Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (14) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

10
КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО. МОЖЕ БИ МАЛО НЕ Е НЕЩО ДРУГО, А СТАРИЯТ, ПРАСТАР ПЕГАС

Щом влязоха отново, двамата веднага се проснаха един до друг в мекия търбух на Мало, който сега се стори на момчето познат и уютен както майчин скут. Но не само защото приключението бе ги изморило. Мало бе глътнал вече гравитацията около себе си и леки, сякаш безтелесни, ги отнасяше от планетата.

— Интересно беше, нали? — каза Нуми.

— Фантастично! — съгласи се Ники.

— И как само ни гледаше! Съвсем като човек.

— Като два човека.

— Защо като два?

— Имаше четири очи.

— Ти си много забавен — каза Нуми. — А на какво ти приличаше?

— На сом.

— Какво е то?

— Риба. Живее в реките. Само че не става толкова голям.

Нуми въздъхна.

— Не мога да си го представя. На мен ми заприлича на пеки.

— Какво е то?

— Животно. Но е с две очи. И няма такива антени.

— А как изглежда?

— Също като това. Но има и крака.

Сега пък Ники въздъхна. Върви си представяй как изглежда тоя пеки, ако си нямаш друга работа! Не, нямаше да му е лесно с това момиче! То си представя едно, той — друго, а нито то знае какво той си представя, нито той както вижда то. Как ще се разберат тогава пък с някоя съвсем чужда цивилизация?

Но тя иначе е чудесно момиче, каза си той веднага наум, зърнал я да посяга зад ухото си. Умна е и е храбра, и е много красива, и е приятна…

— Повярва ли най-после, че всичко е истина? — прекъсна тя усърдните му мислени ласкателства.

— Да. А ти сега включи ли изкуствения мозък, или го изключи?

— Изключих го, защото ми се спи.

Ще те вземат дяволите, ядоса й се той наум. Комплиментите му бяха отишли напразно. А за да не се досети тя защо я пита, рече важно:

— Спи тогава! Пък аз ще си посъбера през това време мислите.

Тежестта, нормалната, вече се бе върнала в телата им. Нуми се обърна на другата страна и угаси фенерчето. А Ники пък веднага посегна в тъмното зад ухото си.

Чудесна дъвка! Колко пъти слага и сваля шлема си, а тя си стоеше здраво на мястото. И още пускаше сладост и аромат. А този сомо хапиенс все пак беше интересен. Как само виреше мустаците си! Сигурно са антени, дори на котките мустаците им служат за ориентиране, само на човека не му служат за нищо. Да имаше самобръсначка, да ги обръсне. Нуми сигурно не ги харесва. Пък и как ще й харесат? Да бяха поне истински, а то — не можеш да познаеш мустак ли е, или ти е изцапана муцуната. Трябваше да й каже нещо за пубертета, може пък там на Пира да го нямат това глупаво явление. Тогава ще разбере защо той понякога така избухва и се заяжда. Но ако ги обръсне, в училище ще го скъсат от подигравки. Класната и така вече сигурно беснее. А мама и татко…

— Нуми — рече той стреснато и едва не глътна дъвката.

— Какво е станало? — отзова се тя сънливо.

— Къде отиваме сега?

— Нали решихме да посетим някоя планета с хора. Така и казах на Мало.

— Бързо ли ще стане?

— Защо бързаш толкова?

— Но аз трябва да се прибирам. Нашите не знаят къде съм.

— Не искаш ли да видим дали има някъде и други хора?

— Добре, но кажи му да побърза.

— Нека първо да се наспим. Като включвам изкуствения мозък, винаги ме разсънва и ме изморява още повече.

Е, сигурно ще стане бързо, рече си момчето. Щом може да минава под пространството. Ще изтърпят още едно умиране… Леле, как ще се блещят в махалата, като вземе да им разправя как е умирал под пространството! Че и в училище! И в академията на науките сигурно ще го разпитват, и вестниците ще вземат от него интервюта…

— Нуми, заспа ли вече?

