяваше, разбира се, но се противопоставяше лениво, като и сама се бореше срещу винаги тъй силния инстинкт у простите хора, недостатъчно защитена от нерешителната воля на тия безволни и меки характери. Отвръщаше глава ту към стената, ту към стаята, за да избегне милувките, с които устата на чифликчията търсеше нейната, и тялото й леко се извиваше под завивките, уморено от усилието на борбата. Но опиянен от желанието, той ставаше брутален, отви я с рязко движение. Тогава тя почувствува, че вече наистина не ще може да устои. Като се покоряваше на някаква щраусова стеснителност, тя скри лицето си в ръце и престана да се брани.

Чифликчията остана цялата нощ при нея. Дойде и на другата вечер, после — всеки ден.

Заживяха заедно.

Една сутрин той й каза:

— Дадох съобщение, ще се оженим идущия месец.

Тя не отвърна. Какво можеше да каже? Не се противопостави. Какво можеше да стори?