— Как да заспя, като постоянно ми пречиш — обади се тя още по-сънливо.

— Дали ще му стигне горивото да ни закара до такава планета, че после и до Пира, и до Земята?

— Сигурно. На планетата имаше достатъчно пясък.

— Фантастичен е. Само с пясък! Истински космически Пегас.

— Какво е това? — вяло се поинтересува момичето от Пира.

— В старите легенди на Земята се говори за един кон с крила. Казвал се Пегас. Възсядаш го и те отнася светкавично където си пожелаеш.

— Какво е това кон?

— Като беше на Земята, не видя ли?

— Може да съм видяла, но не помня на кое викате кон. После ще питам мозъка си, че сега ще се разсъня.

— Възможно е и да не си видяла. Сега у нас по полето има само трактори и магарета, а в селата леки коли и камиони. Освен на някое състезание. Иначе е домашно животно. Без крила, разбира се. Пегасът е само символ на поезията. И на фантазията изобщо.

— А с какво се е хранил? — попита Нуми. Изглежда, бе успял все пак да я заинтересува.

— Ха сега де — позасмя се той. — Другите коне пасат трева, а за този не помня. Май че и в легендата нищо не се казваше.

— Да не би с поезия? Или с фантазия? — предположи съвсем сериозно момичето.

— Не вярвам. Има такива стихотворения, че веднага ще го хване дрисъка.

— Какво ще го хване?

— Разстройство на стомаха.

Нуми прихна, вече съвсем разсънена, и се обърна към него.

— И у нас има лоши стихотворения. Но, слушай, знаеш ли, че е много възможно този Пегас да е всъщност Мало. В една легенда по един начин са си го представяли, а в друга по друг начин. Тогава и той сигурно се е хранил с времето.

Пак изтърси една глупост, каза й той наум, спокоен, че вторият й мозък сега спеше.

— Как така ще се храни с времето? Нали каза, че със силиций от пясъка.

Момичето се поразмърда в непрогледната тъмнина, намести се изглежда по-удобно и рече:

— Не знам. Но сигурно го изяжда, изпива го. Така си мисля аз. Къде иначе ще отиде това време? Нали всяко нещо носи времето в себе си и го изпуска — едно по-бързо, друго по-бавно. А времето е още и в пространството… За да мине с такава скорост от един свят в друг, той трябва да унищожи пред себе си не само пространството, но и времето. Както унищожава гравитацията при излитане и кацане…

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Ние имаме една такава теория за времето. На Айнщайн. Тя не ми е много ясна, но съм чел за нея. Като летиш със скорост близка до светлината, тогава времето се свива и… — Той изведнъж се вкамени насред опита си да си спомни какво бе чел за теорията на Айнщайн. Сякаш всичко в него изстина и се вкамени.

— И какво става тогава? — подкани го тя.

Той едва успя да пошепне:

— Не, сигурно не е вярна. Ако сега… ако сега се върнем на Земята, там трябва да е изминало много, много време, може би стотици години. Не може да бъде!

— Напротив! Точно така е — възрази му невъзмутимо момичето от Пира. — И нашите учени доказват това. Но аз си имам съвсем друга теория. Като летях така с Мало и като исках да го разбера, си я измислих. Сигурно пак ще ти се стори щура, но аз така си го обяснявам. Мало изяжда времето заради нас, за да можем бързо да стигнем където си поискаме. Както с вашия Пегас, фантастично бързо. Но за другите времето продължава да си тече, нали? И за хората, и за животните, и за звездите. Ако черните дупки се образуват от умиращи звезди, значи времето на тези звезди е изтекло и те пропадат в безвремието. Под пространството няма време. Както не съществува времето за човека, когато го заровят под земята. Затова и ние умираме там, а после възкръсваме в съвсем друг свят със съвсем друго време. Не е ли убедително?

— Убедително е — съгласи се Ники, макар нищо да не бе чул от обясненията й. — Нуми, но тогава, тогава значи и на Земята, и на Пира…

Прекъсна го един тъничък писък, а крехкото телце на момичето се стовари на гърдите му и се затресе от ридания.

— Нуми! Но какво… защо? — прегърна я той неволно и объркано.

— Значи и на Пира! И на Пира… Там още повече… — захълца момичето.

Тя едва сега бе осъзнала какво щеше да й донесе лекомисленото любопитство да види Земята, да види други светове. Въпреки цялата си ученост, тя си беше дете и като всяко дете не мислеше предварително за пакостите, които ще последват някоя весела или забавна постъпка. Сега близките й може и да са още живи, но когато се върне, нищо от онова, което й е познато, няма да съществува вече. Защото в космоса няма „сега“. Там всеки свят си има свое, различно от другите „сега“, припомни си Николай нещичко от четеното за теорията на относителността. Там, за да идеш от една звезда до друга, трябва някой такъв Мало или Пегас, или някоя бърза като тях ракета да изяде и изпие времето за теб. Но заедно с него той ще изяде и целия твой предишен свят. Иначе не ще може да те пренесе в другия. Ужасно! За да познаеш един свят — да загубиш друг, може би по-красив и добър! Заради някакви тъпи сомо хапиенси, които знаят само да се хапят и многозначително да вирят мустаци, да загубиш цялата Земя и цялата прекрасна Пира, която още не си виждал! Сега вече и родителите му отдавна са отнесли тревогите си за него в гроба. И цялата махала я няма. И училището е рухнало или са построили друго на негово място… Защото, ако се върне сега, ще се върне в бъдещето на Земята, в далечното й бъдеще. Може то да е по-хубаво, но нали няма да е неговото…

Дъвката опря в гърлото му заедно с плача и той я изплю нанякъде. Това му помогна да преглътне първия порив на плача, да чуе отново сърцераздирателния плач на момичето, да усети горчивината на нейните сълзи на устните си. Да стане мъничко храбър пред нейното отчаяние. Той напипа в тъмното главицата й, замилва меките й коси.

— Не плачи, Нуми! Хайде, стига вече! Така е много по-интересно да се живее. А какво правят сега другите хора? Влачат се подир времето си, кретат, все на една и съща планета. Ние десет, че и петнайсет години само по училища и университети ходим, за да научим нещичко, пък и то после излиза погрешно. Ето дори и твоят изкуствен мозък не знае какво има по другите светове. Жестоко е, но всяко познание се заплаща, понякога с живота си го заплащат хората, пък ние сме живи и здрави, и ни е весело заедно… И ще видим колкото и каквито си поискаме светове с нашия Пегас. С Мало, исках да кажа — поправи се той, но си помисли, че Мало не ще се обиди от това. Сигурно ще го приеме просто като едно от имената, които са му дали хората, когато са си мечтали да изпреварят времето, за да видят и научат повече, отколкото им е отредено.

Така й шепнеше той, а гласът му бе станал още по-дрезгав, отколкото бе нормално за неговия пубертет. Учуди се, че му идват такива странни, но хубави мисли и се постара да намери още.

— Не плачи. Вселената е пълна с умни и добри хора. Ще им разказваме какво сме видели, а те ще ни бъдат благодарни за това, защото си нямат Мало. И ще ни завиждат, защото те ще умират бавно по своите планети, а ние ще умираме само под пространството и ще възкръсваме в нови пространства, и сигурно ще бъдем вечни, както е вечен този вълшебник. Хайде, успокой се. Изключи сега всичките си мозъци и лягай да спиш.

Последното той го каза съвсем тихичко, защото му се стори, че тя вече се е унесла, и полекичка я отмести от себе си. Но момичето се притисна отново към него и изхлипа в ухото му с треперлива въздишка:

— Ти си… ти си… много…

Дори не успя да каже какво е, така я смачка сънят на отчаянието. И дишането й чак престана да се чува. Ники се понапрегна разтревожено: не, нищо й нямаше, гърдите й, които го докосваха до лакътя, бавно, но равномерно се вдигаха. И сам побърза да избяга в съня, та там да се наплаче. Защото и той имаше нужда да си поплаче.